Наистина ли съм написал това? Не помня... Впрочем, вярно е – на мен ми харесва да ви развличам, би било странно през цялото време да се говори скучно.

 

Напълно. Нещо повече – добрата провокация постига целта си, ако е изказана сериозно, кара хората да се замислят. Особено интересен е случат с Малер. Сигурен съм, че всеки истински ценител на музиката веднага ще се съгласи, че Малер е роден оперен композитор. Въпросът е защо не е писал опери, въпреки че много от тях е дирижирал. Аз нямам отговор на този въпрос – не мисля за Малер, не го обичам и го намирам скучен. Струва ми се, че се е вземал много насеризно и затова не е писал за театъра. Нали и тогава театърът (и дори по времето на Дягилев) се е смятал за нещо плитко, на равнището на панаира.

 

Да. До този момент съм бил в Петербург и в Прибалтика. Но ментално съм бивал много пъти в Русия – благодарение на литературата. Мисля също така, че съм единственият холандски композитор, който изцяло е прочел дневниците на Прокофиев. Те ме завладяха. Изобщо, аз съм поклонник на великата руска традиция, която идва от Гогол през други велики имена до Набоков.

 

Донякъде. Разбира се, в края на 70-ти години, когато беше написан „Мавзолей“, до голяма степен бях завладян от възторга на неофита. На Запад по това време бяха много популярни така наречените леви идеи – интелектуалците като мен внезапно започнаха да се тревожат от проблемите на глобалното затопляне, здравословната храна и т.н.; искахме да изучаваме марксистската теория по първоизточниците. Конкретно аз онкрих, че Маркс е писал отлично, особено в младостта си. Разбира се, много хора не виждат никаква връзка между това, с което е започнал марксизмът и последствията от него. А това все пак е била авангардна теория за промяна на света. Макар че Бакунин, разбира се, съвсем да не е бил марксист, те с Маркс през цялото време са спорили. Но в своите анархистични произведения Бакунин е мислил свободно, по-скоро като художник, а не като философ.

 

Ще отговоря така. Събитието в началото на ноември беше резултат на много комплицирано решение. След седем години преговори, най-после склоних да приема поръчка от Концертгебау оркестър. Дълго ме уговаряха, аз отказвах: не обичам самата институция “симфонични оркестри” в културно-исторически смисъл – ако сте чели книгите ми, знаете това. Но след това по редица причини казах “да”. Спомних си баща си (композитора Хендрик Андрийсен /1892-1981/- бел.ред.), който има няколко красиви творби, Концертгебау ги свири още преди 80 години... И написах “Мистерии”-те под впечатлението от текстове на фламандския монах Тома Кемпийски. Пиесата имаше голям успех сред публиката, което никак не ме учуди. Но самият оркестър Концертгебау си остава по старому твърде консервативен. Само няколко духача дойдоха и ми казаха колко им харесва моето произведение. А пресата започна да напада Концертгебау за това, че не го взеха за турнето си в Русия и Китай. Ето по тези причини почувствах, че да пиша за тях може би не си струва. Друг въпрос е, че може би съм писал иронично?! И на мен самия ми е трудно да отговоря на този въпрос.

 

Ама аз точно затова отказвах по принцип поръчка от Концертгебау. Тогава искахме музикантите да имат повече възможности; институтите в музикалния живот да не бъдат само квартет или оркестър, да има триа, квинтети, октети, тентети, малки състави, големи, всякакви! И което много ме учуди – ние преуспяхме: за пет-десет години в страната се появиха двайсетина-трийсетина ансамбли от най-различен вид. Музикалният живот буквално разцъфтя, закипя... Не без мое участие, макар отначало да ме възприеха просто като хулиган. Да започнеш от нулата винаги е много трудно: току що посаденото цвете е по-лесно да прекършиш, отколкото онова, което израства отдавна.

 

Продължава половин час и е в шест части, които нарекох фрески. С много тъмен колорит, умерено сериозно, напомня най-мащабните ми неща... Само че не бива да я свири симфоничен оркестър! Те понятие си нямат за необходимата артикулация, за това как да свирят заедно истински, как с роял и арфа се правят действително остри акценти. Въобще премиерата не ми хареса. Обаче имаше нещичко ново и за мен, и за публиката: използвах четвърт тонове. За да кажа най-сетне на моите колеги: "Ето /ви ги/, моля!" А то сега мнозина мои приятели пишат доста странна музика, като ги ползват активно. Според моя вкус звучи като фалшиви ноти, не повече. При мен в края на третата част, в самия център на произведението, преди цитата от музика на баща ми, има много тих епизод, в който може да се различат / чуят четвърт тоновете! С което много се гордея.

 

Най-напред вие трябва да обичате композитора и неговата музика. И ако вие я обичате, имате щастливата възможност да разберете какво е имал пред вид той, когато е казвал едно или друго нещо. Ето, вие казахте, че моите определения за Малер са провокационни. Но защо наистина Малер не е писал опери? Не е искал ли? Бил е твърде рационален, за да го прави? Въпреки това в последната част на "Песен за земята", която продължава толкова дълго, колкото всички останали взети заедно, се разгръща драма, но външно не се случва практически нищо – това, до което много по-късно стигнаха Арво Пярт в музиката и Робърт Уилсън в театъра. Това е потресаващо произведение, за мен то е като истински съвременен театър. А е написано преди повече от сто години.

 

Не мисля, че Малер би взел за своята музика историята за Ане Франк – това би било някак дребнобуржоазно. А и той е бил твърде умен, за да направи такова нещо. Но аз не вярвам на композиторите, които са се хващали за тази тема през 60-те и 70-те години на миналия век, когато тази книга е била много популярна. Те са се оправдавали, че темата вълнува всеки, който изпитва чувство за вина във връзка с Холокоста… Но работата е там, че "кантата за Ане Франк" гарантира пълна зала, а ако прозвучи и някоя кратка еврейска мелодия, успехът е в кърпа вързан. А това не е най-добрата причина да се захванеш да съчиняваш ново произведение. Не веднъж сам е питали: "Защо пишете такива неща, а не напишете няколко поп песни, които всички ще разпознават?" Но такива песни пишат всички, по-добре е да направя нещо друго. Макар че бих могъл да пиша и най-проста музика, поп песни също. Но Ане Франк в Холандия е икона. И темата за смъртта не пробужда у мен вдъхновение.

 

Прокофиев е бил в добрия смисъл на думата безумец. По едно време например си е изкарвал хляба, играейки бридж и шах. Освен това постоянно четял. И е бил в отлична пианистична форма. Когато съберете на едно място всичко това, вие разбирате: това е гений. При него дори сериозните неща имат иронична окраска, той не иска да ги вижда прекалено сериозни. В много отношение той е бил по-добър от Стравински. И тук ще кажа: ако Стравински не беше напуснал Русия, мястото му в историята щеше да заеме Прокофиев. За мен това е очевидно, той е вървял по сходен път. Както Дягилев е прозрял в автора на Фантастично скерцо бъдещия създател на "Пролетно тайнство", така е видял и гения на Прокофиев още в самото начало.

 

Пикасо казва: “Лошите художници копират, добрите крадат” и аз съм съгласен с него. Наистина аз крада предостатъчно и обичам поп музиката от все сърце, макар и не чак дотам, че да я изучавам. Особено някои афроамерикански изпълнители като Арита Франклин например. Говорим за поп музиката, не за джаза. С нея съм израсъл и това би бил безкраен разговор. Много обичам The Supremes, това е поп музика в най-добрия смисъл на думата. Знаете ли откъде се взе заглавието на моето произведение “Мистерии”? Навято е от песента “Mystery” на Анита Бейкър. Освен това познавам всичко, което са правили Майлз Дейвис и Чарли Паркър. Да не говорим за биг бенда на Каунт Бейси, Стен Кентън...

 

Имах щастието да работя много с ансамбъл “Аско”, в основата на техния репертоар бяха Янис Ксенакис, Елиът Картър, Жерар Гризе. Същевременно съществуваше ансамбъл “Шьонберг”, чийто репертоар започваше със Стравински и Нововиенската школа. Едно мое поредно произведение изискваше по-голям състав и ние решихме да обединим силите на двата ансамбъла. Което не беше лесно, хората са различни: музикантите от ансамбъл “Шьонберг” са по-академични, от “Аско” – по-млади и готови за най-лудата музика. Освен това при тях имаше музиканти с опит в джаза, например тромбониста, на когото не ми се налагаше нищо да обяснявам. Най-общо казано, когато се получи този звук, за който вие говорите, нищо повече не исках. Ако помолех да свирят като при Булез, те веднага разбираха. А когато искам да се свири като при Каунт Бейзи, имам предвид артикулацията. За Концертгебау оркестър например това практически е неизпълнимо.

 

Какво представлява академичната музика днес, щом дори във вашия московски концерт с толкова нефилхармонична пиеса като "Държавата", щем не щем, има напълно академичен вид?
Въобще не мога да променя това. Надявам се само, че моята музика сама ще каже за себе си: не съм никакъв академик.