Осмата книга на поетесата Гергина Дворецка е роман

09.12.2016

 Романът „Искрено ваша“ (изд. „Персей“) е осмата книга на Гергина Дворецка след 5 стихосбирки и 2 книги с проза. Книгата може да се определи като семейна сага, в която взаимоотношенията между родители и деца невинаги са хармонични. Чрез главната героиня, Ирена, авторката до голяма степен пресъздава в художествена форма своя опит от работата си като журналистка в БНР преди и след 10 ноември 1989 г. Това обаче е и книга за поколението представители на българската интелигенция, които бяха около 30-годишни в началото на политическите промени и изживяваха прехода, помнейки добре ставалото при социализма.
Сюжетът в „Искрено ваша“ се развива около подготовката за премиерата на една книга, чрез която главната героиня се надява отново да се върне в литературния живот сред дългогодишно отсъствие. Посланието на романа е, че след житейските поражения е важно да не ни напусне желанието да покажем най-доброто от себе си и да бъдем полезни с нещо на другите.

 

„Спомени, скрити в стихосбирка“

Откъс от романа „Искрено ваша“

 

            След работа често ходеха вкупом на ресторант. Понякога до късно. Мама Маргарита не се възторгваше от закъсненията на Ирена, макар че тя почти на никого не пречеше. Прибираше се тихичко, за да не безпокои близките си, и се спотаяваше в своята стая.

            Спотаяваше се, но не можеше да избегне от зоркия взор на майка си. Откакто се пенсионира, мама Маргарита прие като своя важна мисия да бди над личния живот на голямата си дъщеря, да я предпазва от грешни стъпки.

            - Кой вече ти има доверие на тебе? – казваше с майчинска откровеност. – За малко да се ожениш за човек, когото не харесваше, за малко да забременееш извънбрачно! Сега досред нощите висиш по ресторантите с колеги. Какво да мисля?

            Понякога имаше чувството, че майка й иска да провре ръката си в нея, като в кукла за детско представление, и да направлява всяко движение, което прави дъщеря й.

            - Събрала съм много житейски опит. Да можех сега да съм и млада като теб, вече знам как да постъпвам – споделяше с нея майка й.

            Понякога на Ирена й се искаше да насочи вниманието на мама Маргарита към другите й две деца, но се отказваше да го прави – тя беше голямата дъщеря в семейството, можеше да понесе сама тежестта на мамината загриженост и да я спести на сестра си и брат си. 

            Веднаж обаче се усъмни в способността си да издържа вечния контрол на мама Маргарита.

            Завари вкъщи майка си разплакана, дълбоко страдаща:

            - Ти ходиш с женен мъж! – извика хрипливо майка й и заклати глава наляво-надясно. – Ах, какво доживях!

            - Майко, аз не ходя с него! Само понякога се виждаме... Той е... интересен човек.

            - Ах, какво доживях! – изтръгна се вопъл, сякаш от утробата на мама Маргарита. – Прибери ме, Господи!

            Ирена се втурна паникьосано към майка си, коленичи пред стола й:

            - Майко! Аз наистина нямам връзка с този мъж! Моля ти се, не плачи!

            После бавно се изправи и попита невярващо:

            - Майко! Откъде знаеш за него?... Аз не съм ти разказвала нищо!

            Майка й отново изплака отчаяно.

            - Майко! - все по-невярващо произнесе Ирена – Ти си чела дневника ми?

            Мама Маргарита отново проплака, но по-тихо.

            - Ти си чела дневника ми!... Само там съм писала за този човек! Защо си чела дневника ми, майко? 

            - Аз не знаех, че е дневник – тихо и бързо заговори майка й. – Стори ми се, че е разказ и се зарадвах, че си започнала да пишеш проза. Нали знаеш колко държа да си творец! Зачетох се... и... – и отново изхлипа.

            - Защо си чела дневника ми, майко? – крещеше през сълзи Ирена. – Защо си го чела?

            Не й идваха наум други думи, с които да изрази онова, което изпитваше. Да, понякога й се беше струвало, че майка й иска да провре ръка в нея, като че ли Ирена е кукла от детско представление и без уменията на истинския актьор куклата не би могла да се движи, но сега сякаш съвсем осезаемо почувства как тази ръка прониква в нея, във вътрешностите й, разбутва ги, опипва...

            - Как можеш да четеш чужд дневник, майко? – за кой ли път произнесе Ирена, в пълно безсилие да каже нещо по-различно.

            - Не е чужд дневник – оживи се майка й. - Ти си ми дъщеря! Ти си ми животът! Длъжна съм да те предпазя от грешки!

            Ирена се затвори в стаята си.

            Оттогава винаги се стараеше да крие дневника си на много потайни, според нея, места, но от някоя случайна реплика на майка си разбираше, че и това място не е било достатъчно скришно, защото репликата показваше познание за случки, описани единствено в дневника... Нямаше смисъл от тази игра на котка и мишка. И Ирена започна да информира майка си за всеки свой нов познат, към когото проявяваше интерес. Мама Маргарита даваше съветите си. Освен че не допускаше каквито и да било отношения на дъщеря си с женен мъж, категорично беше против срещите с младеж, който не е висшист или поне студент. „Да знаеш, който не те заслужава, не те уважава!” – обясняваше на дъщеря си.

            Имаше един случай с приятел на неин колега от Радиото, с когото се запознаха на едно  редакционно събиране. Изглежда Ирена с нещо го заинтригува, защото той настояваше да се срещат. Твърдеше, че скоро ще се запише да следва задочно, но не в България, а в Америка, защото баща му заминава на работа там. „В Хюстън! – обясняваше момчето – Там ще следвам.”

            - В Хюстън! – присмиваше се мама Маргарита. – И какво ще следва там? Моля ти се, лъже те! Иска му се жена висшистка и журналистка, а като се ожените, ще се чуди как да те мачка, за да покаже, че може и да е среднист, но е по-значим от теб. Няма смисъл да поддържаш връзка с него.

            Въпреки тази присъда без право на обжалване, Ирена не скъса веднага с момчето. Последния път се срещнаха в някогашната сладкарница „Преспа” на булевард „Руски”. Пиеха кафе и Ирена мълчеше. Беше дошла, за да покаже, че няма смисъл повече да се залъгват в отношенията си – за тях няма бъдеще. Той подхвана отново темата за Хюстън, но забелязвайки незаинтересоваността на Ирена, също се смълча. Повдигаха безмълвно кафените чашки, отпиваха малки глътки и, без да се гледат, поставяха чашките на масата. В един момент момчето избухна:

            - Кажи ми какво да направя, Ирена, за да ти стана интересен! Ако кажеш, ще се кача на масата! Или ще направя челна стойка! Искам да ти е интересно с мен! Кажи ми как!

            - Не, интересен си ми, - почти проплака Ирена – само че бързам, трябва да се подготвам за утрешното си предаване.

             И се разделиха. При следващите му телефонни обаждания тя уклончиво отбягваше предложенията да се видят... докато накрая му пожела успех в Америка... Всичко се размина...

            - Какво стана с оня от Хюстън? – питаше иронично мама Маргарита, вече успокоена, че за пореден път е спасила неразумната си дъщеря от неподходяща връзка.

            - Не знам, майко... Не съм го виждала. Може и да е заминал...

            - Заминал той! Това бяха измислици, за да те хване! Ох, колко труд ми създаваш да те откопчвам от неподходящи мъже!

            - Майко, защо ме предпазваш толкова отдалече? Изобщо не съм имала намерение да се омъжвам за онова момче. Беше ми приятно понякога да се виждаме.

            - Оттам се тръгва... Уж нищо ангажиращо, но няма да усетиш как ще се увлечеш и ще се съгласиш да се ожените... И защо ти е било приятно да се виждате? Какво можеш да си говориш с един човек, който не е чел колкото теб? Май само физически те е привличал? Прекалено лесно се влюбваш! – анализираше пресеченото в зародиш увлечение майка й.

            „Все едно, че съм абортирала любовта си” – помисли Ирена и очите й запариха.

            Щеше ли сърцето й някога да успее да задържи и износи една голяма любов, след толкова абортирани чувства?

             Прибра се в своя пристан, някогашната стая на баба й Иванка. Замисли се дали „момчето от Хюстън” няма отново да й позвъни? Ей така, случайно да се сети за нея?

 

Къде си тръгнало, момче? Не чуваш ли

звънчетата на новата неделя?

Ще ни разкъсат свъсените бухали,

които всяка вечер ни разделят!

 

Недей да мислиш, че ще се разкаят те,

ако сърцата ни останат празни!

Така е сребърно сега във стаята,

тъй както е в очакване на празник,

 

тъй както, ако нямаше сбогуване

с добре подбрани жестове и думи,

той както, ако чувствата прокудени

се върнеха отново помежду ни...

 

Така е сребърно сега във стаята...

 

            Ирена си спомняше, че когато това стихотворение беше публикувано във вестник „Литературен фронт”, при нея дойде тогавашната секретарка на редакцията - приятелка на колежката Стоянка – и конфиденциално подхвърли:

            - Ти за какви свъсени бухали пишеш в това стихотворение?  Това за партийните ръководители ли е? Нещо май социалистическия строй критикуваш?

            - Стихотворението е лично! – отби атаката Ирена. – Няма как от едно напълно лично преживяване да изцедиш политическа грешка!

            - Ама аз лично те питам, не пред всички! С мен можеш да споделиш. Май едно недоволство се усеща у тебе! Че дори призив към бунт! – каканижеше с подкупваща усмивка секретарката на редакцията.

            - Много си се объркала. Няма такова нещо! - отсече Ирена.

            Вече беше дала новата си стихосбирка в едно столично издателство. Излизането на книгата щеше да затвори устите на бдителните идеологически съгледвачи. Ирена не пишеше декадентски стихове, нямаше за какво да се захванат.

 После дойде историята с Росен. С малка група колеги от Радиото, заминаха за Международния младежки център в Приморско на семинар за младата художествено-творческа интелигенция (абревиатурата беше МХТИ - много популярна тогава в българските интелектуални среди, знакова за времето си, а днес напълно непонятна за младите). Слушаха лекции на видни социалистически културтрегери и през всяка свободна минута отскачаха до плажа. Там Ирена срещна Росен. И той участваше в семинара на МХТИ като начинаещ журналист в младежки столичен вестник, но се видяха не на лекциите, а край морския бряг... Беше красива история! С колективни плувания в морето, когато новият познат случайно се оказва много наблизо, пръска те закачливо с вода или ти казва набързо някоя шеговита реплика, а после се отдалечава и се питаш той всъщност интересува ли се от теб или всичко е наистина случайно.

            Ирена харесваше спомена за този семинар в Приморско... След толкова много години, когато погледнеше встрани от сиянието на влюбването си в Росен, тя осъзнаваше, че на този семинар за последен път беше чула някой да я оценява като талантлива поетеса.

            - Ирена, моля ви да ми изпратите ваш поетичен цикъл! Във Великотърновския университет издаваме един алманах. Бих искал да публикуваме стихове от вас...

             Ирена гледаше учудено младежа от Велико Търново, който й казваше това. Не го познаваше.

            - Винаги съм харесвал поезията ви! – добави той.

            Къде ли беше чел стихове от нея?

            - Ще очаквам да ми изпратите ваши стихотворения за алманаха! Нали няма да забравите?

            Тя обеща. И напълно забрави за обещанието си, защото мисълта й беше заета единствено с Росен.

            - Ти нямаш представа колко си талантлива, Ирена! – говореше й една вечер на терасата пред ресторанта редакторът от издателството, където  беше предложила за печат новата си стихосбирка. – Ти си гениална поетеса, Ирена!

            Личеше си, че е подпийнал, гледаше я втренчено с просълзени от виното очи:

            - Прочетох стиховете ти!... Имаш ли представа колко си талантлива?

            Започваше да й става неудобно, а и през цялото време се заслушваше в музиката, достигаща до нея от ресторанта, и се питаше дали Росен ще я покани на танц.

            - Не, тя няма представа колко голяма поетеса е! – изумено се обърна към насядалите около масата редакторът. – Само че, Ирена... книгата ти няма да излезне при нас...

            Не изглеждаше логично... Защо, след като е голяма поетеса, книгата й няма да бъде издадена? Но редакторът явно беше подпийнал. Освен това междувременно към стола й се приближи Росен и я покани да танцуват. А на света нямаше нищо по-важно от това!

            Ирена се тревожеше, че когато отпътуват от Приморско, тази красива морска история ще изгуби от чара си, ще остане без блясък, като черупка от мида, престояла на сушата. Но в София Росен й се стори още по-привлекателен, открояваше се сред всичко ежедневно, което й се струваше като избелял фон за новата й любов.

            Майка й не одобри и тази връзка. Без никаква логична причина. Росен имаше висше образование, завършил беше английска филология. Разполагаше със собствен апартамент в централната част на столицата – родителите му, вече пенсионирани чиновници, се бяха оттеглили във вилата си в Панчарево и единственият им син ползваше сам софийския семеен дом... Нямаше никакво основание мама Маргарита да не харесва Росен, но тя се дразнеше, когато Ирена излизаше с него.

            Няколко месеца след запознанството им Росен й предложи брак.

            Мама Маргарита се възпротиви. Най-накрая проведе с Ирена сериозен разговор, разясни й ситуацията:

            - Ти не разбираш ли, че този мъж е прекалено хубав за теб!

            Ирена не повярва, че майка й казва точно това и стоеше изправена в средата на стаята, не можеше да помръдне.

            - Разбери, че това е нова несполучлива връзка, която ще доведе до провален брак и развод – заизливаха се аргументите на майка й. - Докога трябва да те предпазвам от погрешни стъпки! Умна си, талантлива си, но нямаш външността на сестра си! Бъди реалистка! Още първата година някоя красавица ще му замотае главата и ти ще му се видиш безинтересна! Около един хубав мъж винаги се въртят рояци жени и той има избор! Спести си разочарованието!... И поредния срам за семейството ни! Как не ти дойде умът в главата!

            - Но той иска да се оженим, майко! – глухо произнесе Ирена.

            - Кой знае каква муха му е щукнала в главата! Аз съм човек с житейски опит, видяла съм какво ли не и мога отрано да отгатна какво ще се случи. В живота има логика! Логичното развитие на нещата е каквото ти го описах! А ти прави каквото искаш – и майка й демонстративно седна на стола до прозореца и извърна глава към стъклото с явното съзнание колко убедителна е била.

            Ирена известно време наблюдаваше профила й, после тихо каза:

            - Майко, имам среща с Росен, отиваме да запишем дата в гражданското.

            Майка й подскочи:

            - Аз съм против! А ти прави каквото искаш!

            - Отивам...

            Гласът на майка й я догони:

            - Ти не схващаш ли, че си една баята стара мома! Намери си някой, който ти подхожда!

            Ирена усети, че майка й на всяка цена иска да я спре и вече не подбираше по какъв начин го прави, не се колебаеше да я замеря с камъните на най-тежки обиди...

            Когато вече излизаше от стаята, чу, че майка й шумно проплака. Обърна се и я видя, безутешно хванала челото си с ръка:

            - Ох!... Той ще те зареже... и хората ще ми се подиграват!... Но нищо – ридаеше мама Маргарита. – Аз съм свикнала хората да ми се подиграват!

            - Но, майко, омъжвам се аз, а не ти! Нека се подиграват на мен и това не ме интересува! – избухна Ирена.

            - Всичко, което правиш, се отразява на семейството ни! – с последна надежда, че ще я убеди да се откаже от предстоящия несполучлив брак простена майка й.

            - Поне известно време ще бъда омъжена за мъж, в когото съм влюбена! Това си е щастие! – каза Ирена и излезе навън.

Ирена така и не можеше да прости на майка си, че вгорчи радостта й от предстоящата сватба с Росен. В собствените си очи майка й изглеждаше напълно права – беше решена на всичко, за да спести поредния неуспех на Ирена в личния й живот. Само че Ирена не успяваше да й обясни, че ако наистина оттук нататък нищо романтично няма да й се случи, по-добре е да изживее макар и краткотрайното щастие да бъде омъжена за човек, когото обича. До последния момент мама Маргарита се надяваше, че голямата й дъщеря ще размисли и ще се откаже от този бесперспективен брак, но понеже не забелязваше никакви признаци на разколебаване, приложи всичките си похвати – от назидателните напомняния, че Ирена не умее да преценява хората, до отчаян плач. Вследствие на това в дните преди женитбата с любимия мъж Ирена, вместо да предвкусва сладостта от мечтаното събитие, сънуваше кошмари и се стряскаше насън.

            Добре че след като се ожениха заживяха самостоятелно в апартамента на Росен.

            Няколко дни след сватбата обаче се случи нещо, което й подейства, като плисване на студена вода право в лицето - получи по пощата своята стихосбирка, върната от столичното издателство, където я беше предала преди време. В придружителното писмо се казваше, че книгата няма необходимите художествени качества, за да бъде включена в издателските планове. Нямала качества? А редакторът, който в Приморско й беше говорил, че е голяма поетеса?... Да, но тогава той каза също, че книгата й няма да бъде отпечатана... Какво точно се случваше? Съдбата ли искаше да й покаже, че щом вече е намерила личното си щастие, повече няма да й върви с поезията? Глупости! И все пак отказът от издателството се оказваше реален факт.

            Не беше от хората, които падат духом. Още през следващите седмици подготви нов вариант на стихосбирката и я адресира до престижно издателство в провинцията...

            След като се омъжи, линията на всекидневието й заприлича на кардиограма с резки възходи и спадове. Бракът по любов беше вълнуващият възход, отхвърлената й книга определено беше рязък спад. Много скоро обаче най-изненадващо за себе си беше повишена в длъжност отговорен редактор. Постът беше вакантен от толкова време, че в редакцията вече бяха забравили за него. Ирена никога не беше и помисляла, че ще го заеме. След неочакваното излитане нагоре, я попари разговорът на четири очи с главната редакторка:

            - Само това, че се омъжи, ти помогна да те назначим на този пост! Иначе с твоя морал... – нервно изговори Райна.

            - Чакай, Райна! Какво ми е на морала?

            - Ти си знаеш! С тия нощни похождения с колегите от редакцията от ресторант на ресторант... 

            - Е, какво неприлично сме правили в ресторантите?!

            - Ти знаеш! – и главната редакторка я погледна многозначително.

            - Нищо не знам! Ти ми кажи какво си чула от други хора, за да го опровергая!

            - Хората казват, че си Ирена гевезето! – избухна Райна.

            - Моля?  Това, че ни е приятно, когато се събираме с колегите, и се шегуваме, и се смеем, не значи, че съм  гевезе!... – повиши глас на свой ред и Ирена.

            – Как успя да влезеш под кожата на Йовка Тоцева? – гневно я зашлеви с разобличението си Райна. - Тя по някакви причини настояваше досега да те назначим на този пост и накрая успя!

            Ирена онемя. Никога не беше разговаряла с директорката на радиопрограмата, в която работеше, само беше чувала, че тя харесва журналистическите й изяви.

            - Нещо много си се объркала, Райна, – бавно произнесе Ирена с леден тон. –  Аз не познавам лично Йовка Тоцева. Защо не допуснеш, че тя просто оценява хората обективно според качествата им?

            - Я не ми говори така! – избликна във фалцет Райна. - Аз съм ти главна редакторка! Какво си въобразяваш!

            - Значи ти не допускаш, че някой тук може да бъде оценен според качествата му? – набираше сила и настъпваше напред гласът на Ирена.

            - Какъв отвратителен характер имаш! – думите на главната редакторка все още изглеждаха нападателни, но нотките в гласа й заприличаха на отсъпваща в паника дезорганизирана армия.

            - Благодаря за повишението! – постави поантата на разговора Ирена и излезе от кабинета на главната редакторка.

            Изненадващо, но през следващите дни и седмици Райна изобщо не даваше вид, че такъв разговор се е провел. Може би се беше сепнала от отпора, който даде Ирена на нападките й, и се бе разтревожила какво подхранва куража на нейната подчинена да се държи така самоуверено.

            После дойде и шеметно изстрелване нагоре в кардиограмата на всекидневието – няколко месеца след сватбата Ирена разбра, че очаква дете! Веднага последва малък спад на еуфорията, защото прегледите показаха, че е по-добре през първите месеци да се пази, да не се движи много, затова й даваха болнични, докато гинеколожката прецени, че няма опасност за бебето, а това стана едва в края на четвъртия месец от бременността. През този период много й помогна мама Маргарита – идваше всеки ден в дома на голямата си дъщеря, за да се грижи за домакинството. Ирена помнеше ясно как майка й трепереше над нея, за да опази бебето, което дъщеря й носеше.

 

            Малко преди да се върне на работа, в началото на пролетта, докато слушаше радио вкъщи, вече напълно успокоена, че детето в нея се развива безпроблемно, чу новина, която в първия момент не осъзна напълно. Директорката на програмата, Йовка Тоцева, беше починала. Изпита огромна тъга, макар че наистина никога не беше разговаряла с тази жена лично. Сега, след толкова години, Ирена мислеше, че и тогава, при социализма, е имало хора на ръководни длъжности, които са наблюдавали подчинените си и са искали да им дават път единствено въз основа на онова, което показват в работата, без други съображения, без ходатайства от по-високо място. Йовка Тоцева беше такъв човек.

            Следващите месеци и години не бяха леки за Ирена. Щастието от раждането на сина й беше последвано от истинско ходене по мъките, когато според една партийна инструкция децата на хората с революционно минало преди 9 септември 1944 г. трябваше да бъдат приети за партийни членове. Главната редакторка Райна и колежката Стоянка, която междувременно набързо беше заела поста заместник-главен редактор, се постараха всячески да възпрепятстват приемането на Ирена в Партията. Изровиха от биографията й, че нейният баща може и да се е борил за комунистическите идеи, но всъщност произлиза от заможно семейство в Бургас, по-точно - не е бил много беден, значи не е най-истински комунист! А и самата Ирена, с нейните недостатъци като човек... и тук следваше цял списък от недостатъци...

            За чест на колегите си от Радиото, можеше да каже, че дори и в най-социалистическите времена, единици бяха тези, които се вслушваха в клеветите на двете й редакционни шефки, но приемането й за член на Партията се проточи във времето. Случи се малко преди политическите промени в края на 1989 г.

            - И за какво ти трябваше? – иронизираха я някои познати. – След дъжд качулка! Ти току-що влезе в Партията, а хората вече почнаха да бягат от нея!

            - Да бягат! За мен беше важно да покажа на Райна и Стоянка, че не са всесилни, не могат на всеки да препречат пътя.

             Не й се говореше за това, че самата тя е вярвала в комунистическите илюзии на баща си. Най-искрено беше вярвала и се изумяваше как доскорошни ревностни комунисти хвърляха партийните си книжки и ставаха не по-малко ревностни демократи.

            Много бързо започнаха да излизат премълчавани доскоро факти за лагерите, където са изпращали провинили се пред социализма „неблагонадеждни елементи”. Дотогава тя беше чувала само за мъченията, на които са били подлагани антифашистите преди 9 септември 1944 г., включително и баща й, който още в най-ранната си младост беше лежал 4 години в затвора за разпространение на комунистическите идеи. Но сега открито се заговори и за случаи на не по-малка жестокост в първите години на социалистическата държава. Ирена отдавна се питаше как е възможно в една и съща партия, БКП, да бъдат и хора, като баща й, и такива, като колежката Стоянка и главната редакторка Райна, но този въпрос я отвеждаше в задънена улица. Нещо тотално се беше объркало през годините на социализма...

            След ноември 1989 г. партийните мишки и мишоци масово започнаха да напускат Радиото, защото публично заизлизаха списъци със сътрудниците на специалните служби. По онова време имаше страх от възмездие и доста мастити партийци панически бягаха. Главната редакторка Райна скоропостижно се пенсионира. Колежката Стоянка изненадващо замина на работа в Италия – впоследствие се оказа, че е работила там като слугиня у едно богато семейство. Тя се върна бързо, първо защото не знаеше италиански, а и едва ли се е чувствала добре да се подчинява на господарите си, след като години наред колеше и бесеше в Младежка редакция на Радиото. По-късно бяха видели Стоянка да продава на сергия зеленчуци и плодове. Накрая приключи професионалния си път като лелка в детска градина. Важното беше, че в първите месеци след промените Партията се постара да изтегли извън фокуса на вниманието някои свои хора, натрупали отрицателен актив в очите на колегите си. 

            От онова време Ирена запомни как видя един бивш партиен секретар да се мъкне като изнемощяла стара лисица по улицата – не приличаше на себе си. Същият този човек преди години я беше викнал в кабинета си заради получен сигнал, че е гледала порнографски филми... Усмихваше се хем лукаво, хем мазно, като че ли й казваше: „Я да видим каква мръсница си била! Знам те аз!” Ирена  категорично отхвърли обвинението:

            - Другарю, къде бих могла да гледам такива филми? Те не се прожектират в кината на социалистическа България, по телевизията също не ги дават. Интересно,       къде, според вас, съм ги гледала?

            Партийният секретар не й отговори. Чак след като напусна кабинета му, Ирена си спомни как преди няколко месеца, когато с екип на Радиото отразяваше събора в Копривщица, един колега от техническия отдел й беше прошепнал: „Довечера ще си прожектираме еротични филми! Нали ще дойдеш!” Тя го беше подминала, без да изчака повече подробности за прожекцията. Явно обаче самият факт, че е била поканена, макар и да не се е отзовала, беше достатъчен, за да изпратят сигнал срещу нея, че е гледала еротични филми, и партийният секретар да я вика на специална среща заради това скалъпено обвинение.

            Когато видя същия доскорошен партиен поборник след 10 ноември 1989 г., той се направи,  че не забелязва Ирена и отмина със страдалчески вид. Дали да му подвикне: „Другарю, къде все пак се е състояла оная прожекция на еротични филми? А ти самият гледал ли си ги, другарю?” Но на умряло куче нож не се вади.

            През следващите години на талази излизаха нови и нови списъци на агенти към специалните служби, но страхът от възмездие вече беше изчезнал, никой не напускаше работа, защото името му е в такъв списък.  Изобщо, много неща от социалистическото време започнаха да се повтарят, но от онзи период в началото на голямата промяна Ирена запомни огромния срив, когато виждаш, че си се лъгал в една идея, но сърцето не ти дава да я отхвърлиш напълно.       

 

                                        Господи, както и да е името ти:

         Йехова, Буда...или Комунизъм....      

         Господи, кого да обвиня

         за това, че вярвах в теб? 

                                 Как можах да вярвам, когато виждах,

         че недостойни хора ти се кланят

         и вършат подлости все в твое име!

Как можах, виждайки това,

да мисля, че е възможно

да достигнем Рая,

където всички хора ще са братя?

Господи!

Завиждам на невярвалите!

Те не умират по сто пъти на ден,

когато като мене произнасят:

” Няма Бог! Бог е измислен!

Истина ви казвам!...”      

 

Прости ми, Господи!