Възлезе сив под сивите листа
        на спящата маслинова градина[1].

Той мина смазан и с чело в прахта

на топлите си длани — и отмина.

 

След всичко туй. И краят бе това.

И сляп дори, ще ходя, ще треперя.

Защо ти трябват моите слова,

че теб те има, без да те намеря.

 

Не те намирам. В мен те няма, знам.

Ни в другите. Ни в този камък ням.

Не те намирам вече. Аз съм сам.

 

Сам със скръбта човешка през нощта.

Не я смекчих чрез теб, остана тя,

а теб те няма. Срам и пустота!

 

Ще се разказва: ангел прелетя…

 

Защо пък ангел? Ах, нощта дойде,

безчувствено прошумоля в листата.

Апостолите спяха по тревата.

Защо пък ангел? Ах, нощта дойде.

 

Обикновена нощ пристигна вече —

като стотици тук се спря.

Спят камъни, спят кучета далече.

Ах, много тъжна спря и се обрече

да чака с мен до първата зора.

 

Но ангелите си остават скрити —

зовът ми тази нощ не бе дочут.

Изгубените страдат без приют:

отритнати са даже от бащите,

отхвърлени — от майчиния скут.

1906