Това не е лесен хумор. Книгата на Борис Арнаудов „ТЕ т.е. НИЕ“ няма да се чете от феновете на „Комиците“, Мама Божка и изобщо на телевизионния хумор; няма да се чете и от свикналите на по-директни и доста повече изместени към долницата шегички и майтапи люде. Прочее, ще бъде неточно, ако причислим „ТЕ т.е. НИЕ“ към шегите и майтапите; книгата, вярно, е смешна, сама се причислява към жанра на хумора (последната илюстрация в нея, дело на Владимир Цоневски, е на Чарли Чаплин, застанал със знаменитото си бастунче пред филмова ролка долу в краката му и телевизор горе зад гърба му), но това е онзи известен смях през сълзи, онази крива тъжна усмивка, с която посрещаме скапаното си битие; изобщо не е и няма как да бъде гърленият хохот на самодоволника, който всичко мери по своята си еснафска мярка. 

ТЕ обикновено са двама, макар книгата да започва с ЕДИН. Не, извинете, не с ЕДИН, започва с „Идилия“. Ето я: „ МРЪСНИ ВРЕМЕНА / МРЪСНИ НРАВИ / МРЪСЕН ВЪЗДУХ / МРЪСНА ЗЕМЯ / МРЪСНИ ХОРА / МРЪСНИ МИСЛИ / МРЪСНИ ПАРИ // ЧИСТА РАБОТА!“ Още оттук разбираме патоса на писмото – то е по-скоро не утвърждаване, а отричане на цялата тази „чиста работа“, в която ни се е случило да живеем. Едно искрено, категорично и безапелационно „Не, благодаря!“, изречено към цялата днешност на съществуванието. Всъщност книгата е един своеобразен диалог с това днешно днес, но диалог, който в своите реплики държи и настоява на своето „НЕ!“, на своето несъгласие, на своето неучастие. „ТЕ т.е. НИЕ“ е един перформативен негационен жест, който отрича всичко онова в ТЕ, което е и част от НИЕ. Един хигиеничен акт, един антисептичен почерк, който – представяйки мръсното, желае и настоява да обоснове и защити чистото. Обаче с добре осъзнатата меланхолия и печал, че това негово желание е повече утопия, отколкото възможност, повече фантазия, отколкото действителност.

Тази операция на почистване се осъществява по един особен начин – двама(та) разгръщат разговор помежду си, в който откриваме цялата абсурдност и двусмисленост на езика на/и времето; разбирането (им) се оказва съвсем не толкова лесно и еднозначно: „Двама приятели се скарали. Силно разгневен, единият извикал: - Господ да те убие! В същия момент проехтял изстрел и другият се строполил на земята. Когато се прибрал вкъщи, човекът развълнувано споделил с жена си: - Днес срещнах Бога… - Как изглеждаше? – попитала жената. – Много едър, с маска на лицето.“ Едрият маскиран Бог се оказва Единственият, Когото можем да имаме, Единственият, Който ни е позволен. И това е жесток Бог, наказващ Бог – стрелящ и убиващ. Парадоксален Бог, абсурден Бог – диалозите в книгата на Борис Арнаудов целите са изтъкани именно от парадоксалност, именно от абсурдност – екот от нашето време, образ на нашето време, което е непоносимо, но и в което ние също сме непоносими: „Аз не понасям алкохола! Не понасям трезвеници! Не понасям пияници! Не понасям простаци, дебели жени, политици, гейове! Обичам Чарли, моя папагал. А той непрекъснато ми повтаря: „Не те понасям! Не те понасям! Не те понасям!...“ Трябва ли тук да се смеем? Май е по-добре да заплачем…

Хуморът на Борис Арнаудов е точно амбивалентен, двойствен, двуемоционален. Както вече казах, няма да го срещнем на екрана на телевизора, но той си има своите образци и другари – Славомир Мрожек в Полша, Михаил Жванецки в Русия, Станислав Стратиев в България. Но пък хумор от неговия вид ще го видим в Сатиричния театър, където по случай 70-годишнината на Станислав Стратиев Василена Радева е поставила по великолепен начин пиесата „Животът, макар и кратък“. От диалозите на Борис Арнаудов също може да се извлече материал за не една и две пиеси в духа на Стратиев и ще бъде прекрасно, ако той се заеме с преработката им в такава посока. Но дотогава, докато чакаме драматургията, може да прочетем книгата. И да ѝ кажем: "Да, благодаря!", защото ни дава силите да възразим на ТЕ/НИЕ: „Не, благодаря!“