Винаги съм се учудвал как древните гърци са посмявали да изобразяват Медуза. Защото, известно е, когото погледне тя, вкаменява го. Пък дори била и с мъртви очи. Значи, има някаква тайна в тяхната смелост. И тъкмо тази тайна ще опитам да разбуля.

 

Нека най-напред припомня, че Персей в гнева си именно с мъртвата Медуза вкаменява гостите на тържеството по случай щастливото избавление на красавицата Андромеда. Щастливо избавена впрочем пак от него и пак с помощта на горгонската глава, която възпречил пред взора на морското чудовище, готвещо се да отвлече девицата. Нейните съплеменници обаче – вероятно завиждащи на успеха му (но кой ли успех се е разминал без завист, пък бил дори и само митичен?), – започнали да му се присмиват, отхвърляйки го по този начин радикално от своята родова общност; тогава синът на Даная отново извадил главата на горгоната. Наказал присмехулниците, ала заедно с тях и родителите на Андромеда, сиреч тъста и тъща си Кефей и Касиопея. Класически пример за това как покрай сухото понякога изгаря и суровото; само дето в нашия случай не изгаря, а се вкаменява. Днес и Персей, и Андромеда, и Кефей, и Касиопея, че и морското чудовище са съзвездия, които може да видим на небето. А главата на Медуза според словото на мита откриваме върху щита (егидата) на богинята Атина Палада. Защото не бива, напълно естествено е, такова едно страшно оръжие да остане в крехките ръце на смъртен – кой знае на какви изкушения още би се поддал той, чупливият и неумереният, в пристъпи на слабост. Персей, впрочем, отдал Медузината глава точно в Паладин дар, защото Атина му помогнала да се справи с трудното поръчение, на което го проводил Полидект, царят на цикладския остров Серифос. Той искал да спи с майка му Даная без пред очите му да се мярка копелето ù. Страстта не търпи близки очи, а май не търпи и никакви очи. Освен ако не е воайорска, разбира се. За Полидект, между другото, нямали значение думите на някои по-прозорливи негови съплеменници, че син на бог било това пишлеме, пристигнало по водата – то пък кой ли незаконороден не се перчи с подобен произход, за да скрие срама си? Не се вслушал и пострадал – и той бил вкаменен, когато героят се върнал от страшното си пътешествие. А се върнал, защото именно от Атина Персей получил и крилатите сандали, и огледалния щит, и вълшебната торба, където да сложи опасната глава, а и съвети как да изтръгне от граите тайната на пътя към леговището на горгоните, техните сестри. Всяко добро се връща, смятат, тъй и той върнал доброто, сторено му от богинята: дай ми помощ, за да ти дам главата (ù). Макар че Атина го закриляла по-скоро по задължение – получила била заръка от Зевс. Персей наистина бил копеле, но все пак не какво да е, а родено от златнодъждовната похот на най-главния олимпиец. 

 

Персей обаче, знаем, е героят, от когото произлиза родът на персите – най-големите врагове на древните гърци и особено на Атина – градът, носещ името на мъдрата безсмъртна. Ще рече, че богинята помагала тъй усърдно на прародителя на онези, които са щели да поставят под унищожителна заплаха града на нейните най-предани поклонници: точно към Атина се били запътили войските на Дарий преди да бъдат разбити при Маратон; точно Атина е опожарена от „сганта на Ксеркса” преди да бъде победена при остров Саламин; точно Атина е водещата сила в битката при Платея, докато спартанците доста дълго време се ослушвали дали да пратят помощ, или не. Нищо чудно в това ослушване, механизмът на завистта е проработил и тук – Атина се въздига, съперничката ù Спарта злобее, резултатът е Пелопонеската война и историята на Тукидид. Според друг древен историк, най-пръв от всички – Херодот, гръко-персийските войни също са родени от съперничество – от старото съперничество между Азия и Европа, между варвари и елини, което „бащата на историята” открива в обичая на двете племена да крадат взаимно жените си. Нещо като антично Cherche la femme! (Търсете жената!), или – за да сме по-точни, Enlever la femme (Отвлечете жената!).

 

 

 

Първо финикийците откраднали Йо, после гърците откраднали Европа и Медея (впрочем, даваме ли си сметка, че името на нашия континент произлиза от името на една отвлечена азиатка?), после троянците откраднали Елена, а гърците си отмъстили като сравнили полиса им със земята. И също откраднали жените им, Андромаха със сигурност. Но преди това ги изнасилили направо върху олтара, както сторил Аякс Ойлеид, предизвикателят срещу боговете, с Касандра, нещастната пророчица, на която никой не хващал вяра. След тези злодеяния, казва бащата на историята, „персите винаги признавали елините за свои врагове”. Херодот обаче мълчи за още една отвлечена и убита жена, обаче ние ще му помогнем да си спомни: дали пък тези вражди не са само прикритие за нещо съвсем друго, а именно желанието на персите да си върнат (главата на) Медуза? Впрочем, Медуза май е първата жена, която техният преселил се в Азия родоначалник похищава от земите на Европа. Та нали горгоните живеели в пустошта на крайния Запад, съвсем близо до Градината на Хесперидите, сиреч почти до Херкулесовите стълбове, именувани днес Гибралтар? Иначе казано, в най-западната точка на нашата Европа, отвлечената азиатка. Излиза оттук, че персите са тръгнали към Гърция не за друго, а за да си върнат смъртната горгонска глава, защото са искали тя – вместо да покровителства никаквия елински полис Атина – дребен, мърляв и завистлив, да покровителства тяхната огромна Ахеменидска империя, простираща се от реката Инд чак до Черното море. И по всичко личи, че са имали сериозни причини за своите настървени походи – градът Атина постига слава, бранейки тази глава и бидейки закрилян от нея. В своите претенции персите са се осланяли на мажоритета – правото на по-големия; върху него вероятно са градили справедливостта на своите искания да си осигурят чрез една чудовищна смъртна глава световно величие за себе си и имперско дълголетие за царете си. И са търсели с бой и с война принадлежащата им според тях по право като на по-големи и по-достойни устрашаваща и ужасяваща реликва със стотици хиляди срещу 300...

 

Същата глава с почти визионерски плам са търсели във въображението си и много художници. Рубенс като че ли я рисува най-противна – проснала се на земята, сякаш залепнала за нея, с изцъклени очи, с вече посинели устни и с почти засъхнала кръв, от която изпълзяват червеи. Косите ù змии също са се разпълзяли, макар и все още вплетени в иначе проличаващото си, че вече се разпада отвратително кълбо; хапят се стръвно и с ярост една друга – сивозелени и червеникавокафяви – на човек наистина му се смразява кръвта като погледне зловещата картина. За тези тъй гадки змии изглежда му е помагал и Франс Снидърс, рисувач в неговата художествена манифактурница, прочут с таланта си да изобразява животни. Но нека кажем, че Рубенс ( както и Снидърс) са барокови художници, с „естествен” афинитет към странното и страшното: двамата са живели цели десет века след гръко-персийските войни, случили се вероятно още толкова след като Персей отсича горгонската глава.

 

 

 

Вероятно поради тази толкова огромна времева отдалеченост Рубенс е гледал на мита повече като на интересна случка, която може да използва, за да покаже майсторството си на живописец. От-странен е и о-странен, както би казал Шкловски. Също както е отстранен швейцарецът Арнолд Бьоклин, художник-символист, нарисувал една Медуза, в която дори можеш да се влюбиш, толкова много вече се е изпарил страхът от зловещия ù поглед.

 

 

 

Да, барока и символизма ги разбираме, но как да разберем древните гърци, рисували, извайвали и скулптирали Медуза, въпреки че за тях митът е бил истински разказ: „Може да кажем, че митът и особено древноелинският мит е запечатано в образи познание за света в цялото великолепие, ужас и двусмислие на неговите тайни”, сочи Я. Е. Голосовкер. Следователно за майсторите-елини погледът на горгоната наистина е вкаменявал, а змиите от главата ù наистина са хапели. Поглед-убиец, и то безжалостен, защото не подбира. Змии-убийци, и то безжалостни, защото не подбират. Въпреки това срещаме изображението на Медуза сравнително често – на една ваза от приблизително 650 г. преди Христа виждаме как Персей отрязва главата ù, обърнал поглед назад и хванал я за плитката на косата; вълшебната му торбичка, където след малко ще сложи трофея си, се вее пред гърдите му, докато Медуза стои безучастно, сякаш всичко това не се случва на нея. От тялото ù почти се е измъкнал крилатият кон Пегас – оня, който всички пишещи им се ще да обяздят. Медуза тук се държи като в едно стихотворение на Кристин Димитрова: с олимпийско спокойствие (макар да не е олимпийка, а хтоничка) посреща фаталния удар – примирена и дори някак очакваща го, докато Персей е дразнещо самодоволен – върши си геройската работа с безжалостно и хладнокръвно самочувствие. Честно казано, тук Медуза дори не е страшна, по-скоро е аскетична и апатична – хайде, свършвай, стига се мота! „Аман от простаци!”, както се възмущава Медузата в стихотворението на Кристин Димитрова.

 

На друг съд – от Лакония, главата на Медуза е изобразена в обкръжението на хидрата и сфинкса – още чудовища, едното от които също е с безсмъртна глава като на нейните сестри, докато другото задава гатанка, отговорът на която сме ние самите. Под нея са изобразени жерави – враговете на пигмеите, сиреч изрисуваните все са изедници на човешкия род. Тук горгоната вече е достатъчно опасна, прилича на татуиран маор, зъбите ù са оголени, прехапала е езика си, стърчащ почти целия навън, очите ù са кръгли, големи и втренчени в зрителя – готови са ако не да го вкаменят, поне да го омагьосат завинаги. Наистина е страшничко да я гледаш, предпочитащ да отместиш поглед, за да не се окажеш поредната ù жертва. Не зная за какво са използвали съда гърците, предполагам, че да съхраняват зехтин, но зная заради какво са изрисувани тези страшни образи върху него – за да прогонват далеч крадците. Което ме навежда на една мисъл никак не приятна за човешкия род – желанието за кражба, това ли е вечното и най-постоянното у хората? Но има и друго, вече не толкова печално, дори може да мине за смешно: хитростта на човека да използва ужаса като домашен пазач. С други думи, Медуза като зло куче, бранещо къщата и нейните стопани от нахални и алчни натрапници. Една, да го кажем, опитомена Медуза, която предано те гледа в очите срещу кого ще я насъскаш, за да го нападне... Макар че, ако си дадем сметка къде е намерен съдът – в етруския град Волци, то по-вероятно е той да е погребална урна, а изобразените върху него страшни чудовища е трябвало да пазят душата на мъртвия от злите сили на отвъдното. Привикваш земни, тукашни монстъри, за да се справиш с ония оттатък – нещо като „клин клин избива”, но в по-мистичен вариант. Употребата на Медуза като пазач обаче си остава, ала този път тя отбранява своя стопанин не от зли крадци, дебнещи го в тъмното, а от зли демони, дебнещи го в задгробието.

 

Най-страшната Медуза, според мен, e изобразена върху един теракотен релеф, намиращ се в музея на сицилианския град Сиракуза. Нищо изненадващо – Медуза е била емблема на древната Сицилия. Фигурата е оцветена и то в същите цветове, с които Рубенс избира да изпише изпълзяващите от главата ù змии – в зеленикаво и кафеникаво. Е, трябва да отчетем и патината на времето, то също си е казало думата по отношение на багрите. Горгоната е коленичила, заела е стартова поза, сякаш ще се състезава в спринт, краката ù са в профил – мускулести, яки, почти мъжки. Здрава мома. Тялото ù обаче не е в профил, разположено е фронтално срещу нас – нарисувана е почти като в древноегипетски стенопис, само дето главата също е в анфас, не като в пирамидите. Гледа директно в нас, готова е да ни вкамени. Главата ù, между другото, все още е на раменете ù, а Персей не се вижда никъде. Но пък виждаме Пегас, макар според мита той да излита от тялото ù едва след като то се разделя с главата. Медуза го е гушнала майчински грижовно с дясната си ръка – конят е малък, положил е глава на гърдите ù, змийската ù плитка го докосва, но той не се страхува, крилата му са още неукрепнали за разлика от нейните – доста развити и извити в спирала. Трогателно единство на красотата и грозотата. Лявата ръка на Медуза също е свита в лакътя, но дланта ù е разтворена и виждаме едни дълги фини пръсти, днес бихме казали „като на пианист”, които почти докосват прасеца на левия ù крак. Впрочем, Медуза (както и сестрите ù) съвсем не е била винаги така грозна и зловеща, отвратителния си вид придобива след като се осмелява да предизвика Атина Палада на състезание по красота. Дъщеря на Форкис и Кето (която е и негова сестра, и негова съпруга), внучка на Понт и Гея, сестра на Ехидна, Сцила, граите, сирените, хесперидите, както и на пазителя на тяхната градина дракона Ладон, убит от Херакъл, по линията на Туза (Θόωσα, Thoōsa) – също нейна сестра, циклопът Полифем, когото Одисей ослепява, се явява неин племенник, Медуза се залюбва с Посейдон, възгордява се и се опълчва на богинята, без да си дава сметка, че освен Атина Партенос (Девствена), нея я наричат още и Атина Атритония (Неукротима). Митът гласи, че Медуза и Посейдон се отдали на страстта си именно в светилището на Совооката, което окончателно убедило последната, че трябва жестоко да се разправи с палавата и непослушна хубавица. Познат ход: като не можеш да накажеш силния, наказваш слабия, обичан от и обичащ силния. Е, разправила се Атина, превърнала великолепните ù коси, с които толкова се гордеела Медуза, в змии, а погледът ù в смъртоносен, за да не поглежда никого повече със сласт, а и нея самата да не поглеждат. Сестрите ù Евриала и Стено били постигнати от същата участ и от срам или след олимпийска присъда трите се заселили на края на земята, там, където започвал Океан/ът. Ако влезем в по-дълбоки митологични анализи, няма как да не открием, че всъщност Медуза, както и Полифем, и сирените, и Сцила са жертви на отдавнашната вражда между морския бог Посейдон и мъдрата богиня Атина. Тръгнала, между другото, заради полиса, носещ нейното име: когато потомците на Академ и Тезей се чудели кой от боговете да стане покровител на града им, Посейдон ударил с тризъбеца си една скала и от нея избликнал извор – изключително красив, но, за жалост, солен, докато Атина подарила на атиняните маслината – дърво, което само по себе си е мистична красота, но също така и много практично – зехтинът е великолепна подправка. Обстоятелството обаче, че от мъртвото тяло на горгоната освен Пегас се появява в пълно бойно снаряжение и със златен меч в ръка (откъдето идва и името му) и синът ù Хрисоар (Χρνσυώρ) ни навежда на мисълта, че Медуза би могла да бъде и alter ego на Палада, за която знаем, че освен богиня-мъдрец е и богиня-воин. Впрочем името Μέδουσα също ни побутва в тази посока – значи бранителка, стражница, защитница, повелителка; самата Атина има такъв прякор – Промахос, Бранителка. Медуза е бременна с кон и боец, които ражда, когато умира – не е ли това същността ù, която излиза на бял свят, след като Персей успява да я отърве от отвратителния ù вид? Една богиня-пеперуда, криеща се в грозното тяло на какавидата-горгона? Както и да е, нека оставим предположенията, факт е, че погледът на Медуза вкаменява, следователно изобразяването ù е абсолютен парадокс – как се изобразява онова, което – бидейки изобразено, може да те вкамени, докато го изобразяваш?

 

 

 

Погледът е важно сетиво в древна Гърция – и в митовете, и във философията, и въобще в културата. Аргус, стоокият, който следи нещастната Йо; Полифем, ослепеният, който иска да си отмъсти на Никой (Одисей); Линкей, острогледият, убит от Полидевк, брата на Кастор; Едип, самоослепилият се, ужасен от отцеубийството и майцеложството си; Тирезий, Омир, Демодок – слепците, които обаче виждат отвъд видимото и ефимерното. Нещо любопитно: погледът е сетивото на повърхността, за да виждаш в бъдещето и да знаеш истината, трябва да си лишен от него, трябва да си сляп. Аргус вижда движението на Йо, но не вижда, че въпреки сегашните ù страдания тя все пак е избрана от Гръмовержеца и Върховния да бъде родоначалница на най-великия герой на Елада, както ù пророкува Прометей; Полифем, който и с поглед, и без поглед се осланя все на видимото отгоре, без изобщо да се сети да търси невидимото по-изотдолу; Линкей, който вижда надълбоко и надалече, но не вижда смъртта си, влизайки в свада с Диоскурите... В този смисъл може да твърдим, че Едип се самослепява не за да се накаже, а за да не допусне повече повърхностното, видимото, изглеждащото като истина да замъглява за него същинската истина, най-истинската истина. (Същото прави и философът Демокрит по-късно.) Че нали той избягва от приемните си родители тъкмо защото е ужасен от отвратителното предсказание, според което ще убие баща си и ще спи с майка си? Окат е бил тогава, но всъщност сляп; сляп е вече в Колон, а всъщност окат. Платоновият мит за пещерата е изграден върху признаването на точно тези два вида погледи – единият същински съзерцаващ света на идеите, а другият лъжливо задоволяващ се само с техните сенки. И трябва да се освободиш от първия, за да придобиеш способност за втория. Оттук за погледа на Медуза може да направим два извода. Първият: че след като вкаменява, това означава, че когото погледне тя, поглежда го в неговата най-същностна същност и именно това е, което виденият от смъртната горгона не може да понесе – и се вцепенява заради всичко онова, което погледът ù разкрива у него пред него. Вторият е следствие от първия: едно такова съзерцание на истината не може да се извърши директно, пряко, очи в очи, трябва ни посредник – щит-огледало, в който истината да се отрази, за да може да я понесем. И, продължавайки в тази посока, трябва ни в крайна сметка бог-спътник и помагач (Атина, Аполон, който и да е), за да ни осигури този огледален щит. Което навежда на мисълта, че човек не може да съзре истината в самота, трябва му помощ – било от бог, било от човек, които да го подпират, за да не се строполи мъртъв/вкаменен, заставайки срещу истината face to face. Истината не е поносима за сам човек, за нея трябват двама.

И тук се крие може би отговорът на въпроса, с който започнахме: как древните гърци са посмявали да изобразяват Медуза? Вероятно, а защо не и със сигурност: когато са изобразявали Медуза, те винаги са били двама, никога сами. Изображенията на Медуза не са изработвани в самота, изображенията на Медуза са изработвани с още някого, дори с още няколко. Изобразяването на Медуза е възможно в общност и невъзможно в единичност. В самота тя е не-поносима, в събраност (съборност, биха казали след векове църковните отци) тя е съ-поносима. Не случайно именно Медуза е майката на Пегас – крилатия кон на поезията, тоест символ на изкуството, което най-много се твори в самота и се нуждае от самота, но което в същото време е най-невъзможно без съ-преживяване, без съ-общаване, без съ-битие в крайна сметка. А след като това е истина за поезията, с още по-голяма сила ще е истина за всяко друго изкуство.

Медуза е изобразима, защото изкуството е споделимо... 

 

Още от книгата "От Медуза до Магрит" вижте тук