За разбирането (или неразбирането) на едно (художествено) явление може да се съди от подхода към него – доколко той му е съответен или пък не. В книгата на Галя Симеонова-Конах „Постмодернизмът. Българският случай“ постмодернизмът е разбран и това личи от начина, по който се пристъпва към неговото определение – предпазливо и в никакъв случай с желание за категорично квалифициране. Защото да се определя с размах и стабилитет постмодернизма, означава, че неговата същност за изследователя си е останала „тъмна Индия”. Постмодернизмът обаче няма опори, няма фундаменти – той е по-скоро воден, въздушен и огнен и никак не земен. Протеев: към него, ако следваме двата пътя на Дионисий Ареопагит, трябва да се пристъпва апофатически, а не катафатически…

Точно апофатически пристъпва към него и Галя Симеонова-Конах в своята книга за българския случай на постмодернизма; изрича много важните и изключително точни и разбиращи думи: „Ако е трудно да се дефинира постмодернизмът, да се определи това, което той е, то може да се каже с положителност какво той не е“. Седем са според нея неговите „важни антихарактеристики“: 1) антидекартизъм – поставяне под съмнение на „вездесъщия разум“; 2) антилогоцентризъм, деконструкция  – „критическа и демитологизираща рецепция“, „преодоляване на утвърдените мнения, разлики, йерархия, стереотипите в мисленето, авторитетите и религиозните представи, представите за рационалното и „научността“ на науката“; 3) антиобективизъм – истината като мисловна конструкция; 4) антифундаментализъм – „никакво познание, дискурс или вид култура не може да има претенции за върховенство“; 5) антиметафизицизъм – „единството между познанието, езика и света губят значение, което води до кризата на хуманизма и хуманистичната концепция за човека; оттук обвиненията към постмодернизма в 6) антихуманизъм – „неговото de facto антихуманистично острие, забито в сърцето на човешката цивилизация“; 7) десакрализация и секуларизация – „профанум е поставен пред сакрум“. Всички тези „седем пъти анти” са обобщени като: „неоромантично противопоставяне на абсолютизма на просвещенския разум и неговия философски модел, на техните претенции за единствено правилни човешки, философски и цивилизационни програми“. Или както преди време отбелязах в един свой текст в унисон с наблюденията на Галя Симеонова-Конах, постмодернизмът „е конструкция, чиито осеви елементи са три деконструкции“: деконструкция на високото, което предполага познаване на това високо ерудираност; деконструкция на дълбинното, което предполага смелост даš движение на ръба на битието; деконструкция наšсе стигне до подмолите очевидностите и на правилата, което изисква поставянето им под въпрос игра и ирония (вж. Митко Новков „Навън. Надолу. Наопаки“ в „Подир сенките на литературата“, „Жанет 45“, 2007).

Любопитното (а и по-трудното) е изборът, който прави изследователката, за да изяви всички тези седем “анти” (или три деконструкции) в „българския случай“ – не през поезията, за която и тя самата споменава, че „най-разпространеното мнение през деветдесетте години е, че „процесът“ се развива неравномерно, „протича по различен начин“ и може да се говори за постмодернизъм като че ли само в поезията“, а през прозата, белетристиката. Смело начинание, доколкото наистина – ако може да се откроят ярки постмодерни тенденции в българската словесност, то те са именно в поезия (и донякъде в хуманитаристиката, но на полуъндърграунд ниво, поне в годините преди промените). Само че – прочитайки „Постмодернизмът. Българският случай“, разбираме, че това убеждение е повече мит, отколкото реалност – постмодернизъм в трактовката, която му дава например един Ихаб Хасан, съществува – било в ембрионален, било в по-изкристализирал вид не само в българската поезия, но и в българската белетристика. Така с книгата на Галя Симеонова-Конах българското литературознание получи своя втори класически труд за постмодернизма след двутомника на Пламен Дойнов „Българската поезия в края на ХХ век“ („Просвета“, 2007). Оттук насетне всеки, който иска да проучва този период на българското художествено слово, не би могъл да не се позове на него, да спори и да се съгласява, да го цитира и чете, внимателно да го чете. Защото сюрприз: оказва се, че „прозаическият“ постмодернизъм има такава богата и сложна история у нас, че едни близо 400 страници ерудиран и добросъвестен текст му прилягат съвсем по мярка. Като тези страници сами знаят, че не са завършени, не са точката над i-то; не са нито последна дума, нито окончателно решение: „Говорейки за промените в културните парадигми, трябва да се задоволим единствено с поредния опит те да бъдат разбрани“.

Разбрани обаче обосновано и компетентно. А също така и неочаквано: „Творчеството на някои български прозаици от шейсетте години в специфичните условия на социалистическата нормативна естетика и господството на един голям идеологически наратив носят зачатъка на българския постмодернизъм. В този контекст се откроява фигурата на Йордан Радичков като първомайстор на българския ранен постмодернизъм в белетристиката“. Честно казано, убеден съм, че Йордан Радичков би ахнал силно и изненадано от подобно заключение, но то е така отлично защитено, така добре текстуално изведено, че – ако беше жив и прочетеше книгата на Галя Симеонова-Конах, със сигурност щеше да се съгласи с нея. Разглеждайки неговото творчество в светлината на това, което изследователката нарича „Гибелта на Буколическа България“, тя в частност пише: „В българската проза, поради ред причини, постмодерното има своите ранни естетически изяви. В много случаи именно Йордан Радичков е автентично постмодерен, докато белетристиката на деветдесетте години е белязана с родилните петна на художествената вторичност. […] От хаоса, от новия ред, Радичков изважда само определени светове, застрашени от изчезване. Основен инструмент на деконструкцията в художественото изображение са пародията, гротеската и абсурдът, жанрове и едновременно естетически категории, важни за постмодерното творчество“. Точно в описанието на тази гибел (между другото най-голямото престъпление, извършено от комунистическата партия срещу нашия народ), дело на българската белетристика, авторката открива гласовете, които оформят „хора“ на „праисторията на българския постмодернизъм“. Сред тях са Йордан Вълчев, Ивайло Петров, Георги Алексиев, Васил Попов, Блага Димитрова (с романа си „Отклонение“), които заедно с Радичков сменят художествената парадигма през 60-те и 70-те години на миналия век чрез две „естетически“ „операции“ – активизиране на „борхесианския код и митизма“ и осъществяване на „постмодерни трансгресии“, които се проявяват в три „семиотически триади“: „Кодовете на родното + събирателните образи = разпадане на субекта“; „селото = домашното животно = битовото = регионалното“; „планините = скалните рисунки/миналото/историческия континуум = античния кози символ = волност“. Всички те са характерни за прозата на Радичков, от тях черпят и авторите на 90-те, но Галя Симеонова-Конах прави едно важно разграничение, което всъщност изважда великия северозападчанин от същинската история на постмодернизма, за да го изпрати в неговата праистория: „Но тук трябва да се изтъкне и голямата разлика между Йордан Радичков и белетристите от последното десетилетие на ХХ век. Йордан Радичков няма съмнения по отношение на универсалните ценности за обществото или националната култура“. Тоест той още стои, продължава да вярва в парадигмата на Големия разказ, докато писателите на 90-те безвъзвратно го напускат, вярата им е, че Големият разказ никога няма да се възроди. Ето как вижда тази вяра/не-вяра Галя Симеонова-Конах на примера на емблематичния за българския постмодернизъм „Естествен роман“ на Георги Господинов: „Господинов върви след размислите на Жан-Франсоа Лиотар и ни внушава, че днес е най-добре да се интерпретира науката и въобще животът в контекста на Витгенщайновите „езикови игри“. Това е един от възможните отговори пред лицето на новата епистема. Авторът, разкрит като такъв, вътре в библиотеката, е жонгльор и магьосник. А извън нея демонстрира привидна липса на селекция на знанието, игри с ерудицията и с изискванията за компетентност. Героите през цялото време са изправени пред една река от думи и информация и опитът им да декодират ежедневието завършва неуспешно, единствено прелитащата муха свързва „отделните епизоди“.

Заедно с Георги Господинов като exempla за това най-ново течение в българската литература Галя Симеонова-Конах вижда още произведенията на Емилия Дворянова, Теодора Димова, Мария Станкова, Райна Маркова, Алек Попов, Георги Тенев, Емил Андреев, които назовава „неочакваното поколение“… На базата на техния почерк тя обособява отделните черти на българския постмодернизъм, изразени в няколко „тематични“ кръга: Епистемологическо съмнение, метафикция, наративи и мухи; Въпросът за историята: въпрос на хронология; Миналото. Антиутопиите на упадъка и прехода; Интертекстуалността като пастиш; Знаците на античната архификция; Идентификации на женскостта; Поколенческо номадство; Сакрум, табу и българското écriture feminine. Атонската градина и монасите; Стъклените игри и сънят на растенията; Контрапункти. Портрет на писателя като травмиран човек. Опитът за роман; Пишещата машина на Ницше; Два пъти пост-: постиндустриализъм, постмодернизъм… Homo Consumens. Всички те й дават основание да заключи: „Прозаиците от Неочакваната генерация, повечето от които дебютираха през деветдесетте години на ХХ век, конституираха окончателно постмодерното в българското литературно пространство“. Постмодернизмът тоест е неотменна част от историята и съдбата на българската литература и това е факт, който никой повече не може и не бива да подлага на съмнение. Но съдба и история не изолирани, не сами по себе си: „Всъщност всички български постмодернисти имат своите литературни корени, не идват от нищото“. В развитието на българската литература постмодернизмът е част от откроения от Галя Симеонова-Конах „триаден исторически модел:  авангард – неоавангард – постмодернизъм“. От което трябва да направим един важен извод: постмодернизмът е автентично за България художествено явление, не е привнесен и присаден отвън, колкото и някои да се опитват да го припознават като точно такъв чужд продукт. Не е и това трябва най-сетне да се разбере…

Книгата на Галя Симеонова-Конах „Постмодернизмът. Българския случай“ е ключов жалон от пътя към това толкова нужно и толкова упорито в своето несъстояване теоретично разбиране…