Подозрение

31.05.2014 2

Разказ от Фани Цуракова

Тома излезе от спалнята си на втория етаж на къщата, хвърли поглед към залива и заслиза по стълбите. Над плувките носеше съмносива хавлия с извезан монограм. Монограм съпругата му беше поръчала и върху пантофите, които „са с толкова мека подметка, че с тях ще се пребия по стълбите!” – мина му през ум. Част от стената на стълбището към хола бе заета от витраж. През едно от прозрачните стъкла Тома видя Миа. Тя не го чу – стоеше в гръб, обърната към кухненския плот и сипваше кафе от кафеварката. Беше с хавлия като неговата, но розова и пристегната с колан в кръста. В годините, откакто станаха богати беше намалила теглото си и стегнала значително фигурата си, но ханшът й си оставаше все така голям. Тома отдавна беше признал пред себе си, че този ханш го бе вълнувал за прекалено кратко. А изглежда и не само него.
Миа се пресегна към дамска чанта, сега Тома забеляза, че върху плота имаше дамска чанта, една от многобройните й, извади от нея тъмно шишенце и то, заедно с ръцете й се скриха зад гърба й. След секунди Миа отново се извърна, в движение завинти капачката на шишенцето, беше с големината на тези, в които продават сироп за кашлица и го върна в чантата. “Някоя от нейните настойки, с които възнамерява да остане вечно млада!” – реши Тома и продължи надолу.
Имаше на разположение тридесет минути преди новото му Волво да напусне къщата на път за офиса. В тези тридесет минути щеше да изпие по чаша кафе и портокалов сос, да изяде филийка препечен черен хляб, да плува петнадесет минути в басейна в приземния етаж и да облече един от костюмите си. Лично той би предпочел джинси и пуловер, които и носеше до преди петнадесетина години в битността си на инженер в корабостроителницата на града, но знаеше, че в света на бизнеса, независимо от това дали си истинския притежател на парите във фирмата или представляваш собственика им, предпочел анонимност, марковите костюм, обувки и акцесоари бяха задължителни. Към тях той добавяше и точността.
Днес тръгна пет минути по-късно от обичайното, тъй като в последния момент се оказа, че няма изгладена риза. По пътя изостана с още десет поради ремонт на пътя, информацията, за който му се беше изплъзнала. При високата скорост по виадукта Тома усети нестабилност в колата и макар да се поколеба, отби. Винтовете на предното ляво колело се бяха разхлабили, а единият изобщо липсваше. Ядоса се, в сервиза за втори път проявяваха немърливост - Миа беше прибрала колата от там снощи. Но този път хитростта на собственика да наема млади монтьори, за да им плаща малко, можеше да му коства живота.
Денят мина напрегнато - италианска фирма му беше делегирала права да участва в конкурс за газификацията на южната част на страната и той посвети деня да си осигури информация за конкурентите – българска и руската компании, вече с няколкогодишни позиции на пазара. Така забрави за обещанието си да посрещне на автогарата Карла.
Карла беше негова приятелка от над двадесет и пет години. Живееше в столицата и веднъж на три-четири месеца им гостуваше. Беше десетина години по-възрастна от него и Миа, а съпругът й преди около шест месеца, след поредица от инсулти, глътнали за лекарства и лекари и последните им спестени пари, почина. За ангажимента към Карла Тома се сети едва, когато задържалата се с него в офиса секретарка го свърза по телефона и той чу дрезгавия й от цигарите, алкохола и раздразнението глас. Висока, кокалеста и слаба Карла сега щеше да беснее и с часове да го упреква в “страст към парите, тъп работохолизъм, защото е страшно да се погледне живота в очите, нали?!”, да му припомня, че когато той има нужда да говори с нея тя е безотказна, докато на него не може да се разчита за “едно посрещане на автогара и то при положение че много добре знаеш – аз ги нямам тези нищожни двадесет лева за такси до вас!”.
„Вярно е – продължаваше на ум Тома - имаше периоди, в които той с часове разговаряше с нея по телефона, пътуваше до града й само и само да може да седне срещу вечната й чаша с водка някога, напоследък – с бира и да говорят, докато измъчващото го добиеше форма и решение в душата му.” Карла, осъзнаваше Тома, беше човекът, с когото той беше стигал до най-голяма искреност в живота, не за работата си, разбира се, основно за отношенията си с Миа и с други жени, тя никога не беше показвала досада към дългите му, повтарящи се изповеди и той й дължеше внимание. Истината беше, макар Тома да се срамуваше да го признае, че Карла, независимо или именно поради алкохолизма си, независимо или именно поради съпровождащите ги или живяли в душата й и преди алкохола, агресивност и проникновенност (макар напоследък понякога замествана от мнителност), му беше най-близкия приятел.
Единственият начин сега да укроти гнева й беше да й предложи алкохол. Към решението му да я почерпи преди да се приберат се прибави и съображението, че ако се появяха без Карла да се е поуспокоила, Миа, която и без това не обичаше посещенията й, като нищо щеше да им вгорчи вечерта.
Как точно, Тома не знаеше – последния път, в който покани гости, който не бяха приятни на Миа, тя се престори, че гърнето с капама е изгорило ръката й, изпусна го и керамичният под на трапезарията се застла с остри парчета гледжосана глина сред късове месо, кървавица, кисело зеле и ориз. Тома после не успя да види дори зачервено по ръцете на Миа. Беше немислимо да я попита защо го е направила. Лицето й щеше да се залее в алено, пъстрите й очи да се напълнят със сълзи, щеше да заповтаря колко го обича. Тома мразеше обясненията й в любов. Мразеше изобщо разговорите, освен конкретно свързаните с работата му. И тези с Карла. Макар в последните години диалозите с нея да се бяха скъсили до ранните сутрешни часове, в които тя още не беше поела първата си бира или до петнадесетина-двадесетте минути от началото на първата й чаша, когато слушайки с леко наклонена глава или даже още преди да е отворил дума за онова, което го тревожеше, тя го изричаше в едно-две изречения, обличаше го в мъдрост, в сентенция. Тях той не намираше нито в все по-рядко появяващите се до леглото му книги, нито в хората, с които обядваше и вечеряше, нито в някогашните си състуденти, още по-малко в съучениците и родствениците си от планинското градче, в което бе израснал. Тома разбира се, беше дешифрирал – думите на Карла в тези случаи правеха проблема му не само видим, но и погледнат от нов ъгъл, незначителен, ясен и решим с методите, които той владееше – купуване и продаване.
С Карла не се бяха виждали шест-седем месеца (имаше търг за складове на пристанището и Тома не успя да отиде на погребението на съпруга й). Когато я видя на входа на автогарата, отбеляза, че в изминалото време тя е отслабнала и краката й, в черни прилепнали джинси, напомняха тези на мъжете, които се застояваха в кръчмата на панеления квартал, в който някога живееха с Миа. Косата й, подстригана по момчешки, беше лошо боядисана, якето й, с нечисти ръбове на ръкавите стоеше овехтяло и омачкано. От нея се носеше миризма на цигари, бира и непроветрени дрехи.
Тома съжали за поканата си – даде си сметка, че годините на злоупотреба с алкохол бяха извършили своето и сега пред него стоеше не умен и забавен човек, някогашната актриса, с която можеш да се напиеш, смееш и извършиш щуротия, а шестдесет и повече годишна жена с алкохолизъм, която вероятно вече идваше в дома му повече заради алкохола, отколкото заради него самия. Реши, че утре ще измисли предлог да я настани в хотел. Не биваше да създава повод за напрежения с Миа. Тя изпълняваше това, за което се бяха договорили след едногодишната им раздяла – да спи в отделна стая и срещу определена сума (равняваща се извън текущите разходи на десет средни работни заплати), да се грижи за къщата, двете московски овчарки, дрехите, храната и да не се оплаква на двамата им сина от него. Не че те й обръщаха внимание – от пет години и двамата живееха в САЩ, обаждаха се за Коледа и ако имаха нужда от пари. Бяха отгледани до 10-12-годишната си възраст от родителите на Тома и той си даваше сметка, двете момчета бяха повече семейство с баба си и дядо си, отколкото с него и Миа.
В заведението Карла направи опит да отклони поглед от блестящата редица бутилки зад бара и да продължи с бирата, с която очевидно се беше наливала в автобуса, но когато барманът пъхна халбата под автомата промени решението си и поръча водка „Абсолют”.
- Животът трябва да се живее отровенно – изрече тя, преглъщайки слюнката си, гледайки Тома с умните си, топли в кафявото си очи и той отново почувства към тази жена онова необяснимо доверие и приятелско чувство, което нямаше спомен да е изпитвал към друг и което живееше в него вече толкова години. Много години, от деня, в който насред забава в клуба на младия рационализатор към завода, в който работеше, тя дойде при него, тогава към тридесет годишна, известна, оказала се кой знае по чия партийна приумица конферансие, покани го да танцуват и без да знае името му, наведена над ухото му, с дъх на водка и тежки цигари, каза: ”Да не си посмял повече да мислиш за ръста си! От всички тук ти си известният и силен човек след двадесет години!”. В последното той беше уверен, но смяташе, че е единственият, който го знае.
- Миа какво прави? – продължи Карла след като малиновият й език пролази по зачервените в ъглите устни, като за да е сигурна, че нищо от прозрачната течност няма да бъде загубено.
- Чака ме да умра – отговори Тома и сам трепна от думите си - не ги бе мислил.
Очите отсреща не изразиха учудване или любопитство. Ръката поднесе повторно чашата към устните.
- Нещо конкретно? – попита Карла.
Тома повдигна рамене, съжалил за казаното.
- Изморен съм и съм мнителен, знаеш я колкото е особена понякога.
Тома промени темата - възнамерявал да си купи яхта.
Внимателно наблюдаващите очи отсреща не се възпротивиха на новата посока на разговора. Карла с възторг заразпитва за пазара за яхти в Хамбург, за тази, която Тома капарирал преди дни, за каютите и си поръча нова водка.

Към девет и половина, когато влязоха в къщата, Миа си беше легнала. На Карла й се стори, че светлина от нощна лампа в стаята й угасна щом колата спря пред гаража, но не го сподели с Тома. Миа от три-четири години, независимо от това дали живееше с Тома или бяха в период, в който единият се изнасяше, си лягаше, с малките изключения за светски събития, в девет часа. Ранното лягане беше изискване на източните учения, с които тя се занимаваше напоследък. В първите години след края на социализма Мия бе опитала да продължи работата си, но не успя да вмести опита от външно-търговската организация, в която навремето бе назначена благодарение на баща си, с реалностите на деня. Загуби значителни суми, покри ги с продажба на апартамента, останал от родителите й, и се отказа. Алтернативата да бъде човека на разположение вкъщи, да се занимава с плащането на сметки и ремонтите, с домашната прислужница и градинаря, с поддържането на колите й се видя по-изгодно. Тя осигуряваше достъп до финансов ресурс. От него можеха да се отклоняват суми. Не малки и редовни.
Карла не се изненада на красиво подредената маса в трапезарията. “Май това е единственото нещо, в което Миа я бива!” – помисли и пусна раницата си на пода. Беше усетила слабостта на алкохолния глад.
- Както винаги сме сервирали готова храна! – произнесе на глас и Тома повдигна примирено рамене.
Карла веднъж-два пъти се беше опитала да обясни на Миа, че всяка жена, независимо от това дали има пари или не, дали има време или не, трябва да приготвя нещо сама за масата и това нещо няма смисъла толкова да нахрани, колкото да задържи или поне, да завръща съпруга й. Заради миризмите, вкуса или бог знае какво, но имаше нещо в храната – беше убедена Карла - с което ако мъжът е свикнал, го кара да се връща, да търси дома си, затова вкъщи трябва да се отбягва конфекцията. „Тя може да му бъде предложена от всяка, а мъжът е по природа беглец и обект на кражби и конфекцията може да улесни естествените процеси.” Миа не чу или не разбра обясненията й “и вижда се, продължава да се наслаждава на възможността да купува готови храни” – помисли Карла. - Поне е взела любимите на Тома баварски гевречета!” Карла се пресегна още преди да е седнала, разчупи едно от тях, прибра в длан отронилите се от повърхността му кристалчета, сложи едра хапка в устата си и ги добави към нея.

В стаята за гости беше студено. Карла реши, че Миа е пуснала с присъщия й цицилък парното едва преди да си легне и въздухът още не се е стоплил, но когато сложи длан върху радиатора, отдолу беше само металната му хладност. Раздразнена, Карла седна на леглото и едва сега усети топлина – видя шнур, който се проточваше изпод завивките към контакта зад нощното шкафче. Леглото беше застлано под чаршафа с електрическо одеало. Карла стана. Предната вечер в централните новини бяха излъчили репортаж за възрастна жена, овъглена от такова одеало! Отгърна внимателно завивката, електрическото одеало под чаршафа лежеше жълтеникаво, прозрачно, с нагънати във вътрешността му жици и все още залепен етикет с цената в горния му край. Карла издърпа щепсела, поколеба се, и макар да съзнаваше, че вече не може да има опасност, махна одеалото от леглото. Повъртя се край радиатора, но като не успя да разбере как би могла да го пусне, а Тома си беше легнал дълго преди тя да допие последната си водка, нахлузи върху нощницата си пуловера, обу чорапите и се сви под завивката с мисъл за “тъпата агресивност на Миа!”. Около час по-късно се събуди от гадене, притича до банята към стаята и повърна. Беше убедена, че не е от изпитото, поне не от количеството – отдавна вече не повръщаше от алкохол.

- Да се пребия ли искаш?! – на сутринта, вървейки към трапезарията, Карла чу гласа на Тома. – Знаеш, че не желая да закъснявам!
Разправията беше за неизгладените му риза и панталон - нещо, което, Карла знаеше, се повтаряше веднъж-два пъти седмично.
- Защо не даваш дрехите му на химическо чистене? – попита Карла след излизането на Тома.
Миа, заета да дърпа ципа на ботушите си, който не искаше да се затваря, забави отговора.
Карла не бе изненадана от намерението на Миа да излезе. И при предишните й гостувания тя тръгваше непосредствено след Тома, с неясни -или липсващи обяснения за това къде отива. Връщаше се неизменно час преди него, за да проветри, евентуално запали камината в хола, застеле масата с нова покривка и аранжира върху нея, несъмнено красиво, купените готови салати, печено месо и сирена. “И червено вино, въпреки високото кръвно налягане на Тома!”
- Скъпо е – отвърна на въпроса, вече изправена Миа, оглеждайки се в огледалото отсреща.
Карла знаеше какво ще прави Миа в следващите часове – преди година-две Тома беше наел детектив да я проследи. Миа обикаляше бутиците, разточително пробваше дрехи, пиеше кафе и обядваше в скъпите ресторанти на хотелите покрай брега с вид на богата и фатална жена или лъжейки, че е бизнесменка. Ходеше в салони за разкрасяване, по врачки. Сега, докато проследяваше фигурата с широк ханш, който изпъкваше още повече над високите, розови, според модата ботуши, Карла си помисли, че в двуседмичното си наблюдение детективът не бе отбелязал друг род посещения – при брокер, който се грижи за спестяванията й. Макар никога да не успя да ги спечели достатъчно или по-точно - да ги задържи, Карла имаше усет към парите, изострен с годините от ниската пенсия и нуждите на алкохолизма й, и знаеше колко струва издръжката на къщата, в която гостуваше. Беше с поне с петдесет процента по-малко от това, което Тома даваше на Миа. “А тези петдесет процента бяха добри пари!”
Карла се вслуша в шума на тръгващата от гаража кола на Миа – „Ситроен”, червен, със свалящ се гюрук. Не я интересуваше особено – отиде до килера и отмести плъзгащата му се врата. Вътре имаше поне двеста бутилки. В мазето - тройно повече. Избра си норвежка водка и извади от фризера замразена чаша.
Значи, “чака ме да умра!” тя повтори на ум репликата на Тома при пристигането й. Избра най-близкия фотьойл, седна и затвори очи без да изпуска чашата от ръце, стенният часовник удари веднъж - беше девет и половина. Тома не беше мъж, който хвърля думите си на вятъра. Карла отвори очи, разгледа внимателно чашата с прозрачна течност пред себе си, остави я на масичката отпред, стана и отвори кутията за хляб. Баварските гевречета ги нямаше вътре. Нямаше ги и в хладилника. Карла много добре си спомняше, че снощи в панера по средата на масата имаше поне три-четири. Тома не беше посегнал към тях, почти нищо не беше хапнал, само тя беше изяла едно, беше го мацнала веднъж-два пъти с масло. Не вярваше Миа да ги е изхвърлила, беше прекалено стисната за това. Преди време беше споменала нещо за вредностите от микровълновите печки, да ги беше изхвърлила, за да не ги претопля? В кофата за боклук тя прерови до дъното на пластмасовата торба, не ги намери. Мия можеше да ги е дала на кучетата. Карла отвори вратата към терасата и приближи към вързаните овчарки. Имаше нещо в двете купи, но какво, не можеше да види от разстояние, а да се доближи, не посмя. “Не това е най-важното – помисли, отстъпвайки към топлината на хола – същественото е, че има съмнение!”

В годините, макар да не обичаше Карла и самата Карла да знаеше, че не би била приета в дома й ако не беше принудена да се съобразява с Тома, Миа се беше научила да използва услугите й на дискретен слушател. Всъщност не дискретността беше основното. Отраснала в сиропиталища, поради ранната смърт на майка си и пиянството на баща си, Карла притежаваше друго качество – тя не изразяваше изненада или порицание към чутото, изтриваше срама и страха от извършеното, каквото и да бе то, караше те да го приемеш като поредното естествено нещо от живота, за което хората по не винаги морални причини, просто предпочитат да не говорят. При последната им раздяла с Тома, Миа бе търсила подкрепата на Карла и в крайна сметка, благодарение на нея, при едно от гостуванията й, успя да се върне в къщата. (Карла не криеше, че не одобрява заселилата се по това време при Тома манекенка, която при първата им и оказала се, последна среща си позволи да дръпне чашата й с водка и да я излее в мивката.)
Сега, когато в пет без четвърт Миа влезе в хола, Карла долови от нея миризма на парфюм. Беше ходила да пазарува по моловете, вероятно беше опитвала върху себе си тестери.
- Май те чух да повръщаш снощи – каза Миа, докато си наливаше минерална вода.
- Смесих напитките – отвърна Карла.
- Може и да е от баварските гевречета – отвърна Миа.
Били приготвени от китаец – продължи - готвач в ресторант, който разбирал от китайска медицина и в тях имало извлек от растение, което в Китай използвали за повишаване на мъжкото сексуално желание. Тома не се интересувал от нея след като отново се събрали. Същият китаец й бил дал и отвара от корена, трябвало два-три месеца да сипва по една капачка сутрин в кафето на Тома – Миа измъкна от чантата си, хвърлена на дивана, кафяво шишенце, отвинти капачката и го поднесе под носа на Карла – и, бил я уверявал готвачът, със сигурност Тома щял да се обърне към жената, от която има деца.
- Възможно е извлекът по друг начин да действа на жени – отвърна спокойно Карла.
- Да, ти знаеш ли че той май ми каза?! – Миа сложи замислено ръка на устата си. - В хладилника и килера има бира – продължи тя, прибра шишенцето и се зае с масата.
- Искаш ли да изгладя прането? – попита Карла.
Миа се поколеба, но каза “да”.
Половин час по-късно Тома завари Карла да доглажда една от ризите му. Останалите десет стояха строени една зад друга, без ръб на ръкава, всяка на отделна закачалка. Помисли си, че вероятно при посрещането на автогарата Карла е била изморена и преценката му не е била точна. Пред него сега стоеше трезва, сдържана, някога красива, дейна, все още известна жена, приятел схващащ същината на нещата, на когото можеше да се разчита.

Два месеца след погребението на Миа, никой от приятелите на Тома, Миа и Карла не се изненада от решението Карла да даде жилището си под наем и да живее при Тома. Настани се в апартаментчето за гости в сутерена. До това време следствието бе установило, че вероятно Миа, шофирайки, е получила рязък спад на кръвното налягане, резултат, решиха експертите, от склонността й да приема какви ли не отвари от билки. Всъщност становището не бе съвсем категорично, защото с високата скорост ситроенът беше пробил мантинелата на моста над морето и на службите бяха нужни няколко денонощия, докато измъкнат трупа и съвсем смачканата кола. Мия беше загинала още при удара в мантинелата, за това съдебните медици бяха категорични.
В месеците по-късно Карла никога не попита Тома какво е било съдържанието на шишенцето от сироп за кашлица, което, според думите й, когато му го предаваше, бе взела от чантата на Миа. Едно, защото беше човек, който знаеше кога и какви въпроси да задава, второ, и по-съществено в случая, защото добре знаеше какво съдържа то. Част от него бе течност, която й бяха предложили в една ветеринарна аптека, когато се оплака, че в мазето й има плъхове, а останалата – екстракт от корен, който откри в китайска дрогерия. Беше преценила, че почеркът на Миа изисква в шишенцето да има източна билка.
Тома също беше лаконичен по въпроса за шишенцето. Когато получи резултатите от изследването на съдържанието му прецени, че е напълно излишно да се подлага на медицински изследвания. Имаше достатъчно подозрения, за да изпитва нужда да ги разколебава. Особено в момент, в който му предстоеше да газифицира голям град. „Слагала го е сутрин в кафето ми” – само това каза на Карла, докато проникваха един в друг с очите си.
С Карла в следващите години, макар да живееха заедно, се виждаха веднъж-два пъти седмично. В сутрините до единадесет, когато тя сядаше с чаша хубава бира пред телевизора, книга или просто се наслаждаваше на изгледа към морето, Карла успяваше да напазарува, да изглади дрехите му, да даде наставления по поддържането на къщата, да приготви вечеря (научи ястията, типични за планинския район, в който Тома беше израснал). Последната година той се беше встрастил в колекционирането на старо оръжие, предпочиташе сам да си претопля вечерята в микровълновата печка и час-два да се отдаде на хобито си. Два пъти месечно Карла описваше надлежно в тефтер с твърди корици разходите и с касовите бележки ги оставяше върху бюрото в кабинета му. На същото място тя намираше парите за следващите две седмици. Карла имаше още ангажимента за празниците да изпраща пари на синовете му и да организира панахида в деня на смъртта на Мия. Предложи на Тома да му спести време като носи и взима новите оръжия от реставратора и след някой и друг час в ателието вече знаеше как да се грижи за тях. Ако дама, от тези, които понякога посещаваха Тома останеше в къщата след като той тръгнеше на работа, Карла се качваше при нея да си поговорят. Никоя от тях, поне до момента не се беше задържала за повече от седмица.
На няколко пъти от местните телевизии канеха Карла да дублира филми, с все още познатия й за широката публика глас, но тя отказваше с мотива, че се е погрижила да има всичко, от което се нуждае.