„По телосложение той бе малко по-нисък от обикновения мъжки ръст. Но затова пък – чувствително пълен. Той имаше широки плещи, голяма костна структура, която беше облечена в добре развити мускули”. Така започва своето описание на Коста Тодоров неговият биограф и съмишленик Паун Генов. Ако трябва обаче да дадем максимално кратко описание, то може да определим Тодоров като колоритна и противоречива фигура. Възхваляван от своите политически приятели като честен, доблестен и смел демократ и патриот, за противниците му той е платен агент, шпионин, национален предател. В своя живот Коста Тодоров претърпява много превъплъщения. От биографията му би излязла касова холивудска продукция. Той е поет, писател, публицист, политик, дипломат, войник, въстаник, заговорник, терорист, авантюрист. Същият Генов пише още за него, че „омразата му беше така силна, както и любовта му”. Човек на крайностите, импулсивен до агресивност, отстояващ до край своите разбирания за справедливост, дори когато те влизат в противоречие с формалния закон. Това често довежда Тодоров до конфликти с властта. Не е случаен фактът, че, с едно единствено изключение - управлението на БЗНС, през останалото време Коста Тодоров винаги е бил опозиционер. Политически Тодоров може да бъде поставен в лявото пространство, но възгледите му за вътрешната политика икономиката и общественото развитие определено не са систематични. За сметка на това вижданията му за дипломацията са ясни и праволинейни. През целия си съзнателен живот той симпатизира и се бори за каузата на Франция и нейните съюзници – Англия, САЩ, Югославия, Чехословакия и изпитва искрена враждебност към страни като Германия, Австрия, Италия.

 

Роден е на 13 юли 1889 г. в Москва. Баща му, кап. Васил Тодоров, е сред тези български офицери, които, следвани от принципа „България без Русия не може”, организират преврата срещу неудобния на Петербург княз Александър І от 9 август 1886 г. и които след успешния контрапреврат са принудени да емигрират в Русия. Падането на кабинета на Стефан Стамболов и постепенната политическа нормализация позволяват на кап. Тодоров да се върне със семейството си в родината през есента на 1895 г. и да се установи във Варна. Още тук малкият Коста показва своя буен нрав. По неговите думи в училището „главното ми занимание беше да се бия със съучениците си и да чета”. По-късно заминава за Русия за да се подготви за влизане в кадетския корпус, но там дисциплината и суровите възпитателни методи на неговия настойник не му понасят и след няколко месеца го виждаме записан във Военното училище в София. От там е изключен за лошо поведение – замерил един от преподавателите с мастилница. През 1904 г. постъпва във Втора мъжка гимназия в столицата, но на следващата година е изгонен и оттам. Този път – поради системни бягства. Същевременно посещава сбирки на анархистки кръжец, където се запознава с някои дейци на национално-освободителното движение като Михаил Герджиков и Петко Пенчев.

През лятото на 1905 г., току що навършил 16 години, Коста Тодоров постъпва в четата на македонския войвода Петър (Пешо) Самарджиев. Не е ясно кое надделява за това негово решение – стремежът да подпомогне борбата на „брата роб”, авантюристичните му наклонности или просто желанието му да се представи като зрял и възмъжал пред една красива девойка, участничка в споменатия кръжок. Самарджиев смята да използва Коста за секретар (вероятно сред останалите четници не е имало грамотни), но младият момък скоро се отличава и с оръжие в ръка. Четата няколко месеца обикаля Струмишко и Тиквешко и на няколко пъти влиза в сблъсъци с османски военни части. Най-известната й акция с участието на Тодоров е залавянето и екзекутирането на тиквешкия каймакамин Ибрахим ага, за което Коста получава първа смъртна присъда, издадена задочно от отоманския военен съд в Солун.

Върнал се в София, Коста Тодоров скоро получава нова бойна задача - този път директно от един от лидерите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО)  Иван Гарванов. Коста е изпратен в Цариград за свръзка между ВМОРО и арменската революционна организация, подготвяща поредния атентат срещу султан Абдул Хамид ІІ. Тодоров пристига в османската столица и прекарва там няколко месеца в изчакване. Арменците обаче се забавят със своите проекти, разузнавателните служби влизат в дирите на заговора и Коста е принуден да бяга на руски кораб, с който се завръща безпрепятствено в България.

През януари 1906 г. Тодоров заминава за Одеса с намерение да следва в тамошния университет. Русия по това време ври и кипи. Година по-рано в Петербург избухва Първата руска революция. Октроираната от император Николай ІІ конституция не сваля общественото напрежение и сблъсъците между органите на властта и различните революционни групировки зачестяват. Коста се включва в тях скоро след пристигането си на руска територия. Той става член на Социалреволюционната партия (есерите) и бързо се отличава като лидер на една от местните й терористични групи. Скоро обаче Коста е заловен от властите при неуспешен заговор за убийството на председателя на одеския военен съд. Осъден е на смърт, но е помилван като непълнолетен. Присъдата му е редуцирана на 8 години затвор.

Коста Тодоров проявява своя буен нрав и зад решетките. Участва в два неуспешни опита за бягство, замесва се в убийство на съкилийник, разкрит като агент-провокатор. На няколко пъти пребива надзиратели. Същевременно обаче, поради контактите си с проф. Шчепкин, му е издействано да следва „дистанционно” история в Одеския университет. След излизането си на свобода Тодоров полага необходимите изпити и се дипломира.

При избухването на Първата балканска война (октомври 1912 г.) Коста Тодоров подава молба да бъде освободен за да се включи в редиците на българската армия с обещанието, че след войната ще се върне да доизлежи присъдата. Отказано му е, но след малко повече от година, през декември 1913 г. Коста е освободен предсрочно от затвора. За него ходатайства новоназначеният български пълномощен министър в Петербург, известният ген. Радко Димитриев – ултрарусофил, организатор на преврата от 1886 г., съмишленик и приятел на баща му и, не на последно място, негов кръстник.

Завръщайки се в София, Коста Тодоров се включва в бурния обществен живот на Царството. Започва да сътрудничи на опозиционния русофилски вестник „Балканска трибуна” (близък до Народната партия). Неговите карикатури, осмиващи цар Фердинанд и премиера д-р Васил Радославов, стават причина за поредния съдебен процес, този път по закона за защита на особата. Коста отървава затвора като успява да избяга с фалшив паспорт за Белгия, където възнамерява да следва право. На 28 юли 1914 г. (н. ст.) обаче избухва Първата световна война. Това дава възможност на Тодоров да се включи в ново приключение. Той заминава за Франция, където се включва като доброволец в Чуждестранния легион. Отличава се в редица сражения, за което е награден с орден.

Същевременно, на 1 октомври 1915 г. (ст. ст.) България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. Това изправя Коста Тодоров пред сложна дилема. През май 1916 г. той е командирован в Солун при командващия съглашенските войски на Солунския фронт ген. Морис Сарай и оттам е натоварен със задачата да проникне в българските позиции. Тази негова мисия и до днес крие много въпросителни. В спомените си Тодоров обяснява, че задачата му е била да представи на началника на Генералния щаб на българската армия ген. Константин Жостов предложение на Сарай за взаимноизгоден сепаративен мир. Остават съмнения обаче, че Тодоров тук действа като френски шпионин, а на едно съдебно дело от 1933 г. между него (заедно с Александър Оббов) и издателя на в. „Зора” Данаил Крапчев свидетели изнасят сведения, че Тодоров е предлагал шпионаж и на българското военно разузнаване. Така или иначе, фактите сочат, че Тодоров каца с френски самолет зад фронтовата линия и успява да се придвижи до щаба в Кюстендил, където обаче е арестуван и даден на съд за шпионаж и държавна измяна. По тези обвинения е оправдан поради липса на доказателства, но е осъден на 3,5 г. защото не се е явил навреме при обявената мобилизация. За тази благоприятна развръзка (за шпионаж и измяна се предвижда смъртна присъда) вероятно допринасят и връзките на баща му, както и онези на неговия адвокат – ген. Димитър Мететелов – който също е от групата на офицерите-русофили.

В Централния софийски затвор Коста Тодоров се запознава и сближава със земеделците Александър Стамболийски и Райко Даскалов и народнолиберала д-р Никола Генадиев. Режимът за политическите затворници е сравнително либерален и това им позволява да поддържат контакти със своите съмишленици на свобода. Тодоров е съпричастен към сондажите за преврат от 1917 г., поради което е изолиран за известен период в Шуменския затвор.

През септември 1918 г. позициите на българските войски на Солунския фронт са пробити. В условия на тежка социална криза и кървави размирици България е принудена да капитулира. На 7 октомври Коста Тодоров е освободен и се включва в легалния обществено-политически живот. Няколко месеца участва в списването на русофилското списание „Сила” (близко но Прогресивнолибералната партия). През юни 1919 г. сключва брак с цигуларката Надежда Узунова. Същевременно България е призована от Великите сили - победителки в Първата световна война и решаващи съдбата на победените, да изпрати свои представители на Парижката мирна конференция да подпишат подготвения договор за мир. През юли с. г. Тодоров е изпратен от правителството на Теодор Теодоров във френската столица без да бъде включен в официалната българска делегация. Целта му е да координира българската пропаганда и да се свърже с представители на френския печат, който е особено безмилостен към победена България.

След подписването на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.) Тодоров остава за известно време в Париж за да преговоря за по-бързото освобождаване на българските пленници. Скоро след това е назначен от новия премиер Александър Стамболийски за секретар във външно министерство. През октомври 1920 г. е изпратен за български пълномощен министър в Белград, където се опитва да промени враждебното отношение на новото Кралство на сърбите, хърватите и словенците (СХС кралство, от 1929 г. Югославия) към България. Тодоров не успява да разчупи трупаните с десетилетия ледове в сръбско-българските отношения, но затова пък печели доверието на Стамболийски. През 1922 и 1923 г. участва в българската делегация на Генуезката и Лозанската конференции, а също и на сесиите на Обществото на народите (ОН).

Превратът от 9 юни 1923 г. заварва Коста Тодоров в Швейцария. В знак на лоялност към сваленото правителство той подава оставка от заеманите дипломатически постове и заминава за Прага, където бившият вече български пълномощен министър в Чехословакия Райко Даскалов е сформирал Задгранично представителство (ЗП) на БЗНС. Целта на ЗП е да организира земеделската емиграция (преобладаващата част от която е в Югославия) и да се опита чрез въоръжени акции да върне БЗНС на власт. През август 1924 г. обаче Райко Даскалов пада убит от куршума на човек на ВМРО. Представителството е оглавено от Александър Оббов (бивш министър) и Коста Тодоров без последният да е бил формален член на БЗНС преди 9 юни.

За провеждането на успешна въоръжена акция срещу новото правителство на Демократическия сговор, оглавено от проф. Александър Цанков, са необходими продължителна подготовка, обучени кадри, добра организация, оръжие, външнополитическа подкрепа и, може би на първо място, финансов ресурс. Именно затова, в следващите две години и половина Коста Тодоров обикаля редица европейски столици в търсене на средства и поддръжка. От правителствата на държавите, които са подкрепяли земеделския режим, както и от неправителствени организации и частни лица, той успява да събере значителна сума пари (по негови твърдения става въпрос за милиони френски франкове). Особено плодотворно е сътрудничеството с Югославия. През 1924 г. ЗП на БЗНС сключва с правителството в Белград споразумение, което предвижда югославска агресия в България в подкрепа на бъдещото въстание. В сръбските територии в близост до българската граница Тодоров събира и въоръжава във въстанически бази няколко стотин емигранти. В същото време той финансира акциите на някои анархистки групи в Царството, а и на откровено разбойнически банди като онези на Нешо Тумангелов и Дочо Узунов. Подпомага и действията на федералистите в македонското движение в борбата им срещу ВМРО . Намесва се и в албанските междуособици. През втората половина на 1924 г. изпраща на Ахмед Зогу финансова помощ и свои хора, с които бъдещият крал Зог успява да свали правителството на Фан Ноли.

ЗП на БЗНС влиза в контакт и с комунистическото движение. През август 1923 г., под натиск на Комунистическия интернационал (Коминтерна; КИ) и на СССР, БКП предприема курс към въоръжена акция в България с главна цел - налагането на болшевизма в страната. Коста Тодоров установява връзка с Коминтерна още през юни, но преговорите вървят мудно поради традиционното недоверие между земеделци и комунисти и поради стремежа на БКП да болшевизира и подчини на целите си Земеделския съюз. В началото на 1924 г. К. Тодоров и Стефан Цанов посещават Москва и там подписват с Георги Димитров и Васил Коларов (като представители на КИ) споразумение за подготовка на общо въстание. В следващите месеци обаче К. Тодоров и Ал. Оббов ограничават контактите си с комунистите за да избегнат опасността от обезличаването на БЗНС. На тази база възниква противоречие между Тодоров и Оббов от една страна и от друга – избягалите от затвора през лятото на 1924 г. и пристигнали в Прага Христо Стоянов и Недялко Атанасов (също бивши министри от кабинета на Стамболийски), които се изказват за общи действия с комунистите. Разногласията в ЗП на БЗНС ескалират през март 1925 г. в открит конфликт.

Всичко тези проблеми, както и новата вълна правителствени репресии след атентата в църквата „Св. Неделя” осуетяват подготвяното от Коста Тодоров и неговите близки съмишленици въстание, още повече че и самото югославско правителство ограничава подкрепата си за каузата. Към края на 1925 г. ЗП на БЗНС се отказва окончателно от подготовката на въоръжена акция. В следващите години К. Тодоров продължава да търси средства и препитание за емигрантите като същевременно с това не спира борбата срещу управляващите в България, но вече – на страниците на европейския печат. През 1928 г. с негова финансова помощ в София започва да излиза вестник „Пладне”, около който се групират млади земеделци, недоволни от политиката на ръководството на БЗНС „Врабча 1” и обвиняващи го в отстъпление от заветите на Стамболийски. През 1927-1928 г. той посещава редица градове в САЩ, където пропагандира сред българската и сръбска емиграция необходимостта от помирение между двата народа и от изграждане на общ южнославянски блок. Призивите му България да изостави македонския въпрос се посрещат противоречиво в българските среди зад Океана и дават поводи на противниците му да го заклеймяват като „сръбски агент”.

През януари 1933 г. правителството на коалицията Народен блок, в което участва и БЗНС „Врабча 1”, дава политическа амнистия за земеделците-емигранти. Това позволява на К. Тодоров (получил през 1926 г. поредната, но не последна смъртна присъда) да се върне в България след близо 10-годишно изгнание. Той се присъединява към БЗНС „Александър Стамболийски” ( групата около в. „Пладне”, отцепила се през 1932 г. от БЗНС „Врабча 1”) и влиза в ръководството му. На страниците на „Пладне” Тодоров критикува яростно, както управляващия Народен блок, така и дясната опозиция и се изказва за дълбоки стопански и социални реформи, налагане на корпоративен модел на управление и външна политика на разбирателство с Франция и Югославия. Пладнарите се обявяват за автентични последователи на идеите на Стамболийски и за ратници за самостоятелно земеделско управление.

На 19 май 1934 г. в София е извършен нов преврат. Властта попада във Военния съюз и „Звено”, които стартират програма за дълбоки реформи в българската политика, икономика и общество. Историографията оценява управлението на деветнадесетомайците като авторитарен режим. Пладненци, в чиито редици е и Коста Тодоров, са от малкото политически формации, които приветстват преврата и демонстрират симпатии към управляващите. Политиката на кабинета на Кимон Георгиев се припокрива с вижданията на хората около К. Тодоров в няколко направления: външната политика на сближение с Югославия; реформите в политическата система и идеите за въвеждането на корпоративно управление; мерките срещу ВМРО; стремежът към ограничаване прерогативите на монарха. С правителствената рокада от януари 1935 г. обаче Военният съюз и цар Борис ІІІ елиминират от властта звенарите. Коста Тодоров отново минава в опозиция.

Следващите две години Тодоров прекарва предимно в Париж. Дистанцира се от вътрешнополитическите борби в България вероятно разочарован от разцеплението в неговия БЗНС „Ал. Стамболийски”, напуснат от Хр. Стоянов, Нед. Атанасов и Ал. Оббов (Тук е мястото да се припомни, че от юни 1934 г. партиите формално са разтурени, но техните щабове и лидери продължават да функционират). През декември 1936 г. Тодоров се завръща за кратко в България във връзка с подготвяното за предстоящите местни избори „Демократично споразумение” между неговата група и формациите от „Петорката”, Демократическата партия и БКП. През 1937 г. посещава Испания, където поддържа контакти с републиканците. През пролетта на 1938 г. в България са проведени избори за ХХІV ОНС. Това е причината К. Тодоров да се върне в страната. Органите на властта обаче взимат мерки срещу него и го интернират в Ямбол. През май той е принуден да напусне България, този път завинаги.

В следващите месеци до края на 1938 г. Тодоров обикаля Париж, Прага и Белград и се опитва да използва контактите си сред европейските дипломати и да провокира мерки срещу експанзионистичната политика на нацистка Германия и фашистка Италия. В знак на протест срещу подписването на Мюнхенското споразумение, предало Судетската област на Германия, той връща медала, даден за подвизите му в Чуждестранния легион. В началото на 1939 г. заминава за САЩ, където започва дребен бизнес, отваряйки сладкарница.

На 1 март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт. Както и през Първата световна война, така и сега, симпатиите на К. Тодоров са на страната на противниковата коалиция. От САЩ той пише писмо до Уинстън Чърчил, в което осъжда избора на цар Борис ІІІ и българското правителство и предлага на британския премиер „услугите си като войник”. Възрастта и заболяванията на Тодоров не му позволяват да се включи директно в поредната бойна авантюра, но в средата на 1941 г., след неколкомесечно околосветско пътешествие през Тихия океан, Азия и Африка, той се появява в Лондон, откъдето говори по BBC. На път за английската столица Тодоров се отбива през Йерусалим, където се среща със своите съмишленици д-р Георги М. Димитров-Гемето и Димитър Мацанкиев и взима участие в заседанията на учредения от Гемето Национален комитет. През февруари 1942 г. се връща в САЩ.