ФАКЕЛ

Народът тачи паметта на Димитър Занешев

22.05.2014

Откъс от новата книга на Иван Бабев "Помним делата ви"

Видният деец на ВМОРО и войвода Димитър Иванов Занешев е роден в град Воден, Солунски окръг през 1874 година. Произхожда от буден български род на възрожденски дейци, които са сред най-известните водачи на националното движение за родна църква и училище в Южна Македония. Под водачеството на Дзано, Иван и Христо Занешеви и на Георги Гогов българите в този южен македонски град успяват след продължителна борба да си отвоюват първата българска черква „Свети Врач” и правото на народно училище. За тази им народополезна дейност Иван и Дзано Занешеви, по донесение и настояване на гръцкия митрополит, са хвърлени от турските власти в затворите. Някои от тях получават доживотни присъди и са изпратени на заточение в Подрум-Кале.

В българското училище, извоювано с толкова борби и жертви, са преподавали редица просветители и народни учители като Агапи Войнов, К. Попстефанов, Г. Панджуков, Д. Стойчев, Търпо Янев, Димитър Македонски, Станислава Караиванова и други просветни дейци. След 1882 г. за екзархийски учител е назначен П. Баджов, който въвежда звучната метода на обучение. Половин век по-късно спомняйки си за бързия напредък на българското учебно дело във Воден с въвеждането на звучната метода, народният учител Баджов с гордост изтъква: „Мой ученик... е и живия още господин Димитър Занешев – бивш македонски войвода.”¹

След основаването на Централния комитет на ВМОРО, неговият председател Хр. Татарчев по време на първата си организационна обиколка в Южна Македония, след Енидже Вардар посещава Воден. Там, както самият той пише, със съдействието на Занешевци създава местен революционен комитет. Най-запален привърженик на революционното дело от потомството на заслужилия възрожденски род е Димитър (Димитруш) Занешев, който още като ученик в Българската мъжка гимназия в Солун се включва активно в агитационно-пропагандната работа за разширяване и укрепване на революционната организация.

През 1902 г. Димитър Занешев вече е един от най-дейните и авторитетни дейци в управителното тяло на Воденска революционна околия. Той се проявява като последователен сторонник за запазване чистотата на революционната идея. Като ръководител на вътрешната организация във Воденско работи неуморно и безкомпромисно за отбиване опитите на появилите се в района чети на Върховния македонски комитет (ВМК) да въвлекат народа в едно прибързано въстание. По време на върховистката акция през лятото и есента на същата година, той заедно с Радомир Атанасов изпъждат една леринска чета, заседяла се цял месец във Воденско с намерение да посрещне полковник Анастас Янков, който се готвел да вдигне преждевременно въстание. Запътилият се към Леринско и Костурско полк. Янков оставя във воденския район войводата Тома Пожарлиев с голяма добре въоръжена върховистка чета.

Отначало Д. Занешев се заема да му съдейства с каквото може при условие, че няма да бунтува района и ще се откаже от провокативните си подбуди да вдига въстание. На управителните тела във воденските села околийският комитет дава ясни напътствия, да подпомагат четата с храна и облекло, без да се поддават на върховистката агитация. За благодарност върховистите, почувствали се силни, изпращат до околийското ръководство на вътрешната организация подигравателни писма с предизвикателно съдържание², без да спират развращаващата агитация. За морала на върховизма красноречиво говори и фактът със заловеното писмо, изпратено от Пожарлиев до воденския каймакамин, в което му съобщавал списъка на околийския комитет на ВМОРО и на активните вътрешни дейци в околията.³

Зловредната дейност на противниците на вътрешната организация не спира до тук. За да накарат българското население в някои мегленски села да се вдигне на въстание, те го подвеждат да избие турските чиновници и пъдари, с което предизвикват своеобразен метеж. Така през есента на 1902 г. без да се стига до въоръжено стълкновение с турския аскер, селата Тушим и Сборско се подлъгват да се изнесат с домочадията си в планината. Хората, след като разбират скоро, че не са последвани от други села, се принуждават да се завърнат и да се предадат на турските власти. Резултатът от този върховистки експеримент е опожаряването на много къщи в Тушим и Сборско и повсеместно ограбване на останалите, а с това и опропастяването на цялото имущество на селяните. Освен това завърналото се население е хвърлено в турските зандани на Воден и Енидже Вардар и е жестоко репресирано без оглед на пол и възраст.

Благодарение на взетите мерки от ЦК на ВМОРО и от районните началства във Воден и Гевгели, бунтът е ограничен само в тези две села. Като ръководител на Воденско, Д. Занешев е принуден да предупреди с писма върховисткия войвода и неговите привърженици: „Освободете ни района или в противен случай ще ви открием огън!”...⁴ Дават се и съответните разпореждания на селските управителни тела, следствие на което Т. Пожарлиев губи подкрепата и е изолиран в планината, а четата му се разпилява. Убеден от пристигналия тук с четата си войвода Атанас Мурджев, че е излишно да се вдига сега въстание, Пожарлиев се изнизва тихо през непристъпните планини Нидже и Селечка за Прилепско с няколко от най-преданите си четници и повече не се връща.

Дрязгите и противоречията между ръководните дейци на ВМК и вътрешната организация не остават скрити за турските власти, които смятат и едните и другите за душмани на падишаха. Разликата е тази, че върховистите след инсцениране на импровизираното им въстание се прибират в свободна България, като оставят населението да се пържи на накладения от тях огън, а вътрешните дейци бързат да заличат последиците от тази авантюра и живеят с постоянен риск да бъдат арестувани и хвърлени в затворите. Така например във връзка със Солунските атентати турската власт предприема арести и репресии на по-видните революционни дейци от Солун и близките околийски центрове. Подозирайки, че Занешевци имат пръст в тези страшни атентати, полицията пристъпва към арестуването на възрастните вече братя Зано и Иван Занешеви и на техния братовчед Вангел Занешев. Задържани са и са хвърлени в затворите и други известни воденски граждани – Иван Лъджев, Иван Ташков и Атанас Хлебаров. Потърсен е и Димитър Занешев, но се узнава, че той в момента се намира в Солун и без да подозира опасността и да се укрие, е проследен и арестуван. По този повод на 30 април 1903 г. вестник „Македоно-Одрински куриер” отбелязва, „така че баща и син ще прекарат... в затвора.⁵

През януари 1903 г. Д. Занешев е делегат на Солунския конгрес на вътрешната организация, който взема решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. В първоначалния план за всеобщо въстание той е определен за член на Окръжния щаб на Втори кожушки въстанически окръг в Солунския санджак. В предвъстаническия период е секретар на воденската околийска чета под началството на Кара Ташо, което му дава възможност да провежда агитационна работа в района като нелегален и да участва непосредствено във въстаническите действия.

Погромът на Илинденското въстание не го обезсърчава. През август 1905 г. е един от делегатите на нелегалния Солунски окръжен конгрес, на който се обсъждат важни задачи по преустройството на революционната организация с оглед на променените условия за водене на борбата.⁶

С активизирането на чуждите въоръжени пропаганди Д. Занешев е сред организаторите на въоръжения отпор срещу гръцките наемнически чети, нахлули в помощ на турската войска. В подготвяното противодействие на бойните сили във Воденско срещу андартската инвазия той е на предна позиция. Неуморно работи за затягане на дисциплината и боеспособността на местните чети и въоръжената милиция. Като подвойвода на изпратения във воденски район Лука Иванов, ръководи една част от четата му, а след гибелта на именития войвода и на славния Кара Ташо, застава начело на воденската районна чета. Двамата с Апостол Ениджевардарски, познавайки гръцкото коварство, отхвърлят уловките на андартските капитани за примирие и съвместни действия против аскера. Когато платените „войници на кръста” отказват да преминат под общото командване и ръководство на вътрешната организация, войводите Апостол и Митруш вземат мерки да ги унищожат. В избухналите двудневни сражения при село Колибите, Ениджевардарско, андартските чети са разбити и дават много жертви, а Телос Агапинос (Аграс), най-главният от капитаните им, побягва ранен.⁷

Като активен вътрешен ръководител, войвода и интелектуална сила на ВМОРО, Д. Занешев е избран за делегат и на Втория общ конгрес на вътрешната организация. Участва в съвещателното събрание на видните дейци на вътрешната организация през 1907-1908 г., което приема важни насоки за хода на революционното движение в усложнената обстановка в Македония и Одринско.

В навечерието на Балканската война заедно с четите на Григор Джинджифилов и Дякон Евстатий освобождават родния си край с надеждата, че ще остане в пределите на българската държава. Когато военните действия се пренасят към Цариград и става ясно, че най-плътно заселените с българи райони в Егейска Македония ще останат в ръцете на временните съюзници, но отколешни врагове на българщината, сред народа настъпва недоумение и смут. Изразител на народната тревога става Димитър Занешев. По време на посещението във Воден на военна делегация от висши български офицери, безстрашният Занешев заявява пред лицето на гръцкия комендант и в присъствието на гръцкия военен гарнизон: „Кажете на Фердинад, че ако Воден остане в гръцки ръце, ние пак ще се бием!”⁸ За тази му дързост веднага е арестуван и хвърлен в Солунския затвор. Успява да избяга от там, но напуска завинаги родния край.

По време на Първата световна война той е назначен в българското комендантство на град Фере в Източна Тракия. След войните се заселва в Несебър, където развива активна дейност като председател на бежанската организация Македонско културно-благотворително братство „Тодор Александров”.

Застанал начело на прогонените от родните им краища бежанци, Занешев полага много усилия за тяхното настаняване, оземляване и подобряване на условията им за живот и духовните им потребности. За това голямо значение има избирането му за общински съветник и за председател на училищното настоятелство. Съдействие получава и от неговия съгражданин и близък Велко Думев, бивш ръководител на Одринския революционен комитет, а по това време пом. председател на Македонския национален комитет в София. В България Д. Занешев се сродява и със семейството на полк. Борис Дрангов, чийто син, Кирил Дрангов – член на ЦК на ВМРО, се оженва за негова племенница.

След разцеплението във ВМРО Занешев се оттегля от ръководството на македонското братство, не без външен натиск. По-младият му брат д-р Александър Занешев, бивш доброволец в Първата световна война с чин капитан, е активен деец на възобновеното ВМРО. Бил е назначен за пунктов началник в Неврокоп, но поради несъгласия с Иван Михайлов му е наредено да напусне поста, а и революционния окръг.⁹

Въпреки, че му е оказан натиск да се откаже от председателството на македонското братство, Д. Занешев продължава да участва активно в обществения живот на бежанците в Несебър. В края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век дълги години той е несменяем председател на Илинденската организация в Анхиалска (Поморийска) околия. Същевременно продължава да бъде опора и изразител на настроенията на бежанското население в Несебърския район. Това се помни от старото население на града, а се вижда и от една негова телеграма, изпратена от името на македонската емиграция в Несебър до ръководството и делегатите на ХІІ-тия конгрес конгрес на Илинденската организация, провел се в град Битоля през 1942 г. В нея четем:

„Поклон пред светлата памет на падналите и привет на живите борци, рушители на страшната империя – днес най-щедро възнаградени от провидението.

За емиграцията в Несебър: Занешев.¹⁰

Димитър Занешев е бил винаги уважаван от цялото население като поборник и виден народен деец, независимо от политическите пристрастия и веяния в обществото. С идването на Отечествения фронт на власт през 1944 г. сам предава оръжието си на новия комендант на града Недялко Пиперков.*

Умира на преклонна възраст през 1962 г., оставяйки трайни следи в историята на освободителното движение, както и светли спомени в паметта на несебърските граждани за човек с особени заслуги не само към града, но и към цялата нация.

Бележки:

¹ В. „Македония”, год. І, бр. 83, 21 януари 1927 г.

² Писмо на Р. Атанасов до Гоце Делчев от 25 август 1902 г. – Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. подготвили за печат: Ива Бурилкова и Цочо Билярски. С., 2003, с. 60.

³ Писмо от ЦК на ВМОРО до задграничното представителство от 19.09.1902 г. – Из архива на Гоце Делчев..., с. 30.

⁴ Из архива на Гоце Делчев..., с. 60.

⁵ В. „Македоно-Одрински куриер”, год. І, бр. 15, 30 април 1903 г.

⁶ Революционната борба в Солунски санджак, Гевгелийска околия по спомени на Илия Костадинов Докторов, бивш ръководител на Гевгелийска революционна околия. – Борбите в Македония. Съставил: Б. Й. Николов. Звезди. С., 2005, с. 121.

⁷ Георгиев, В.,Ст. Трифонов. Гръцката и сръбската пропаганди в Македония /Краят на ХІХ – началото на ХХ век/. Нови документи. С., 1995, с. 111-112.

⁸ Николов, Тома. Спомени из моето минало. С., 1982, с. 342.

⁹ Дрангова, Райна. Моят род и Солунската гимназия. – Гласовете ви чувам. Личностите на гимназията и България – доклади и съобщения от Национална научна конференция (Благовград, 29-30 април 2010 г.) Регионален исторически музей – Благоевград, 2011, с.354.

¹⁰ За текста на това писмо дължа благодарност на Ел. Занешева, правнучка на Д. Занешев.

* В личен разговор с Недялко Пиперков, бивш отечественофронтовски комендант на Несебър, на въпроса ми как познава Димитър Занешев, той отговори: „За мен, а и за всички граждани на Несебър, Занешев беше голям патриот и народен човек, уважаван от всички. Като такъв съм го запомнил. Знаеше се, че е бил революционен ръководител и войвода в Македония, другар и съратник на големите дейци, като Дамян Груев и Гоце Делчев. Дори Кемал Ататюрк му е правил чест. Той беше останал верен на освободителните идеали от неговото време и не се бъркаше в политиката. Като такъв беше почитан от хората тук, а и не само от бежанците. Сам дойде без да го търсим, остави си револвера и каза, че и без това едва ли ще му е нужен вече...”

« назад