Десет творения от Лучиан Блага19.09.2012
Поет и драматург, публицист, преводач и философ, автор на близо 500 стихотворения, 10 драми, мемоарна проза, множество преводи и 26 тома с философски съчинения, Лучиан Блага / 1895-1961/, наричан още „баща на модерната румънска лирика”, е сред значимите, макар и по-малко известни европейски поети. Но неговата оригинална, силна поезия е съизмерима с лиричните опуси на прочутите му съвременници: Еудженио Монтале, Умберто Саба, Езра Паунд, Пол Елюар, Готфрид Бен, Хуан Рамон Хименес.За разлика от повечето румънски писатели, които са предимно франкофони, като австрийски възпитаник Блага отрано попада под влиянието на идеалистическата философия на Кант и особено на експресионизма. Поезията му тръгва от това типично немско течение, следвайки естетиката на Георг Тракл. Разбира се, за оформянето на поета и философа Блага значителна роля изиграват не само експресионистите /поезията на Тракл и любимия му Рилке/, ученията на Кант и Ницше, но и родната традиция /Михай Еминеску - „последният голям романтик в европейската поезия”, румънския фолклор – забележителните народни балади и „дойните”, тъжните народни песни, с онова трудно преводимо не само на български, румънско „dor”- мъка, желание, копнеж.../.
Но Лучиан Блага е може би първият поет от северната ни съседка, който излиза от рамките на националната традиция и френското влияние, като при това успешно „европеизира” румънската лирика, тръгвайки от символизма и преди всичко от експресионизма, господстващите течения след Първата световна война.
О. Ст.
ВЕНЕЦА С ЧУДЕСАТА НА СВЕТА НЕ МОГА ДА ПРЕКЪРША
Венеца с чудесата на света аз не прекършвам
и не убивам никога с дъха си тайните,
които пътьом срещам
в цветята и в очите,
по устните и в гробниците хладни.
Тъй лесно светлината людска
убива непроницаемата тайна
на глъбините мрачни.
Със светлината своя аз умножавам
тайните в света -
и както белите лъчи на нашата луна
не намаляват, а усилват трепетите на нощта,
така и аз зората мрачна украсявам
със тръпки силни и загадки свети.
И онова, което тук докрай не е разбрано,
съвсем не може вече да се разбере
от моя поглед -
защото влюбен съм
в цветята и в очите,
във устните и в гробниците хладни
МЕТАФИЗИЧЕН ПЕЙЗАЖ
Дори при Апокалипсис пак петлите
ще кукуригат из румънските села.
А кладенците нощем
ще отварят очите си за да дочуят
мрачни и зловещи вести.
Как птиците – тез бели водни ангели
морето надалече от брега отведе.
На сушата – с тамян в косите
Исус в страдание простенва
седемте последни думи
от кръста свой.
А в лесовете сънни
из тъмните усои
добитъкът сред бурите отраснал
излиза тайно за да отпие
от мъртвата вода на водениците.
Изгаря на вълни като във пещ
земята посивяла цяла.
Пърхат със звуци на легенда
прекършени криле в реката.
Вятър из горите вие,
мята клони и рога еленови.
Камбанен звън отеква из тревите,
а може би ковчези пеят.
КРАЙ МОРЕТО
Червени лози,
зелени лози задушават къщите с ластарите си мощни
и жилави като пипала на октоподи,
сграбчили здраво плячката.
Току – що изгряло,
слънцето измива в морето кръвта от стрелите си,
с които е проболо нощта,
тъй както се пробожда звяр.
Стоя на брега
сам – душата ми е напуснала дома –
изгубила се е някъде по пътя
и не може да се завърне.
МЕЛАНХОЛИЯ
Самотен вятър изтрива студените сълзи
на прозорците. Вали.
Неясна тъга ме изпълва, но цялата мъка
не я усещам в себе си,
нито в сърцето си,
нито в гърдите си,
а в дъждовните капки,
които
бавно се стичат надолу
в морето.
Присаден върху мен,
огромният свят –
с есента
и тъмната вечер –
боли като рана.
Към планините
пътуват облаците с пълни вимета.
И още вали.
ПОСЛЕДНАТА ДУМА
Наех звездите
и сред зодиите древни
се изгубих.
Животът с кръв и празни думи
от дланите ми се изниза.
Кой ще ме упъти по водата?
Ще ми посочи брод през огъня?
Ще ме избави от птици хищни?
Дори и пътищата ми избягаха.
Не ме желае
никъде Земята.
Как прокълнат съм!
Ще се убия ведно със кучето
и със стрелите, дето ми останаха.
До корените твои ще се погреба.
О, Господи, дръвче съм плодно, белязано отдавна!
ВЕЛИКИЯТ ПРЕХОД
В зенита си е Слънцето – поело везните на живота.
Небето се раздава за водите на Земята.
Животните спокойно и без стръв минават,
привлечени от сенките си в коритата на реките.
Листата се навеждат ниско -
същинска приказка!
Тук всичко иска да остане в сътворението изначално.
Кръвта ми единствено оплаква
отминалото детство,
тъй както старият елен зове сърната,
покосена от смъртта.
А може би и детството ми мъртво е?
В земята вкопано е дълбоко?
Напразно чакам вест от него –
Тук само пещерите екнат
потомците са тъй далече.
Кръвта без отговор остава.
Ако е тихо, все пак ще се чуе
Как сърна потропва с копитца по смъртта.
Не зная по кой от пътищата да поема.
Като убиец съм, който натиква кърпа
в устата на поредната си жертва, за да млъкне.
Затъпквам с крак останалите извори все пак,
за да утихнат завинаги,
Завинаги да замълчат!
ПЪПКИТЕ
Вечерен вятър
пламенно целува залеза крайморски
и зачервява бузите му като мак.
В тревата на брега,
полегнал, размишлявам,
със зъбите си бавно късам пъпки
от млад нектар на пролетта.
И казвам си:
„От пъпките горчиви
ще цъфнат тежки чаши със нектар
и ще разтърсят те до дъно
горчилките на младата ми страст.”
ЕПИТАФ
Как трудно се открива пътя!
Кой ще насочи твоите дела?
Мигът се проявява късно,
забравил да разкрие
пред теб неподозираните Стъпала.
И падаш като лист отронен. Стоварваш се
върху очите на пръстта.
А майките светици
и светлините,
както и другите – заспали под земята
приемат твоите слова –
отново жаждата ти утоляваш.
ГРАДОВЕ, АРХИПЕЛАЗИ, ОКЕАНИ...
Където и да идеш, все те срещат
градове, архипелази, океани
и пламъци по върховете.
С ръце, горещи като лава в знойно лято,
жените приласкаваш.
Децата настаняваш
на земята, под облаци и слънце.
Изтръгваш тайните незнайни на природата.
Виденията си превръщаш във реалност,
закони непознати, фантастични сътворяваш,
историята пишеш ти и нови светове създаваш,
сред меридианите вибрираш,
и чувстваш ден и нощ, че съществуваш.
Докато в някой миг по таен знак
захвърлиш и забравиш всичко –
застинал със отворени очи, с лице нагоре.
Нима възможно е все пак,
веднъж докоснал светлината лунна,
да си заминеш,
да потънеш в мрака?
ЧОВЕКЪТ СЕ НАВЕЖДА НАД БЕЗДНАТА
Навел съм се над бездната –
не знам дали море това е,
или са просто мислите ми тъжни?
Душата ми потъва –
подобно пръстен,
изтърколил се от пръста ми,
след болест тежка отънял.
Къде е краят, Господи?
За да покрие всичко с пепел!
Изчезнаха пътеките,
и мъртъв всеки зов остава.
На лакти се повдигам за последно –
морето да послушам.
Една вълна ме удря само.
И тишина.
подбор и превод:
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
|
|
|
© 2010-2013, Факел. Дизайн и изработка MITRA PR и ApplaDesign.
|
|
КОМЕНТАРИ
Анонимен 30.09.2012 11:47 | #2
Прекрасна‚ дълбока‚ философска пантеистична поезия. Истинско откритие за мен е този румънец Лучиан Блага.
Анонимен 23.09.2012 10:56 | #1
Наистина‚ голям поет е този Лучаин Блага. За съжаление‚ ние нянаме поет от този мащаб. Хубави преводи на Огнян Стамболиев. И изданието изглежда хубаво‚ трябва да го потърся в Хеликон.
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.