Във века на Просвещението Волтер разказва реални и жизнени истории, като ги представя за фантастични. Иначе те са непонятни за разума, надхвърлящ всяка нормална човешка логика. В следващия, деветнадесети век, века на реализма и откритието на подполното съзнание, Балзак и Достоевски обичат да представят най-фантастичните човешки истории като жизнени, реални, част от злободневието. Вече в нашия век Кафка описва като в сух съдебен протокол противните на всяка логика кошмари на модерното съзнание, демонстративно отказало се да разбере какво и как става в живота.

Всичко това ми идва на ум, като чета „Черешова задушница“ на Валентин Караманчев, и искам да разбера естетическата природа на замисъла и реализацията му. Какво е това – повест, документален очерк? Къде започва, какво е мястото на документалната истина в тая книга, къде свършва художествената измислица? Едно е безспорно – новелата, дала заглавието на книгата, заела централно място в нея, е в духа на съвременната проза, в тоя неин дух, който ни спечелва и подкупва най-напред с правдивост, с буквална документална истина. Във всеки случай държи със сигурност да ни внуши жажда по голата истина за едни или други събития в миналото и сега. В един от „документите“ на „Черешова задушница“ в словото по случай възпоминателната сесия за годишнината на едно от кланетата, станали в трагичните за България години 1923-1925, има програмен за автора пасаж. В него се казва: „Днес тези зловещи страници на миналото са предмет на историческата наука, която се стреми да проникне дълбоко в причините и същността на дъбнишкото клане и да определи мястото му в панорамата на двадесетте години. Науката уж безпристрастно човърка отдавна отлетялото, но поради близостта в годините нейният скалпел попада на жива тъкан. Понякога откритията й докосват незарасналата рана и карат да тръпне сърцето на осиротял потомък или да изохка в кошмар невинен наследник на прокълнат грях. В по-изгодно положение. Струва ми се е художественото претворяване на това все още кървящо минало. Белите полета на историята не са препятствие за твореца, а простор за въображението. Той може да проникне по-дълбоко в трагизма на борбата, да възвеличи в слово подвига и саможертвата на героите, да разголи престъплението, да сблъска човешките страсти, да разплете съдби, усукани по-късно от живота в една плитка.“ Композицията на повестта е изградена по тази програма.

Невероятната история на Стоица Светецова (художествена находка е вече самата фамилия, загатваща и подсещаща за нещо по-общо, за символ) е разкрита чрез петнадесет „документа“ – писма, изповеди, сведения, показания, част от дневник, сметководно тефтерче, разни бележки, оплаквания, слова, дарения, признания, разкаяния, събрани като хербарий на човешки съдби и страсти в една пожълтяла папка. При това на художественото дирене не е останало чуждо научното „човъркане“ в отдавна отлетялото, както и болката от допирането на скалпела в жива тъкан, докосването до незараснали рани. А тонът на разказа издава тръпнещо сърце на „осиротял потомък“, кошмарите на „невинен наследник на прокълнат грях“. Истинският успех на Валентин Караманчев, който прави новелата част от най-добрата днешна художествена проза, е умението да представи трагичното минало като „кървящо минало“ по собствените му думи, които великолепно допълват блестящото определение на Алексей Толстой за един особен вид художествена проза: проза на „димящото минало“.

Композицията е сложна, но не и изкуствено усложнена. Тя е дала възможност да се разкаже и огледа от много страни историята на паметно събитие, да се откроят неповторими образи като образите на Стоица Светецова, Стоил Петлеов, Владиката, Благо Джупанов, Вениамин Златев и др. Колко и какви епохи се съчетават и преплитат в тия образи! Поразително, невероятно е всичко това! В тия герои, чиито прототипове очевидно са почерпани от реалната история на Югозападна България, на някогашния Неврокопски край, известен като Гладната околия, ще открием в невероятни съчетания човешки останки от всички времена по нашите земи – от първобитната, овчарската епоха през Средновековието и времето на кървави класови войни до нашето телевизионно време. И всичко това не е в някакви умозрителни комбинации, а живо, пулсиращо, реално, преизпълнено с човешко съдържание. Стоица се родее много с Талевите героини, но и вече напомня за нашата съвременничка Сара Смедарчина. В образа на Владиката чувстваме въплътени вековната опитност на църквата, но и политическия разум в по-ново време, на който не е съдено да вземе връх, и т.н.

Бих искал да обърна отделно внимание на езика на тая повест, но езика не като отделен естетически момент в нейното изграждане, не като форма и украшение към нейните достойнства, а като израз на духа на един край, на един народ в неговата история. Валентин Караманчев има вроден усет за словото, за вътрешната логика на българската реч, той обича страстно словата, в които е кристализирал народният опит, обратите и сентенциите, в които се е изляла изстраданата народна мъдрост. Широката и необичайна за съвременната проза диалектност на говора на неговите герои и разказвачи е част от естетиката на правдивостта и непосредствеността, които той следва, творческо усилие за постигане духа на родното място, родния край, духа народен. Това е опасна, но славна пътека нагоре, високо към изворите, пътека, която проправяха и по която вървяха Пенчо Славейков и Петко Тодоров в началото на новобългарската литература, по която Хайтов се добра до най– хубавите си художествени внушения.

Вкусът и усетът към българското слово на Валентин Караманчев са го довели до някои от най-добрите му сполуки, тук-таме са отронени бисери, тънки сравнения, запомнящи се афоризми, изключително находчиви сравнения, влята е нова свежа кръв, върнати са на съвременността нравствен и жизнен опит от векове, който ние по свойственото си лекомислие сме склонни да смятаме за безнадеждно овехтял и умрял за новото време. Каква историческа мъдрост и нравствен опит носят тия герои и разказвачи на истории на Караманчев може да се почувства, когато чуем случайно да обронват: „Историята е палат – едни го зидат, други живеят в него.“ Или – „Човек трудно устоява на изкушението да се тегли на своя кантари т.н., и т.н. В епилога на тая история, изпълнен с тургеневска меланхолия, има едно словосъчетание – „безмилостен плод“, което окончателно ме покори и убеди, че имаме работа със съвременен български писател, който не само знае какво говори, но и усеща целия горчиво-сладостен вкус на думите. За него те са като обилния плод, който „преизпълва“ и безмилостно прекършва клона, на който се ражда.

Има едно място в разказа „Вълча разкръщница“, което звучи като изповед и на автора, и на всички разказвачи на неговите истории, една лирично-иронична изповед: „Обикалям аз света, прелитам граници, пресичам географски пояси. Нищо не са географските пояси пред историческите епохи, които съм видял с очите си. Видял съм и каменния век, и първобитнообщинния, и феодализма, и капитализма във всичките му стадии. Видял съм с очите си, макар и недостроено, и онова, което трябва да бъде, за да е човекът човек. Но винаги и особено, когато съм бил далече в географски или исторически смисъл, ми се е искало да се върна в Мървашко. И вълкът, звяр безпаметен, все се навърта към мястото, на което за пръв път е ял магаре.“ Това не е лошо самочувствие. Хронист, певец, историк на Мърва! И оттам на живота, хората, света! Нима това е малко? Не са ли много тези, които си въобразяват, че направо прегръщат целия свят, а няма къде да се върнат? Те и това нямат.