Игор паркира пикапа пред хотела в центъра на Атина, предпочитан от средна ръка български търговци. Измъкна пистолета от облегалката на седалката си и го пъхна в пътната чанта. В стаята го закрепи със скоч за долната повърхност на масичката за багаж, взе душ и слезе да вечеря. Сервитьорът го бе запомнил от предните две посещения и на смесица от английски и турски го попита как е алъш-вериша.

- Не добре – отвърна Игор – италианците започнаха да произвеждат обувки за Източна Европа и гръцките станаха много скъпи.

Сервитьорът съчувствено поклати глава. Макар да смяташе, че търговците просто обичат да се оплакват. Той се беше научил да познава състоянието на хората по кожата им. И по това какво си поръчваха и как го ядяха. На този тук работите му вървяха – лицето му беше без омазняването, оставащо от излишните чашки, неомачкано от многото кафе, цигари и несигурност. От изправената му стойка сервитьорът знаеше още, че мъжът вероятно е бил спортист или военен, но това не го изненадваше – търговците от бившите социалистически страни не изглеждаха както търговците до падането на Берлинската стена. Те можеха да бъдат бързи дебелани, облечени в анцузи или предпазливи мъже като тези от коктейлите на научните конгреси, или късно ставащи от сън младежи с пари, които не бяха спечелили сами. Бяха различни и едва през последните години бяха започнали да се уеднаквяват, да придобиват плъзгащата се походка на истинския търговец и мазния му глас, който любовта към парите можеше да облече дори в топлота.

В менюто имаше кармелизирана сьомга, но Игор реши, че такава поръчка ще направи впечатление и взе пиле на грил. Плати, закръгли сметката, но не прекалено, каза на сервитьора, че ще потърси някой бар за едно узо и онзи съзаклятнически му се усмихна. Две преки по-надолу Игор влезе в станцията на метрото, ориентира се за посоката по картата, пропътува три спирки, прехвърли се на рейс и се озова в източното предградие на града, застроено покрай морето с богати къщи. Наученото във военното училище и в Афганистан му помогна без усилие да намери адреса. Беше триетажна жилищна постройка с ограда и поддържана неголяма градина. На входната врата се виждаше само един звънец – очевидно за портиера. За колите в двора имаше отделено място с двойна врата отпред и лека конструкция отгоре. Можеше да се предположи, че паркиращият спира пред вратата, слиза от колата и или натиска звънеца за портиера или сам отключва, отново се качва в колата и паркира вътре.

“И да позвъни на портиера, докато онзи излезе, ще минат поне две минути – прецени Игор. – И в двата случая има достатъчно време. Но е по-добре преди позвъняването.”

От снимката, която му бяха показали знаеше, че мъжът е 40-годишен, леко оплешивял, около метър и седемдесет висок, слаб. Известно му беше, че живее сам, посещава го около 25-годишна изрусена жена, официално е търговец на зехтин и отговаря на името Алексис. Винаги, след една грешка в началото на кариерата си, Игор държеше да знае името. Понякога беше добре да го извикаш преди това. Оградата на съседната къща правеше чупка и в нея стоеше контейнер за боклук. Игор го прецени като подходящо място за чакане. Помисли си и, че не знае в какво “колегата е сгазил лука”. По принцип не се интересуваше от причината. Но професията имаше значение.

 

Три вечери по-късно той изхвърли пистолета със заглушител в морето, събу маратонките си, нави крачолите и вървя по брега към центъра на Атина около час. Влезе в бар, бутна чашата на един посетител, извини се на английски, като каза, че узото в предишната таверна му е дошло в повече, плати нова напитка на посетителя и поръча двоен скоч за себе си.

- Да извикам такси? – попита малко по-късно барманът.

Съгласи се, макар и след известно убеждаване.

На сутринта натовари договорените обувки от търговец на едро - син на бивш политически емигрант в някогашния Съветски съюз, с когото общуваше свободно на руски. Тринадесет часа по-късно двама от служителите му разтоварваха стоката в един от магазините му във Варна. После подредиха новите модели на витрината и по лавиците, а останалото – в склада. Игор ги освободи и седна на табуретка срещу кутиите, подредени във възходящи номера. “Служителите харесаха стоката!” – помисли с неочаквана радост. Около година му трябваше, за да може сам да избира онова, което ще се харчи тук. Усети се уморен и реши да спи на дивана в дъното на склада. Прехвърли през ума си станалото в Атина. Беше се ядосал, когато шофьорът на таксито му взе три пъти над сумата, изписана на апарата и решил че е съвсем пиян, го измъкна грубо от седалката. А да допускаш гняв беше опасно. “Остарявам – помисли – но и търговията може да е основна професия – добави. – Просто има занаяти, в които хората се пенсионират рано и ако са здрави и живи – продължават в друг.” Сутринта щеше да получи останалата половина от сумата за работата в Гърция. С нея можеше да открие магазин за маркови италиански обувки. Което означаваше – две нови работни места. “И още две семейства – продължи да разсъждава, докато измъкваше спален чувал от един кашон, които ще го гледат с възхищение, които на улицата ще го поздравяват отдалеч и почтително, още един повод, когато влезе в ресторант в града сервитьорите усърдно да му предлагат „представителна” маса. Ето, утре вечер е канен на коктейл от кмета по случай, не си спомняше точно какво, а тази чест едва ли бе оказана на повече от двестатина души.” И наистина, вече не се обръщаха към него с “Украинецо”, а с българската фамилия, която беше приел чрез фиктивен брак, разтрогнат преди година, хората харесваха магазините му, почти не долавяха акцент в говора му и Игор смяташе, че постепенно е успял да стане част от пристанищния град, свикнал от векове на различията.

Той съблече дрехите си, сложи мобилния телефон на пода до дивана и се поколеба дали да извика някое от платените момичета. Отказа се, познаваше ги до една, а и да имаше някоя нова, професионално бързото им и точно откликване на желанията му, напоследък го отегчаваше.

 

Коктейлът се оказа благотворителен. Игор изчака близостта на една журналистка и тогава пусна три едри банкноти в стъклената сфера, после се подреди на опашката пред мокрия бюфет. Взе чаша червено вино, не му беше по вкуса, но така пиеха тук мъжете, които не говореха много за бизнеса си, не се возеха в най-скъпите коли, но се знаеше, че нямат необслужени заеми, мъжете, които местните телевизии канеха за събеседници и които в последните години се налагаха в изгодните продажби и наеми за общинска собственост. Игор направи комплимент за благотворителната инициатива на заместник кмета по благоустройството, макар той едва ли да имаше отношение към организацията, извърна се да продължи и видя две синьо-зелени очи, които го наблюдаваха с интерес. Бяха на жена – вероятно малко над тридесетте, с момичешко лице и малко носле. Косата на жената бе сплетена на плитка, която образуваше венец над дългия й врат. Срещнали погледа му очите примигаха и главата смутено се извърна. Никога тук Игор не беше виждал някой да сплита косата си по този начин, така характерен за украинските момичета. “Карвиночка! Може и те да не ги носят вече!” - помисли. Не се беше връщал десет години в Украйна. И нямаше да се върне още не знаеше колко дълго. “Беше неопитен в началото, затова” – смяташе. Никога по-късно не допусна грешка, не беше привличан дори за свидетел и легализира значителна доходите си. Докато бягаше от родината си, укрит между кашоните с ленени покривки на един ТИР, пътуващ за България, Игор си “изкова няколко правила”. Спазването им, беше убеден, го правеха “отличник в професията”. Едно от тях беше да не работи в държавата, в която живее. Погледът му се плъзна по фигурата на жената – стегната и по-скоро – дребна. Заобиколи групата, с която тя беше – на дясната й ръка се виждаше халка. Друг от принципите му беше да няма закачки с омъжени жени.

Тръгна си половин час преди края, обявен в програмата. На паркинга пред хотела видя как “Карвиночка” излезе от един Фиат Панда, вдигна капака на колата и безпомощно започна да опипва около мотора. Наоколо не се виждаш никой. Можеше да се опита да й помогне, но Игор реши, че не е негова работа. “Ако не се справи, ще си поръча такси!” Дощя му се да се види с “някоя от своите”. В един от хотелите извън града имаше руски и украински момичета. Можеше да си поръча някоя от тях и по телефона, но трети принцип беше да не приема жени в жилището си, затова тръгна към хотела. Малко след полунощ се прибра в апартамента си в един от панелните квартали на града. Можеше вече да си позволи и къща, но предпазливостта изискваше да отложи покупката във времето.

 

Няколко дни по-късно Игор плуваше кроул в басейна на един от хотелите, когато закачи нечие тяло. Извади глава от водата, жена с червена шапка очевидно се беше опитала да пресече напряко през коридорите и сега плуваше към една от стените. Игор реши, че грешката е нейна и продължи. След още една дължина се изправи да почине. На шезлонга под палмата до прозореца седеше момичето с карвиночка от коктейла в кметството и с бавно движение, загледана към моравата пред нея, разтриваше, очевидно за да облекчи болка, крака си. На хавлията до нея лежеше червена плувна шапка. “Съпруга е на човек със значение, щом беше на коктейла, трябва да й се извиня!” – помисли Игор. Синьо-зелените очи се разшириха от изненада, когато той застана срещу тях и после се стоплиха от сдържана усмивка, ръката с халката престана да се движи по крака.

Половин час по-късно Игор отмени една среща и покани момичето, Лия беше името й, на обяд в ресторанта. Тя естествено, сякаш се познаваха от десетилетия отвърна, че днес не е на работа, има свободен ден, трябвало само да приготви вечеря вкъщи, но дотогава имало време и прие.

 

Игор й разказа за обувките – всичко онова, което беше научил от един търговец, потомък на белогвардеец във Флоренция. Задачата, която бе отвела Игор преди четири години в италианския град изискваше поне десет дни наблюдение и той подсигури алибито си като сутрините търговецът Алексей /срещу заплащане, разбира се/ му показваше скъпи маркови обувки, обясняваше му как да различава фалшификатите и да изтъква достойнствата пред цената, как бързо да се ориентира какъв модел да предложи на конкретния клиент. Лия слушаше с блеснали очи, смееше се на случая, в който бе купил като изключително изгодни обувки, използвани от погребалните агенции с картон, вместо гьон на подметките, и слънцето блестеше във венеца на косите й като златен ореол.

 

Седмица по-късно Игор окончателно взе решение да се “пенсионира”. Нямаше да го обявява, разбира се. Просто, когато го потърсеха за поръчка, щеше да намира причини да отказва, докато, надяваше се, приемеха че е остарял и го забравеха. Направи точна сметка на капитала си – с парите, които имаше в една австрийска и една швейцарска банка, при положение, че не предприемаше прекалено рискови търговски операции и този свят не се срутеше, можеше да живее като средно заможен човек до края на дните си. “Търговията с обувки в страните с четири сезона и население, склонно повече към забави, отколкото към работа и инвестиции, е изгодно начинание” - смяташе все по-убедено Игор. Колегите, които познаваше не говореха за бъдещите си намерения. Но Игор беше на мнение, че тези от тях, които съумяваха да оцелеят и да не пропилеят парите си по дрога, алкохол и жени, правеха каквото възнамеряваше да направи и той.

Лия отказваше да отидат в някой от хотелите, дори на километри от града. Каза, че съпругът й работи в Централната служба за борба с организираната престъпност /отговарял за хазарта/ и се страхувала някой да не я разпознае. А го мразели - само преди месец имало акция срещу незаконните и нередовни игрални автомати и нямало да му простят.

 

Тогава Игор нае ателие на горните етажи в един от офис-центровете в сърцето на града. Долу бяха разположени магазини, фризьорски салони, две кино-зали, ресторантчета, офиси, на покрива имаше кафе-сладкарница, така че, реши той, някой познат и да срещнеше Лия, това нямаше да събуди подозрение.

 

Месец по-късно, когато в същото това ателие, тя с лекота забождаше фуркети около плитката си и разказваше нещо смешно за работата си на сценограф, Игор й предложи да напусне съпруга си и да се омъжи за него.

- О! – възкликна Лия и отклони поглед към прозореца и морето – това ще го съсипе, ще провали кариерата му, ще го убие! Досадно ми е да живея с него – тя попипа дантелата на якичката си – не го обичам, никога не съм го обичала, бракът ми беше бягство на 19-годишна хлапачка от родителите й, но не мога да го направя! Това ще го убие! – повтори. – До края ще бъда с него - не е избор, дълг е! Ако бях свободна, щях да се омъжа за теб! – допълни след пауза.

 

Игор прецени, че ще спести много нерви на Лия от рутинната полицейска проверка на алибито й, затова изчака тя да замине на турне с театъра извън страната и тогава го направи. Наскоро в града бяха закрили казино, контролирано от албанци, той рискува и измени на стила си като стреля в сърцето – това беше обичайната практика на колегите му, обучени в специалните части на бивша Югославия. Логично беше ченгетата да тръгнат по тази следа. С техническата страна на въпроса нямаше проблеми – Лия и съпругът й живееха в жилищен блок с голям паркинг отпред. Вечерта преди тя да се прибере причака скрит зад кола, близо до обичайното място, на което онзи паркираше. Двеста метра по-надолу изхвърли пистолета в предварително набелязан отвор на канализацията, придвижи се към централната част на града, престори се на почерпен и вдигна скандал - марката на уискито не била тази, за която плащал. Вкъщи изтри с ацетон и спирт дланите на ръцете си и 30 минути под часовник ги ми с хирургична четка и сапун. Това трябваше да заличи следите от барутни частици. Изтри гърба на четката за отпечатъци и я сложи в малък найлонов плик. Предварително беше приготвил друг плик, пълен с отпадъци, взе двата, така че ако го срещнеше съсед да не предизвика съмнение. Изхвърли боклука в кофите пред блока, изтърси в нечия полуотворена черна торба четката, след което се лиши и от найлоновото пликче. На връщане погледна часовника си – колата на службата по чистотата щеше да е тук след двадесетина минути и да отнесе съдържимото на контейнерите.

В апартамента напълни ваната с топла вода и дълго лежа вътре. Помисли си, че хората с други професии по по друг начин отпразнуват пенсионирането си.

Още преди седмица бе направил и възможното, за да промени жилището си. Не му бе обръщал внимание, докато преди месец, над 80-годишната му хазайка не настоя да види в какво състояние е апартаментът й и той, макар и неохотно я въведе вътре. Тревогата й бързо премина, когато тя видя почистената и подредена спалня, леглото с прилежно сгънатия в края му спален чувал, съдовете в кухнята, оставени както тя ги бе подредила, блестящата баня, в която се виждаше единствено затворена чантичка за тоалетни принадлежности.

-              Да не се каните да си тръгвате?! – беше го попитала тогава хазайката, вдигайки към него любопитните си очи на някогашна библиотекарка.

Успокои я като й предплати за следващата половин година, а тя, трогната, написала, научи той по-късно, благодарствено писмо до брокера. Онзи му го прочете през смях по телефона: “Никаква следа от присъствието на наемателя няма в апартамента ми! Като си тръгне, няма да се изненадам да почисти и отпечатъци от пръстите си!”. Трябваше да се внимава с всичко, което го правеше различен. Една нощ Игор изхвърли от отвесните скали край града в морето предметите, които имаха връзка с професията му, телефонът на чуждо име, през който бе говорил с Лия след „като се оформи идеята за последната професионална изява”, изгори няколкото фалшиви паспорта, купи спално бельо, кош за мръсни дрехи и сложи върху поставката пред огледалото в банята четката си за зъби и гребена. Разопакова и раницата - ножът и компасът отидоха в бюрото, бельото – в гардероба.

Игор се обади на Лия след като новината за убийството бе тиражирана от медиите. Предполагаше, че телефонът й е проверен, знае се че са говорили един с друг „преди идеята” и беше логично да й изрази съболезнованията си. Съжалявал и, добави в края, че преди време не е имал възможност да отговори на молбата й за спонсорство на театъра. Лия отвърна сдържано, разговорът беше отчетливо лаконичен.

Игор затвори с облекчение, от полицията със сигурност подслушваха телефона й и беше поел риск тя да се издаде. Беше разбрала „умницата”, че ще я дебнат за извънбрачна връзка. Въздъхна, но отдалеченият й глас „блъсна сърцето с излишен спомен”: Той, заедно с 20-тина момчета на неговата възраст от пансиона са събрани във физкултурния салон, знаят защо са там, защото в пансиона всичко е тайна, но и всичко се знае, жена с кожена яка на палтото и кок върви пред редицата им, съпругът й разговаря с директора и изтръсква нещо от ревера на сакото си, Игор е сигурен че днес обезателно ще осиновят него, очите на жената, изпъкнали и сини се спират върху лицето му, пропълзяват по окъселия му панталон и в следващия момент дългият й пръст се насочва към Миша, приятелят му, момчето до него.

Игор следеше вестниците, но не купуваше от будката пред блока повече от обичайния за него ежедневник. За да чете другите без да прави впечатление започна да се отбива в кафенето на хотела с плувния басейн. Там на посетителите предлагаха още два – местен и национален. Ден след погребението местният писа, че актьор от театъра бил задържан и разпитван за убийството. Между редовете прозираше твърдението, че Лия и онзи са любовници. Игор знаеше за този мъж. Лия му беше казала, че са имали „кратка, разочароваща авантюра”. В другия вестник видя по-съществена информация. Съпругът на Лия бил работил под прикритие за хазартния бизнес. Действителните му задачи били свързани с проследяването на организираната престъпност, идваща в крайморския град от бившите републики на Съветския съюз. Игор реши да продължи да следи пресата, но да не прави прекалени изводи от прочетеното.

Срещна се със заместник кмета по благоустройството за да договорят ремонта на общински магазин, който Игор ползваше под наем. Разказа му за бъдещите си планове. Курортният сезон беше в разгара си и той до късно се застояваше в магазините и склада.

 

Мина близо месец, актьорът бе освободен поради липса на доказателства и интересът на криминалните репортери постепенно бе изместен към други престъпления. Игор подари на дом за деца, лишени от родителски грижи пантофи и събитието бе отразено в хрониките на местните вестници. Лия не се възползва от повода за телефонен разговор. С времето, отчиташе Игор, нетърпението му да види нежните косъмчета по тила й не намаляваше, а нарастваше, особено късно вечер, когато сънят не идваше и нито телевизорът, нито работата носеха предишните спокойствие и чувство за сила. На няколко пъти си даде сметка, че е минало много време откакто не е поръчвал момиче, а това със сигурност бе отбелязано от сутеньорите. Те сътрудничеха на полицията и при съмнение фактът можеше да направи впечатление. Отлагаше от ден на ден да го направи.

Беше трениран да чака, знаеше, че трябва да минат поне шест месеца от „инцидента” и тогава да се появи предпазливо и още по-предпазливо да се измъкне от държавата. След година дъщерята на Лия завършваше прогимназия, планираше да й предложи момичето да продължи в испански колеж, имаше начин да уреди стипендия, спонсорът, на която да остане анонимен. После Лия също щеше да замине за Испания и да работи като аранжор в галерия за източноеврепейско изкуство в Барцелона. „За да е близо до дъщеря си.” Собственикът беше задължен на Игор, а и нямаше да му се наложи той да й плаща заплатата. Година по-късно големият свят трябваше да ги погълне и намести в себе си. Продажбата на имотите тук щеше да става бавно и незабележимо. Вечер преди сънят най-сетне да го облекчи от непознатото му чувството за нетърпение той за пореден път правеше сметка на спестеното, на приходите, оглеждаше възможните изненади.

Една сутрин жената от павилиона за вестници пред блока му бе сменена от мъж и той, заедно с неизменния ежедневник купи местен таблоид. Обърна върху него вестника, който взимаше обичайно и така и влезе в склада на един от магазините.

Намери време за пресата след обяд. Цяла страница в таблоида бе посветена на Лия и на актьора, арестуван преди време по подозрение за убийството на съпруга й. Публикацията беше придружена от групова снимка на театралната трупа, в която с кръгчета един до друг бяха отбелязани тъмнокос ухилен млад мъж и Лия. Връзката им, твърдеше текстът, била от години, и сега били виждани заедно. Разстрелът, по време, когато и двамата били на турне извън страната само подхранвало хипотезата за поръчково убийство и стремеж да се изгради алиби. Не били теглени пари от банковите им сметки, не били регистрирани продажби, но пък имало достатъчно безработни, готови да извършат убийство срещу едномесечна заплата.

Игор се опита да овладее желанието си до види Лия, но скоро реши, че „ще е напълно безопасно”. Знаеше, че тя често присъства на театралните постановки, на които е сценограф и мина през централната улица на града, там, по стъклата на запуснат магазин лепяха афиши. Купи от будката до магазина дезодорант и докато го избираше, вдишвайки съсредоточено от капачките и чакаше момичето да прекоси улицата, за да развали едрата банкнота, с която плати и да му върне рестото, прегледа афишите. Върху един от тях с едри букви бе изписано „Кармен”, с дребен шрифт най-отдолу прочете името на Лия.

Отиде до най-близкия си магазин и подхвърли на една от продавачките, че би било добре всички служители да отидат заедно някъде, за да отпразнуват края на летния сезон. Отхвърли идеята й за заведение и лека-полека се спряха на театър, а след проверката на програмата - на най-големия театър в града и на „Кармен” /„Не беше ли опера, я да видим как е като пиеса?!”/. На следващия ден списъкът на желаещите да посетят постановката беше готов. Игор даде пари за билетите и остави избора на места на две от момичетата.

Беше си представял театъра както този в Дубровка – кадрите със заложниците и чеченците, опасани с експлозиви и клюмналите глави на насядалите по широките кресла зрители след пускането на газа многократно бяха преминавали пред очите му. Иначе сега за първи път влизаше в театър. „Този е малък, с партер с лек наклон към сцената, шест изхода, тесен и извит балкон, завършващ с по една ложа.” Игор усети леко напрежение, когато седнаха по средата на втория ред на партера. Не можеше да си позволи да се обръща и да оглежда за Лия. Правилото бе многократно тренирано и не го регистрира като мисъл. Усети само леко изпотяване и „отново ненужен спомен!”: Горещо е, ден след акция, оцелелите от взвода са събрани в голяма палатка, седнали са един до друг на пейки и едно от момчетата пред Игор, с тънък врат под червеникавата коса се обръща назад. Не оглежда, извърта глава, погледът му преминава през Игор, като момчето да е извадено от дълбок сън, после се обръща се напред и след минута вратът наново се извива. Още вечерта всички знаят за необичайния тик и че с „колегата е свършено”.

-              Ето го! Играе Хосе! – продавачката, с която са организирали посещението, преборила се с другите момичета да седне от лявата страна на Игор, се бе наклонила към него, косата й леко го докосна и тя посочи един от актьорите.

Мъжът на сцената, представляваща пазар пред портал на фабрика бе дребен, в униформа на офицер.

-              Арестуваха го за убийството… - продължи да шепне продавачката.

Парфюмът й миришеше на жасмин и Игор задържа въздух, за да се освободи от тежестта му.

- Платили са на наемен убиец, но няма доказателства… докато са били на турне…

Игор се извърна рязко, впери поглед в момичето, то изненадано млъкна и се сви назад в седалката.

Оцени „Хосе” като „около четиридесет годишен, с не бързи движения”. „Хосе” опитваше от плодовете на улична продавачка, когато в ложата на партера в ляво се процеди светлина и през отворената врата се вмъкна женски силует. Игор не отмести глава, но погледът му проследи фигурата. „Лия!”

В антракта се извини, че трябва да отиде до паркинга „за да проверя дали съм взел едни документи” и откри колата на Лия. Въпреки свободните места, тя бе паркирана в странична, лошо осветена уличка със стари къщи и многогодишни дървета по тротоара. Игор знаеше, че след представлението Лия ще остане да поздрави трупата, така че той щеше да има време да се раздели със служителите си без да бърза. Без план взе от жабката на колата си мъжки копринен шал и го пъхна в джоба си. Опита се за сетен път от последните дни да прогони от душата си парещото съмнение. Ако тя дойдеше сама просто щяха да се видят за секунда, да разменят няколко думи, колкото да се избави от болката на недоверието. „Тя сигурно, милата, мисли че страня от нея не само от предпазливост. Мисли, че бягам от бъдещ ангажимент. Ще й кажа какво ще правим като мине времето за траур.” Ако тя беше с някой щеше да я погледне отблизо. Да разменят поглед. „Погледът е най-силното обещание.”

Игор чака не повече от няколко минути, когато Лия се показа, изрязана на светлината откъм паркинга, махна за довиждане на някого и тръгна към колата си. Беше с широка, дълга пола, пристегната в кръста. Игор не искаше да я изплаши, затова излезе от тъмнината на дървото и застана до колата. Лия го видя. Разбра го по леко наклонилата й се наляво глава. ”Нарочно е спряла тук, за да се видим!” – помисли Игор и „стана й студено!”, когато тя кръстоса ръце пред гърдите си.

- Дойде! – произнесе Лия като съвсем доближи. – Знаех, че ще дойдеш – продължи и като да се засмя.

Възможно беше някой да ги види и Игор не посмя да я прегърне.

Синьо-зелените й очи опипаха лицето му, беше избрала черен цвят да замени русата й коса, сега плитката се спускаше по гърба й. Черна лилия стоеше отстрани на главата й.

- Приличаш на испанка – каза й меко Игор.

- Прочел си това във вестника и не си стърпял да дойдеш - отвърна Лия.

Игор кимна в съгласие.

- В тези случаи оглеждат за всякакви връзки, няма смисъл да ни разпитват – произнесе той.

Лия наведе глава, все така скръстила ръце.

-              Студено ти е?! – предположи Игор.

Лия вдигна главата и го погледна в очите:

- Това, което пише във вестниците е вярно – изрече тя.

На Игор му се стори, че не чува добре.

- Излъгах те – продължи Лия и спусна ръцете си по-надолу - но нямах друг изход - Той не би допуснал да се разведа и да се омъжа за друг!

Игор почувства главата си изтръпнала и прокара пръсти по челото си.

- Направих сделка без съгласието ти, но съм се разплатила честно!– добави бързо Лия - Разбрах за професията ти, направих така, че да… да доставиш стоката, но съм я платила – дланите се размахаха пред гърдите й. - Ако имах пари щях да го направя с тях, нямам и платих с укриване на досието ти!

Откъм паркинга се зададе възрастна двойка, която приближаваше с клатушкане.

-              На част от досието ти – поправи се тя. - В крайна сметка това е професията ти, това работиш! – тя повдигаше накъсано рамене. - Сърбите бяха подали сигнал, че си изпълнител и мъжът ми те разработваше... Хазартът беше прикритие. Носеше документи вкъщи, уж ги заключваше в каса… Взех част от досието сутринта, като се прибрах, преди да са се усетили, че го няма в службата му!

Времето се беше забавило, ставащото бе добило необичайна яснота и Игор отчиташе репликите, паузите и движението около себе си. „От полицията са я принудили да им сътрудничи! Може да има микрофон!”

-              Сигурно не могат да намерят още човек, който да навлезе в работата - продължи Лия, но няма да се бавят и ще започнат отново да събират сведения.

-              Не разбирам… – произнесе високо и отчетливо Игор.

-              Направих за теб повече, отколкото е цената на една поръчка – прекъсна го Лия. – Трябва да се махнеш, знаят защо не се прибираш в Украйна… нямат доказателства, но знаят…

-              Не разбирам за какво говориш – повтори отчетливо Игор. – Проверих дали мога да изляза с колата по тази улица.

- Не можех просто да дойда и да ти предложа сделката, нямаше да ми повярваш, щеше да решиш че е капан...

Игор я погледна в очите.

- Съжалявам - произнесе Лия - но тогава, когато започна… – тя разпери безпомощно ръце – Взех каквото можах, за да не се усетят, веднага след като ми съобщиха. На сигурно място са!

- Не разбирам… – продължи Игор без да откъсва очи от лицето й.

Лия доближи.

- Направи го, докато ме нямаше… за да ми спестиш неприятности – каза тя и кракът й пропълзя напред – Ако се бяхме срещнали преди, по-рано, щях да остана... не съм лъгала…

Игор заобиколи протегнатата й ръка и закрачи към паркинга. Мисълта какво трябва да направи пулсираше в съзнанието му и изтласкваше яростта от признанието на Лия.

 

Отдавна се беше погрижил в случай на фал едно от украинските момичета да поеме, после да продаде магазините, да изпраща пари и да се погрижи за квартирата. В апартамента подреди необходимото в пътна чанта, избърса плоскостите за отпечатъци, макар да съзнаваше, че е безсмислено, а някои неща, които можеха да носят ДНК материал изхвърли в далечна кофа за боклук. Таксито го взе навреме, за да хване самолета за Париж. Ако граничните власти го пуснеха да излети, значи Лия не сътрудничеше на полицията. Нямаше време да си набави фалшив паспорт, но и да имаше, тук го познаваха твърде много хора за да се появи на летището с чуждо име. Фалшив паспорт с виза за Южна Африка щеше да си купи в Париж. Погледът на Игор се плъзна по брезите край пътя с пламтящи жълто-червени есенни листа и синьото на морето зад тях. След като напуснеше „Шарл Де Гол” щеше да реши какво да прави с Лия. Сега беше опасно да мисли за нея. Игор отпусна глава назад и затвори очи. Можеше да си купи ферма за магарета или щрауси. Някъде около Дърбан. Беше опасно да работи повече. „Ако се провалиш заради емоция, следващия път си мъртъв.” Усети срам. Беше използвал професията. Беше прекрачил допустимата граница. Ако се разбереше, никой от колегите му нямаше да го приема сериозно. Въздъхна, отвори очи и изправи глава. Не биваше да мисли и за това. Трябваше да се концентрира върху непосредственото: граничния контрол.

- Отивам за стока до Франция – обясни минути по-късно Игор на познат от опашката пред паспортната проверка – има изгодна оферта и бързам да не я изпусна.

- Късмет! – отвърна мъжът, уважително повдигна шапката си и погледът му проследи скъпите маратонки на Игор, които пресякоха бялата лента пред униформения мъж на пропуска.