Неведомите пътища на упованието, втора част

11.06.2019

Из новата книга на Васил Пекунов

 Когато среща Елена, Антон преживява тежка духовна криза. Личният му живот е преобърнат и съсипан. Не вярва на народа си, че е способен да създаде нормална държавност. Не вярва вече и в смисъла на самото съществуване на човечеството. Ала вълшебницата Елена твърди, че те двамата имат стара недовършена работа, запечатана там някъде в архиварницата на небето. И Антон поема по неведомите пътища на упованието, където го очакват изпитания, в чиято реалност и светоуханна благодат той самият понякога се съмнява. За да чуе в един благословен за него час сакралните слова: "Никога повече не бива да губиш упованието си в смисъла на съществуването на мирозданието. Най-големият грях е да спрете да се радвате на самия факт, че съществувате и сте част от големия Божи промисъл. Грях е и да не почитате Божия промисъл, да не се прекланяте пред възможността да го съпреживявате."

Старата добра приятелка от памтивека

След още дни на колебание и нарастващ яд към себе си Антон позвъни на входната врата на собствения си дом. Бе отишъл в късната вечер без предупреждение, без покана, без нито дума поне за намек какво възнамерява да върши.

Жена му не бе особено изненадана, но не скри, че никак не ѝ е приятно така да нахълтва в личното ѝ време, пък защо не и пространство. Повече от пет месеца вече този апартамент бе нейното лично пространство, нали така?

Дъщеря му не си беше у дома. Не че момичето щеше да му пречи или да го затрудни в изповедта му, но така бе по-добре.

- Гладен ли си? – попита го жената, с която бе живял толкова много години в труден, сложен, понякога доста бурен брак.

- Само чай, моля – отвърна той.

- Някакъв по-специален?

- Не, не – заръкомаха Антон, преди да се усети как налудничаво се държи. – Стопли в каната вода и ми донеси някакъв билков от онзи в пликчетата. Бих искал да поговорим.

Тя кимна, отиде до кухнята и се върна след две минути.

- Да не си подал най-после молба за развод? – осведоми се, докато се настаняваше срещу него. – Без да ме предупредиш?

Той премълча, а тя го остави сам да си налива врялата вода, да си слага захар.

Антон отпи, реши, че не му е достатъчно сладко, сипа си още половин лъжичка захар. Вдигна глава.

- Познаваш ме – рече и заговори бързо: – Не съм човек, дето ще се изтресе на някого по нощите, без да звънне. Дори и тук, дори и на теб. Съжалявам. Изведнъж ми дойде, че трябва веднага да поприказваме. Днес, тази вечер. Бях наблизо. Отдавна се готвя, все отлагах. Не ми се ще да призная, ала сигурно е от страх.

Пак пи чай, стопли се. Бе премръзнал навън в януарския студ.

- Моля те да помълчиш, ще говоря дълго и вероятно объркано, но няма да произнеса нито една лъжовна дума. Ако изопача нещо, няма да е умишлено, а заради неправилното ми възприемане на нещата. Всичко е ужасно сложно, ще видиш. Няма да ми е лесно… Не, не съм подавал молба за развод. Напротив, дойдох, за да те помоля да ме приемеш обратно. Стига да можеш… Стига да си толкова луда, че да решиш да опиташ…

Зорница не сваляше очи от него. Бе излишно да се обажда. Тя знаеше, че той чудесно знае по очите ѝ какво би искала да му каже в момента. Стана, донесе си бяло вино, наля си догоре голяма чаша, пи.

- Преди това обаче трябва да ти разправя за Елена – рече глухо Антон.

Жена му трепна, пое си въздух през носа.

- Сигурен ли си, че трябва да науча за тази Елена? – промърмори.

Той само кимна и начена.

След един час бе привършил поне с най-основното. Бе ѝ споделил всичко за срещите си с Елена, за сънищата си, за разказите ѝ на Елена – едно към едно. Не бе спестил нищо важно. Бе ѝ разкрил напълно откровено всяка своя мисъл, всяка своя догадка, всяка своя тревога, за които смяташе, че имат пряко отношение към нея, към Зорница, към живота им, към чувствата им един към друг.

После тя питаше, а той отговаряше още час или два.

Сетне говориха за евентуалния си бъдещ съвместен живот до три часа през нощта, когато се прибра дъщеря им. Момичето веднага си легна, без да крие, че е много обнадеждено от самия факт, че баща му е у тях в три часа по нощите.

На външната врата Зорница заяви, че ѝ трябват няколко дни, за да реши какво да прави със собствения си живот. Сиреч дали е луда да опита пак… Както и за да премисли и осмисли всичко, което бе чула от него. Антон спонтанно протегна ръка към лицето ѝ, за да я погали, ала се спря. Ръката му увисна някак неестествено във въздуха – хем опъната, хем клюмнала с простите надолу, а той си мислеше, че не е докосвал лицето на жена си от Бог знае кога.

- Лека нощ, Зори – рече той. – Дано успееш да поспиш.

- Лека – сведе очи тя и полека затвори вратата.

…

Течеше февруари, когато Антон звънна на Елена. Нито той ѝ се бе обаждал скоро, нито тя на него. Бе преценил, че не е редно да ѝ досажда с всекидневни „рапорти” как се развиват нещата при тях с жена му. Сякаш Елена не знаеше! Отделно, абсолютно бе убеден, че тя идеално се досеща, че той не желае да ѝ досажда.

- Досещам се от кой телефон звъниш? – бяха първите ѝ думи, като чу гласа му.

Не можеше да не ѝ се възхити.

- Магьосницата ми позна – засмя се той.

- Приятелката ти – поправи го тя. – Старата ти добра приятелка от памтивека.

- Каквато и ясновидка да си, идея си нямаш каква радост изпитвам дори само да те слушам – преглътна Антон.

- Сподели ми – предложи весело тя.

- Голяма радост – каза той.

- Взаимно е – отвърна жената. – Домашният ти телефон вероятно е по-чувствителен към големите радости.

- Магьосницата ми – отрони той.

- Е?

- Помниш ли, при последната ни среща… Изрази се много странно. Че ще ти е полезно да видиш жена ми сега. Тя смята, че и на нея ще ѝ е полезно.

- И правилно смята – вметна старата му добра приятелка от памтивека.

- Кани те на гости утре вечер.

- У вас?

- У нас.

- Много мило от нейна страна. – Елена обмисляше бързо. – Най-удобно ще ми е, ако дойдеш да ме вземеш в седем и половина.

- Пред кафенето?

- Идеално.

- Моля те, ще направиш ли някаква магия всичко с нас да е наред през следващите трийсет години – произнесе съвсем бавно Антон. – Само за това те моля.

Елена прихна тихичко.

- Очевидно не само на нас двете ни се иска да ни е полезно.

- Така е, прииска ми се…

- Аз обаче говорех за сега, за днешните дни.

- Какво са за теб някакви си трийсетина години – засмя се и той.

- До утре, Антоне – каза Елена.

Той положи слушалката, клатейки объркано глава. За първи път съобразяваше, че никога досега не беше се обръщала към него по име. Нито той към нея.

 Продължението тук