Отначало ми се стори, че разговорът ни ще бъде една шега при това забавна. Впуснах се в него опипом и бързо усетих, че дъното не е тъй плитко, че става думи за три големи фигури в нашата култура, с които трябва да се съпоставям. Вярно е, че написах първата цялостна драматизация на „Бай Ганьо” и тя вече четвърт век не слиза от театралните сцени, като пълноценна театрална пиеса, вярно е, че за мен „Чичовци“ си остава Вазовия шедьовър в нашата литература, баща ми след вечеря избираше една глава от „Под игото” и ни я четеше – естествено всички предпочитахме „Многострадалната Геновева” или „Пиянството на един народ”… И все пак чувството, че се навирам, където не ми е мястото си остава, но българският крак назад не знай! Моля за прошка.  

 

Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява.

 

Смущаващо е, моят дядо на тридесет и три години е избран за действителен член на Академията на науките, а аз на тази възраст бях мухльо. Неговият първи братовчед Цветан Радославов беше написал „Мила Родино”, а дядо ми - три хиляди страници обвинителен акт срещу едно корумпирано българско правителство. Трудът му е бил на халос, за всеобща почуда, никой от министрите не бил осъден.

Смущаващо е, че заради Георги Данаилов, починал през 1939 г., през 1972 г. внукът му не беше приет в Съюза на писателите, защото дядо му бил навремето си министър. Смущаващо, е че Георги Данаилов -старши, е знаел перфектно няколко езика, а внукът му заеква в чуждите езици. Смущаващо е, че като студент по право в Москва дядо ми е свирил на цигулка в студентския оркестър под диригентството на Николай Римски Корсаков, докато внукът му се възрадва, когато се оказа, че в Свищов, където семейството му бе изселено, няма подходящ учител за този инструмент и той с чиста съвест прибра цигулката си в един шкаф. Смущаващо е и обстоятелството, че през 1936 г. Георги Данаилов е обявен за почетен гражданин на Свищов, а внукът му, роден през същата година, да не остане по-назад става Почетен гражданин на Свищов десетилетия по –късно.

 

София, Клиниката на доктор Чешанков, ул. „Борис Априлов”…                                                                                                                                                                    

 

Село Ковачевица, 2012 г.!                                                                                                                                                                                    

 

Цветът на боровата гора.

                                                                                                                                                                  

 

На хубавата скара.

                                                                                                                                                                       

 

Кучето, естествено. И понеже съм дребен на ръст, винаги избирам за приятели много едри кучета.

 

Зависи от главата, но опитът ми подсказва, че повече съм се заглеждал в чернооките.

 

Ако е истинска добродетелта, тя е и почтена!

Обикновено зад повечето добродетелност, наднича изгодата.                                                                                                                                                                                     

 

Не обичам да мразя. Светът без пороци би бил прекалено скучен. Изпитвам неприязън към политиците от всички континенти, а ненавиждам диктаторите.

 

Да слушам музика и да споделям с близките възторга си. Слушам музика и когато работя. Опитвах да я слушам и когато спя, но нещо не върви....                                                                                                                                                        

 

Зависи от възрастта. Морето, плуването, планината, ските.

                                                                                                                                                                          

 

Щастието вероятно е намислено понятие. Но във всички случаи то не е едно и също за различните хора. Щастливият жител на Бутан получава стотинки на ден, нещастният жител на Бродуей не се задоволява с милиони.

 

Може ли да приемете идващите 77 години за щастлива възраст? Или 99 е по-добра цифрова комбинация? Приемам 77, стига те да ме приемат без офлянкване. А 99, както казваше една мила старица, са неприлично много.

 

Георги!                                                                                                                                                                                 

 

Не мога да определя. Без да преувеличавам, имал съм много щастливи мигове и не ща да ги степенувам. Общо взето съм един щастлив жител на планетата земя. Преживял съм и много тревоги, но както беше казал Пенчо Славейков „Дори тъгата извор е на радост!”

Е, вярно, добавил е: „Докле е младост” и едно „Ах!”.                                                                                                                                                                          

 

Загубата на близки хора и животни.

.                                                                                                                                                                                          

Комфортът на нищото.

                                                                                                                                                                                

Трябва!                                                                                                                                                                                   

 

Кой е най-хубавият момент през деня?   

Ясна утрин, в която се събуждаш трезвен.                                                                                                                                                                                   

 

Кое историческо лице Ви е най-симпатично?  

Махатма Ганди.                                                                                                                                                                                  

 

Зорба гъркът.                                                                                                                                                                                                   

 

В България, познатото зло си е по-сигурно.

                                                                                                                                                                                  

Не мога да мина само с един: Йовков, Стайнбек, Чехов, Сент Екзюпери. Подредбата е условна, но за мен те са автори от една величина. Трябва да добавя, обаче, че има велики писатели, към които се отнасяш с благоговеене, но има книги, по-скромни, а ги обичаш с цялото си сърце. 

Например за мен „Сан Микеле” от Аксел Мунте, приказките на Оскар Уайлд и Мечо Пух, разбира се.                                        

 

Константинос Кавафис и Дебелянов

 

И с художниците работата е объркана Най-напред пред взора ми се изправя Рембранд, после картината се изпъстря от импресионистите, ето го и Ван Гог, и Врубел. Пикасо се опитва да се вмъкне между тях, но много се криви… От българите, спокойно и гордо казвам, Никола Танев, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Ненов, Златьо Бояджиев, Иван Кирков и, разбира се, Майстора, а пред гиганти като Микеланджело и Леонардо човек трябва да се прекръсти и да замълчи.

 

Предавам се. Всеки опит за класация в музиката граничи с лошия вкус, за това тя е най-великото изкуство.

Разбирате, че говоря за музика, а не за музикалните колики, с които се изпълни ефира. Когато умирам, ако ми е позволено, бих слушал Моцарт.                                                                                                                                                                                                                                                           

 

Георгий Данелия и Рангел Вълчанов. И много други.                                                                                                                                                                                                            

 

Не бих желал да имам девиз. Харесвам епитафията на гроба на Казандзакис: „От нищо не се страхувам, на нищо не се надявам, аз съм свободен човек”.

За жалост, не мога да и подражавам.                                                                                                                                                                                                      

 

Ако мислите, че това е човекът – лъжете се. В природата, във вселената думата „Най!” просто не съществува...                                                                                                                                                                                                            

 

От родопския край, където е Беглика и всред поляната една малка къща скована от борови трупи.

Преди година потърсихме къщата – нея я нямаше. Но стопанинът беше там, макар и невидим, пушеше лула и се разхождаше между боровете.                                                                                                                                                                                                 

 

Нямам предпочитания, важното е да заспиваш бързо.                                                                                                                                                                                                                       

Вие сами знаете, че въпросът е недопустим. Но ако наруша логиката, ще кажа - грузинците.       

 

Отговорът на този въпрос се отлага...                                                                                                                                                                              

 

С изблик на суетност и още по-големи съмнения.                                                                                                                                                                        

 

Как виждате бъдещето на човечеството?                                                                                                                          

Мъгливо.

 

България все още е част от човечеството.

 

Заблуждавам се, следователно съществувам!