5+2=ЧУДО                   

 

Ха! Чакайте малко да седна на тоя пън, че ме заболяха капачките на коленете. Уф, ей на тука ще си поставя такъмите. Тоя живарник от най-ситна мрежа лани сам си го изплетох. Аз съм си приготвил тъдява лук и сланинка, ако не хвана нищо, няма гладен да се прибирам, я! Много гюрлуци, бе! Трябва да се внимава, понеже е пълно с всевъзможни гадинки. Виждате ли – преди има-няма двайсет години ме ухапа кърлежът под лявата мишница и раничката още не е зараснала напълно…

Та какво ме питаше ти, дето ти липсва показалеца? Да ви разправя как е било? Някои твърдят, че се е случило край Табха, до Тивериадско море, но това са слухове, разпространявани от люде, дето не са били. А аз, нали съм жив свидетел на събитието, мога със сигурност да ви заявя, че то стана от другата страна, откъм средиземноморския бряг. Там плуват такива левиатани, с които не цяло село, ами цял град можеш да заситиш! Тивериадско море си е едно езеро, макар и големшко, но в никой случай не може да завъди такива левиатани, не! Видях ги с очите си и добре ги разгледах: бяха две гигантски дълбоководни страшилища от по трийсетина метра всяко, с тъмносив гръб и бели до бежови отдолу*. Вълните като ги засилят в плиткото и не могат да се върнат обратно, а според някои и не желаят – чувал съм, че така се самоубивали, но по каква причина… което не зная, не зная и не го твърдя!

Исус вървеше със сподвижници свои и като ни видя толкова много хора, цялото селище, дето бе тръгнало да бяга от угнетителите и всички до един изпосталели, станали само на кожа и кости, рече ни:

– Елате с мене, аз съгледах на брега две огромни твари, от по сто тона тегло всяка, поне осемдесетгодишни патриарси на дълбините, храната е преизобилна и ще стигне за всинца ви и даже ще артиса! Морето ги изхвърли тая заран, защото Господ видя, че сте изпаднали в беда и си каза: „Големи са страданията на тия клетници и аз ще ги спася от погибел, та още дълги години да помнят и да славят името ми!“

Мъжете взеха брадви, триони и други сечива и отидоха да разснопят чудовищата, изпратени ни като дар свише. Сложиха скари по крайбрежната ивица и накладоха огньове, че като зацвъртя оная ми ти мас, като засъска месото с мирис на водорасли! Децата заподскачаха нетърпеливо с празните си тумбачета, а жените коленичиха право на пясъка и отправиха горещи благодарности за нашето избавление.

Но не беше само това. Исус рече, че за един добър обяд ще е необходим и по къшей хляб за всекиго, къде да се тъпче човек само с рибешко месо на гол стомах, нали ще му се догади, затова изпроводи двамина от следовниците си до Кесария Сирофиникийска. Нему беше известно, че в Кесария местните организирали мистериални празненства, а на тях много се ядяло, много се пиело, градските първенци наредили по предложение на обичните си съпруги да се изпекат най-дългите погачи на света, та да се запомни кога Шломо Благоразумния и Бенат Злочестия са били начело на тоя градец.

Чух как Исус се обърна към учениците си и им каза:

– Вървете и помолете Шломо и Бенат да ви отпуснат няколко волски коли и дърводелци, да заковат достатъчно летви и да вържат тарги напреко на талигите. И! Няма нужда да ви съпровожда шествие от помагачи. Докарайте насам пет ечемични погачи, да спасим тези прокудени от домовете си нещастници. Ако Шломо се опъне, напомнете му че ви изпраща Исус от Витлеем, същият, дето му даде слабително подир миналогодишните празници, когато се бе запекъл и бе готов на всичко, само и само да се отпуши… Както тогава Господ чу молбата му и го отърва от мъките чрез мен, така и сега нека той помогне на тези хора да спасят себе си и близките си – това ще му бъде зачетено горе, в Деня на Страшния съд.

Върнаха се след три часа. Не мога да ви опиша за какви погачи ставаше дума. Вратните жили на воловете се бяха изпънали до последно от усилието да придвижат хлябовете с тегло от по половин тон. Приготовлението им отнело на кесарийци осем часа, употребени били няколко хиляди яйца, запомнил съм и някакви цифри от порядъка на двайсет и осем кила мас и четиринайсет кила сусам, пък колко брашно е отишло, не ми се мисли. Така се натъпках, че едва допълзях на завет и моментално съм заспал от преумора и пресищане…

Да, единствено хубави неща мога да река за този човек. Наричат го Спасителя и наистина ни отърва. Тази случка го доказва – намеси се решително и ни помогна, без него така си щяхме и да изпукаме. Не бе случайна появата на левиатаните, това без пръст Божи не може да стане. Хората казваха:

– Дълго още ще се говори за това – как Исус Христос нахрани пет хиляди семейства с пет хляба и две риби!

Ако ви е известна цялата история, сигурно ще се сетите, как накрая се появил кораб и отвел Исус. Появи се, я! Защото бяхме на морския бряг, затова! То иначе какви кораби има в Тивериадското море, дето всъщност е езеро? Рибарски гемии, ето какви! На такава не Исус, аз да се кача!

Изобщо не зная дали е Син Божи, или обикновен самозванец, за себе си не съм решил, а и не ми е работа да разсъждавам по въпроса, но трябва да ви кажа, че от риба разбираше! Каза например, че в морето тези левиатани имали само един истински враг и това били косатките, които, според римляните, ги нападали и пробождали като тарана на боен кораб. Освен това искам да ви обърна внимание на едно удивително съвпадение – буквите на ихтус, гръцката дума за „риба“, са първите букви на следните еврейски думи: „Исус Христос, Син Божий, Спасител“…

Ех, пак се разприказвах, а уловът не чака! Реката е наблизо, долавяте ли шума от бързеите? Какви таранки се крият из подмолите! И не са взискателни, на всякаква стръв налитат! Виждали ли сте такава въдица? С нея ми върви на поразия. Прътът й е триколенен, от много жилав бамбук. Пожелайте ми наслука! Онова дере е доста разкаляно, ще взема да отскоча дотам за червеи. Може и на водни кончета да пробвам – отвъд долчинката такива водни кончета хвъркат, дебели са колкото липсващия ти показалец! Ще побързам, че излезе вятър и току-виж спряла да кълве. Благодаря ви, добри хора! И на вас така! Хайде и със здраве!

 

* Описанието отговаря на финвал, втория по големина кит след синия. – Б. а.

 

 

ИЗЦЕЛЕНИЯ

 

– Аз… съм човешко същество, за Бога! – рече Исус. – Аз… аз бях влюбен.

Мършавата женска фигура упорито мълчеше в здрачния следобед. Само раменете й леко потрепваха, но какво означаваше това – съгласие или несъгласие с чутото?

Всичко се люлееше. Стиснатите й устни, стаята.

Исус прокашли гърло.

– Тогава, покрай теб, имах и трите – Вярата, Надеждата и Любовта – дрезгаво каза той, – до онзи миг, в който ми даде да разбера, че за мен няма никаква Надежда и заради това загубих Вярата си. Но ми остана най-голямото от трите – Любовта, чувство, което ти отдавна си престанала да изпитваш. Нея ще дам на тях, защото вече нищо друго нямам. – И Исус кимна към мътния прозорец, отвъд който го чакаха хората.

Жената се отдръпна навътре, сякаш я бяха зашлевили. Полумракът разяждаше бялото й лице като киселина.

Христос излезе навън всред тълпата. Той и Жената нямаше да се срещнат никога вече.

„Болката е безплатна“ – помисли си Исус, щом се озова отново между тях. Те щяха да го съпроводят до вехтата соба на съратника му Кананит, където бе отседнал временно. Все по-често беше така – нуждаещите се от утеха го следваха неотлъчно по петите. Бяха толкова много, толкова много… че той просто плуваше в океан от горест и страдание.

Учениците доведоха ослицата му. Едва я бяха отървали от едно упорито магаре, което бе възжелало да я оноди с неприлично наперения си уд под сянката на сто и петдесет годишния салкъм, към който я бяха завързали.

– Време е, рави – казаха му те. Той въздъхна. Изпосталялото му телосложение се покачи не без усилие връз самара. Дадоха му чаша с предпочитаната от него храна – мед със скакалци. В мизерстващите райони мнозина хапваха мед от диви пчели с акриди и това се считаше за деликатес в тая нищета. „Медът е дар от небесата, защото е единственатото ядиво, дето не се разваля“ – бе рекъл на прадедите им пророк Илия, комуто Исус често се позоваваше и към когото неведнъж бе отправял молитвите си. Понеже чрез Илия говореше Бог, а Исус бе божието слово.

Щом се прибра у Кананит, той се върна към задълженията си, отмервайки всекиму по съвест от благодатта на небесата. Цереше както недъгави, хванати от бяс и луничави, така и разслабени. Редичката от молители пред вратата не намаляваше. Най-абсурдно му се стори прошението на един от фарисеите, които го бяха нападали миналата седмица в синагогата, загдето лекувал в събота. Сега този фарисей се бе контузил и подул подобаващо.

– Ти си ме проклел, затова ме сполетя такова злощастие! – пенявеше се той, поддържан от двамата си синове, които биха могли да убият бивол с юмручен удар между рогата. – Веднага ми върни предишното състояние!

– Мога, ала няма да го пожелаеш – рече Исус. – Защото днес е събота!

Онзи се опита да протестира и да заплашва, но се видя заобграден заедно със синовете си от група прокажени, полуслепи хорица с отлепена ретина и разкапваща се плът, които чакаха нетърпеливо своя ред. И ето че фарисеят се отказа от намерението си да кори, щом те, пръскайки слюнки, му предложиха да го бацнат по пострадалото място и то веднага щяло да оздравее.

Две жени се оплакваха от полова студенина, тъй че Исус бе принуден да се оттегли насаме с тях в горния кат на къщата.

– Това е част от Плана на Бога за семейството – рече им той. – Бог превръща в жени онези същества, които трябва да се научат да обичат, а мъжът е само посредник на Божиите намерения, който да ги доведе до успешен завършек. – По израза на едната от тях се виждаше, че не беше случила на посредник в любовта. – За жената важи правилото за даващия милостиня. Че той получава много повече от онзи, който взема подаянието. И онази от вас, която не го е разбрала, не се люби, а бива любена, да не казвам по-груба дума. Тя не умее да се радва на това, че прави някого щастлив, а се чувства ограбена, загдето е дала.

От обяснението му като че ли им просветна. Лечението продължи още половин час, но в какво точно се състоеше то, Исус не сподели с никого, когато слезе до долу с мудната си походка да изпроводи посетителките си и да приеме следващите.

Те се оказаха двама едри мъже, Петър и Йаков, които придружаваха нямо момче и улава жена. Мъжете бяха дошли с оръжието си, представляващо цял арсенал от остриета, мушнати из дрехите им под различни ъгли. Учениците на Спасителя понечиха да ги спрат на влизане, но той кротко им забрани да се месят.

– Отде идете?

Това бе първото нещо, което двамата разбойници чуха из устата на Исуса.

– От Иопия.

– А аз от Йерихон.

– Минахме през Антипатрида и Ариматея, сетне бяхме и в Емаус.

– Дойдохме, за да… – понечи да сподели Петър.

– Знам за какво сте дошли – прекъсна го Исус. – Но не е било нужно да сте въоръжени. Тук тези остри предмети няма да ви потрябват. Защо са ви?

– Защото смятаме че мъж, който не използва меча си, е страхливец – отвърна Йаков. – Как бихме могли да го използваме обаче, ако не го носим със себе си?

Беше си доста заядливо изказване за човек, дошъл да дири помощ.

– А аз не ползвам това пособие дори за да разполовя хляба си – заяви Исус. – Но не ще да съм страхливец, щом съм стъпил на път, от който и по-храбри от мен са се отказвали.

– Какво да говорим? – присви зеници Йаков. – Дума да няма, ние сме палета в сравнение с теб. Никому не сме обещавали Страшен съд!

Но Исус не го слушаше. Той галеше усмихнат момчето на Петър по косата. Усмивката му разкриваше мраморнобели зъби, които впечатляваха. Детето го погледна учудено.

– Как се казваш? – попита го Спасителя.

– Тъкмо за това сме… – подхвана отново Петър.

– Йосиф – отвърна внезапно момчето.

– Йосиф – повтори Исус. – И моят земен баща, дърводелецът, носеше същото име.

Смайване и облекчение се изписа върху лицето на Петър. Обзе го чувство, каквото не бе изпитвал до момента.

– Благодаря ти, Господи! – рече той слисан. – Никога не ще забравя какво направи днес. Защото то значи много повече за мен, отколкото за клетото ми момче!

Но Исус вече се бе обърнал към Йаков.

– Сигурен ли си, че искаш тази жена да бъде с всичкия си? Защото някой ден тя ще те напусне, за да замине с мъж, по-млад от тебе и, както на нея ще й се струва, доста по-интересен.

– Сигурен съм – отговори Йаков.

– Така да бъде – въздъхна Исус. В съзнанието му за миг се мярна жената от полутъмната стаичка, но той я прогони от главата си. Дори не простря ръка пред лицето на улавата, а само я посочи и докосна с показалец челото й. – Освобождавам те, жено, от тежкото бреме и ти връщам разума, за каквото и да ти е нужен той!

От полянката зад къщата се разнесе злобен квик.

– Бесът премина от нея в свинята. Животното ей сега ще спре да пасе и ще се затича към реката, където ще се удави…– гласът на Исус беше равен и не издаваше чувствата, които се криеха зад него.

Тогава жената на Йаков се огледа изумено.

– Йакове – рече троснато тя, – каква е тая къща? Мерзавецо неден, къде си ме довлякъл?

 

 

БРОЕНЕТО ДО ДЕСЕТ

 

1. В необятното галактическо блато имаше какво ли не – мъглявини; паяжини, оплели метеори; потоци от прах; самотни комети и свръхмощни звезди.

Първият космически обект, който посетих, се наричаше Планета на октоподобните. Неговият владетел бе издал следните запрещения и разпоредби, които подчинените му трябваше да спазват стриктно:

– да се яде винаги с осем пипала и без промяна на наклона на тялото;

– при влизане в двореца да се стъпва на четири крака, толкова внимателно, че да не се чува шумол;

– при кражба или убийство да се наказва престъпникът с отсичане съответно на четири или осем крайника;

– при полов контакт да не се предизвиква синя мътилка.

И още поданиците се задължаваха:

– да не ядат водорасли, преди да ги потопят в олио;

– да не умират без разрешение;

– в никакъв случай да не пълзят на четири крака под масата;

– да са винаги ухилени в присъствието на владетеля.

Планетата на октоподобните не разполагаше с особени водни запаси. Нейните жители бродеха из високи планини. Всъщност те бяха хора, с две ръце, двуноги и с мозък в черепна кутия. Сравняваха ги с октоподи заради осемте правила, които трябваше да съблюдават през целия си живот.

 

2. Вторият обект, който инспектирах, бе кръстен Резерват на секачите. Той имаше всичко на всичко двеста души население. Цялата му флора се състоеше от едно-едничко дърво – много дебело, чепато и разклонено. Местните люде се събуждаха веднъж на пет години и почваха да режат ствола му. На обед спираха, почиваха си, после запретваха ръкави и пак подкарваха сечта. Вечерта лягаха грохнали от умора и потъваха в дебрите на нов петгодишен сън, в който се редуваха кошмари и блажени видения. По времето, когато стъпих там, дървото вече беше изчезнало. Уви, някой го бе откраднал. Излязло от поредната си просъница, населението бе изпаднало в ужас – с изчезването на дървото трудът на хората пропадаше и те се опасяваха, че тяхното съществуване може да се обезсмисли.

(Пропуснах да кажа, че изчезналото дърво принадлежеше към вида Каменни кестени.)

 

3. Третото тяло, на което се прехвърлих, беше съвсем дребно. То спокойно би могло да се причисли към групата на астероидите. Обитаваше се от двама души. Единият беше разпънат и очите му излъчваха най-празния поглед, който съм виждал. Другият от своя страна всяка заран носеше кана с оцет и кошница с гъби и заставаше в основанието на кръста. Набучваше някоя гъба с остър като копие шиш, топваше я в оцета и я поднасяше на пригвоздения човечец. Освен това поставяше под нозете му керамична ваза със стръкове разцъфнала момина сълза, а когато увехнеха, ги подменяше с по-свежи. Поисках да ги пипна, но той не ми позволи – не бивало, защото, доколкото той знаел, момината сълза изпускала отровни сокове.

– Ами гъбите? – попитах аз. – Как стои въпросът с тях?

– Те са безопасни, разбира се. Двойникът им е с бели ламели, а тези са без!

От което разбрах, че никаква опасност от натравяне не грозеше неговия повереник, увиснал на гредите.

– Бих опитал и с напоен сюнгер, но откъде сюнгери? – оправда се моят събеседник.

На това трудно можеше да се възрази.

– Оцетът преди беше ябълков, а сега го смених с балсамов – продължи мъжът. – Подобрява защитните сили на организма! Но цената на оцетите тая година доста се вдигна, пък и ми ги карат чак от трансплутоновите спътници – сигурно сте чували за търговското сдружение „Сборът на Елохимите“, често го оглашават по радиата. А и той е направо ненаситен! Не че се оплаквам…

– Вода, моля! – разнесе се глас отгоре.

– Ето, видяхте ли? Отново ожадня! – и острието поднесе грижливо гъбата към напуканите устни на разпнатия.

Побързах да напусна астероида, преди да се е разпаднал от бясното си въртене в пространството. Щеше ми се да потърся по-стабилно място за следващия си престой.

 

4. Четвъртата планета се оказа пуста. Тя беше пясъчна планета. Преброих 10 на степен 1000000000000000000000000 песъчинки. Това си е едно голямо число. Нарича се гуголплекс.

 

5. За по-лесно се нулирах и тутакси се транспортирах на първата едрогабаритна суша, която ми се изпречи. На нея живееха 658 рода динозаври и не знам колко си бозайници – тях ме домързя да пресметна. Мислех си, застанал на нащърбена скала над юрското море, че всички клони на титанични секвои, които се поклащаха около мен, един ден ще се превърнат в лигнитни въглища. От огромното море растителна маса нямаше да остане почти нищо, освен някоя и друга речица петрол. Зелените листа щяха да изгният, а заедно с тях – и листните въшки, които укриваха. Основното население – влечуги и гигантски молюски – животуваше вече милиони лета. В момента, когато динозавърството бе на път да осъзнае, че съществува, бозайниците щяха да го изместят. Туйто. Не се натъжих, може би защото челюстите на някакъв звяр се затръшнаха зад врата ми.

Не исках да бъда схрупан. Щях да изоставя скоростно тези територии и едва по-късно да се досетя, че това беше добрата стара Земя в своето минало. За миг ме вцепени инстинктивна паника, че веднъж напуснал своя изначален свят, не бих могъл да преживея в никой друг, но сетне съобразих, че трябва да съм го правил и преди.

Ех, старицата Земя. Чак се разнежих. Съществуванието е уж повторение на делници и все пак… Подир няколко съществувания животът се променя. А често се изменя драстично и в рамките на само едно битие. Странно. Или банално? Вдигнах поглед.

За облаците всичко това е без значение.

…Заблуден птеродактил се понесе над джунглата с изяществото на оръфана пеперуда.

 

6. Озовах се на един планетоид – заледен, в моретата плуваха късове от айсберги, а от устата на хората излиташе пара.

– Защо е толкова студено тук? – запитах първия срещнат минувач.

– Как ще е студено, топло е – възрази ми той.

– Кой ви каза, че е топло?

– Кралят.

– Аха – кимнах аз. – Ясно…

Питах всеки срещнат и получавах все един и същи отговор: „Топло е!“

Накрая отидох при тоя крал и му рекох:

– Умирам от студ, дайте ми печка.

– Не е студено – отвърна студено той.

– Аз твърдя, че лъжете – настоях.

Кралят натисна някакво копче на пулта си и снегът повсеместно изчезна.

– Както виждате, вие сте жертва на оптическа измама – обясни той. – Наблюдавате визуално изображение на лед навсякъде около себе си и ви се струва, че е хладно.

– Но от устата на хората навън излиза пара!

– Пълно е с пияници. Това не е пара, а алкохолни изпарения!

Пу, мамка му! А аз бях уверен, че казвам истината.

 

7. По-нататък съдбата ме отведе в нещо, именуемо Протекторат на мравките. Тук имаше две империи, които се сражаваха помежду си за изтървано от някого голямо грахово зърно. (Разбираемо е. Лично аз си падам по свинско с грах.)

Посетих едната империя. Ето историята й.

Отначало там управлявал някой си Мрав І. Той забранил на крилатите мравки да правят лупинги при полет. Възникнало спонтанно недоволство, което предизвикало дворцов преврат. Венценосец станал Термит І, а неговият предшественик бил детрониран. После управлявали както следва:

– Мрав ІІ, възкачил се в резултат на дворцов преврат;

– Термит ІІ, вследствие на контрапреврат;

– Мрав ІІ, върнал се след комплот, довел до бунт;

– Термит ІІІ, възкачил се отново посредством организиран заговор;

– Мрав ІІІ, докопал престола подир декапитация на предния…

И т.н ., и т. н.

– Сега кой управлява? – запитах съсипан, с надежда каканиженето на генеалогията им да престане.

Отговориха ми:

– Мрав ХІV. Полетите с лупинги отново са забранени, както преди години.

– А къде мога да видя този Мрав ХІV?

– В момента е зает – осведомиха ме те. – Води война със съседите. За едно грахово зърно.

Изразът „за едно грахово зърно“ бе станал нарицателен, когато трябваше да се означи повод за въоръжено нахлуване на чужда територия.

Бръкнах в джоба си и извадих шест грахови зърна.

– Исках да ви ги дам – промърморих.

– Махай се! – завикаха всички мравки вкупом.

– Защо? – попитах притеснен. Но си отидох, преди да чуя отговора. Просто се сетих, че шест нови войни биха взели прекалено много жертви.

 

8. Преминах през неравен релеф и плоска като геометрична равнина равнина, в която момини сълзи плачеха с отровни сълзи. Общувах с разумни каменни блокове или полувкаменени хора, не зная. Накацаха ме прилепови мимози и газих растения със сложно кръвоснабдена система в Системата на Кох.

Тогава попаднах в Библиотеката. Беше огромна, витиевата и осукана около стръмен рид. Двама стражи пазеха на входа. Изглеждаше, че са хибридни твари. Левият бе широконос и с люспест врат, десният – гладкокож и с крива човка.

– И въпреки това сме братя! – изграчи онзи с човката, когато полюбопитствах. Упътиха ме към завеждащия, разногледо старче, което дори не носеше очила. Поприказвах си с него, докато не осъзнах, че тая библиотека беше същинско библейско чудо. Тук имаше не само текстове от несъстояли се времена, но и нещо повече – от несъстоими епохи; книжа, които тепърва ще бъдат написани и такива, дето полусъществуваха, в това число и неясната изумрудна скрижала на Хермес Трисмегистус. Можеше да ги докоснеш с пръсти и да ги разлистиш – архивни писма на всевъзможни посланичества, останали от минали столетия възвишеноизящни поетичнобабешки откровения на държавни скопци и все още млади за времето си придворни поетеси, порцеланови вопли на жени, влюбени в други, още по-красиви жени, куци ямби и дитирамби, надраскани с перо мигновени хрумвания, следващи абракадабрата на мисълта рояци от буквени знаци, трудове на ортографската традиция, агиографски поредици, кинически четива с голо съдържание, клюкарски мемоари, псевдобиографии, изпълнени с шамански шашми папируси, нахвърляни бегло сказания, съногадания, преразказани страшни поверия за торбаланци, тежки като слитъци томове и по-леки, колкото калъп сапун, сатирни драми с неочаквани перипетии и контаминации, народни романи, изпъстрени с наивистични епизоди, сказки и теории, художествени главоблъсканици, претрупани с маниакални идеи и лековати схващания, изложени като тълкувания посредством хранителни за молците графеми, запазили се до днес класически откъслеци, декрети на мира, потоп от несъвършени произведения, хвърчащи листи с двойни епитети и арабески, дневници на предизвестени открития, постархимедови научни графики, авантюрни истории за преднамерени издирвания на златното руно и несъстояли се любовни свидания, описание на предстоящо пътуване към градината на Хесперидите и после назад, разпечатки на скучни твърдения, признания за неосъществени заговорнически планове, изкрещяни с мастило истини за непостоянната действителност и разколебаната вечност, билкови рецепти за запек и диария, някакво недовършено натурфилософско изложение в тридесет части, чиято тема ту бе свързана пряко, ту касаеше косвено стария въпрос за менталните сфери – на една от неговите страници, където никой никога нямаше да разгърне, беше записана разбираемо велика мъдрост. Тук трябва да се упоменат още древнокитайските летописи, списъците на посветените в разсейващото се и непрекъснато изчезващо познание за битието, както и гадателското книжле с бели страници, зафиксирало криптографски житейската правда на небезизвестен жрец от Атлантида.

Нямаше как да се прочете всичкото това. Нямаше как да прехвърлите и незначителен обем от него. Достъпна беше само пренебрежимо малка част, да кажем, че бихте могли да се справите с 8128 книги – което е най-голямото от най-малките съвършени числа, познати в античността. Изникна въпросът дали си струва изобщо да се захващам. Поблагодарих радушно на завеждащия и излязох на чист въздух, да се прокашля и прочистя дробове от хартиения прахоляк.

Двамата стражи си стояха отпред, изпънати и с алебарди в ръце. Сякаш бяха глътнали по един бастун.

Попитах ги. Оказа се, че се казват Графос и Манос.

 

9. Седях на трикрако столче. Къде ли? На една планетка, астероида Б 612, забелязан с телескоп само веднъж, от един турски астроном, в 1909 година. И както се любувах на поредния й залез, един гласец каза:

– Трябва да направиш нещо. Спешно е. По-точно няколко неща.

– Какви? – запитах аз и се полуизвърнах, за да видя кой ми говори. Беше момченце с къса шпага и златни звезди на раменете.

– Тук трябва да расте един боабаб. И роза. Да има и една овца, мъничка, защото при мен всичко е микроскопично.

– Защо ти са?

– Защото още нямам нищо.

– Детенце, това просто не може да съществува! – рекох аз. – Между твоите неща няма никаква връзка. Боабаб, роза, астероид, овца. Съвсем различни са.

– В такъв случай трябва да я създадеш – каза малчуганът. – Връзката. А и всяко от тях е тъжно.

– Какво му е тъжното на един боабаб? На една овца? На един астероид? На една роза с ей такива бодли? Събрани накуп ще бъдат смешни. Или жалки. А може би и смешни, и жалки.

– Жалко е по-скоро, че разсъждаваш така.

– Разсъждавам как?

– Така! – тросна се той.

– Защо?

– … защото би могъл да ми бъдеш баща!

– Но в това няма никакъв смисъл! – възкликнах аз и зарових пръсти в бакенбардите си. (Забравих да ви кажа, че имам бакенбарди – гъсти, добре подстригани и с няколко бели косъма в тях.)