Имаше една махала близо до центъра на града, която често избягвахме. Гледахме много-много да не минаваме оттам. Не че бяхме направили нещо лошо, та да се чувстваме гузни. Просто атмосферата беше много странна, специфична. Въздухът беше винаги спарен и миришеше на полуизпрани чорапи и загоряло олио. Това беше махалата на Грозните жени. Ние и така й викахме – махалата на Грозните жени.

 

В цялата махала живееха само човешки същества от женски пол. И всичките до едно бяха от грозни по-грозни. Защо бяха останали само жени и защо бяха останали само грозни, това никой не знаеше. Бяха се появили ненадейно и градът беше отделил специално място за тях. Колкото повече хората разбираха за махалата, толкова повече тя се разрастваше. Грозни жени от цялата страна изоставяха своите къщи и местоработи, взимаха по един куфар с грозни пеньора и идваха да живеят в махалата.

 

Там винаги се намираше място за новодошлите грозни жени. Те живееха заедно в пълна хармония. Обработваха своите малки градини, грижеха се за доматите, картофите и всичките зеленчуци. И наред с цялото това селско стопанство, всяка една грозна жена беше отделила специална леха от земята си, в която гледаше по една бяла роза. Тази роза беше най-красивото цвете в целия град. Никъде другаде нямаше такива рози.

 

Някои от красивите жени се престрашаваха и отиваха до махалата, за да помолят грозните жени да си вземат една роза и да я посадят и те в своите лехи. Грозните жени неохотно приемаха и даваха своите красиви бели рози на хубавите жени. Те на свой ред се прибираха по къщите си, веднага слагаха розата на най-видното място и я засаждаха. Още на следващи ден листата на розата окапваха и оставаше само едно голо клонче.

 

Така си живееха грозните жени със своите красиви бели рози в своята малка махала, която се разрастваше. Всички носиха забрадки и гумени цървули, ходеха от сутрин до вечер по калните пътища на махалата и разменяха по няколко думи.

 

Не знам защо, но един ден с бойна крачка към махалата се запъти една много симпатична и хубава жена в средната възраст. Със своята бяла рокля и бели обувки на токчета тя се запъти към къщата на най-старшата грозна жена. Влезе вътре, грозната жена явно я очакваше и се затвориха там за известно време. Никой не знае какво са си говорили, но разправят, че грозната жена отворила вратата и помахала на симпатичната жена за сбогом.

 

На следващия ден в махалата се появили камиони, от които мъже с бели дрехи извадили в центъра на махалата закачалки, кашони и торби. Грозните жени се събрали около новите придобивки, старшата грозна жена се разплатила с мъжете и започнала да дава нареждания.

 

Кашоните били отворени, закачалките били разпределени и скоро всяка грозна жена имала своята официална рокля и чантичка с гримове и дамски принадлежности. Грозните жени започнали да се кипрят всеки ден в очакване на гости. Но гостите така и не идвали. Грозните жени неумело си мацали лицата с най-различни белила и червила и започнали да позабравят за своите бели рози. Цветята започнали да вехнат, а грозните жени започнали да стават още по-грозни.

 

 

Скоро селското стопанство в махалата започнало да замира и грозните жени били принудени да гладуват. Те не можели да си намерят работа, защото всички се страхували, че грозните жени ще навредят на предприятията.

 

Старшата грозна жена се затворила в къщата си, поровила в старите ракли и извадила златни пръстени, часовници, очила и верижки. Събрала грозните жени и казала, че ще викне майстори, които да източат вредните сълзи от земята.

 

Още на следващия ден в махалата се повили големи камиони с огромни хоботи, които започнали да изсмукват вредните сълзи. Като свършили работата, грозните жени се усмихнали всички заедно и благодарили на мъжете от камионите.

 

Мъжете от камионите на свой ред слезли, за да приемат златните верижки и пръстени. И какво да видят грозните жени. Това били най-грозните мъже на този свят. Те също се усмихвали и казали колко много им харесва тяхната малка махала и се чудели защо толкова хубави жени живеят сами.

 

Естествено още на другия ден махалата направила място за новите си обитатели - грозните мъже, които заживели заедно с грозните жени. Белите рози отново разцъфнали в пълната си красота и всички в града започнаха да наричат махалата на Грозните жени махалата на Белите рози.

 

 

 

 

За всичките тия години, през които меря улици и тротоари така и не се вдигнах до Калиманица. То май вече няма и как да се вдигна до Калиманица, защото Калиманица не съществува на картата, но някак си продължава своя скромен и тих живот в още по-скромните и тихи души на малцината, на които това име говори нещо.

 

И на мен не ми говори, а по-скоро ми шепти, приближило се до ухото ми и навява спомени за едно невидяно и несъществуващо вече място. Това, което е останало от малкото сиромашко село е едно вековно дърво и една стена от църквата, която някога се е издигала там. Всичко останало е язовир, който е погълнал селото с неговите обитатели, които също са съществували някога там, хранели са своите кокошки, обичали са своите млади невести и са пъдили своите улични котки от дворовете си.

 

Сега имам само спомена за това място, което никога не съм виждал. И споменът за едно дете, което се разхожда из дивата природа и отправя очи към мощния балкан. Бленува детето по тайните на балкана и стои с отворените си като полската широта очи и се чуди какво има зад този балкан. Праща своите верни свраки и врабчета да летят над балкана, та току виж са разбрали какво има от другата страна.

 

Те се връщат при своя приятел и започват да му разказват невероятни истории от своя птичи поглед на език, разбираем само за него. Детето слуша внимателно историите, не спира да гледа Балкана, още повече започва да мечтае и моли своите пернати приятели за едно перо. Те на драго сърце отскубват от опашките си по едно перо и му го дават.

 

Детето, което вече е пораснало, сяда на бюрото си у дома, отваря едно от чекмеджетата и изважда сврачето перо, което продължава да лъщи със същата сила, с която е привличало погледа на ловците през отминалите времена. Порастналото дете гледа известно време перото и го държи в ръцете си. Отправя взор към стената, където започва с поглед да рисува контурите на Балкана. Гали перото за последен път и започва да превежда сврачите истории на своя бял лист.

 

Но с перо не се пише лесно. Детето знае това и внимава изключително много да не го огъне или осакати по някакъв начин. Нежно и търпеливо драска завъртулките и си припомня сврачите истории, които превежда на познат на нас език и дава на своите верни приятели още един живот. Живот, който свраките охотно приемат, застават на близкото дърво до прозореца ти и започват да разказват своите балкански истории и на теб. Това са историите на свраките и врабчетата от Калиманица, които продължават да повтарят забравеното име на своя забравен и неразбираем език.

 

Добре, че се намери това дете, което успя да преведе всичките тези истории и нека това дете ми прости ако с неумелите си и груби думи съм наранил сврачите пера и съм загрозил или не съм произнесъл правилно името на неговото родно село Калиманица.

 

 

 

 

Тикнаха го в затвора. Винаги съм искал да го напиша. „Тикнаха го". Звучи си яко. Може да е малко педалско, но е класическо. Тикнаха го зад решетките е още по-класическо. Тикнаха го където му беше мястото си е фашистко. Защото май много не му беше мястото там. Просто системата беше преебана и правителството си търсеше изкупителна жертва. А той беше перфектната изкупителна жертва. Надъхан младок с радикални виждания, социална позиция, но неясно минало и още по-неясно бъдеще. В очите на масата си беше пройдоха, наркоман, гейче, „некакъв сульо", както бях чул да го наричат по улиците.

 

Все тая. Беше си в затвора и туй то. А в българския затвор грам не е весело. Всички са малко по-черни от колкото би искал и последната мода няма нищо общо с коносовидните сутиени на известни поп певици. Всичко е анцузи и евтин хероин, които мятат през оградата рано сутрин. Щото нощем ченгетата са бдителни. А сутрин всичките се скатават за по цигарка, която да изпафкат с евтиното си кафенце.

 

И развалени телевизори и онези гадни татуировки от началото на осемдесетте години. С някакво никакво мастило и "избродирани" в черните кожи с игла за шиене, с която бабите на Хасан са му кърпили чорапите.

 

И нашия човек е по средата на всичко това. Поне от държавата са достатъчно съобразителни да го сложат в самостоятелна килия. Все пак човекът си е обществена личност и ако почнат да го бият и изнасилват от първия ден ще стане мазало. Трябва да минат година-две, да го позабравят и тогава директно към общите помещения и ония мазни усмивки и полузлатни- полусчупени зъби, които не искаш да виждаш и в кошмарите си.

 

Седи си нашия човек в килията и започва да разсъждава. Ама какво да разсъждава?! То в килията не си е работа. Нямаш нищо за правене. Ама нищичко. Пишеш писма, четеш книги, ама ти писва. Не можеш да излезеш да се поразтъпчеш, не можеш да звъннеш на някой тъпак да му послушаш глупостите на по бира, не можеш да си видиш приятелката. Само седиш в това два на два пространство и се чудиш къде да се денеш. Започваш да изследваш стените. Гледаш за нещо по-специфично по стените, което си е цяло откритие. И нашия човек така започна да прави. Лежи си на леглото по корем и гледа по пода - един такъв студен и мръсен, неприветлив и неравен. Но даже и в неравността има някаква симетрия. Гледа за нещо, което ще го изненада и ще занимае съзнанието му. Вижда го най-сетне. Някакво вдлъбнатина, която я няма никъде другаде. За да е сигурен проверява и останалата част от пода. Проверява няколко пъти и разбира, че само там има вдлъбнатина. Една-единствена.

 

Става от кревата и отива до вдлъбнатина. Обзема го чувства на радост, сякаш е открил нещо ново, разбрал е нещо значимо. Успял е да запълни времето си и даже да се накефи. Поглежда във вдлъбнатината, опипва я с пръсти, радва й се. Вглежда се пак и светът му се срина за секунда. Цялата радост се изпари. Тръпки преминаха през цялото му тяло. Пак се озова в мръсната и студена килия два на два. Нямаше нищо ново в нея. И вдлъбнатината не беше нова. В нея пишеше: "Аз я видях първи".

 

Трябваше да се сети, че едва ли е бил първия затворник в тая килия. Все пак затворът си съществуваше от доста време. А престъпници винаги е имало. Та едва ли той е първия нещастник, който седи тук и се опитва да намери нещо ново. Ама надеждата си е луда работа и винаги те съпътства, даже и в най-тежките ти моменти. А да си в затвора си е бая тежък момент. Та нашия човек почва да се надява, че ще намери нещо, което пича преди него не е виждал, не е откривал. И защо не. Да не би всички затворници, дето са лежали тука, да са даже наполовина умни колкото него. Не че той е най-умният, след като е успял да попадне в затвора, но все пак...

 

Вечеря, усмивки със златни полусчупени зъби, анцузи, педерастки свалки и цигански заплахи и хайде пак в килията. Тъмно е, ама луната се подава и нашия човек не е глупав. Успял е да си вземе огледалце. Отразява отразената светлина на луната и оглежда килията. Оглежда я и на сутринта, гледа стените, гледа тавана. Гледа повече стените. Вижда нещо ново и невъобразимо. Вижда пролука в стената, която гледа към външния свят. Жадно се втурва към нея и залепя око. Вижда пред себе си свободата. Дупката така е пробита, че затворникът отвътре не гледа към оградата, а директно вижда хоризонта. Каква красота – слънце, дървета, падащи листа, ей го там и градът в далечината. Колкото и да е сив, оттук му се вижда прелестен. Отдръпва се от дупката и вижда до нея издялкано в стената "Аз я видях първи".

 

Нашият човек вече се вбесява. Не може да няма нищо в тая шибана килия, което да не негово собствено откритие. Започва да си блъска главата в стената. Вече е тук от няколко години. Никога няма да го пуснат. Писнало му е от циганските номера, писнало му е от евтиния хероин, който даже вече не му действа. Веднъж духа на един за нещо по-силно. Но вместо да получи нещо, си изяде боя и псувните, че е мек в китката. Къса си косите. Приятелите му отдавна са го забравили. До такава степен са го оплюли, че той вече не съществува в обществото. Няма семейство, то се отрече от него още като влезе в затвора. Защото повярваха на глупостите на държавниците. Сега е самичък в килията, в която няма нищо ново и лично негово. Даже и тоалетната хартия и гащите му не са негови. И не може да открие нищо. Защото даже шибания залез е с оттенъка на затвора. И той не е неговият залез. Това е затворническият залез.

 

Взе си огледалцето. Скъса си затворническата риза и започна да дялка в гърдите си Аз бях първи". Кръвта потече бавно по цялото му тяло. Вече му се завиваше свят, но не му пукаше особено. Завърши надписа и започна да се смее. Капките падаха на земята с едно меко „тух” и раздвижваха праха от земята. Вече се смееше още по-силно. Пазачите започнаха да му крещят да пази тишина. Оня започна да вика и пазачите тръгнаха към вратата. И точно преди да започнат да говорят за майка му и колко я обичат, се спряха и се опулиха. Нашия човек седеше с безумен поглед срещу тях и даже не ги изчака да продумат. Хвана счупеното огледалце и тегли една прекрасна черта от едното си ухо до другото. Кръвта шурна като от фонтан. Нашия човек се строполяса върху прашната земя и застина в своята смърт с онази безумна усмивка и разкривения надпис върху гърдите "Аз бях първи".

 

Докато го носеха към моргата на затвора, затворниците, които се занимаваха със самоубийците, убитите, болните и сакатите, си разменяха цигари и си приказваха. Забелязаха надписа на гърдите му и започнаха да се смеят. Оказа се, че пичът, който е бил в килията преди него също се беше самоубил.