След Белене баща ми ставаше по ред каруцар, тенекеджия... Накрая го докара до маркировчик в ресторант. Въпреки че беше плащал осигуровки (той беше добросъвестен човек,) бяха ги иззели – трудовият му стаж започна да се брои след лагера. Работи докато стана на близо 80. Не престана и като пенсионер. Влезе в църковния хор. Чудновата сбирка от отмалели, белокоси старци. Пееха по погребения. С неочаквана сила надигаха глас над разтрепераните пламъчета на свещите, воалите на тамяна и опечалените роднини. Тенорът на баща ми се носеше над всички. Различавах го от детските си години, вкъщи пееха арии от „Царицата на чардаша” – „Също като ляствички сви щем ний гнездо”, стари градски песни (тогава още нови.): „В малка къщичка аз искам да живея”, „Бавно керванът минава в нощния мрак”, „0Облаци самотни, скитници сиротни”... Но неговата любима беше: „Кавал свири на поляна”.

Обичах да излизам с него. Казваха му „бай” – градска благородническа титла – най-висока в човешката йерархията. Минавахме по пазара край сергиите – попарт от бузести зеленчуци – ярко зелени, лилави, жълти, червени... Сваляше шапка не само на кръглоликите селянки – Гена, Стойка, Павлина, знаеше ги по име, но и пред удивителните земни творения – ябълки, дини, домати. Избираше трудно – оглеждаше, попипваше, погалваше... Следваше сладкодумен пазарлък за някоя стотинка – честване на майсторлъка да живееш. Ходеше с бастунче, бомбе и несигурна походка. Крехка графична фигура – чертичка сред плътния обем на минувачите. Беше овладял изкуството да пада без да си счупва краката. (Фатален инцидент за всеки старец.) Бързаше да се изправи без чужда помощ – житейска техника на онези от църковния хор. Преценяваха разстоянието до следващата стъпка, залитнеха ли, се присвиваха в закрилата на тялото – да намалят удара, (бой, глад,) надигаха се... Следваше олюляване около бастуна, закрепване върху краката... И благодарност, че са живи.

Накрая все пак падна и не успя да стане – качил се на стол да вземе шапката си от закачалката. За какво му е била? Познати вече нямаше, по улиците се бяха появили някакви нови хора. Залежа се и...

Мисля, че е искал да си я сложи за всеки случай – да може да я свали за „добър ден” на следващия си ден – „бялото видело”. (Така го рече старият родопчанин от Солища бай Димитър Измирлиев.) А следващият ден го нямаше.

Перушинки... Прелитат, гъделичкат ме по бузата, влизат в очите ми, премигвам.

 

КОЛКОТО ТОЛКОВА

(Тези заглавия на филми ме преследват!

 

ТОЛКОВА!

 

Таксито с Желка най-после спря и аз слязох. Реших да походя. Трябваше да се разсея. (Още съм жива, докога ли?) Виждах се жалка - между стени, които имат нужда от боядисване, пред купища чинии за миене, сред миризми на готвено, забила нос в някаква книга - “храна за душата”, (отново заглавие на филм,) по разнебитения тротоар с евтин шал за разкош, очукани обувки и сметките за ток и телефон, които не смея да погледна, в джоба. Е, и? Няма да се правя на ужгоспожа! Не че не съм обличала и официална рокля, понякога и чужда – на приятелка!

“Карай да върви, това е валс!” (И това е заглавие. На стар френски филм. Не че го помня.) 

„Ние сме във времето и времето е в нас”. (Усещам го – убива   ми.) Това е едно от най-великите обяснения.

Пресичахме го с басмени роклички и с черни престилки, с туристически обувки и с китайски гуменки, с минижупи и с дълги хипи поли, по сандали и на високи токове, на колело и с коли на старо. С Бил Хейли, Елвис, Нат Кинг Кол, (О, Нат Кинг Кол!) със Сачмо, Рей Чарлз, Жак Брел и Азнавур... Със заеми от приятели и с консерви от къщи.

Бяхме в него и то – в нас.

Попаднах навътре, между хора и събития, имената на които не се произнасяха, нямаше ги - като фантастичните потънали кораби на дъното на Босфора на Орхан Памук. Животът придобиваше неочаквани измерения - виждах повече. (“Животът на познанието е щастлив живот, въпреки нищетата на света.”- Витгенщайн.)

Често се питам дали ако зависеше от мене щях да направя този избор. Не зная.

Напоследък започнах да готвя - имам постижения. Ако няма с кого, си ги изяждам сама. Важи и за ходенето, ако няма с кого - ходя с улицата, придружават ме къщи, дървета, по някое улично куче, от време на време и някой стар рок на Гошо Минчев от дългите лета в Созопол...Обичам да плувам. (Не и в басеин!) Свободата да се оставя на морето, далече от брега, сред разлюляните вълни пред хоризонта в компанията на някоя самотна птица рибар. Всяко лято чакам да се появи и рано или късно тя се появява – винаги пред мен.

Нощем, когато не мога да заспя, под острите звезди на тъмното небе, усещам как ми гложди онзи – „моралният закон вътре в нас”. А може би моралният закон е точно времето в нас – сегашното минало?

На тротоара момче и момиче се държат за ръце, мъж с официален костюм и износено, (съвсем неофициално) лице, си говори сам? Не! – държи джиесем! Голямо весело куче тегли господарката си, а тя го дърпа на другата страна – невъзможни два края на тъп ъгъл... Стари познати. Гледка за избраници.

 

МЪРТВИ И ЛИСТА

 

Бях стигнала отново градината.

В сепарето ни с Марги, сред шумолящите драперии от есенна шум, момче и момиче се целуваха. Отстъпих. Намерих пейка отстрани. Хора нямаше. Освен някакъв човек – събираше с метла от клони, нападалите листа. (“Мъртви”, според французите, на английски са “есенни”, за нас – сухи.)

Оставих се на празното, спокойно време. Хладно зелена октомврийска трева. Шарени дървета. Не чаках никого, не мислех за нищо. Изчезна вилата мавзолей, собственика й. Сянката на дядо му - тъмна утайка в дъното на мозъка ми... ТОЙ! Изгубиха сила пред силата на есенния разкош. Мълчаливата подкрепа на природата.

 

ЧОВЕК С МЕТЛА

 

Беше застанал пред мен. Стоеше, облегнат на метлата, с купчина листа в краката:

- Не сте от тук?

Кимнах. Не ми се говореше.

- Аз не съм от социалните. Плащат им колкото да се подпират на метлите. На мен не ми плащат.

Човек без възраст – вехт като панталона и фанелката си.

- Събирам листата – продължи той. (Толкова обичаме да съобщаваме очевидни неща.) - После ще ги запаля. – Позасмя се.   – Разпръсвам праха по тревата за тор - да не става зян. Седнали сте на пейката ми.

- Ще се преместя.

Не ми се мърдаше, но бях готова да стана.

- Стойте – разреши той. – Крия метлата зад онази барака. Ако я сложа вътре, ще я вземат. Като видят врата, отворят. А като я отворят, трябва да вземат нещо.

- Крадат метли?

- Те са като пианисти – упражняват се. Вие по каква работа?

- Не ми се говори.

- Една другарка чакам. Водят я на разходка по това време. Цанка Спиридонова. Прокурорка.

Той се настани до мен, запали цигара, без да попита “може ли?” и заговори без да се интересува дали го слушам. Чувстваше се шеф на градината - на прашните алеи, на очуканите пейки, на нападалите листа, сигурно – и на самата есен. Да го изтърпя или да ставам?

 

АРХИВИ

 

Той издуха бавно дима от цигарата и продължи невъзмутимо:

- Стана нещо с ума на тази другарка. Забрави коя е. Като я доведат, сядам срещу нея. “Цанке!” Гледам я в очите, искам да я измъкна, където се е скрила.

- Скрила?

- Нея, госпожо, я е страх. Уби дете – 16-17 годишно. Играло си беше с паметника на един големец, драскало по него, дадоха му няколко години затвор – детска работа, но тя обжалва присъдата. Изчака го да навърши осемнайсет и... Кой смееше да й излезе насреща? Времето като се обърна и паметника, и името на оня го изхвърлиха. Но детето го няма. Не че тя съжаляваше. Имала се е за права. Не зная помните ли, но тогава едни бяха само прави, други само криви. Снажна жена, с големи коси – лъвска грива, черна. И очите й черни, като те погледне – стреля. И не само с очите. Бяха я научили от дете. Носеше пистолета на майка си – партизанка Данка. Хората ги беше страх от нея – той впери очи в мен. – Сега пък нея я е страх от тях.

Огледах го с изненада – сух, изгърбен като клон, с лице прегоряло, във ветрило от бръчки, като листата, които беше насъбрал. „Някакъв никакъв...” – имах и такъв в класацията си.

- Аз в съда работих архивар. С нея бях само на “Здравейте, другарко Спиридонова” и “Приятна вечер, другарко Спиридонова!”, толкова! Тук я води едно момиче. Милка. Щом ме види и: “Чичо Делчо, отивам до магазина, веднага се връщам!” Взели, че ме кръстили на Делю хайдутин! Мен – Делчо от архива – той гръмогласно се разсмя. – Добре, че името само си избира човека. Сядам аз срещу нея, гледам я в ония очи, дето... И говоря: “Цанке” – на другарката Спиридонова – “помниш ли ме? Мен ли ще помниш?” Мислите ли, че ме чува?

Отговори си сам:

- Чува. Но й е все едно. Да не е тя иска. Онази с черната лъвска грива - като те погледне, гледаш да не си там. Хващам й ръката и пак: “Другарко Спиридонова!” В очите й нищо - празно. “Ти не се плаши. С ония работи никой не се занимава.”

- Какви работи?

- Вижте, тя беше прокурорка. Майка й... На името й улица имаше. Повече няма да говоря. Съдът я слушаше – каквото каже. Миналата година като я видях, не можах да повярвам на очите си.

Той извади запалка, щракна, запали втора цигара, после приклекна, пламъчето подхвана листата - те изпращяха, сгърчиха се - на мястото им остана купчинка пепел.

- Цанка беше една! Всички я знаеха... И изведнъж! - Смукна от цигарата. - Едва ли е било изведнъж – малко по малко - забравила името си. И никой да не разбере? Не са посмели да си го помислят, страх ги е било. Слагат я на пейката, тук. И замръзва - не мръдва. Мъча се да я издърпам, да я върна     - говоря й, – „там където си, е като да си под вода. Мълчиш и гледаш. И не помниш... Не ти и трябва!” И й нареждам – стани! В началото – нищо.

Той загреба от праха, и го пръсна върху тревата:

- Тя може и да не разбира, но лека полека започна да схваща - става. Хващам я за ръка, водя я из алеите. „Не се плаши, тук няма хора, само дървета! Тези в нищо не се месят, на никого не държат сметка... Нас ядовете ни съсипват.”

Той се загледа в редицата дървета, пое дълбоко от цигарата:

- Тях ги секат, направо ги убиват. А си мълчат. Хората викат.

 

ОНИЯ РАБОТИ

 

От края на алеята се появиха две жени. По-старата крачеше предпазливо, закрепена за ръката на младата. Той ги посочи:

- Eто ги идват!

Затича се пъргаво насреща им. Пред очите ми се разигра пантомима: Младата побутна другата жена към него и на минутата се стрелна обратно по алеята. Той я пое, придвижи я до най-близката пейка, сложи я да седне и се настани до нея. Виждах, че през всичкото време й говори. Тя стоеше с лице, втренчено напред. Внезапно стана, тръгна. Той остана на мястото си, без да я изпуска от очи. Почна да вика:

- Другарко Спиридонова! – повтори настоятелно, може и да проверяваше дали го чува? – Цанке!

Но тя със сигурност не чуваше – крачеше, като че ли знаеше къде отива. Внезапно се извлече от шлифера, пусна го зад гърба си, след него – от блузата, едно след друго махаше, каквото намери по себе се. Той не се отказа, продължи да вика:

- Спиридонова!

Не стигаше до нея. Бавно, методично ръцете й търсеха каквото беше останало по нея, докопаше ли нещо, го изтръгваше, сякаш искаше да свали кожата си. През шпалира на дърветата жената ставаше все по-гола. Вкаменен от непосилната гледка, без надежда, че може да я върне, той най-после тръгна към нея – не тичаше, нямаше защо. Престана и да вика. Настигна я, хвана ръцете й и я обърна към себе си. Тя не се бранеше - стоеше пред него неподвижна и няма. (Така си представях статуята от сол на жената на Лот.) Той я придърпа до най-близката пейка, погали я по лицето и започна да я облича. Гледаше го с огромни празни в контур от тъмни мигли очи – погледът на мрака. С внезапен скок се изскубна, хвърли се напред и хукна без посоки. Следваше я само гласът му – все по-отчаяно:

- Цанке! – Искаше да вярва, че има силата, не – волята „да бъде волята ти!” да я накара да се върне... Да я изрови от камарата безумие.

Младата жена, натоварена с найлонови торби, се зададе от далечината:

- Цанке!

Като издърпана от гласа й, тя се обърна и механично закрачи към нея. Свързваше ги верига страх. Страхът, пробил в изсивялото й съзнание, я отведе право при пазителката й. Тя я закачи ловко за лакета си, навлече й отново шлифера и я поведе. Извърна се колкото да каже:

- Делчо, благодаря.

Той – Делчо, кръстен на Делю хайдутин, седна до мен, запали нова цигара. Този жест сигурно беше единственото общо между него и другия - юнак Делю. А и способността им да се заемат с безнадеждни дела?

Мълчеше, обвит в кълбета дим. По омърлушената есенна морава крачеха гарги. Да почна да го убеждавам, че съществуват непоправими работи? Можеше ли да не знае?

В жълтите дървета помръдна вятър – около нас се заогъва рой сухи (мъртви?) листа. Безшумни ангели на края – отнасят лятото, с него – и жива част от нас. Той грижливо зави в хартийка угарката, прибра я в джоб:

- Детето, което го убиха заради Цанка Спиридонова, беше синчето на сестра ми.

Остави ме без думи.

 

МОЗАЙКАТА

 

Беше запалил отново. Заговори:

- Не знам дали я мразех? Пък и за Цанка Спиридонова това нямаше значение. В мен като с чук бе разрушено чувството за справедливост - бялата мраморна плоча, върху която стоиш изправен и гледаш занимателните фигури на живота. Залъгват ни, че подредбата им е красива, честна. Но някой изведнъж с един удар я разбива. И от същите, абсолютно същите фигури, се появява нова мозайка – някакъв страховит образ. Поглъща те целият – до последното косъмче на настръхналата ти кожа.

Той смукна от цигарата, задържа колкото може по-дълго дима, погледна право в мен:

- Тогава пряко сили реших да стана архивар в съда. Да застана очи в очи с нея. Не, нямаше да я убия... Не че не исках. Аз съм завършил духовна академия, някъде в главата ми стоеше: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!” Урока на прошката. Най-трудният! Щях ли да имам тази сила? Той е божи закон, а ние сме хора. Онова дете ме чакаше на вратата, лицето му гледаше от кръга на чашата, надничаше от папките. А трябваше да мога да я срещам, да й казвам: „Добро утро, другарко Спиридонова,   довиждане...”  С кои уста? Избягвах я панически, сгъвах се зад някое бюро, измъквах се през някоя странична врата. Минаваха седмици, месеци. За нея случаят с момчето, тя и не го свързваше с мен, беше приключен – служебна скука. Не й минаваше през ум, че се беше настанила в мен, беше ме изблъскала целия, вилнееше вътре. Исках да се освободя – да я махна. Как? За поздрав едно време хората сваляха шапка, отдавна вече само се разминават. Това трябваше да постигна – да я пусна край мен, да се размина с нея. Стигаше и едно формално „добър ден”. Започнах да я чакам на вратата. Принуждавах се да й казвам: „Добър ден, другарко Спиридонова”, после – „Приятна вечер!”... Боже, каква болка!

Той вдиша цигарата дълбоко, до самия й край:

- Но полека лека тя престана да вилнее в мен, остана вън.

Смачка угарката, сви я внимателно в парче вестник и я прибра в джоб. Извърна лице към мен.

- Вече бях аз. Не гняв. Не мъка до полуда. Болка, да, но укротена... Да не забравяш, че си жив.

Взех го за смотан някакъв – с тези раздърпани панталони, избеляла фанелка, стари сандали. Причислих го, позволих си, в самодоволната си   „класификация”! А в някаква анкета, дали не беше на Макс Фриш, на: „Кое човешко качество ви е най-неприемливо?” или нещо подобно, бях си отговорила: Чувството за превъзходство. Интелектуалното високомерие. Сладките привилегии на умниците!

 

ТЯ Е!

 

Той пушеше следващата си цигара. В ръката си държеше ветрило от пъстри листа. Короната на есента.

- Тя няма мъж, не че не е имала мъже. Остана сама. Такива като нея не се съгласяват на какво да е. От малка й бяха сложили револвер в ръката, научили я бяха, че има специални права. Чакала е специално отличие... А нямаше кой – плашела ги е. Тези работи не са от човек.

Надигна се. Започна да събира новите нападали листа:

- Гледай цветовете! Как да ги запаля? Ще ги вземете ли? – аз ги поех. В ръцете ми, изшумоля самата есен. – Видях я на улицата. Миналата година. Загледах я – жена с облак на главата – цял облак, сив... Побеляла. Само тя имаше такава коса. Не можах да повярвам. Избързах да я задмина, водеше я същата – Милка. Обърнах се рязко, застанах лице в лице с двете.

- Това другарката Спиридонова ли е? – попитах. Не че не знаех отговора.

- Каква „другарка”, не я ли виждате? – засече ме тя. – Познавате ли я?

- Вие познавате ли я?

Изгледа ме внимателно преди да отговори:

- Аз работя за пари.

По-нататък не слушах, гледах очите й... Зави ми се свят. Не мислех, че е възможно някой да се изгуби толкова далеч. Бях попаднал в необятността на човек. Хванах й ръката, разтърсих я, изрекох онова омразно упражнение, тренировката ми – „другарко Спиридонова”. Повтарях го с всичка сила, не можех да спра – исках да стигна до нея. Върна ме гласът на Милка:

- Няма смисъл, не ви чува, а и да чува не разбира. Само тонът. - И за да ми докаже, й нареди: - Тръгвай! Хайде!

Поведе я. Обърна се още веднъж:

- Познахте я, тя е!

Гледах как се отдалечават. А всичко, което отдавна се беше отстранило,   застана като стена край мен.

Цанка Спиридонова? Потънала памет. Не знае коя е, не иска да помни... Било я страх? Нея? 

По някакво стечение на обстоятелствата разбираш, а тя със сигурност го е знаела, че са те сложили в мрежа от сведения и всяко от тях може да спре живота ти. Дребна мушица в осторожното зрение на паяк, достатъчно да помръднеш и...? Приятели, роднини, „другари” – кой? Вътре в тебе действа машина, която прер аботва всеки импулс, всеки вик за истина в – шът! И ето те – във вид на отработено гориво. Самата предпазливост, самата съобразителност. Самото безличие.

(Поколения, израснали като безшумна трева. Грижливо подравнявани. Служители, ръководители, специалисти, артисти... Зад гърба им – ТОЙ – анонимния разпоредител! Някое цвете вири нос, изрича душата си. “Тихи поети” така им казваха. И няколко гласа на мощни таланти. Бързаха да ги придърпат на щат към масовата декламация - причислени. Опитомени.

А когато забраната падна, какво изригна от наложеното смълчаване?

Произвол. Отмъщение за тишината. Чалга.)

 

- За хората от града, които знаеха всичките й грехове – продължи той – тя беше получила каквото заслужава – от Него! Няма по-страшно от мисълта за разплата – човешкия ад. Искам да го избавя от това обвинение. Той е прошка.

- На Него ли искате да приличате?

- Вие религиозна ли сте?.

Няма да му обяснявам работи, които не смея да обясня на себе си:

 - Вие, Делчо, сте били влюбен в тази жена.

- За последен път се влюбих на 16 години. И тя с голяма коса - руса, така си представях ангелите. Живееше до нас, приятелка на майка ми. Ходех по петите й – да й бъда под ръка – да отида за хляб, да й подам чаша кафе. Веднъж ме завлече в стаята си, забучи ме в белите си меса и ме удави. Когато се измъкнах, не бях влюбен.

- И се посветихте на Бога? Или на Цанка?

- Искам да я върна... Да й разкажа.

Хвана ме смях:

- И тя ще се „осъзнае”.

Сетих се за събранията, на които “осъзнаваха” партийните   грешници. По едно време признаха, че има и такива. (Нещо като католическите свещенослужители педофили.) Партийният божи съд - “критика и самокритика” - откритията на социализма. Звучат толкова благородно, колкото на човек му се иска. И той започна да си мисли, че им е вярвал. А им се смееше.

- Като ви слушам разбирам, че не съм религиозна.

Той впери в мен очи:

- Защо?

- Нямам сила да вярвам в доброто.

- Не ви ли се струва, че понякога някой ви гледа?

Гледаше ме той. От много далеч. Високо, високо – Хималаите на прошката. Лед в белия дроб, разреден въздух – спира в гърлото, дави. Как се стига?

Станах, сбогувах се, не издържам такива разговори, букета есенни листа сложих до него, нямаше как да го нося и си тръгнах. Не позволих да ме   изпрати.

Ще си отивам... Защо още стоя тук? Връщам се! (при мушкатите и книгите.)

Остана с букета   на пейката с износена фанелка и сандали на бос   крак – ТОЙ от друг вид, има и такива. Ще изгори листата, пепелта   ще   хвърли на тревата за тор – „да не става зян”.

И хората стават зян, помислих... Познавах някои.

 

Разговор с Рада Москова вижте в "Интервю"