Георги Данаилов: Заблуждавам се, следователно съществувам!15.09.2012
Преди почти 120 години проф. Иван Шишманов се обръща с един и същи свой въпросник към Алеко Константинов и Иван Вазов. Така се раждат две много ценни изповеди. С надежда да се добера до подобен резултат се обръщам към писателя Георги Данаилов, следвайки въпросите на бележития ни литературовед. Е, малко съм ги осъвременил и леко допълнил. Очаквам изповедта с интерес, но първо питам с какви чувства се включва в своеобразната виртуална игра събеседника ми, дарил ни с великолепната си мемоарна книга „Доколкото си спомням”. Атанас Свиленов до Георги Данаилов
Отначало ми се стори, че разговорът ни ще бъде една шега при това забавна. Впуснах се в него опипом и бързо усетих, че дъното не е тъй плитко, че става думи за три големи фигури в нашата култура, с които трябва да се съпоставям. Вярно е, че написах първата цялостна драматизация на „Бай Ганьо” и тя вече четвърт век не слиза от театралните сцени, като пълноценна театрална пиеса, вярно е, че за мен „Чичовци“ си остава Вазовия шедьовър в нашата литература, баща ми след вечеря избираше една глава от „Под игото” и ни я четеше – естествено всички предпочитахме „Многострадалната Геновева” или „Пиянството на един народ”… И все пак чувството, че се навирам, където не ми е мястото си остава, но българският крак назад не знай! Моля за прошка.
Досега всичко ли си споделял за себе си или винаги има нещо, което е толкова лично, че е по-добре да си остане тайна?
Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява.
Вече има един бележит Георги Данаилов в нашата история и това не е ли смущаващо?
Смущаващо е, моят дядо на тридесет и три години е избран за действителен член на Академията на науките, а аз на тази възраст бях мухльо. Неговият първи братовчед Цветан Радославов беше написал „Мила Родино”, а дядо ми - три хиляди страници обвинителен акт срещу едно корумпирано българско правителство. Трудът му е бил на халос, за всеобща почуда, никой от министрите не бил осъден.
Смущаващо е, че заради Георги Данаилов, починал през 1939 г., през 1972 г. внукът му не беше приет в Съюза на писателите, защото дядо му бил навремето си министър. Смущаващо, е че Георги Данаилов -старши, е знаел перфектно няколко езика, а внукът му заеква в чуждите езици. Смущаващо е, че като студент по право в Москва дядо ми е свирил на цигулка в студентския оркестър под диригентството на Николай Римски Корсаков, докато внукът му се възрадва, когато се оказа, че в Свищов, където семейството му бе изселено, няма подходящ учител за този инструмент и той с чиста съвест прибра цигулката си в един шкаф. Смущаващо е и обстоятелството, че през 1936 г. Георги Данаилов е обявен за почетен гражданин на Свищов, а внукът му, роден през същата година, да не остане по-назад става Почетен гражданин на Свищов десетилетия по –късно.
Месторождение?
София, Клиниката на доктор Чешанков, ул. „Борис Априлов”…
Място и време на тази изповед.
Село Ковачевица, 2012 г.!
Кой цвят предпочитате?
Цветът на боровата гора.
Коя е любимата ви миризма?
На хубавата скара.
Кое животно Ви е най-симпатично?
Кучето, естествено. И понеже съм дребен на ръст, винаги избирам за приятели много едри кучета.
Кой цвят на очи и на коси предпочитате?
Зависи от главата, но опитът ми подсказва, че повече съм се заглеждал в чернооките.
Коя е, според Вас, най-почтена добродетел?
Ако е истинска добродетелта, тя е и почтена!
Обикновено зад повечето добродетелност, наднича изгодата.
Кой порок мразите най-много?
Не обичам да мразя. Светът без пороци би бил прекалено скучен. Изпитвам неприязън към политиците от всички континенти, а ненавиждам диктаторите.
Кое е любимото Ви занимание?
Да слушам музика и да споделям с близките възторга си. Слушам музика и когато работя. Опитвах да я слушам и когато спя, но нещо не върви....
Кое развлечение Ви е най-приятно?
Зависи от възрастта. Морето, плуването, планината, ските.
Кой е според Вас идеалът за земното щастие?
Щастието вероятно е намислено понятие. Но във всички случаи то не е едно и също за различните хора. Щастливият жител на Бутан получава стотинки на ден, нещастният жител на Бродуей не се задоволява с милиони.
Коя съдба Ви се вижда най за окайване? На скъперника, който знае, че смъртта ще му открадне парите...
Може ли да приемете идващите 77 години за щастлива възраст? Или 99 е по-добра цифрова комбинация? Приемам 77, стига те да ме приемат без офлянкване. А 99, както казваше една мила старица, са неприлично много.
Кое кръщелно име бихте избрали, ако сам можеше да направите това?
Георги!
Кой е бил най-щастливият момент в живота ви?
Не мога да определя. Без да преувеличавам, имал съм много щастливи мигове и не ща да ги степенувам. Общо взето съм един щастлив жител на планетата земя. Преживял съм и много тревоги, но както беше казал Пенчо Славейков „Дори тъгата извор е на радост!”
Е, вярно, добавил е: „Докле е младост” и едно „Ах!”.
Кой е най-тъжният?
Загубата на близки хора и животни.
.
Коя е Вашата главна надежда?
Комфортът на нищото.
Вярвате ли в приятелството?
Трябва!
Кой е най-хубавият момент през деня?
Ясна утрин, в която се събуждаш трезвен.
Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
Махатма Ганди.
Коя личност от литературна творба?
Зорба гъркът.
В коя страна бихте предпочел да живеете?
В България, познатото зло си е по-сигурно.
Кой е любимият Ви писател?
Не мога да мина само с един: Йовков, Стайнбек, Чехов, Сент Екзюпери. Подредбата е условна, но за мен те са автори от една величина. Трябва да добавя, обаче, че има велики писатели, към които се отнасяш с благоговеене, но има книги, по-скромни, а ги обичаш с цялото си сърце.
Например за мен „Сан Микеле” от Аксел Мунте, приказките на Оскар Уайлд и Мечо Пух, разбира се.
Кой поет?
Константинос Кавафис и Дебелянов
Кой художник?
И с художниците работата е объркана Най-напред пред взора ми се изправя Рембранд, после картината се изпъстря от импресионистите, ето го и Ван Гог, и Врубел. Пикасо се опитва да се вмъкне между тях, но много се криви… От българите, спокойно и гордо казвам, Никола Танев, Борис Денев, Константин Щъркелов, Иван Ненов, Златьо Бояджиев, Иван Кирков и, разбира се, Майстора, а пред гиганти като Микеланджело и Леонардо човек трябва да се прекръсти и да замълчи.
Кой композитор?
Предавам се. Всеки опит за класация в музиката граничи с лошия вкус, за това тя е най-великото изкуство.
Разбирате, че говоря за музика, а не за музикалните колики, с които се изпълни ефира. Когато умирам, ако ми е позволено, бих слушал Моцарт.
Кой филмов режисьор?
Георгий Данелия и Рангел Вълчанов. И много други.
Ако бихте желал да имате девиз, кой бихте избрал?
Не бих желал да имам девиз. Харесвам епитафията на гроба на Казандзакис: „От нищо не се страхувам, на нищо не се надявам, аз съм свободен човек”.
За жалост, не мога да и подражавам.
Кое е майсторското творение на природата?
Ако мислите, че това е човекът – лъжете се. В природата, във вселената думата „Най!” просто не съществува...
От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
От родопския край, където е Беглика и всред поляната една малка къща скована от борови трупи.
Преди година потърсихме къщата – нея я нямаше. Но стопанинът беше там, макар и невидим, пушеше лула и се разхождаше между боровете.
Меко или твърдо легло предпочитате?
Нямам предпочитания, важното е да заспиваш бързо.
Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
Вие сами знаете, че въпросът е недопустим. Но ако наруша логиката, ще кажа - грузинците.
Кое е най-значимото, което смятате, че досега сте постигнали?
Отговорът на този въпрос се отлага...
Как приехте определението, че сте най-добрият съвременен есеист?
С изблик на суетност и още по-големи съмнения.
Как виждате бъдещето на човечеството?
Мъгливо.
А на България?
България все още е част от човечеството.
Напишете своя мисъл или цитат, смисъла на който одобрявате?
Заблуждавам се, следователно съществувам!
Анкетата проведе Атанас Свиленов
Отровен мед от търтеи
Румен Леонидов,
2008 г.
Последната порция мед от търтеи бе пусната в медийното пространство. Макар че ваденето на досиетата отдавна не е масово чудо, нито чудо за масите. Всяко ново картонче се превръща в еднодневна вестникарска дъвка, родно производство. Масовият човечец вече хич не го еня кой какъв е бил, а кой кой е днес. Кой направи пачки в суматохата и кой какъв е сега в политическата йерархията на държавата. Или кой на кое стъпало е стъпил в бизнес стълбицата. Защото е публична тайна, че политиката у нас е част от сивата акула на икономиката, както и сивата икономика е част от днешната политическа медуза.
След като излезе наяве и мъртвият призрак, свързан с „миналото“ на Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, скоро в медиите ще полетят още доста гаднички среднощни пеперуди – знае се, че сред живите и вече мъртви писатели има/ше/ доста агенти на ДС. Мнозина от тях за пръв път от доста време ще видят имената си в централната преса, защото ще се прочуят с картончетата си, а не с книгите си. И то за минута-две-три.
Няма кой да ги запомни, защото не стават и за по-мен. Ще има и други, за които гилдията отдавна знае. Те ще бъдат осветени, но и опростени, ако са талантливи люде. В Германия Криста Волф, едно от най-високите и извисени писателски пера, с опърничав характер и дръзка дисидентска визия, се оказа вербувана от ЩАЗИ. От това не пострадаха нито таланта й, нито книгите й, нито известността й. Като достоен пич тя публично се изповяда и читателите схванаха личната й драма. И опростиха греха й.
За Вера Мутафчиева и Жожо Данаилов ще кажа само едно нещо – дай Боже всекиму от онези, които се имаме за някакви писатели, да са толкова талантливи, умни и интелигентни личности. Познавам техните книги, пиеси, киносценарии, който имат приносно значение за литературата. И ще останат, убеден съм, и след тях.
Премълчава се обаче фактът, че Вера се е занимавала предимно с националното ни културно наследство. Благодарение на необикновения й интелект, задълбочени познания и езикова квалификация, тя е един от виновниците България да се добере и да разчете онези архиви, отнасящи се до родната ни история от времето на Османската империя. Странно е, че тази очевадна подробност се подминава и колегите журналисти бързат да я лекьосат със страшното „сътрудник на Шесто“. Така че нека я водят на отчет, където си искат, нека доказват, че е агент, в моята лична картотека от ценности тя стои на най-високата лавица.
За Жожо Данаилов ще добавя само, че не сме нито първи, нито втори, нито трети приятели. Обратно – разменяли сме си и хапливости, но без злост и издребняване. Той безспорно е качествен писач, обаятелен събеседник, обективно мислещ човек, надраснал показността на пристрастията било обществени, било литературни.
Не знам и не искам да знам какви ги е вършил или документално ни внушават, че го е сторил. Никой няма право да го съди, преди да е потънал поне веднъж в многобройните му текстове. И за двамата няма да ми трепне окото да кажа, че ще продължа да ги чувствам близки по дух, че силата на същността им е по-значителна от жалкия формат на оперативните им картончета.
Никога няма да променя мнението си за професионалните им качества, за мястото им в културния и литературния процес, който не започва и завършва през уж славната 1989 г. Наопаки – от нея тръгна грандиозното ни повсеместно наводнение, с което ни заля най-масовата тиня на консумативната псевдокултура.
В крайна сметка не всеки културтрегер приемаха в Партията, както и не всеки интелигентски бастун е бил канен под някаква форма за ДС сътрудник. Но ще видите и колко бездарни писарушки и дейци на културата ще изпълзят от дупките на архивите – някои от тях сами са се натискали да се назовават доверени лица. И в доносите си са не по-малко некадърни, отколкото в останалите си писания. Справка: вижте анонимните доклади на поета Анастас Стоянов, Бог да го прости, срещу гениалния Константин Павлов.
Не съм против отварянето на досиетата, но съм срещу избирателното им разсекретяване. Не че комисията не си върши съвестно работата – пречката е негласно спазваната като строго секретна тайна практика да не се пипат превербуваните агенти. А те, милите, са слугували и на предишните господари, и на днешните.
Чиста проба отровен мед от търтеи!
|
|
|
© 2010-2013, Факел. Дизайн и изработка MITRA PR и ApplaDesign.
|
|
КОМЕНТАРИ
Анонимен 02.10.2012 11:27 | #12
Наистина‚ стига вече с този Георги Данаилов! Ченге-доносник! Същият текст четем и в Лира бг. Няма да бъде реабилитиран‚ въпреки тези публикации. Просто да се замълчи и да се засрами‚ заедно със Свиленов.
Анонимен 29.09.2012 12:21 | #11
Какво толкова му е гениалното на Константин Павлов? Плоска поезия‚ нищо ново не казва‚ неоригинална‚ постна. Просто един набеден поет без никакъв поетичен талант. Никаква философия‚ банална антипоезия. Една малка групичка поети‚ доста по-талантливи от него‚ го величае като някакъв пророк‚ но той е един лъжедисидент‚ който беше на ясла в Държавната кинематография.Да се чудиш защо го величаят някои литератори сега така?! Не можаха ли да си изберат друг идол‚ по-талантлив‚ истински поет?!
Анонимен 29.09.2012 12:13 | #10
Не-некролог за Вера Мутафчиева Димитър Камбуров* | публикувана на 12 юни 2009 в 13:08 часа Коментари (32) Не-некролог за Вера Мутафчиева Това‚ което следва‚ не е некролог. Този жанр не подхожда за Вера Мутафчиева. Но и за исторически обобщения е рано. Ще изкажа мнение‚ за да събудя дебат. Мутафчиева никога не е бягала от конфронтация и спор. Присъствал съм на нейни публични лекции и после на разговори на маса. Беше отдавна. Тя беше съсредоточена‚ прецизна и завладяваща‚ без да е \”обаятелна\”‚ в официалното си изложение. В разговора беше леко отстранена и смълчана‚ без да излъчва досада или умора‚ просто едно полуприсъствие. Всякак излъчваше тежест и мощ‚ които не натежаваха и не извикваха уплах или плахост. Имаше в присъствието й вече нещо отвъдно‚ някакво прекрачване‚ сякаш не беше вече цялата отсам и сред останалите‚ но не мога да знам дали това беше ефект на вече преклонната й възраст‚ или универсално качество на личността й‚ както съм по-склонен да предполагам. Сякаш там‚ където беше тя‚ пространството се закривяваше по особен начин и тя колкото излъчваше‚ толкова и поглъщаше енергия‚ най-вече с липсата си на желание да съучаства на всякакви разговори на учтивост и трапезно забавление. Тя някак казващо полуотсъстваше‚ сякаш живееше няколко паралелни съществувания. Преди време‚ след поредния провал с кандидатурата на Йордан Радичков за Нобелова награда‚ възникна идея за инициативен комитет‚ който да защити като по-конвертируема именно кандидатурата на Вера Мутафчиева. Аз лично не споделях този оптимизъм. Винаги бях харесвал писането й‚ особено \”Книга за Софроний\”‚ съгласен бях‚ че е сред най-непровинциалните български писателски гласове‚ и все пак не виждах достатъчно аргументи за Нобелова награда. Поради една причина - липсата на емпатия‚ на съчувствие и интерес към човека като всякакъв. Вера Мутафчиева винаги ми се е струвала силна в негативното и слаба‚ твърде слаба в способността и в желанието да вижда у човека потенциал и порив към себенадмогване‚ себепрекрачване‚ самоповдигане за косата против законите на физиката. И на историята. През първата година на престоя ми в Китай бях поканен да напиша обзор на българската литература между 80-та и 2000 година. Започнах подготовката си за този текст чрез препрочитането на \”Случаят Джем\” - точно романът‚ който се счита за неин писателски връх и най-сериозно основание да се иска Нобелова награда. От перспективата на Китай и от втори прочит книгата ми се стори потискащо ограничена. В нея няма никакъв свят‚ няма материя‚ телесност; няма плътност нито на погледа‚ нито на сетивността‚ нито на преживяванията. Има схема с цел и поука. Идеята е една все по-жалка и безсилна човешка единица да се покаже като средоточие на десетилетни политически и дипломатически борби между Изтока и Запада с цел да се създаде алегория за ужаса и цинизма на историята. Стойността на султан Джем няма нищо общо с неговите личностни качества‚ нито когато все още ги има‚ нито когато деградира и се разпада. Политическата персона според книгата е напълно празна сама по себе си; тя се изпълва само чрез силовите полета на властта‚ интереса‚ алчността‚ завистта и суетата. Султан Джем е заложник на политически и исторически процеси‚ които го третират като знаме‚ лозунг‚ символ и функцияна определени амбиции и воли. Те обаче поради това не му позволяват да бъде човешко същество и той се смирява с това‚ не намира сили да се опълчи. Напротив‚ неговият приятел‚ сподвижник‚ слуга и летописец‚ поетът Саади‚ постепенно излиза от сянката на своя господар‚ за да се отърси не само от неговата власт и очарование‚ но и от този функционален възглед за човека‚ в който той все повече се вписва. Така Саади постига независимостта на твореца‚ но и на човека‚ който е господар на собствената си съдба‚ възвръща си човешкото и естетическото достойнство. Според имплицитния автор всичко‚ което има значение‚ са сплетни‚ козни‚ интриги‚ суети и борби за власт и придобивки. Това е един безкомпромисен възглед‚ лишен от илюзии‚ но неговият цинизъм го прави и късоглед‚ и ограничен от капаци. Идеята‚ че така е в политиката и историята и че те пропускат всичко останало‚ всякакви добри чувства и намерения‚ не е извинение. Възгледът е предложен като трезв и проницателен‚ но той все повече откънтява като предубеден и циничен. Като мизантропски по един скучен‚ предвидим и износен начин. Казах си‚ че от тази книга Нобелова награда не става не само заради възгледа й за човека‚ но и заради представата й за Европа. Според книгата нейните култура и религия са сводими до чист ритуал‚ до фалш и лицемерие. С досадна неотстъпност повествователят разкрива зад всеки жест и ход‚ зад всяко слово и усилие все същите материалистки и персоналистки мотиви‚ все същия интерес и властолюбие. Такъв сплескан образ на европейската цивилизация е възможен‚ но той подозрително напомня една войнстваща и често завистлива перспектива‚ която днес пледира от позицията на не една религиозна и морална нетърпимост. При повествованието на Мутафчиева обаче такава външна перспектива няма‚ там няма привилегирована морално гледна точка. Привилегированата гледна точка е тази на истинския интелектуалец‚ на твореца‚ чийто поглед става все по-остър‚ все по-проницаващ; но и все по-безразличен към лъжата‚ която управлява света‚ все по-обезверен‚ че може да й се противопостави нещо повече от някаква вътрешна свобода‚ от индивидуалното избавление на творенето отвъд предрешеността на политиката и историята. Скоро след като препрочетох романа‚ излезе новината за сътрудничеството на Мутфчиева с шесто управление на ДС. Не се изненадах. И в това няма тържество или злорадство. \”Случаят Джем\” излага представа за човека като за празно същество‚ подритвано от политиката и историята. \”Случаят Джем\” също така излага една друга представа - за твореца‚ който постига вътрешната си еманципация‚ но след като целия си живот се е посветил на едно празно и безлично същество. Вера Мутафчиева ще да е носила и Джем Султан‚ и поета Саади в себе си. Не‚ няма да противопоставям историка на писателя Мутафчиева: и двете лица са от страната на твореца. Другото лице обаче е лицето на човека в модерния‚ още повече в тоталитарния делник. В него то се оказва и политическо‚ и дори историческо‚ ако иска да бъде фактор‚ да влияе‚ да бъде част от ставащото. Това е лицето‚ което става сътрудник‚ което се оказва пленено‚ което става заложник на политически игри и борби. Другото лице‚ на писателя и историка‚ е решило‚ че от позицията на циничното си отвращение пред игрите на политиката и историята може да изостави другото лице на делника му‚ да го изолира като фалшиво лице‚ над чиято социална успешност то мъдро се надсмива. Всичко това звучи като оправдание: всички имаме фалшиво лице‚ но само малко от нас имат друго‚ същинско‚ провиждащо и творящо лице‚ а Мутафчиева го е имала‚ затова другото лице - на доносника Атанас - няма значение. Но дали няма? Дали Султан Джем‚ дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския‚ циничен поглед на писателката Мутафчиева‚ на поета Саади? Те са празни форми‚ които обаче се пълнят не само от политиката и историята‚ но и от неща като култура‚ цивилизация‚ история‚ етика‚ философия‚ литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева. Дали Султан Джем‚ дали доносникът Атанас не са функция на мизантропския‚ циничен поглед на писателката Мутафчиева‚ на поета Саади? Те са празни форми‚ които обаче се пълнят не само от политиката и историята‚ но и от неща като култура‚ цивилизация‚ история‚ етика‚ философия‚ литература. Друга литература. Не като на Мутафчиева. *Авторът е доцент по теория на литературата в СУ \”Св. Климент Охридски\”. Чете лекции и в департамент Нова българистика на Нов български университет. Публикува множество литературоведски и културологични студии и статии в български и чуждестранни издания. От две години преподава български език‚ литература и култура в Пекинския университет.
Анонимен 28.09.2012 09:44 | #9
Кога най-сетне България ще се освободи от тези комунисти и ченгета?! Нищо не се е променило! Все един и същи лица на предатели и доносници!Срамно е‚ че дори писатели като Георги Данаилов и Вера Мутафчиева са сред тях.
Анонимен 27.09.2012 10:22 | #8
Наистина‚ не трябва сега да се дава думата на подобни агенти-доносници-ченгета като Георги Данаилов‚ Иво Инджев‚ Петър Берон‚ Тодор Колев‚ Атанас Свиленов и сие‚ обидно е особено за потърпевшите от тях‚ а те не са малко! Нямаме ли чисти и неопетнени хора‚ които да говорят сега?! Все един и същи номенклатури и ченгета‚ нищо не се променя в тази нещастна България‚ а този сайт е на поет-демократ и се чудя защо се дава думата на тези лица? Просто не е морално сега!
Анонимен 26.09.2012 10:05 | #7
Не може да се прости така лесно! Това са хора‚ които са доносничили‚ пречили‚ прекършвали кариери‚ дори съдби! Не може такива като‚ например‚ Владко Мурдаров или Тодор Колев да шестват из медиите и да не се позасрамят за стореното. В други страни като Източна Германия или Румъния тези хора бяха обществено‚ публично заклеймени‚ а тук постоянно им даваме трибуна и ги славим?! Къде е справедливостта‚ освен‚ че още ни управляват комунисти заедно с мутрите! Стига вече! И Атанас Свиленов не е чиста личност‚ и Георги Данаилов‚ и Вера Мутафчиева‚ и Тодор Колев...Сромно е.
Анонимен 25.09.2012 19:35 | #6
Какви хора сме това Българите? Винаги първо искаме да очернимнякого‚ да го осъдим... все се оглеждаме за треската в окото на ближния‚ вместо да извадим гредата от своето... Името ми е Катя Дакова и съм от Свищов. По стечение на обстоятелствата живея във Флорида.
Анонимен 23.09.2012 20:19 | #5
Стига с тези ченгета! Нека да се позасрамят и да се крият за малко поне! И Георги Данаилов‚ и Атанас Свиленов‚ и Владко Мурдаров‚ и Тодор Колев нещо започнаха да се развяват из медии и да ни четат морал и да ни поучават - тези доносници‚ пречили на толкова хора. Малко срам!
Анонимен 23.09.2012 13:09 | #4
Моля‚ да не бъдем съдници. Аз харесвам творчеството на Георги Данаилов. Когато кажете \”агент\” и хвърляте камъни‚ не забравяйте за мъчителите-вербовчици...
Анонимен 22.09.2012 09:52 | #3
Двама агенти на ДС мъзруват за морала...
Анонимен 17.09.2012 16:00 | #2
Да‚ Георги Данаилов наистина е бил ченге-доносник като Вера Мутафчиева‚ Тодор Колев‚ Огнян Сапарев‚ Иван Гранитски‚ Иван Токаджиев‚ Иво Инджев и други ”видни” наши интелектуалци! Жалко и срамно!
Анонимен 16.09.2012 15:17 | #1
Не е редно да се представя сега по този начин един агент доносник на ДС. Би трябвало да позамълчи и да се скрие‚ а тук се представя и друг подобен‚ агентът Атанас Свиленов‚ както и Вера Мутафчиева‚ която пък беше и агент на Анкара. Така че е добре преди да им се дава думата сега‚ да се помисли редно ли е подобни лица днес да излизат на преден план?
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.