Стихове от Марианна Георгиева

29.04.2016 1

За първи път във Факел.бг

 

Марианна Георгиева е родена през 1986 г., в гр. Уфа, Башкортостан, Руска Федерация. Завършва право, а в последствие записва магистърска програма „Литературата – творческо писане” в Софийски университет „Свети Климент Охридски”. През 2014 г. е публикуван първият й роман – „Длъжникът” от изд. „Свети Климент Охридски”. Изучава „Артистични психо-социални практики и психодрама” в Нов български университет и работи като адвокат. Нейни работи са публикувани в Гранта България, Литературен вестник, списание Vagabond и американското електронно списание Drunken boat.

 

1.

 

речният бряг

 

почвата около речния бряг е винаги плодородна

там има тръстики и гнезда на птици,

които миграцията е довела по коридорите

на страданието, в което много умират и никой не се ражда

до времето на гнезденето, когато

миризмата на гнили листа, пръст и тиня

не напои очакването, не слепи елементите

на гнезденето, скрито в мъглата и светлината

която пробива и се отразява във водните молекули

онези кръгли пространства около разпереното тяло

които остават неизследвани, за които не се говори

те раждат интуицията за миграционните коридори

и тишината, в която се пази топлината, тъмнината и смъртта

 

2.

 

обявление

 

в колонката на един провинциален ежедневник

е поместено съобщение, че мъж търси жена

висока метър и седемдесет, с черна коса и зелени очи

готов е да заплати много пари – изчислено спрямо ръба на бедност

в този провинциален регион, това е може би около двадесет пъти в повече,

и краткият текст, конкретизирал болката до антропологични белези

е очертан в кръга, отбелязан на вестникарската хартия,

защото нагорещеният метал от който е направен чайника

в кухнята на младата жена – висока метър и седемдесет,

с черна коса и зелени очи, е покрил колонката, скрил надеждата,

очертал с топла сантименталност кръга, в който

мъжът с обявата всеки ден бяга

 

3.

 

трансфер

 

пластмасовата яснота на очите на няколко мухи в кухнята,

празните чинии и други съдове за хранене,

масата, на която е сложена бяла покривка

и са останали следи от храна – червени петна

от изядената яхния, винени следи, очертаващи кръгове,

които не се затварят до края и това пълни стаята с

отчаяние и празна надежда, каквато понякога има

в хоризонтите, очертаващи небето, урбанизираните кадри

на един ритъм, които познаваме от раждането, докато

сме разпаряли корема на майка си и сме плакали

за това, което сме й причинили

 

 

4.

 

телефонната централа

 

ти знаеш, че няма пропаст, в която да попаднеш

толкова дълбока, тъмна, тъмно-синя,

каквато е тази, от която идваш,

в която понякога се надяваш, че можеш да се върнеш

докато гледаш как се излива есенният дъжд

с молекулите на страданието,

което със старание полива асфалта и го прави блестящ,

приглушава звуковите вълни, които удрят слуха ти

и всичко започва да бучи, налягането се променя

и ти започваш да усещаш кожата си студена,

така че под затворените ти клепачи

една пластмасова кукла,

огромна колкото местната телефонна централа,

е разкрачила синтетичните си полимерни крака и входът

е отворен до вечерта

 

 

5.

 

 

6.

 

обелване на глава лук

 

дъската за рязане, по която потичат соковете,

разпуканите клетки на луковицата, плачът и очите,

очите ти, които гледат ножа,

твоите ръце после може би

ще миришат на кръв, ще миришат на стръв,

нервните окончания, тези канали на надеждата

по които текат сълзи, те горят, ти го знаеш,

аз не,

по тях минават бегълци, по тях преминават кораби,

спортисти с бели тела, мъже, почернели от скръб,

които си отиват, риби, които лежат на коремите си,

гроздове бял хайвер, хвърлен на дъното

на плача ти, слъзните канали, по които

преминават кошмарите ти, но в крайна сметка

какво значение има, след като всичко и всички

преминават, докато плачеш,

докато режеш,

докато раждаш, само

аз не

 

 

7.

 

 

 

8.

 

 

 

 

9.

 

пирани

 

по твоя корем пълзят риби, те те хапят от любов

с острите си зъби, с ненаситния си апетит за месо,

броят им нараства всеки ден, след обяд, когато слънцето

започне да залязва, аз – да плача,

по слъзните надвечерни канали те прииждат

на своите талази от вида червени пирани

обикалят твоята врата, обикалят мястото,

където трайно живееш, където е установено

твоето пребиваване, съществуването на жертвата,

ти знаеш много добре, че не трябва да отваряш,

че те ще намерят раковината, в която ме държиш,

твоят вик не може да смути сладководните им усти,

докато чакат да се препълнят солените корита

и да преплуват на другия бряг, там където

стават вече стотици, толкова много,

че при водопоя си бикове, коне, и дори волове

изчезват под груповата им атака, докато ти

държиш бялата раковина, в нея - аз

слушам плача ти и тихо си пея

 

 

10.

 

тези, които сеят лук

 

преди няколко години аз, майка ми и баща ми

се заровихме в земята, белите ни тела

скрихме под черноземната почва, казахме си

до напролет, когато амниотичните води потекат

от гръдта на плътта ще сучем нашето мляко, този път

няма да оставим гладът да оглозга крехките ни кости,

да пораснат косите ни, ноктите, брадата на баща ми,

няколко часа след като пулса спре своя ритъм, метрономът

на нашата надежда е заровен до подпочвените води,

там лежим и се смеем, а напролет цъфтим с цветове,

бели като зимния скреж, семената на нашата плодна любов

напояват речта, езика и моторните ни движения,

зрението, слуха и усета за телата ни,

със които други се движат сега,

ние лежим по гръб, гледаме слънцето, слушаме

съобщенията на невронните клетки

че настъпва пролетта на света

 

 

11.

 

множественост на бащите

 

липсва човешка симпатия в отношението на бащата

когато в очите на майката той ражда дъщеря си,

от разгърнатата риза до затворената книга и чиниите,

които тя ще му носи, пълни с храна, набрана от тънките й пръсти

които от природното бедствие са откъснали

няколко перки на риби, чук, кухненски нож, стомна,

липсата на любовници в неговите очи като яростен противник

напада празното й легло, в него тя размазва лицето си,

светлината, която медицинските експерти ще забележат

едва когато разкрият престъплението изцяло –

на триединното тяло,

възбудата, ужасните халюцинации, еротичните желания

меланхолията, изкупителните действия, с които да отблъсне

този истински ключ към природата,

която без камуфлаж смесва миража на тялото

с тайната на живота

 

 

12.

 

множенето на майките

 

нейното поведение е обикновено болезнено

като срязването на пръст на дъската за рязане,

където се разчленяват телата,

крокодилските деца късат плътта,

и от кървавите парчета израстват стволове на надеждата

които протягат ръце към лицето й,

бършат спомените за нищетата, генетичното знание

за това кога ще настъпи залеза, за първата криза,

за делириума от суровото месо, от доброто легло

безкомпромисно празно, без социални потребности

разстлано между бедрата, до задника, който

до аналиите си стене трезво, без емоция, очистително,

отглежда мълчание, което циркулира в кръвта

като добър приятел, който нямо слуша разказа

за генезиса на невинността

 

 

13.

 

 

 

14.

 

 

 

размножаване на пчелни семейства

 

1.

 

докато ти обитаваш празната стая и се влюбваш в звуците,

които може да издава собственото ти тяло,

пукането на ставите, къркоренето на червата и така нататък,

стените се приближават до нас

готови да ни затиснат, нашите дни са лишени от лица, 

техните силуети, със стригани коси, с ококорени празни очи,

могат да ни смажат, така че да ни причинят черепно мозъчни травми,

близнаци, които ни очакват като верни слуги на двата края на живота,

може би ти не мислиш за тях, аз ти казах - зная те, че си влюбен,

на края съм на създаването, там където все още могат да се видят

кон върху кобила, която рита и цвили, лъв върху лъвица,

която приема спермата и после е готова да разкъса муцуната ми,

моето най-слабо място, за което исках да те предупредя,

когато разбрах, че гледаш дъщерята на хазяйката,

че следиш траекторията, която очертава

нейното хилаво тяло, което като цяло,

така, както нашите - моето и твоето, страда от недохранване

или е наследствен недъг, аз не знам за това, 

гените, епсилон епсилон хипотезата, обаче исках да ти напомня,

преди да я сграбчиш в някой ъгъл,

да разиграеш с нея драмата на собствената ти изоставеност,

за термоядрения синтез, имаше едно предаване по National Geographic,

посветено на сливането на ядра с различни маси,

теологията на миналия век, преди да вкараш 

езика си в устата й, имай прeдвид, че на мен ми е тясно, тука сама,

с този дъжд, който се излива между стените на нашето малко семейство,

в което аз те отгледах докато пия захар, и запечатвам един по един

процепите на квартирата ни, и ти казах, преди да сложиш ръката си

в опасна близост до нейната вагина, че на двата края на живота

ни очакват близнаци, моят и твоят, те ще ни гледат биполярно,

така, както в нашия дом от едната страна е нощ и вали,

а от другата – грее слънце,

ти си ги забелязал навярно - тези затворници, със стригани коси,

с мълчаливи усти, които ни завиват вечер, докато стените

ни притискат, защото е тясно в този ад,

в който ние сме много и от това ни боли

 

 

2.

 

докато скърцаш със зъби, правиш хубава музика,

толкова много ми харесва, когато сме само двамата

и аз слушам единството на нашите тела, на сърцата ни,

и си мисля - ние с тебе сме създадени един за друг,

създадени сме за това да лежим един върху друг,

един в друг, нашите неродили тела да отчленят от себе си

още крака, ръце и усти, които да жужат със страстта си на деца,

държани дълго време далеч от храна и от светлина,

които се нахвърлят канибалски върху своята най-голяма любов

и знай, че стигне ли се до тук никога повече няма да има връщане

назад от канибализма, напред към анатомичната цялост на разрязаното

по природа на две сърце, което кърви в моите шепи,

докато е обедно време, докато ти си някъде

по арменските кръчми, по баварските ресторанти

и ядеш торти с мед, пиеш жива бира и пушиш,

аз копая земята и смуча корените на уплахата,

че някъде между нас има нещо,

нещо голямо, нещо горещо, нещо живо,

което ме блъска по меридианите, което натиква главата ми

в улуците, в които през лятото се задържа застояла вода,

ти си някъде тук, скоро ще чуя как стоварваш

своите изкуствени крака до моите, как ме галиш с пластмасовите си ръце

от екополимер, произведен в завода на границата с рапичното поле,

там, където се намират едно до друго

базата на скандинавски търговец и екарисаж от едно време,

налети инвестиции на чуждестранно лице, което

с нашия восък лее своите контури, но то

не ме интересува след като ти ме гледаш,

след като аз те чакам, знаеш много добре пътя за обратно

има само две възможности пред теб, пак ти го казвам -

екарисажа, в който дори металните контейнери

вече са изгнили или просто откраднати,

няма да има стени помежду ни!

другата ти хипотеза, не я забравяй, е рапичното поле

то е жълто, като моя корем, натежал от цветен прашец

по него ти си минавал с посивелите си дълги коси

с напуканата си гореща уста, докато стигнеш до

извора на меда, до мястото, където всяка мърша гори

картата на нашата вяра има само два квадрата, от които

ни делят не повече от петдесет сантиметра, две полета

разделени от път без следи

 

3.

 

има много време докато видим отново пустинята,

ти си чела много, много си мислила

по въпроса за камъните, за втвърденото мълчание,

което за дълго време устоява

на всякакви климатични условия, на промените на културата

които нямат нищо общо с коридорите, по които ходиш

боса всяка вечер, все едно не съм ти казвал,

че можеш да настинеш, че за теб не е добре

сивата ти коса да се влачи по пода, толкова много време прекарах

докато я издърпам от заледеното езеро, във което

се гледаш всеки ден, от което не се откъсваш,

и те вмъкна през восъчните процепи на дома ни, ти все забравяш,

че има няколко възможни истини, за които не си говорим

и е много вероятно никога да не разберем

от къде да започнем и къде да свършим, аз знам само

че ти се движиш, ставаш, чуваш ме и дори ми говориш

докато те гледам, се опитвам да отгатна по движението на устните

значенията на произнесеното, но ти не искаш

всичко да е толкова ясно, да е просто,

чувам как скърцат дървените греди под твоите стъпки,

осакатили са майка ти, преди време са счупили

единия й крак, аз ти казвам

стига си го държала, стига е стоял в скута ти,

време е да го заровим в земята, в крайна сметка

макар и да не е цяло тяло, той също има право

да изгние в почвата, да се трансформира в хумус,

може би това, което ще израсне, ще ни храни

и тогава ти ме питаш това не е ли едно и също,

ние сме разделени в живото, а в това, което е мъртво

все пак сме събрани

 

 

15.

 

другата страна

 

понякога докато са в кухнята и се подготвят за вечерята

бащата пита сина – готов ли си за екзекуцията,

той му отговаря кротко – знаеш, че съм готов,

двамата са, докато подреждат храната си, докато точат

зъбите си, и приготовленията за масата стават все повече -

цял фазан, който стои изпечен във фурната,

картофите и всичко останало, разтворено към

живеенето, рецепторите, прекъснатият живот

на хранителната верига, аз понякога не разбирам

този натюрморт, който запълва мозайката на вегетативната

нервна система, казва синът, а баща му като добър родител

отговаря, че това няма нищо общо, че може би

има предвид сривът, който може да се случи

докато трае очакването, този най – рисков период на зреенето

на желанието, на съхранението на хомеостазата,

месото, хлябът, виното и зеленчуците,

приготвени по изпробвана стара рецепта,

в кухнята са само те двамата, тишината измисля страданията,

които изпитват, докато гледат свещниците, чашите и чиниите,

задушаването, пресъхването на устата, безпричинният ужас,

бавният припадък, линейката и правилно протеклото желание

по траекторията на всички частици, чинии, чаши,

от които мълчаливо екзекуторът се храни

 

 

16.

 

белезникаво жълто

 

над моето чедо вие лъв, едър хищник от семейство Пантери,

който обикаля Западна Индия и Субсахарска Африка,

непрекъснато нараняван от други – конкурентни мъжки,

с пищна грива, с добро тегло, уязвими единствено от плячкосването им

за изложби, панаири, циркове и зоопаркове,

понякога проявява склонност да става

по – едър и тежък, с широки рамене, от които започват

всички посоки, водещи до желанието ми за съвкупление

в хищните часове на денонощието, когато ловът е най-активен,

в хладините между големи камъни, които после стават леговище,

което да ме приюти през сухия период на мълчанието,

то преживява в мен дълго време, отлежава сляпо и безпомощно

докато дъвча месото и го плюя по земята, защото знам

това също е храна, пълноценна като кръвта

и заразеното месо от антилопи, достойно и благородно

ближа раните от уединението, от оставянето

на властта и силата, на успокоението