Внимавай какво пишеш! Психоложка съм в полицията, но ти внимавай, не искам да се разбере точно къде. Може да стане опасно, вече се убедих. Работата ми е такава, че ме среща с най-откачените ченгета. Пращат служители на МВР при мене; аз ги подлагам на тестове, за да установя дали не се е променила психологическата им пригодност, а те треперят пред мене – една малка, миловидна женица – това съм аз.

Като малка мечтаех да бъда единствената жена на някакъв пиратски кораб и всички мъже да са влюбени в мене. Не бях единствената жена в... службата, но бях почти най-красивата; повечето други бяха омъжени тетки с дебели задници.

Отначало имаше една по-красива от мене. Е, не точно по-красива, обаче беше руса и висока – заемаше повече място и биеше на очи. Между другото, тя дори не беше истинска блондинка, а се изрусяваше, но за мъжете това май няма голямо значение. Само че тя умря; ей така – жилището й било без парно, отоплявали се с газова печка; един ден газовата бутилка експлодирала... Голяма трагедия! Добре, че детето й не е било при нея... Дори не можах да се зарадвам, когато се оказа, че вече аз съм “мис полицейски психолог”... Ченгетата ми се лепяха като мухи на мед; обличах се уж строго, но ефектно, и ги побърквах. Но повечето бяха или женени, или – тъпи, грозни, дебели, скучни; или пък просто не ми харесваха. Така че продължавах да търся моя герой.

На празника на министерството на вътрешните работи се зазяпах в едно ченге - барета. Той правеше разни демонстрации - чупеше по четири керемиди с юмрук, разни го нападаха с нож и той им кълчеше ръцете. Аз бях с едни журналисти, те го снимаха и му зададоха разни въпроси, той отговори смислено; снимаха го - беше интересен и малко зловещ с черната маска на лицето и черната униформа. Представих се:

- Аз съм Любов Бончева, по професия съм клиничен психолог.

Той си свали маската; оказа се съвсем приемлив мъж на около трийсет и две-три години - точно като за мене. Само дето върхът на носа му беше някак квадратен... Подаде си ръката:

- Капитан Ангел Ковачев от отряда за борба с тероризма.

Скоро след професионалния празник пак се видяхме с Ангел на коктейл в Полицейската академия. Той обърна няколко водки за кураж, но разговорът въпреки това не вървеше. Попитах го:

- Какво работиш сега?

- Все същото - командос. И командир на група.

Аз бях изпила една чаша бяло вино, а то на мене колко ми трябва? Държах се най-безцеремонно; разпитвах го, без да крия интереса си към личността му:

- Ангеле, ти убивал ли си хора?

- Трябва ли да говорим за работа? Ти, като психолог, всичко ли разказваш за клиентите си?

- При мене информацията е конфиденциална. Такава ми е работата.

- И моята работа е кон-фин-денциална. Ти знаеш – ние залавяме най-опасните престъпници. Ако стрелят по нас, ги убиваме; но не се случва често... И не е никакво удоволствие; вярвай ми.

- Не си ли харесваш работата?

Ангел доби озадачен вид; явно не се беше замислял.

- Харесвам я, обаче... не ми идва отвътре. Мене ме е страх от високо, а скачам с парашут; страх ме е от водата, а съм леководолаз; мразя да се бия... а имам черен пояс по киокушинкай... 

Изобщо не се учудих; даже го очаквах. Ставаше ми все по-интересно:

- Тогава защо си станал барета?

- Баща ми беше офицер от паращутното разузнаване; беще истински супермен.. Чувствах се длъжен да бъда поне равен с него.    - А какво обичаш? Какво би правил, ако не се състезаваше с баща си?

- Не знам; никога не съм се замислял сериозно. Може би... бих станал резбар; или бих рисувал икони.... Обаче не умея да го правя. Аз съм само боец... и нищо друго.

Честно казано, не бях много впечатлена; Ангел не съвпадаше с представата ми за истинския мъж.  

Между другото, баретите са особени хора; емоционалните им показатели са като на професионалните убийци. Само мотивацията им е различна.     

Но Ангел си беше нормален отвсякъде; по нормален и да търсите, няма да намерите. Но май беше по-смел под куршумите, отколкото с жените...

Вечерта след купона си тръгнахме заедно с Ангел. Напук на принципите си аз поех инициативата... Изпрати ме до вкъщи; аз му разказах, че съм разведена, а детето ми е в Асеновград при мама; Ангел също се оказа разведен; и той беше от провинцията като мене. Поканих го да пием кафе - какво ти кафе в дванайсет през нощта?! - и... Очаквах да ме награби, да ме хвърли в леглото и да ми скочи, но след два часа приказки разбрах, че не му стиска. Дадох си сметка, че капитанът-командос е от онези супер мъжаги, дето треперят пред жените.... и аз трябва да им казвам какво да правят... Не уважавам такива мъже.

Стана два часът; разбрах, че тая вечер нищо няма да се получи; поканих го да спи в детската стая. Аз си легнах сама в моето легло и прегърнах плюшеното мече... Барети-супермени?! Смотаняци!

На сутринта се събудих преди него и минах през банята; после направих кафе.

Ангел ме завари да се разхождам по една миниатюрна хавлия на сина ми, дето като се наведа и ми се вижда дупето. Е, аз взех да си оправям леглото и... се наведох; мислех си - ако и сега издържи, значи е педераст... Не беше - просто ме взе, внимателно ме сложи в леглото... И всичко беше добре, само че аз не обичам сутрин... А освен това имах чувството, че съм си го изпросила... 

Толкова ми беше акъла тогава - търсех "истинския мъж" – “героя”...

Много скоро му се качих на главата, но Ангел понасяше стоически всичко. То и сексът с него не беше кой знае какво; не че нещо физически не му достигаше, дори напротив; обаче с него нямаше страст и безумие, не беше разтърсващото преживяване, за което мечтаех... Опитах да му се появя с едно червено боди и на обувки на висок ток; той нищо не каза, но така ме изгледа, че се почувствах като последна курва. Набутах си парцалките в чантата и си тръгнах...

Постепенно ставах все по-лоша с Ангел. Държах се с него като с жиголо – употребявах го чисто физиологично... Ходех при него за половин час, "експлоатирах" го сексуално, ставах и си тръгвах.

Веднъж Ангел ме попита:

- Защо го правиш?

- Кое?

- Защо се държиш така с мене? Не те разбирам! Знаеш, че те обичам; правя всичко за тебе. Какво повече искаш от мене?

Опитах се да дам някакво обяснение, макар и налудно:

- Ти ме правиш прекалено нормална, аз едва се измъквам от един развод; имам нужда да щурея, да живея, да...

Давам си сметка, че несъзнателно съм го дразнела и провокирала; веднъж му казах:

- Имаш пълно право да не ме пуснеш да вляза следващия път, когато дойда!

Даже си представях как звъня на вратата му; Ангел отваря, а зад него наднича гола жена... Той е само по бандаж, казва ми тихо и жестоко:

- Разкарай се, парцал такъв!

Аз сядам на стълбите и ридая... и съм бясна от ревност, но знам, че съм виновна и си го заслужавам...

Но нищо такова не се случваше; всичко си продължаваше по старому. Ангел беше досадно верен и добронамерен; всъщност беше досаден и се държах отвратително с него. Не бях права, мразех се, но нищо не можех да направя - усещах го като прекалено добър и мекушав, дори не можех истински да го уважавам. Ангел беше най-сигурният човек, когото съм познавала, но... парадоксално е, но точно с добротата си ми създаваше някакво особено чувство за несигурност. А пък аз усещах в себе си някакви диви стихии, неподвластни на разума. Бях като дива кобилка... и имах нужда някой да ме обуздае.

Точно тогава в живота ми нахълта Валери.

Някой от мъжкарите беше забравил в службата едно еротично списание. Не обичам порноснимки, но видях, че има постоянен конкурс за еротични разкази.

В моя кабинет нямаше компютър; когато ми трябваше, ходех да ползвам един... общ служебен. Седнах и като на майтап си описах фантазиите и ги изпратих в списанието... и спечелих седемдесет лева. А освен това беше голям гъдел да пиша еротичен разказ на полицейския компютър и да треперя, че някой мъжага може да ме хване на местопрестъплението... Започнах да пиша по едно-две разказчета на месец; това някак си ме оживяваше. Един ден си пишех историйката, бях се въодушевила, когато усетих, че някой стои зад гърба ми; веднага превключих компютъра и се обърнах - зад мене стоеше красив мъж с някак болезнен вид; беше чернокос, но имаше нагли сини очи. Телосложението му беше като на Шварценегер, тежеше поне два пъти колкото мене; почувствах се, като че Кинг-Конг се е надвесил над мене. Така и не разбрах беше ли успял да прочете "творбата" ми - не успях да прочета по лицето му нито любопитство, нито осъждане, нищо... Беше ме срам, че пиша мърсотии, и се изчервих, но в същото време някак ми се искаше да ме е хванал на местопрестъплението... Така се запознах с Валери.

Оказа се, че е пожарникар – и те са към МВР. Бяха го изпратили за психологическа проверка. Той се отнасяше към мене и към работата ми с подигравателна сериозност, някак си ме дразнеше и провокираше; сложих си очилата и то извъртях го на всички тестове; беше доста параноиден, очертаваха се и проблеми в общуването... но все пак се оказа, че е в границите; е, и аз му помогнах малко, само мъничко, за да не си изгуби службата. Беше ми много благодарен...

На другия ден си стоях в моя кабинет; почука се, вратата се отвори... и един огромен букет нахълта в стаята ми, а след него влезе Валери... Коя жена би отблъснала подобна атака?

Валери беше най-нежният и раздаващ се мъж, който съм виждала; носеше подаръци с кашони - за мене и за сина ми; беше потентен като пожарен маркуч, винаги готов, но никога не ми се натрапваше...  

Кой знае защо, пожарникарите от неговия екип му викаха Сатанаил; намирах това име за много възбуждащо.

Сравнявах двамата си мъже: Ангел убиваше хора неизвестно къде и защо; Валери-Сатанаил не убиваше никого, той спасяваше - виждала съм го на първата страница на вестниците – как изнася дете от горяща сграда; даже беше облечен като рицар... Мислех си - намерих истинския герой! Като си помислех за Валери, потръпвах от нещо като вълнение и чак се просълзявах...

Още се виждах и с Ангел; той ме пита:

- Какво става? Защо не се обаждаш?

- Синът ми беше при мене – излъгах без да ми мигне окото.

Ангел никога не ме подозира и не ме разпитва; той любовта така я разбира.

Мъжкарят ме погледна учудено, обаче нищо не каза. 

 Без никакви обяснения се разделих с Ангел – убиеца на държавна работа... Ей така, просто спрях да му се обаждам. Той твърдеше, че ме обича, но едно цвете не ми беше подарил... И като му казах да не ме търси, не се обади повече! Мислех си - ако наистина ме обичаше, щеше да ме преследва, да линее, да страда - това е любовта... Може би щях да отстъпя накрая... Но той не се обади и аз не го потърсих. Някоя друга жена би му треперила... но аз не мога да вървя срещу себе си. Или поне така разсъждавах...

Толкова ми беше акълът. Бях на двайсет и девет - не е чак толкова много; изглеждах секси. Дори когато бях с униформа, мъжете се обръщаха след мене. Смятах, че животът е пред мене. Имах Валери; а също – и чувството, че нови и нови, все по интересни мъже ще ме ухажват.

Но за момента Валери ми беше предостатъчен; изпълваше ме цялата... А как се гордеех, когато ме вземеше след работа с огромния си джип... Виждах как жените го поглеждат крадешком; разбирах ги напълно, той си е за гледане... Идеше ми да се развикам:

"Гледайте го, обаче е мой, мой, само мой!" 

Като влюбена пуйка, изобщо не се замислях, че не е много нормално офицер от пожарната да кара новичък джип “Тойота ландкрузер”; пожарникарите не печелят много...

Държах се с Валери като някоя много порочна дама. Когато се сближихме и се поотпуснах, обичах да го питам:

- Ало, пожарникарят! Като си такъв герой, можеш ли да загасиш огъня в мене?

Той се усмихваше подигравателно и пристъпваше към действие. Понякога се погрижваше само за мене, а той самият нищо не искаше; тресях се от възбуда, като гледах това огромно мъжище на колене пред мене, с глава, завряна между краката ми...

Не беше само сексът; той буквално трепереше за мене, никой досега не е полагал за мене такива грижи.

Единственото по-особено беше, че винаги се събирахме в моето жилище; не ме водеше у тях никога. Аз вече си кроях и по-сериозни планове за него; казах му:

- Искам да видя как живееш, как изглежда стаята ти, какви книги четеш...

- Там нямаш работа! - тросна ми се той и ме учуди. - Не искам да те вижда майка ми! Ще почнат едни разпити, едни истории...

- Защо, каква е майка ти? Мене майките ме харесват...

- Майка ми е съдия във Върховния съд по наказателни дела. Има професионална деформация – властна е, студена и жестока. И отгоре на всичко много ме обича.

Усетих, че има там нещо особено, но реших да не насилвам нещата.

Невидима сила ме тласкаше към Валери; по съвсем друг начин ме привличаше Ангел. Знаех, че в този момент нищо не може да ме откъсне от Сатанаил. Давах си сметка, че отивам към безумието, но нищо не можех да направя - не съм господар на чувствата си...а и то всъщност кой ли е? Хората сме такива едни нещастници! Може би тибетските гуровци са изключение, но обикновените хора сме оковани от чувствата си - някой ни харесва, друг - не, и толкова. Като не ми трепва нищо отвътре, аз какво мога да направя? Да лъжа човека, че съм лудо влюбена? Вече излъгах един мъж; цели осем години живях с него и не разбрах какво е любов... Накрая се разведох с него; не искам да лъжа никого повече!

Всъщност аз обичам мъже със силни и диви характери. Баща ми беше директор на училище и беше свикнал да гледа вледеняващо, а когато нещо не му харесваше, крещеше свирепо. Ние с майка ми не смеехме да шукнем. Цялата дисциплина в училището се крепеше на татко; щом си тръгнеше, даскалото започваше да жужи като пчелен кошер, и учители, и ученици го удряха на веселба. А от мене всички се дърпаха като от чумава, защото бях дъщеря на баща си... Много го обичах; знаех, че и той ме обича. Никога не ме е удрял! Никога нищо не ми е отказвал - гледаха ме като писано яйце... Но трябваше да се държа на ниво и аз го правех. Директорът на Гимназията в едно провинциално градче, това не е кой да е. Живеехме в някакви роли... Затова се измъкнах от онова градче. Баща ми вече го нямаше - за какво да стоя в тъпата провинция и да се правя на Бланш Дюбоа!? След деветдесета година целият свят на Татко се срина; ходеше тъжно с една мрежа по евтините сергии, агитираше за любимата си партия и накрая инфарктът го отнесе. Но когато някой мъж ме обича и ми кресне, нещо сладостно трепва в корема ми...  

Същата нощ Сатанаил ми изповяда:

- Когато съм с тебе, заприличвам на добър и нормален. Ако ме познаваше наистина, щеше да се ужасиш от мене.

Не че не му повярвах; просто не го разбрах правилно. Мислех, че кокетничи, вярвах на делата, а не на думите му. Аз също се направих на интересна:

- Ако пък ти знаеше колко съм порочна, щеше да ме зарежеш веднага!

Той само се усмихна и ме прегърна. Прекарахме страхотна нощ...

Скоро след това отидох при него в пожарната.

 Случайно го чух да говори по телефона в службата; по лицето му се сменяха злобни изрази. Разговорът се състоеше от:

- Не... Както искаш... Няма да стане... Внимавай, ще си платиш някой ден!... Ако стане така, ти първа ще съжаляваш!

И затвори телефона. Обясни ми, че говори с майка си. Казах му:

- Познавам гласа й, това не беше тя.

Сатанаил се заинати:

- Тя беше, само че е пресипнала... Телефонът понякога много променя гласа.

Обърнах се и изгледах неговите хора; всеки си намери някаква работа, никой не ме гледаше в очите. Стана ми ясно, че Сатанаил нещо ме лъже, но какво? За такива работи мъжете са железни; може да се мразят, може да се топят, но ако се надяваш някой да ти каже, че мъжът ти си има любовница, има да чакаш... Но аз вече се досещах, че Валери има някакъв проблем. 

Замислих се кого да питам; явно всички се страхуваха да ми разкажат нещо за моя човек - не случайно му викаха "Сатанаил". Спомних си, че неговия шеф ми е много задължен; преди две години имаше тежки проблеми с алкохола, аз го покрих и му помогнах да се лекува...   Шефа ми каза:

- Как да ти обясня... Валери има проблеми с оная, неговата.

Аз подскочих:

- Коя негова? Аз съм неговата!

Шефът съвсем спокойно ми обясни:

- Нали знаеш, че миналата година Сатанаилчо изнасили едно момиче?

Имах чувството, че сънувам... или, че това е шега.

- Нищо такова те знам.

- Все някога щеше да научиш, затова аз ти го казвам.

- Ама сигурно ли е? Понякога жените натопяват някого...

- Откъде да знам; не съм им светил - каза Шефа с леко раздразнение. - Във всеки случай сега тя го е подгонила. Налага му се да избира между затвора и брачните окови... Като гледам, май ще се ожени за нея. Свършено е със Сатанаилчо; остана само Валери... Ти какво, изобщо ли не си чувала за подвизите му?

Аз гледах като паднала от небето; явно съм била голяма пуйка...

Вечерта Сатанаил ми дойде на гости и аз му разказах какво съм научила. Плаках сърцераздирателно... и го чаках кога ще проговори.

Той се умълча; аз чаках търпеливо... и той заговори:

- Всъщност аз съм едно чудовище. Искам да съм добър човек, но не мога. Но за това не съм виновен аз. Преди шест години имах страхотно гадже - манекенка, обаче тя ми извъртя много гаден номер и ме изостави. Аз го преживях много тежко, направо откачих... и започнах да изнасилвам жени и да им отмъщавам.

Аз не съм някакъв велик психолог, но ми беше ясно, че това е неговата версия; всъщност, най-вероятно отмъщаваше на майка си...

- Колко жени си изнасилил? - попитах го. Честно казано мислех, че си съчинява, за да се оправдае пред мене - беше ме измамил най-гадно.

Сатанил отговори неохотно:

- Ами... Много.

Аз настоявах:

- Колко? Пет... шест?... или седем?

Вадех му думите като с ченгел; въздъхна и изцеди:

- Доста повече.

- Защо не си в затвора?

- Защото... Мисля, че на повечето от жените им харесва – изтърси Валери; аз с изненада установих, че му вярвам... като го гледах такъв силен, красив... и добър?... Честно казано, понякога съм си мечтала мъж като него да ме награби, без да ми слуша увъртанията...

Той ме заразпитва:

- Люба, ти откъде разбра за оная история със Стаменка?

- Шефът ми разказа... за твоите подвизи.

Сатанаил ме изгледа стреснато. Аз, разбира се, не се замислих защо гледа така... Попита ме:

- Ами шефът откъде знае всичко за мене?

- Не ми каза - отговорих честно.

- Това е... само от майчето. От мръсното ми, гадно майче! - каза той с любов и омраза.

- Шефът познава майка ти?

- Ами да. Майчето смята, че в пожарната трябва да има нещо като родителски срещи...

Аз отново не се замислих за това, което Сатанаил ми каза, а го разпитвах за глупости, които ми се струваха ужасно важни:

- Коя е тая Стаменка? Егати кокошето име... На колко е години?

- Сега е на двайсет и две.

- Как я изнасили? Разкажи ми веднага!

- Амии... миналата година работех допълнително като охрана в една дискотека. Имаше много сбивания и ме назначиха за респект... и да раздавам шамари на разни келеши с автоматични ножчета. Обаче сбиванията бързо престанаха и аз почнах да скучая... Видях я там да се мота с две приятелки. Бяха малко старички за тая дискотека; явно си търсеха гаджета. Стаменка изглежда като манекенка, аз точно към такива имам комплекс и ги наказвам... Тръгнаха си чак на сутринта; когато и охраната си тръгваме. Проследихме ги с един джип... По едно време двата грозобойника си тръгнаха, Стаменка остана сама. Грабнах я и я набутах в колата. Откарахме я в квартирата на едно момче от охраната и я изнасилихме.

Аз вече направо истеризирах:

- Значи не си бил само ти?

- Аз и още четирима души след мене...

- Тя съпротивляваше ли се?

- Отначало - малко; колкото за приличие... Аз лично не съм видял жена наистина да се противи. Като й ударих два шамара - ама съвсем леки, не да й избия зъбите - и клекна...

- А другите?

- Всичките й се изредиха... след мене.

- Защо тая курва е решила да се жени точно за тебе?

Сатанаил въздъхна:

- Не знам; такъв ми е късметът - винаги аз съм виновен за всичко...

- Нали сте били петима души?

- Избрала ме е, защото аз съм най-готин... А може би усеща, че се чувствам виновен и имам потребност да изкупя вината си. Или защото само аз бях без презерватив, а тя е бременна...

Нов врял душ ме обля...

- Бременна ли е?

- Ами да. По време точно съвпада...

- Защо не го е махнала?

- Казва, че не може да абортира по медицински причини... Но може и да лъже, за да ме върже.

Аз изобщо не съм зла или избухлива, но в този случай се разкрещях:

- И ти сега ще се ожениш за жена, която си изнасилил!

- Наистина съм виновен пред нея.

- Тя е се е чукала с още четирима души след тебе! - извиках в лицето му. Той отговори спокойно и логично - мъжете си имат тоя гаден навик:

- Да, но заради мене; аз им я пуснах. Честно казано... даже ми е по-интересна от това.  

- Не можеш да живееш с тази жена, не разбираш ли! Тя ще бъде пълен парцал!

- Ами то и аз не съм много стока...

Замахнах и го ударих с юмрук в устата; той изобщо не се защити. Потече му кръв от устната, но иначе нищо не му стана, а мене ръката ме заболя - юмручето ми е малко по-голямо от кибритена кутия, тежа петдесет килограма...

Сатанаил ме сграбчи и ме понесе към леглото; усещах само бяс... но също и възбуда.

- Пусни ме веднага, изрод такъв! - изкрещях, но не силно, за да не чуят съседите - все пак, живея в панелно жилище. - Какво, и мене ли ще ме изнасилиш?

- Обезателно - каза Сатанаил и леко се усмихна. Смъкна дрехите ми; чувствах се като безпомощна играчка в ръцете му... но ми беше приятно, защото усещах, че е добронамерен. До нас имаше купчина дрехи за пране. Сатанаил взе няколко кърпи и ме върза. Но интуицията ми казваше, че той не ми желае нищо лошо. 

- Искам само с език! - заповядах, както бях вързана почти в шпагат.

- Работя изцяло по желание на жертвите - учтиво каза Сатанаил и се зае за работа.

Когато се съберат в едно омраза и любов, гняв и страх, става ужасно мощно нещо...

За момент ми мина през ума - ако това е изнасилването, никак не е лошо...С Ангел нищо такова не съм преживявала... и не бих могла.

Ядът ми малко помина; Сатанаил използва момента и се опитваше да ме умилостиви:

- Майка ми се е заела да ме жени. Стаменка са оплака на майка ми от мене, а после направи опит за самоубийство - уж де, с два диазепама... Тогава майчето ме предупреди: "Или ще лежиш в затвора, или ще се ожениш за момичето."

- Майка ти харесва ли Стаменка?

- Не. Смята я за пълен боклук!

- Защо тогава?

Сатанаил обясни:

- Майка ми иска да ме накаже мене. Изобщо майчето мрази мъжете, затова сега е на страната на кокошката Стаменка!

- Ами ти как се чувстваш?

- А, много гадно... Обаче какво мога да направя? Наистина сторих зло и трябва да си платя...

Аз пак много се разстроих:

- Как ще се жениш за нея? Това, че си я изнасилил, не е основание. Каква е тази жена, дето ще се ожени за мъж, който я е изнасилил?! Тя не е нормална. По този начин не можеш да поправиш нищо!

Сатанаил пак повтори:

- Аз сторих зло, голямо зло. Искам да го изкупя и да стана като тебе - добър. А ти ме навиваш да не се женя за нея и да си остана гадняр...

Аз изпитвах към Валери необяснимо силни емоции, направо бях обсебена. Но събрах сили и казах: 

- Ако се ожениш за оная кокошка, сбогувам се с тебе!

Сатанаил се опитваше да преговаря с мене:

- Недей така. Изчакай ме малко. Ще се оженя, за да миряса гадното майче, но скоро ще се разведа със Стаменка и ще бъда като тебе - разведен с дете. А пък е възможно и оная кокошка да умре...

Аз бях взела твърдо решение:

- Не, край! Дотука бяхме... Жалко, много жалко... Ще го преодолея! Сбогом!

Сатанаилчо изведнъж обърна другия край; предупреди ме:

- Ако те видя с друг мъж - мъртва си! Аз може да се женя, може всичко... Но ти си моя, не разбираш ли?!

Страх ме беше от него; помолих го:

- Моля те, тръгвай си! Нека те запомня с добро!

Той изтърси любимата си реплика:

- Внимавай, сладурано! Ще си платиш за всичко!

Аз събрах цялата си емоционална енергия; престанах да му се обаждам... Когато той ми звънваше, веднага затварях. Не ми беше леко, но го правех... Издържах цяла седмица!

Е, не мина без глупости... Другите момичета го правят това в ученическата си възраст, но аз съм малко бавноразвиваща се по тая линия, така че на стари години ходих да кисна под прозорците на Валери... Видях и жена му Стаменка; очаквах да е някакъв парцал, но тя се оказа млада, красива... и изглеждаше съвсем нормално. Сърчицето ми се разблъска и си тръгнах. 

Като вляза в моето кабинетче в службата, винаги пъхвам ключовете си в ключалката отвътре; иначе ги губя и ги търся по десет минути. 

В петък, в края на работното време Сатанаил влезе в кабинета ми, заключи вратата и... ме изнасили най-брутално, но без да ме удари или нещо такова... Аз пък получих разтърсващ оргазъм; опитвах се да не крещя, за да не чуе някой... Щом приключи, той се обърна и си излезе, без да каже нито дума. Изглежда смяташе, че е победил; че вече ще бъда негова секс-робиня...

Мъжете много зле познават жените; мислят си, че ако някой мъж ни “дари” с оргазъм, направо се влюбваме с него... А пък аз от тогава наистина намразих Сатанаил! Или, по-точно, реших да го мразя... Това, което той ми причини, беше ужасно и отвратително.

Но, честно казано, пак малко се раздвоявах...

Непрекъснато се опитвах да се самоубедя, че Сатанаил е пълен изрод и трябва да се разделя с него, но... някаква част от мене се държеше като негов адвокат. Обвинявах Сатанаил, и то – напълно заслужено - но в същото време го защитавах от себе си. Едно гласче в мене упорстваше: Валери не е виновен, всичко е заради онази дама, която го е унижила, а най-вече, заради майка му. В основата си той е добър...

Чувствах се унищожена след изнасилването. Струваше ми се, че вече никога няма да имам щастлив секс с мъж... Искаше ми се да бия мъжете.

Жените не обичат да си признават такива работи, но... Честно казано, аз съм доста сексуална... Сетих се за предишното си гадже – Ангел баретата; как се разделих с него - без напрежение, нормално и човешки. Колко струва някой, разбираш едва след като се разделиш с него...

Потърсих Ангел. Казах му, че има проблеми, и го помолих да спя още веднъж с него, за да се терапирам от психотравмите след изнасилването. Беше ми приятно да му се моля за малко секс... Но не се наложи да го правя дълго. 

Ангел почти ми харесваше. Но установих, че колкото и да ми се иска, вече ще ми е трудно да изпитам любов...

Затова пък разказах на Ангел за Валери. Той го прие доста спокойно. Аз, не знам с кой акъл, пак взех да защитавам Сатанаил:

- Той не е толкова лош! Наистина, не знае какво е любов, но той не е виновен за това.

 Ангел мълчеше и не знаеше какво да каже. Почнах да му се жалвам:

- Вече ме страх ме е да стоя сама в моя кабинет... Обаче ти разбираш - не мога да подам оплакване... Хората гледат особено на една изнасилена жена... Как мога да докажа, че ме е изнасилил? Той ще каже, че е било по взаимно съгласие! А пък аз ще стана за смях!

- Добре – каза Ангел. – Поне наясно ли си вече, че тоя Валери е пълен изрод?

- Ами... Не съм сигурна, че е лош човек, но ако още веднъж ме изнасили, със сигурност ще знам, че е много лош.

Ангел пак не ме зашлеви, а въздъхна и се обърна на другата страна. Ударих го с всичка сила с юмрук по гърба, но той не реагира изобщо.

За няколко месеца се откъснах от Сатанаил.

Но така и не се получи голямата любов със Ангел... поне от моя страна. Добро момче, обаче... Знам ли...

И тогава научих от колеги, че първо, така наречената съпруга на Валери не била бременна, а го била излъгала. И второ, пак правила опит за самоубийство, само че този път скочила от балкона и умряла...

Почти не се зарадвах; опитвах се да забравя за Сатанаил. Той пак се опита да ми се обади два-три пъти, но аз затварях телефона. Гледах да се движа или с колеги, а когато Ангел беше свободен, ме изпращаше до вкъщи. Понякога си лягахме, понякога – не, но Ангел винаги си тръгваше...

Жилището ми е панелен апартамент на последния етаж. Няма долепен балкон, така че спокойно спя на отворено, ако времето е горещо.

Точно заспивах, когато на балкона се чу шум... и след миг в стаята влетя Сатанаил с букет цветя. И каза, като че това е най-естественото нещо:

- Здравей, сладурано! Как си?

Аз щях да получа инфаркт... но ако кажа, че освен ужас, не съм изпитала и поне малко радост... ще излъжа.

Разбира се, първо тъпо казах:

- Какво има? Щях да умра от страх...

После се троснах:

- Махай се веднага! Върви си откъдето си дошъл! И да не си посмял да ме докоснеш!

- Няма, няма – успокои ме той. – Днеска искам само да ме изслушаш. Мисля, че имаме бъдеще с тебе! Просто сме създадени един за друг! Погледни ме в очите и кажи, че не е така, ако можеш!

Аз не отговорих нищо; страхът ми беше минал и ми беше любопитно какво толкова иска да ми сподели.

- Тая нощ ще говоря само истината. Аз и досега никога не съм те лъгал, но ти спестявах това-онова. Искам да ти кажа, че съм много загазил. Няколко години работех за един... Изнасилвахме момичета, правехме филмче – всички мъже сме с маски, разбира се, но лицето на момичето се вижда. А после оня продаваше момичетата за проститутки по чужбина. Филмите ги пазеше за шантаж – един вид, ако не слушаш, в твоето градче тоя филм ще го въртят във дискотеката... И Стаменка беше една от изнасилените. Продадоха я в Гърция за проститутка, но тя избягала и се върна... Изобщо не е и ставало дума, че е бременна; това беше за пред хората. Заплаши ме, че ще свидетелства за мене и за целия трафик, който сме организирали. Искаше да ме изнуди да се оженя за нея... и успя! Междувременно “оня” – големият бос - направи капитал, и сега е в процес на откъсване от престъпния бизнес... Прави се на съвсем законен бизнесмен – върти някаква агенция за манекенки и за чалга-певици. Предупреди ме, че не иска да се раздухват стари истории, за да не засегнат и неговото име... Помниш ли – аз ти казах, че сме били пет души цялата бригада. Само аз останах! Един беше убит, едно от момчетата изчезна безследно; един е в затвора в Гърция и един замина за Канада – от него ни вест, ни кост – Сатанаил свиваше пръсти. Усещах, че почти не лъже... Няколко от момичетата умряха. Ако объркам стъпките, и аз ще отсвиря...

- Ами Стаменка?

- Тя се самоуби - сигурно си чула.

Вече усещах кой точно е Валери; не беше много разумно, но му казах в очите:

- Ти си я убил! Изчакал си да утихне работата... и си я хвърлил през балкона. И кой знае колко други още си убил!

Вместо да ме разубеждава, той отговори:

- Сега ти внимавай! Вече знаеш всичко за мене. Утре ще ти се обадя! И не си прави илюзии – ти си моя!

Помислих си – аз съм негова, той е мой; много е вълнуващо... но в един момент става страшно...

Той усети, че се отдръпвам; тогава хвърли последната си силна карта:

- Можем да оженим, ако това е важно за тебе...

За коя жена това не е важно?! Но, вместо да отговоря, аз

ни в клин, ни в ръкав го попитах:

- Валери, как успя да минеш на тестовете? Ти си... много особен характер... Обясни ми, моля те!

- Тестовете са тъпи, а аз съм умен – отговори той скромно.

- При тестовете никой не може да излъже!

- Глупости – отговори той и си тръгна обратно през прозореца, най-вероятно, за да си прибере въжето – беше се спуснал от покрива.

На другия ден ми се обади и каза:

- Ще дойда да те взема от работа...

- Не мога, за съжаление съм заета – отговорих; не съм жената, която ще каже: “Майната ти! Не искам да те виждам повече!”. Той учтиво попита:

- Да дойда ли довечера у вас?

- Не е удобно.

- На мене ми е удобно...

- Моля те, остави ме на мира! Не искам да го правя, но... Не ме принуждавай да се обадя на шефа ти, на майка ти... или на някой друг. Нищо не искам от тебе; просто... искам да си живея живота и ти – твоя... Готин си... но ме е страх от тебе. Аз имам син! Детето има нужда от мене...

- Известно ми е; какво от това? – каза той с леко раздразнение.

- Аз съм майка – не разбираш ли?! Моля те – пусни ме! 

- Добре, мило, както кажеш – отговори Сатанаил учтиво, та чак мазно, и затвори.

Аз имам интуиция; проблемът е само да не се опитвам да й затикна устата, а да се вслушам в нея... Вече знаех какво ще направи Сатанаилчо - беше решил да ме убие.

Имам служебен пистолет – един макаров. Горе-долу мога да си служа с него, но ми е малко голям и неудобен. Извадих го от касата и си го в чантичката – за първи път, откак го имам. Но пистолета нямаше да ме спаси; Валери-Сатанаил беше хитър, силен и търпелив. Направих най-нормалното - извиках Ангел и му разказах какъв е проблемът. Той ме изслуша равнодушно и каза:

- Бъди спокойна! Какъв "Ангел" съм, ако не мога да извия врата на един "Сатанаил"?!

- Имай предвид, че той има големи мускули! Не ми се обиждай, но са много по-големи от твоите!

- Че ние няма да ходим да състезания по културизъм! – отговори Ангел и се нахили с ръбестата си усмивка.

Обсъдихме с Ангел план за действие. Не можех да се оплача на никого; никой не би приел сериозно, че съм в опасност; Ангел беше единственият ми шанс, но нямаше смисъл да стърчи до мене и да ме пази, защото ако ме видеше с Ангел, Сатанаил просто щеше да се отдръпне и да изчака подходящия момент... Защото Ангел не може цял живот да стърчи до мене и да ме пази... Мина ми през ума да зарежа всичко и да си замина за Асеновград.... Но Сатанаил щеше да дойде и там. Не, трябваше да реша проблема! 

Дойде ми една идея и я обсъдихме с Ангел. Дадох му ключове от къщи и той потегли веднага.

А пък аз си тръгнах доста по-късно с две колежки. Едната имаше кола, закара ме пред къщи. Отзад на стотина метра ми се мерна Валери; беше с тъмни очила, караше някакво фиатче; мислеше, че ако не е с джипа, няма да го видя... Помолих колежките и те ме изпратиха до вкъщи – до входната врата.

Вътре в тъмното седеше Ангел и ме чакаше – нали разбирате, трябваше Сатанаил да е убеден, че съм сама. Иначе нямаше да атакува – щеше да чака, да чака... А от това по-ужасно няма.

Допусках, че Сатанаил се е качил на покрива на съседния блок и ме наблюдава; затова се приготвих както обикновено – изкъпах се, помотах се малко гола. Ангел беше полегнал на пода и ме гледаше – така поне ми се струва – с любов...

Облякох си нощницата, погледах малко телевизия и загасих лампата... А прозореца услужливо го оставих полуотворен – ако дойде Валери да ме убива, да не ми троши стъклата...

А в тъмното, под прозореца седеше Ангел и чакаше като сфинкс. Беше си оставил пистолета си на пода, за да не му убива, и не личеше нещо да го притеснява. Тия хора явно ги обучават да чакат...

Сложих моя пистолет под възглавницата, но всъщност се чувствах напълно спокойна с Ангел до мене; май дори съм задрямала...

Стресна ме трясък; две тела се търкаляха по пода. Запалих нощната лампа; вече беше приключило – Ангел беше проснал по корем Сатанаилчо и му слагаше белезници с такава рутина, че все едно си лъскаше обувките...

Валери мълчеше, но аз се обадих:

- Не го измъчвай!

Ангел се изправи и каза:

- Не го измъчвам изобщо. Кажи сега какво да го правим!

- Да извикаме полицията.

- Ще го пуснат веднага, най-късно – утре... В какво да го обвинят?! Даже няма взлом! Той не носи оръжие... Момчето дошло при своята любима... Ще им се стори като любовна мелодрама, а не като опит за убийство...

Валери се обади от земята със задавен глас:

- Люба! Аз не ти се сърдя... Постъпи гадно, но аз те разбирам, и ти прощавам!

Изведнъж на мене ми причерня без никаква причина; изсъсках:

- Убий го, Ангеле! Удуши го и ще го хвърлим в Панчерево.

- Не става – отговори Ангел. 

- Много си мекушав! Какъв мъж си?! Убий го и ще се оженя за тебе. Заколи го... само че в банята, за да не пръска. После го нарежи на части и ще го хвърлим в някое езеро... Искам да го видя как умира!

- Хей! Много си била кръвожадна! – обади се Валери; не изглеждаше уплашен; звучи абсурдно, но като че ли по-скоро се забавляваше. Изглеждаше много зловещо, чак тръпки ме побиха. Повторих: 

- Убий го!

- Няма. Не съм убиец, полицай съм – отговори Ангел; тоя човек разсъждава с някакви схеми и правила и това е адски досадно.

Валери ме погледна в очите и ми намигна; аз продължих да настоявам, въпреки че виждах, че няма смисъл:

- Ако не го убиеш, пак ще бъда с него! Не мога да издържа - това е по-силно от мене!

- Чу ли какво ти каза момичето?! Това е самата истина! – каза Валери на Ангел; за първи път се обръщаше към него.

Ангел не обърна никакво внимание на Валери, а взе да ме поучава:

- Ами стани по силна от "това"... или си плати цената! Не ме гледай така - разговорът приключи! Ето ти го – взимай си го! На ти ключа от белезниците – аз си тръгвам...

- Много разумно! – обади се подигравателно Валери; лежеше по корем и си беше извил врата, за да ни вижда.

Аз съм човек на импулсите; докато се усетя, извадих моя макаров и го насочих в главата на Сатанаил... Но Ангел светкавично ме хвана за китката и сложи пръст под ударника на пистолета; внимателно ми издърпа пистолета и - като гръм от ясно небе - ми олупа здрав шамар. Толкова бях стъписана, че не се разревах веднага...

- Ей, боклук, какво си позволяваш?! Аз никога не съм я удрял... – обади се Валери.

Опитвах се да се държа хладнокръвно; попитах Ангел:

- Сега какво смяташ да го правим?

Държах се с него хладно; не бях права изобщо, човекът ми спаси живота, спаси ме и от това да стана убиец, но... не усещах към него нищо. Освен, може би... благодарност за шамара.

- Да изчакаме да стане сутрин и ще го откарам на шефа на пожарната – отговори Ангел.

- Откарай го при майчето му – обадих се аз, а Валери ме стрелна с един зъл поглед. 

Ангел помогна на Валери да се изправи, замъкна го в банята и там го заключи за батерията на душа.

- А сега да поспим малко! – обяви Ангел; опря един фотьойл до леглото на сина ми в детската стаичка, сгъна се в неудобна поза и моментално откърти като пън. Да му имам спокойствието!

Беше едва три часът. Отидох в банята, седнах на тоалетната чиния и се изпишках пред очите на Валери.

- Сладурано! – обади се той. – Я ела малко по-близо! Ръцете ми са вързани – не се бой...

Поколебах се малко; адски ми се искаше да докосна вързания мъж, и не само да го докосна... Но зърнах гадните пламъчета в очите му и, слава богу, удържах на изкушението. Иначе може би нямаше да съм жива сега.

Изведнъж си спомних за Ани – колежката, която изгоря при пожар; неочквано всичко ми се изясни.

- Сатанаиле – питах го. – Ти ли уби Ани преди три години? Дето й гръмна газовата печка?!

- Това пък откъде го измисли?

- Аз не мисля; аз просто знам... Не знам откъде знам, но... знам.

- Ама ти си истинска вещица! Такива са ги изгаряли!

- И мене ли щеше ме изгориш?!

- Едно ще ти кажа: мене никоя не може да ме шантажира. Ни-ко-я!

- И защо я уби? Тя беше... красива, нормална жена; има и дете...

- Искаше да ме изкара... психопат... Не може някаква лигава пуйка да ми вземе работата; на мене тая работа ми е нужна, аз не мога да живея иначе!

- И ти я уби?

- Сладурано! Не си прави илюзии! Никой нищо не може да докаже! Аз съм недосегаем! Законите на малките човечета изобщо не ме ловят!

Потреперах от ужас. Сатанаил ме гледаше злобно; усещаше, че все повече се отдалечавам от него. Скара ми се:

- Айде, разкарай се! Как може да пикаеш пред мене?! Това е свинщина! 

Бързо излязох от банята.

Заключих вратата на моята стая и я подпрях с едно шкафче; затворих плътно прозореца към балкона. Глътнах две приспивателни и си легнах. Но след половин час станах и глътнах още два стилнокс-а, и тогава вече откъртих като труп. 

Когато се събудих, беше вече светло. Ангел говореше с някой по джиесема си – доколкото разбрах, с началника на Валери. Обясни му малко несвързано ситуацията. Аз отключих, махнах шкафчето и отидох да видя какво става. Ангел и Сатанаил бяха готови за тръгване. Валери още беше с белезници. Ангел ми каза:

- Ти си стой тука; няма нужда да идваш. Поспи си още и бъди спокойна - в безопасност си.

- Чао! Обичам те! – добави Сатанаил.

 Двамата се набутаха в асансьора и изчезнаха. Аз легнах и пак откъртих – бях прекалила с приспивателните.

Ангел закарал Валери при неговия началник. Като разбрал какво е станало, шефът изпаднал в паника; веднага се обадил на майката на Сатанаил... Ангел си прибрал белезниците и си тръгнал.

Няколко дни живях на ръба на истерията, но не се обадих на Ангел. Чудех се как ще я карам оттук нататък, обаче бях категорична – за нищо на света нямаше да подам официална жалба срещу Валери – исках само да ме остави на мира, нищо друго. 

Тогава разбрах, че Валери е решил проблема веднъж завинаги. Беше лято, имаше суша и пожари; направо България гореше. Момчетата от пожарната горяха в работата си, но не в преносния смисъл, а най-буквално... 

Гледах ги по телевизията как измъкват от пламъците живи крави, деца, баби... Всеки ден се говореше за героизма на пожарникарите.

Никой не обича ченгетата и те сами не се обичат... А от пожарникарите никой нищо лошо не е видял, те само спасяват хората. Ако едно ченге се застреля, обявяват го за откачалник; но ако един пожарникар се самоубие, обявяват го за герой. 

Валери попадна на кориците на вестниците; беше загинал като герой. Е, имаше и намек, че рискувал ненужно... Явно е изпитал потребност да си плати сметките. Той смяташе, че всички имат да му плащат на него; сигурно е бил много изненадан, когато е разбрал, че и той има да плаща, неизвестно на кого... Цената не е била ниска; от изгаряне се умира много мъчително; веднъж се лепнах на печката и много ме боля...

Ходих да говоря с колегите на Валери. Разказаха, че преди да умре, измърморил:

- Мръсна гадина! Пиявица!

Така и не знам, за кого го е казал; отначало мислех, че е за мене; после реших, че вероятно е било за майка му.

На погребението я видях за първи и последен път. Беше сериозна жена, красива с някаква дискретна хубост; висока, слаба, напълно побеляла. Погребението беше много тържествено – погребваха герой. Като майка се налагаше да каже няколко думи:

- Искам само да кажа, че се гордея, че моят син живя и умря като истински мъж! – каза тя и се разрида. Направи много добро впечатление на всички. Изглеждаше на предела на силите си; шефът на пожарната я подкрепяше... От бащата на Валери нямаше и помен... Но ако трябваше да избирам баща за Валери между присъстващите, без колебание щях да посоча шефа на пожарната. Това дори не е догадка; това е само... интуиция. 

                                                                              ***

След тая история Ангел спря да ми се обажда; точно ми стана интересен... и се изниза. Годините се търкалят, вече наближавам трийсет и пет... но след Валери повече никой никога не пожела да е до мене за малко повече от една нощ...

Знам със сигурност, че ако бях се хванала с Валери, щеше да ме убие – рано или късно... Но въпреки това понякога ми липсва; ама ужасно ми липсва...

 

 

 

От дете имах чувството, че около мен витае някаква ужасна тайна. Не съм го осъзнавала, но това винаги ме е подтискало. 

Като се замисля, си давам сметка, че никога не съм била обикновено момиче. Не помня да съм си играла с кукли; не харесвам обувки на висок ток; не обичам романтични комедии, а екшъни. Не съм сантиментална ревла, дори напротив – като бях в шести клас, се сбих с едно момче и му счупих носа. А мама ми даде пет долара за награда!

Всичко това не подхожда на привлекателна млада дама, каквато съм аз, поне на вид. Все пак не се чувствам мъжкарана. Например, не харесвам футбола; не мога да разбера защо мъжете истеризират, като гледат как някакви добичета ритат топка.

Лошото е, че май доста приличам на мама. Уважавам я, защото тя е силна жена; за някои неща дори й се възхищавам. Но имам проблем с нея и си го знам...

Всичко започна, когато преди четири месеца на майка ми й откраднаха един цял тир с дамски обувки. Майка ми има малка обувна фабричка, или по-точно - цех; там работят, както се казва, на ишлеме. От Италия идват заготовките, моделите също са техни. Майка ми произвежда обувките и ги изпраща обратно в Италия. Оттам й превеждат парите за заплати.

Обаче тирът със стоката тръгна към Калотина и изчезна. Първо идваха от полицията, разследваха, но се разбра веднага, че нищо няма да открият. Готова продукция и друг път беше изчезвала; само че не цял тир.В такива случаи майка ми си прибира застраховките, но тоя път кражбата беше по-крупна. Застрахователите се обърнаха за помощ към една детективска агенция – “Саламандър”.

Дойдоха два джипа мъже с черни костюми, разпитаха всички в предприятието, разровиха навсякъде. На мен данданията ми беше интересна и бягах от лекции, за да стоя при мама в цеха. На четвъртия ден намериха тира изоставен край Опицвет, а няколко дни по-късно откриха част от обувките, скрити в някаква плевня. Но две трети от стоката така и не се намери. Най-неприятното беше, че и шофьорът беше изчезнал...

Седмица по-късно намериха трупа му; беше убит с четири изстрела в тила. Полицаите разследваха, но не откриха нищо. Един цивилен полицай каза на майка ми:

- Убиецът е бил ненормален. Един куршум в главата стига; за какво му е било да стреля четири пъти? Явно му е доставяло удоволствие... Садистите като почнат, и няма спиране!

- Ами хайде, хванете го тоя изрод! Какво чакате?! – разпореди се майчето.

Ченгето взе да се оправдава:

- Това е професионално убийство; такива най-често остават неразкрити.

Майка ми използва случая да го клъвне:

- Когато някой циганин заколи жена си, сте големи разкривачи. Обаче като има истинско убийство, хич да не ви търсим, така ли?

По някакъв начин майчето си е извоювало правото да казва неприятни неща на хората и те да си траят. Ченгето отговори извинително:

- Госпожо, ние работим по четири-пет случая едновременно; претрупани сме. Ако няма улики, направо отиваме на следващото убийство... Колегите от “Саламандър” са по-свободни... и по-мотивирани.

Полицаите се изнесоха, а частните детективи продължиха да се ровят и да търсят кашоните с обувки, а също и убиеца.

 Покрай тая история се запознах с Даниел. Аз изглеждам поне на двайсет, но нямам и осемнайсет. Тръгнах на училище на пет години, а сега съм студентка в първи курс - икономика. Майка ми настоява да изучавам обувното производство, така че половината време кисна в обувния цех. Не е много романтично, но какво да правя? Засега не съм показала никакви специални таланти – не мога да пея, не съм добра на тенис, нито печеля математически олимпиади; затова се занимавам с табани и саи... Нямам особени дефекти, но понякога си мисля, че не блестя с нищичко... Е, важното е, че Даниел ме оцени точно такава, каквато съм!

Той работи в детективската агенция. Много е амбициозен – само на двайсет и две години е, а вече е началник – ръководи бригада от четирима души. Освен това следва право задочно. Как успява и да работи, и да следва, и да намира време за мене, направо не знам. Мисля, че много ме обича, но и той, и аз не сме много по признанията в любов.

Станахме гаджета с Даниел; за мен беше крайно време. Всичките ми състудентки имаха полов живот от години; аз бях почнала вече да се чувствам непълноценна... Мене малко ме е страх от мъжете. Майчето ми набиваше в главата – преди, когато уж бяхме приятелки:

“Започни когато искаш и с когото искаш, но гледай ти да си го избереш, а не някое говедо да ти се натрапи и да не можеш да му откажеш... Мъжете са тъпи, похотливи и агресивни животни, не го забравяй! За тях жените сме само обекти за консумация – нещо като ходещи пържоли... Не гледат на нас като на човеци, не ги интересува любовта; интересуват ги циците, задникът, и да си пъхнат органа... А после всички последствия са за нас! Те нищо не рискуват – винаги ние сме губещите... ”

Желаещи “да ме изконсумират” имаше предостатъчно, но все не попадах на точния човек; ако нищо не ми трепва отвътре, за какво да се прежаля? Само заради... технологията?! Не, благодаря... Обаче като срещнах Даниел, разбрах, че той е мъжът за мене. Аз си го избрах; направихме го когато и както аз исках! Даже притесних момчето... Но вече знам, че чакането си е струвало.

Скоро обаче се намеси и майка ми – тя нали има манията всичко да контролира... Майчето е опасна жена! Ходи винаги с обувки собствено производство – с дванайсетсантиметрови токове. Придобила е артистичната походка на човек с вързани тухли на стъпалата. Висока е един и петдесет и шест; обаче гласът й е като на двуметров генерал... Като си свали обувките, изчезва между масите. Затова не ги сваля никога; подозирам, че когато е с гадже, и в леглото е с обувки.

То пък гаджето й е едно... Тая жена не е съвсем наред, казвам ви! Сладура – интимният приятел на майка ми – е само две години по-голям от моя Даниел! Майка ми направи Сладура шеф на охраната на фабричката, а той надомъкна разни приятели и ги назначи за охранители – всичките изглеждаха като махленски хулигани... Изобщо, Сладура се пише мутричка, но пред мама е мек като разварен кренвирш. Майчето му крещи и го унижава пред всички, а той търпи. Един път така го удари, че му счупи едно ребро; а Сладура някак си се гордееше с това...

Майка ми настоя да поканя Даниел на обяд – да го опознаела... Знаех си какво ще стане! Майчето уж се държеше учтиво, но на десетата минута почна полека-лека да унижава моето момче. И то - в нарастваща градация... Може би искаше да му покаже кой командва... а може би майка ми изобщо не може да се държи по друг начин, особено с мъж. Познавах майчето и знаех, че след няколко минути ще почне да му крещи, а след няколко часа може и да го удари... Майка ми цял живот се е учила да манипулира и да командва хората; напредва стъпка по стъпка, но никога не отстъпва; на петата минута се държи покровителствено, на десетата те прекъсва на средата на изречението, на двайсетата приятелски те тупва по бузата... и докато се усетиш, те командва и унижава; както тя самата се изразява: “Направих го на трътка!!!” Даниел е кораво мъжкарче, но се видя в чудо! А и то как да се държиш с една свирепа жена на такава възраст, че може да ти бъде майка!? Да я биеш, не върви; да я псуваш – ти ще кажеш едно, тя ще отговори сто...

Опитах се да защитя Даниел; троснах й се, че искам да уважава моя избраник, обаче... с майчето никой не може да се пребори. Мразя я! Майка ми е, но я ненавиждам! Между другото, ако аз бях на мястото на Даниел, сигурно щях да избягам само заради перспективата да имам такава тъща... Но той остана заради мене. А пък аз няма къде да избягам; от родната си майка не е лесно да се отървеш. Освен ако...

Казах на Даниел:

- Слушай! Има нещо гнило около моята майка; усещам го! Аз съм жена и имам интуиция.

Той използва момента да ми направи комплимент:

- За мен си първо човек, а после жена... Имам те за верен приятел.

- Дани, майка ми нещо лъже и крие... Питам се дали не краде сама от себе си. Подозирам, че застрахова стоката, открадва я и прибира застраховките. А после я продава на италианците.

Даниел се отнесе сериозно към темата:

- Това и аз си го мислих, защото е логично. Иначе къде изчезват стотици чифтове обувки?! Все някъде щяха да се появят! Нашите хора наглеждат обувните магазини...

- Освен това искам да открием къде е баща ми – тая може и да го е убила; уж през деветдесета бил заминал за Южна Америка и там изчезнал... Някаква тайна витае в моето семейство, казвам ти! От дете усещам, че нещо се крие от мене! Това винаги ме е потискало...

- Защо точно сега реши да разработваш майка си?!

- Ами... Защото е кучка... и се държи отвратително с тебе...

За моя изненада Дани ме упрекна:

- Не наричай така майка си! Не е красиво... Аз не й се връзвам; а ти някой ден ще се махнеш от тая къща... Нали скоро ставаш пълнолетна!?

- Тя няма да ме остави; аз съм й кученцето, нали разбираш... И още нещо не мога да й простя - онзи човечец с куршумите в главата. Шофьорът на тира, дето са го убили. 

- Приятел ли ти беше?

- Не. Преди да те срещна, не съм имала нито приятели, нито приятелки; само една всепоглъщаща мама. А шофьора съм го виждала само няколко пъти. Какво да ти кажа - обикновен човечец; бачкатор. Беше като някакъв грижовен мишок, който гледа да занесе нещо на мишлетата вкъщи... Стана ми адски кофти, като го застреляха... Не забравяй, че съм расла без баща; не знам нищо за татко ми, освен че е бил изрод и ни е изоставил. Чудно ми е не това, че ни е изоставил, а че изобщо се е хванал с майка ми...

Като истински детектив, Даниел веднага ме заразпитва:

- Баща си помниш ли го?

- Не, абсолютно. Въпреки че понякога ми просветва едно мъжко лице с мустаци, наведено над мене...

- А някой друг роднина?

- Нямам роднини. Ако имам, не ги познавам.

- Никакви? Това е странно! – изкоментира той; аз си знаех, че е странно.

- Дядо ми умря, когато бях трети клас. Не помня да съм го виждала; спомням си само, когато дойде телеграма от някакъв дом за алкохолици и социално слаби. Уведомяваха ни, че е починал. Майка ми, като разбра, ме наби ей така, за нищо...

- Друго какво си спомняш?

- Ами... нищо особено. Как ме влачат по болници... И чичо доктор използва дупето ми за игленик... Аз плача, а мама ми удря шамари. 

- Боледувала си от нещо, така ли?

- Не помня. Явно съм била нещо дефектна... – Даниел ме гледаше с любопитство; ядосах се и му се троснах: - Стига си ме разпитвал! Не ми е приятно! Кажи: обявяваме ли война на мамундера?!

- Имам много работа...

- Много те моля! Може би е грях да го кажа, но… всеки ден си мечтая майка ми да умре! Ако я вкараме в затвора, ще бъда свободна и богата! И ще бъдем заедно с тебе!

Той се съгласи не много охотно:

- Възможно е да научиш неща, които направо да ти преобърнат живота. Може например да се окаже, че си осиновена...

- Ако съм осиновена, ще черпя! Знаеш ли откога си мечтая да се окаже, че не съм дете на майка ми, а на някакви свестни и благородни хора...

- Всички така казват, докато не се сблъскат с проблема. Един господ знае, ако почнем да ровим, какво ще излезе! Истината е опасно нещо...

- Готова съм да поема риска! И освен това те моля! Тоя живот ме задушава! По-зле не може да стане...

- Е добре... Искам ключ от вас и да ми кажеш кога майка ти я няма в къщи. Ще се наложи да преровя каквито има стари документи. Трябва ми единният граждански номер на майка ти и всички други данни, с които разполагаш! От тебе искам да я държиш под око и да ми казваш къде ходи! Ще видя какво може да се направи .“Саламандъра” има връзки навсякъде – включително в общината и във всичките възможни архиви... Обаче не мога да действам от името на агенцията без разрешение – не е етично. Ще помоля шефа – той е готин... Особено между първото и третото уиски – тогава е душичка... Ще му кажа, че става дума за любов...

Даниел е сериозен човек; знаех, че ще направи всичко възможно, и дори повече. 

Само след две седмици Даниел ми каза:

- Готово! Шефът ми разреши, когато нямам спешни задачи, да действам по твоя въпрос от името на “Саламандъра”. Но накрая, само ако имаме резултат, ще трябва да преведеш една сума на агенцията – колкото да си покрием разходите. Нали разбираш – не зависи от мене... Няма да е нещо непосилно...

- Няма проблеми – отговорих, без да му мисля.

- Тогава почваме! Две хиляди души работят за нас. Имаме офиси в цяла България. Но ще бъда по-зает от обикновено...

Даниел изчезна от полезрението ми и се превърна в един глас по мобилния телефон. Разбрах, че е влизал вкъщи, само защото намерих една роза на възглавницата ми.

След две седмици Дани се появи горд и тържествуващ. Аз бях нетърпелива:

- Какво има?

- Амии... Анкетата напредва... – играеше си той с моето нетърпение. 

- И какво? Откри ли нещо?

- Малко... Имам една новина за тебе.

- Татко жив ли е? Къде е?

- За него... почти нищо... Изглежда, че е в чужбина, а може и да не е между живите. Но има нещо друго интересно – ти знаеш ли, че си имала по-голям брат?!

- Моля?

- Родил се е само година и три месеца преди тебе! И после е изчезнал... Аз неправилно се изразих – може и сега да е жив и здрав. Просто още не съм го открил.

- Ще попитам кучката...

- Добре, но внимавай! Да не се издадеш, че ровим около нея. Положението може да се изговни – изискано ме инструктира Даниел. Но в сравнение с мръсната уста на майка ми, той се изразяваше като дете невинно.

Вечерта вкъщи се опитах да задам разни въпроси на майка ми, обаче тя беше адски кисела. На другия ден пък се домъкна със Сладура и се затвориха в стаята на майка ми; скърцаха там легла, пъшкаха... Отврат! 

Чак след два дни – в неделя на обяд – майчето ме замъкна на китайски ресторант да обядваме. Между другото, майка ми излъчва някакъв щур сексапил; като влезем някъде, всички мъже се наострят. Парадоксът е, че аз съм двайсет години по-млада от нея, а като сме заедно, никой не ме забелязва! Но аз съм свикнала; важното е, че Даниел ме забеляза! Друго не ми и трябва.

 Поръчахме си дим сун. Сладура закъсня и аз успях да я питам:

- Майко, аз случайно имам ли си братче?

Тя уж много се владее, обаче тоя път изпусна един адски стъписан поглед; но само след секунда прие обичайния си железен вид и закова:

- Глупости! Това пък откъде го измисли?

Аз отговорих адски тъпо:

- Сънувах един сън, че имам брат! И се казва като мене - Станислав! Къде е той? Жив ли е? Какво го направи? Продаде ли го?

Майка ми ме погледна внимателно и всичко й стана ясно – чете мисли, кучката... Отговори спокойно:

- Е добре, и да си имала брат, вече нямаш!

В тоя момент дойде гаджето на майка ми. Ухили се до ушите, поздрави ни, а мама му каза:

- Сладур, бегай си намери някаква работа за малко. Излез вън, изпуши две цигари...

Майка ми на моменти се разпорежда като някой мачо. Сладура взе да мрънка като обидена кокона:

- Е, айде сега... Навънка е минус осем градуса...

- Имаш си козина да те топли – изкикоти се майчето. То наистина, Сладура е космат като шимпанзе; бръсне се два пъти на ден, но от яката му стърчат фандели от косми. Майка ми му подаде ключовете от колата си:

- Я иди зареди моето беемве. Обаче иди на О-ем-ви и му сипи зимен дизел! Ето, вземи ключовете... Имаме тука един важен разговор с детето...

- Добре де, щом толкова ви преча... – измърмори “Сладура” и покорно излезе.  

- Слушай сега, момиченце мое сладко! – каза майка ми. – Само едно ще ти кажа! Не си пъхай носа в моите работи!

- Къде е брат ми? Искам да го видя!

Майчето постепенно побесняваше, но се опитваше да се владее:

- Имаше брат наистина, но той вече не съществува! Дадох го за осиновяване в един дом... и той почина. Това беше в началото на демокрацията, децата по домовете бяха недохранени... Избухнала някаква епидемия... мисля, че беше хепатит... Умряха много деца, и брат ти в това число. Не постъпих добре, обаче нямах избор; вече не мога да го върна... И нито дума повече – не ме питай! Тая тема ми е много неприятна! Ясно ли е?!

След малко Сладура се върна и приказвахме само глупости – как профсъюзите се натискали да се набутат във фабричката на мама, за да й пият кръвчицата...

Като си тръгвахме от ресторанта, се оказа, че някакъв олющен пикап е паркирал и е затапил беемвето на майка ми. Тя натисна клаксона два-три пъти; дотича един чичо с офицерска шуба, леко наквасен. Огледа майка ми и каза важно:

- Спокойно бе, жена! Го-ле-ма работа... Що требва да се нервничи?

Не беше точната реплика... Майка ми се разкрещя и изсипа цял чувал най-вулгарни псувни; явно беше съвсем прегряла. Събра се публика и чичото се почувства задължен да й отговори, за да не стане за смях. Като я гледаше каква е дребна женица, не осъзна опасността и я нарече: “тъпа, стара пуйка”; голяма грешка! “Тъпа” и “стара”, как да е, но думата “пуйка” винаги и безотказно вбесява майка ми.

Без никакъв преход майчето извади пистолета си и се нахвърли като фурия върху мъжа; а му беше до рамото. Взе да го налага с дръжката на пистолета по главата. Човекът беше така изненадан, че изобщо не се защити... След секунди се свлече на земята. Майка ми заби за последно острия си ток някъде между краката му; чичкото подритна като жабче, сдрусано от електически ток. Сладура гледаше с някакво упоение и не помръдваше. Щом приключи с кютека, майчето кресна оглушително на гаджето си:

- Ами ти какво гледаш бе, смотаняк!? Какъв мъж си?! Лигльо!  

Публиката нарастваше, но никой не съчувства на як мъж, пребит от дребна женица... Даже някакъв се обади:

- Леле, ако имах такава жена, щех аз да мием чиниите!

- Ще миеш и хоро ще играеш! – отговори майчето и се изкикоти истерично. Луда жена!

Същата вечер звъннах на Даниел и му разказах, че майка ми е дала брат ми за осиновяване и така нататък.

- Не е трябвало да повдигаш темата изобщо!

- Ама аз не споменах нито дума за тебе...

- Много хитро... Извинявай, ама това е пуешка постъпка....

За първи път се поскарахме. Изкуших се да му се разкрещя, но изведнъж осъзнах, че ако го направя, ще се превърна в бясна кучка като майка ми... Овладях се. Даниел беше прав, но се държа гадно; помислих си, че вече не ме обича...

Плаках в леглото и си представях как се самоубивам... После пък се размечтах, че може и да не съм дъщеря на майка си. Но това са само фантазии; във всяко огледало се вижда, че сме почти като клонинги; само дето съм десет сантиметра по-висока; обаче винаги ходя с плоски обувки, за да не стърча над майка ми. Не че ми е забранила; и аз не знам защо... Иначе всичко ми е от нея – включително сивите очи на вълчица.

След два дни с Даниел пак се видяхме, все едно, че нищо не е било. Той се старае да изглежда като мутра; вече ми призлява от тая мода. Казах му:

- Дани, моля ти се, стига си я бръснал тая глава! Остави си малко косичка – много по красив си! Така си зловещ...

- Целта ми не е да съм красив. Като приличам на мутра, по-лесно си върша работата... Много съм млад и ако изглеждам захаросан, няма да имам авторитет... Слушай сега – братчето ти не можем да го открием нито при живите, нито при мъртвите. Просто се е изпарил! Като говориш пак с майка си, разпитай я има ли някъде смъртен акт за него, изобщо някакви документи! В общината цари пълна бъркотия; за брат ти намерих само, че е роден и после нищо...

През главата ми мина абсурдна идея; веднага я изтърсих:

- Дани, ами дали не е възможно оня – Сладура – да ми е брат?

- Ами майка ти нали спи с него? – попита малко объркан Даниел.

- Чукат се, крещят, леглата скърцат и не мога да спя.... Защо?

- Е че как, ако й е син...?

- Подценяваш майчето! От нея всичко може да се очаква. Тя не признава чужди правила; тя самата е правилото... От друга страна... По възраст и по документи не знам дали се връзва.

- Възрастта е нещо относително; няколко години винаги могат да се скрият... – обясни Даниел хладно и логично.

Всичко това ми се видя абсурдно; попитах:

- Как е възможно? Нали има документи за всяко нещо?!

Отговорът съвсем ме шашна:

- Стотици хора в България живеят с фалшива самоличност. За това трябват само малко връзки и много пари... Ако познаваш нужните хора и плащаш добре, ще ти издадат документ, че си сиамски близнаци! Сега става малко по-трудно, но преди е било съвсем лесно. 

Като се замисля, прав е; постреснах се малко: 

- Значи, е напълно възможно оня боклук да ми е брат?

- Не е невъзможно... Но вероятността за това е минимална; колкото и за всеки друг между деветнайсет и двайсет и няколко... Дай да не се занимаваме с фантазии; всичко подлежи на проверка!

Седмица по-късно ми се обади гъгнив задавен глас като от оня свят. Не познах гласа и той се представи:

- Аз съм, Даниел!

- Не знам кой си, но ме лъжеш! – отсякох аз.

- Аз съм бе! В петък си лягахме... Имаш две сладки бенки точно между операцията от херния и...

- Стига простотии! Защо фъфлиш така? Да не си се надрусал? 

- Пребиха ме. Обаждам се от една болница...

За половин час се добрах до Даниел. Лицето му не се виждаше от превръзки. Лежеше до някакъв изкукуригал дядка, който изучаваше пукнатините по тавана.

- Бяха с маски! Нито знам кои бяха, нито пък за какво... Изненадаха ме! - не много членоразделно ми разказа Даниел.

Знаех, че са го изненадали; момчето ми си го бива - вдига сто и трийсет от лежанка, а освен това има кафяв пояс по киокушинкай – карате.

- Бяха с бухалки! Налагаха ме мълчаливо... Като че тупаха черга. И нищо не ми казаха. Нищичко!

И двете му ръце бяха гипсирани; на дясната му ръка и кокалчетата бяха омотани с кървав бинт. Полюбопитствах:

- А какво ти е това на юмрука?

- О, това е най-сладката ми рана! Успях да избия зъбите на един от тях. Извадиха ми парченце зъб от кокалчето... Проблемът ми е, че май няма да мога да си свивам пръста. Един вид, постоянно ще показвам среден пръст на всички... Иначе ще се оправя след месец-два; даже всичките ми зъби са си тука! Е, поне корените де...

Даниел се опитваше да се държи бодро, но всъщност беше в депресия. Не се хранеше изобщо. Не можеше да яде с лъжица; устните му бяха целите в шевове. Купих му сокове и боза; направих му отвара от овесени ядки с мед и го убедих да смуче яденето с тръбичка. Той се поотпусна, благодари ми и най-после сподели с мене какъв му е проблемът:

- Изложих се, Стани!  

- Глупости!

- Набиха ме като последен глупак... Пред собствения ми блок... За какво съм тренирал толкова!?.... Трябваше да си нося пистолета...

- По-добре, че не си имал оръжие! Можеше да стане страшно... – изкоментирах аз съвсем по женски.

Даниел продължи да фъфли:

- Не мога да спя; будя се нощем и си мисля: а може би съм се уплашил и съм блокирал?! Дали пък не съм едно... безгръбначно?

Много ме трогна, като го гледах такъв: искрен... слаб, изпълнен със съмнения; човек, а не някаква напомпана мъжка фукня... Не че той е такъв, но на кой мъж му е чуждо? Прегърнах го:

- Ти си най-смелият мъж, когото познавам! И аз те обичам! Само на седемнайсет съм, обаче усещам, че винаги ще те обичам...

Вместо да ми каже, че и той ме обича, Даниел тъжно въздъхна; на моменти не ги разбирам мъжете...

Същия ден чух майка ми, че говори по мобилния:

 “Да... Ама стига си хленчил – какви мъже сте, бе?!... Уредила съм ти – иди утре в единайсет... Има звънец – отдолу се звъни; ще се ориентираш. Айде... Не се притеснявай за парите – аз ще й ги преведа...”

Вече имах предчувствие, но реших да проверя. Отидох при доктор Велинова в десет и половина. Тя е семейният ни зъболекар; от дете ми прави зъбите. Занимава се и с лицево-челюстна хирургия. Казват, че е добра, но взимала скъпо. Тя се учуди, че ме вижда:

- Здравей, Стани, ама ти нямаш час за днес!? Какво има?

- Не можах да спя през нощта от болки...

- Добре, ама ще можеш ли да изчакаш? Имам пациенти за операция.

Към единайсет се звънна; за всеки случай се скрих в тоалетната, но оставих вратата притворена, така че да мога да надзъртам. Не се учудих особено, като видях Сладура. Устата му беше като настъпен домат. Даниел добре го беше подредил. Моето кандидат-братче влезе при зъболекарката; аз се изнизах и си тръгнах.

Отидох пак при Даниел. Той беше без превръзки по лицето; разглеждаше се тъжно с едно огледалце.

- Не е толкова зле – опитах се да го успокоя. – Приличаш на истински екшън-герой...

- Екшън-героите не ги бият като последни глупаци...

- Стига глупости! – скарах му се аз. – За мене ти си направо... супермен! И ако искаш да знаеш, за един бит дават десет небити! 

Даниел продължи да се разглежда.

- Сигурно може да се направи пластична операция... – измрънка и въздъхна. Мислех, че мъжете не се тревожат за такива работи...

Разказах му за моето разкритие.

- Браво на тебе! – каза моят екшън-герой. – Добра работа. Имаш ли нещо против Сладура да изтърпи... известно наказание?

- Че защо да имам нещо против?

- Ами нали си беше внушила, че може да ти е брат?!

- “Брат”... е само една дума. В моето положение... всеки може да ми е брат; всеки може да ми е баща... Ако искаш, убий го това леке! – заявих решително, но в същото време усетих с корема си, че нещата не са толкова прости. Не винаги сме това, което си мислим...

Даниел сложи капак на темата:

- Добре. Сладура и неговата компания ги остави на мене...

Аз се постреснах: 

- Дани, да не направиш някоя глупост?

Даниел веднага взе да ме успокоява:

- Аз съм човек на закона; няма нищо лошо да правя. Но шефът е бесен и това е достатъчно... Сладура и неговата компания не нападнаха само мене лично; те настъпиха опашката на “Саламандъра”. Това на никой досега не му се е разминало...

- Я чакай! Нали уж използвахте само законни средства? 

- Ние – да; обаче си имаме едни партньори – застрахователи; те преди бяха откровени бандити. Правим си разни услуги; сега е техен ред... Шефът ще се обади... и проблемът ще бъде решен. Има си хора за всичко...

Дадох си сметка, че работата може да се окаже дебела... Попитах го:

- Дани, тука безопасно ли е? Охраняват ли те?

- Нашата фирма охранява болницата.

- А пистолет тука имаш ли? 

- Не ми трябва. Имам тука една джаджа с бутон, ако го натисна, охраната ще дотича веднага.      

Поуспокоих се за Даниел. Но си имах план и го преследвах:

- Това е добре. Ами къде ти е пистолетът?

- Нямам – Даниел вече ме гледаше подозрително.

- Как така?! Не може с тая професия да нямаш оръжие!

- Нямам законно оръжие. Иска се много време и пари: трябва да ходиш на курсове, да се явяваш на изпити... Освен това се вадят поне десет документа. Все се каня...

- Добре де, ами нали спомена, че имаш някакво пушкало?

- Че кой няма?! Имам пистолет, но незаконен. Едно малко маузерче...

- Къде е?

- Какво си ме заразпитвала?

- Дай ми го! Страх ме е. Имам чувството, че хората на Сладура ме следят... Може и на мен да ми се случи нещо – излъгах аз, но без големи угризения, защото можеше и да се окаже вярно.             

- Хич не ми се вярва... Твоята майка не би позволила да ти се случи нещо.

Аз продължавах да упорствам:

- Много те моля, дай ми го! Ще съм по-спокойна.

- Не е работа на жените да размахват патлаци!

- За тебе аз какво съм – жена или човек?!

Даниел помисли и каза:

- Сигурно съм доста безотговорен, но ти имам доверие. Ти си най-мъжкото момиче, което познавам! А си мислех, че никога няма да намеря жена като за мене. Жените са тъпи пуйки! Всички освен тебе!

Той ми каза откъде да взема ключовете от жилището му и добави само:

- Вадиш капачката на комина и бъркаш надолу – ще го напипаш. Знаеш ли да стреляш?

- Разбира се. Майка ми има зиг-зауер. 

Сърцето ми се късаше, като гледах Даниел... Скоро нямаше да се оправи - и двете му ръце бяха счупени; беше се пазил с тях от ударите. Дори не можеше сам да иде до тоалетната; на мъжете нали ръцете им трябват за тая работа... Но моите ръце бяха здрави. Казах му:

- За всичко, за което ти трябват ръце, разчитай на мене!

- Тая работа май почва да ми харесва... – Даниел направи гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

Тръгнах си; по пътя си мислех: идва един момент, когато жената трябва да поеме в своите ръце оръжието и да се погрижи за всичко.   

Отидох до квартирата на Даниел. Взех пистолета от комина, после петнайсет минути си мих ръцете от саждите.

Първата ми мисъл беше да ида да застрелям гаджето на майка ми, но после си казах: това не е женска работа. Има кой да реши проблема със Сладура; некрологът му е поръчан.

Аз си знаех какво трябва да свърша.

Качих се на един претъпкан тролей; спомних си, че майка ми е обещала да ми купи опел “тигра” за рождения ден; трябваше да издържа още само два месеца, за да го получа. Обаче не можех да чакам повече... Майната му на опела!

Прибрах се вкъщи.

Тресях се от напрежение; едвам уцелих ключалката, за да си отключа.

Седнах на фотьойла, заредих пистолета и зачаках. Стъмни се. Майка ми ходи на йога в четвъртък, после се прибира. Седях дълго. Мислех си разни глупости.

Мина ми през ума нещо съвсем идиотско – ами ако Дани ми е братче?! Не дай си боже...! Всичко друго мога да приема, само не и това! Зарекох се: сега вече ще науча истината. Ами ако мама откаже да говори...? Тогава какво? Ще я убия ли?  

Изведнъж ми дойде идея – гениална, разбира се; то на мене други не ми идват... Донесох моя стар касетофон; сложих го под канапето така, че само като натисна един бутон, да почне да записва. Казах си гордо: сега вече ще наглася майчето!

Накрая тя се прибра. Щом я чух, включих магнитофона.

Влезе в хола и каза в присъщия й изискан стил:

- Станислава, що седиш там в тъмното? Да не се пипаш сама?!

Ако е за крещене, имам наследствени данни:

- Ще те застрелям, кучко проклета! Ти си осакатила гаджето ми!

- Моля? – учтиво попита майка ми.

- Аз съм непълнолетна още два месеца! Нищо не могат да ми направят!

Майка ми изглеждаше спокойна и почти радостна.

- Добре, моето момиче! Нормално е една тинейджърка да воюва с родителите си. Аз съм ти едновременно и строгият баща, и майката; ако не воюваш с мене, няма да стане човек от тебе! 

- Ще си платиш за това, което направи с Даниел!

- Не съм го докоснала с пръст! – издекламира тя невъзмутимо.

- Я стига! Ти си дала заповедите! Сладура без тебе не би посмял и муха да убие!

Майка ми ме погледна втренчено, замисли се за секунда, огледа се… Клекна и намери магнитофона; поклати глава тъжно, което значеше: “Защо съм наказана с толкова тъпа дъщеря?” Стръвно заби острото си токче в електроуреда. Изрече спокойно, все едно, че нищо не се е случило:

- Не е точно така. Не съм заповядвала да убият шофьора на тира. Тоя мишмурок, моля ти се, дръпнал маската на Сладура и видял лицето му. Така че се е наложило...

- Но да пребият Даниел, това ти го заповяда, нали?

Майка ми отговори адски сериозно:

- Добре. Така е, признавам. Ако искаш, имам следното предложение. Вземи осакати моето гадже и сме квит. Става ли? Ако искаш, даже го убий! Аз не съм дребнава...

- Както ти си убила брат ми, така ли?! – казах напосоки; просто ми беше писнало от тия семейни тайни.  

- Не съм убила брат ти. Какви са тия глупости?! Брат ти е жив и здрав!

- Къде е?

- Хей! Това пищовче дали е заредено? – попита майка ми; все още тя контролираше положението, а не аз...

Гръмнах в огледалото; около дупката се образува паяжина от пукнатини. Майка ми се постресна, но се постара да не го покаже. Използвах момента и поставих ултиматум:

- Имаш само един шанс. Да ми кажеш всичко. Това е единственият начин да ти простя...

Мама леко се подсмихна:

- Ауу, каква си ми страшна!

- Защо преби Даниел? Заради скапаните обувки?

- Защото си навря носа в моето лично пространство! Моите работи изобщо не го засягат!

- Кои работи?

- Ами.... да кажем, за брат ти.

- Какво с брат ми? Внимавай, маменце! Ще ти пробия трето око и наистина ще заприличаш на индийски гуру! 

- Не можеш да застреляш родната си майка!

- Мога, и още как! Не съм по-малко зла от тебе! Иначе да си ме унищожила досега... Имаш последен шанс – кажи какво е станало с брат ми! Къде е брат ми? Три... Две!

Тя не изчака да стигна до нулата и изкрещя:

- Пред тебе!

- Да не би да искаш да кажеш, че ти си брат ми?!      

- Не, дете мило невинно. Ето го брат ти!

От огледалото ме гледаше поразкривен образ – една побесняла тинейджърка с пистолет в ръка.  

- Ти си брат си! – изкрещя майка ми.

- Моля? Откачаш ли? – попитах аз кротко; дуелът на гласовете ни тя го беше спечелила. Но и тя отговори кротко:

- Не. Това беше през деветдесета година, в държавата цареше пълен хаос; по улиците крещяха разни тълпи, старата власт падна, а нова още нямаше... Разни мутрешки групировки никнеха като гъби и грабеха от държавата... Ти беше на две години и половина; писах на баща ти, че детето е тежко болно и той ми изпрати няколко хиляди долара...

- Като си почнала, казвай всичко! Къде е баща ми? Жив ли е още?

- Не знам. До миналата година беше жив. Баща ти е в един затвор в Колумбия. Хванали са го с два и половина килограма кокаин. Там дават по година на всеки сто грама кока, така че са му дали двайсет и пет! Остава му да лежи още шестнайсет години. Не исках да ти казвам, за да не те травмирам. Баща ти е един боклук! Не го бива за нищо, дори за наркотърговец. Други въпроси?

Това за баща ми мина покрай слуха ми като някаква маловажна информация; научавах по-важни неща. Изкрещях:

- Продължавай!

- Добре. Закарах те в една болница в Рудозем – там се съгласиха... Махнаха ти пениса... Всъщност важното при смяна на пола са хормоналните инжекции. 

- През деветдесета съм била на една годинка! 

- Не, на две и половина, но после – с новата самоличност – ти свалих година и нещо от възрастта. Всъщност си родена през осемдесет и осма, а не през осемдесет и девета...

- Можела съм да умра на тая възраст!

- Реших да поема риска... – отговори майка ми; смела жена, няма що! Продължих да ровя:

- Ами после, когато бях на единайсет и пак ме оперираха? От херния ли беше?

- Не. Дооправяха ти женските органи. Присадиха ти още нещо...

- Откъде са взели женските ми чаркове? Да не си заклала някое момиче?

- Глупости; аз да не съм Джаки-рипърката?! Някакво момиче беше починало от енцефалит... Това не е важно.

Опитах се да смеля информацията; събрах сили да произнеса:

- Значи всъщност аз съм мъж, така ли?

- Глупости! Ти си пълноценна жена, момичето ми! Можеш да раждаш! Можеш да създаваш живот! Какво повече искаш?! Дадох маса пари, за да ти създам нова самоличност!

- Нямала си право!

- Така ли? А защо? Аз те родих! Ти беше част от мене! Можех да те абортирам, или да те удуша и да те заровя на двора... Никой нямаше да разбере, че изобщо си съществувала! 

Тази жена явно гледаше на мене като на някакъв чарк от нея, който има наглостта да твърди, че е отделно същество! Мразех я! Изкрясках в лицето й:

- Да го беше направила, но да не ме беше кастрирала!

- Не съм те кастрирала... Направих те човек... от по-висша категория! Не исках да отглеждам момче... да си мандахерца патката и да мастурбира... Мъжете са боклуци! Те са... тъпи, нагли и зли. Вярвай ми – имах братя и знам какво представляват. Докато са малки, са сладки, но като ги сдруса пубертета... гледат само къде да си напъхат гадния орган и нищо не ги интересува... Не ги интересува дали жената е съгласна! Да не ти разправям какво съм изтърпяла от мъжете... Всички мъже, с които съм общувала, се оказаха похотливи боклуци! Баща ми, братята ми, мъжът ми – всички до един! Ако можех, на всичките бих им отрязала органите...

- Обаче си можела да ме кастрираш само мене, така ли?!

- Ако знаеше... Само ако знаеше... какво съм преживяла... Щеше да ме разбереш. Обаче майките не разказват такива неща на дъщерите си.

Тя очакваше да я заразпитвам, но аз изведнъж отмалях и само слушах, все едно, че гледах театър. Майка отвори едно шише уиски и изля десетина “къла” в гърлото си; после продължи речта си:

- Мъжкарите са просто едни... животни. В едно цивилизовано общество те са излишни! Когато е трябвало да се бият с мамутите и да носят храна, е имало някаква полза от тях... но сега... само пречат. Мъжете ни превъзхождат само по едно: физически са по-силни – за сметка на мозъка, разбира се... Защо все те да ни командват?! Вече няма мамути; скоро и войни няма да има. Вече няма нужда от мъже! На сто жени е нужен само един самец – за донор на сперма... Жените създават живот, а мъжете рушат и убиват! Представи си колко по-хубав би бил светът без мъжете – без насилие, без злоба, без войни... Ела да те прегърна, дете мое!

Беше отвратителна. Изсъсках:

- Никоя майка не би сторила това на детето си! Никоя! Защо го направи? Кажи ми истината! Защо?

Без да искам натиснах спусъка; съвсем бях забравила, че държа пистолет. От стената изхвърча мазилка; майка ми подскочи от ужас и се разкудкудяка:

- Е добре. Ще ти кажа и това... щом си го просиш... Когато бях на седемнайсет, моят баща ме изнасили. Беше много пиян; между другото, напи ме и мене... Като изтрезня, взе да ми се мазни; обяви, че е влюбен в мене. Мъжете са идиоти! Отгоре на всичко се оказа, че не мога да абортирам! Откриха ми там нещо... Разбираш ли какво ти казвам - биологически ти си дете на дядо си! На оня идиот – алкохолика!

Приседнах на стола; за миг ми мина през ума да си гръмна в главата и всичко да свърши. А майка ми се беше отприщила като гноен цирей:

- Има един Тед Бънди – сериен убиец; убил е десетки жени. Аз съм чела биографията му. Той е бил дете на дядо си! Бащата на майка му я е изнасилил! И се родило чудовище... При това положение как да отглеждам син?! Да чакам кога ще те удари тестостеронът и ще почнеш да убиваш момиченца, така ли?... Един вид, да помагам на злото в света!

Помислих си, че майка ми е самото зло. Не можех да преценя истината ли казва, или ме будалка; попитах само: 

- Ами законният ми баща?

- Ожених се за оня боклук, дето ти се води баща, за да има кой да плаща издръжки и да имаш законни родители. Прибрах от него колкото можах пари, защото с тебе трябваше да живеем от нещо. После го командировах в Колумбия и се отървах от него...     

Целият мой свят се разтичаше като ескимоско иглу на екватора...

Прицелих се в главата на майка ми и леко погалих спусъка...

- Давай! – изкомандва ме мама. – Направи го!

Наистина щях да го направя, но изведнъж си дадох сметка, че ако я застрелям, тя ме е победила; но ако просто си тръгна и изживея живота си като нормален човек, аз съм победител...

Пъхнах пистолета в джоба си и побягнах навън. Майка ми подвикна след мене:

- Станислава! Къде тръгна? Я чакай! Не можеш да ме зарежеш така! Инвестирала съм пари в тебе!... Дете глупаво, ти си част от мене, не го ли разбираш?! 

Не останах да се надприказваме; излязох и тръшнах вратата. Обещах си никога да не се върна в тая къща. Хванах някакво такси и казах адреса на Даниел.

Още бях бясна; изкрещях:

- Да ти го начукам, маменце!

Таксиджията подскочи и ме погледна стреснато; аз му се извиних. Човекът е прав да се плаши - нормалните жени не псуват. Но аз жена ли съм?

Опитах се да си направя рекапитулация: значи, аз съм жена, но съм брат си... Баща ми е наркотърговец, обаче не ми е баща; истинският ми баща е дядо ми, следователно моята майка ми е сестричка. Нося в себе си чужди органи... Майка ми ме е кастрирала за мое добро. И за да си отмъсти на мъжете. Аз съм... не знам какво съм, но май има вероятност да се побъркам. А, да – и съм по-голяма с година и нещо от възрастта си... ако го смятам правилно; обърках се... Обаче като жена аз съм на толкова, на колкото съм. Всичко е просто и ясно, нали?

Е, ако не друго, разбра се, че Даниел не ми е брат; поне това е добре.

Ни в клин, ни в ръкав се замислих какво са направили с пениса ми; представих си, че са го дали на някакво куче да го изяде; по-точно - на някаква зла кучка!

Първата ми мисъл беше да си направя пак операция и да стана отново мъж. Майка ми е откачена – тоя свят е на мъжете, не на жените!

Веднъж са ми отрязали пениса и са ми присадили вагина; сега пък вагината ще я хвърлят на кучетата и ще ми присадят пениса на някой нещастник... Гадно е... но не е невъзможно.

Но се замислих: ами Даниел? Какво да му кажа? “От днес ще си бъдем само приятели!” Или да му предложа хомосексуална връзка? Отвратително... Ако стана пак мъж, как ще реализирам сексуалността си? Не мога да понасям жените – напомнят ми за майка ми... Тая жена е напълно луда... но аз не съм! Аз харесвам мъжете, и по-точно, само един мъж!

Спомних си една комедия; представих си как казвам на Даниел: “Съжалявам, но аз съм мъж”, а той отговаря: “Никой не е съвършен!” Поусмихнах се.

Ядът почна да ми минава. Помислих си – аз съм това, което съм в момента, нищо друго няма значение. Животът е пред мене и мога да го изживея, както си искам. Само от мене зависи! Мога да си събера парчетата, да ги залепя и да стана едно цяло...

А кучката може и да ме лъже; тя е патологичен лъжец... А може и да не лъже; а може и да е забъркала такъв микс от лъжи и истини, че цял живот да не разбера коя съм и какво съм...

Кой знае защо, се делим не на читави хора и боклуци, а на мъже и жени... В някои отношения това е приятно, но... не си избираш пóла сам. Все едно, че те качват на някакъв влак... и това е. Цял живот играеш определена роля. Не може да си просто човек; или си мъж, или си жена. Приемаш си и активите, и пасивите... Тая работа понякога е доста трудна. Е, може би не чак за всички... Само за мъжете и жените.

 

 

 

Като станеше дума за дядо Васил, родителите ми шъткаха; а когато кандидатствах за студент, трепереха да не се разкрие, че дядо ми е “изменник на родината”... По комунистическо време това можеше да ми докара неприятности – казвам го заради младите, те не ги знаят тия работи.

През деветдесет и първа видях дядо ми Васил за първи и последен път. Беше атлетичен, достоен мъж; говореше отсечено – по офицерски; беше на седемдесет, но хич не приличаше на жалките нашенски пенсионери... Изглеждаше като герой на уестърн.

Срещнахме се на летището във Франкфурт – дядо беше ходил на някаква среща с немски летци-ветерани. Аз пък тогава за първи път излизах от бившия “социалистически лагер”, струваше ми се, че съм в света на приказките. Успяхме да се видим точно за четири часа...

Имаше емоции, имаше прегръдки. Дядо ми беше позабравил българския и някои думи ги обясняваше заобиколно. Но успя да ми разкаже невероятната история на живота си.

Дядо ми е бил военен летец по царско време. Като дете се срамувах от това; един вид, бил е “царски офицер” - сиреч “фашист” – така ни учеха някога.           

Това е една забравена страница; българските летци – нали знаете? – първи в света са извършили реални бойни полети през Балканската война. Имали са самочувствие...

През Втората световна им се наложило да се бият срещу американските “летящи крепости”. Американците идвали някъде от Африка и прелитали над България, за да бомбардират румънските петролни рафинерии в Плоещ. Германците ги отбранявали – рафинериите им били много важни – без петрол война няма... Като сваляли американски самолет, германците разстрелвали екипажа. Затова американците се стараели да паднат в България. Знаело се, че тука имат шанс да останат живи, въпреки че нашите мъдри политици били обявили “символична война” на Англия и Америка... 

Войната не останала дълго време “символична”... В един момент американците почнали да бомбардират София...

Дядо ми каза, че един бомбардировач и с 15 картечници да го накичиш, пак е уязвим за изтребителите. Те са по-бързи, налитат отвсякъде, по-точно се стреля от тях...

По някое време американците се усетили; появили се едни тежки изтребители - “Лайтънинг”, които съпровождали бомбардировачите. Който искал да свали бомбардировач, трябвало първо да мине през изтребителите...

И тогавашните български офицери са били патриоти. Когато американците само прелитали, нашите можело и да си позатворят едното око и да не се престарават, но като почнали да бомбардират градовете ни, това било съвсем друго нещо.

Дядо Васил лично свалил една “В-17 Flying Fortress”- “летяща крепост”, и понадупчил още няколко. Повишили го и ръководел “ято” – това е група самолети.

Но странната история е друга. На 4 януари 1944 към София се понесли двеста и осемдесет американски самолета! От тях - сто и осемдесет бомбардировача и сто изтребителя. 

Нашите вдигнали от Враждебна и Божурище общо двайсет и три френски таралясника и шестнайсет месершмита - да се бият срещу въздушната армада...

Българските месершмити се събрали над Витоша и оттам се насочили срещу противника. Задачата им била да разгромят американските изтребители, за да отворят достъп до бомбардировачите. Американските лайтънинги превъзхождали българските изтребители само шест-седем пъти по брой. Нашите момчета, освен честта си,   пазели също столицата, “Александър Невски”, къщите си, семействата си...  

Дядо ми – като командир на ятото – захванал двубой с водача на американските изтребители. Атакувал го челно – това е най-рискованата атака, обаче дядо ми излязъл откъм слънцето, а на американеца му блестяло в очите. Приближавали се един към друг с двеста метра в секунда – като куршуми! Напрежението било страхотно! Цялата престрелка продължила две секунди, но за това време двайсет милиметровото оръдие и двете картечници на дядо ми изстреляли няколко кила метал. Миг преди сблъсъка на двата самолета, пилотът на лайтънинга не издържал и “натиснал“ машината надолу, като си показал оголения гръб; дядо ми надупчил като с шевна машина лайтънинга.

Американецът паднал някъде към Копривщица, но успял да отвори парашута. Дядо ми направил едно кръгче около парашутиста, махнал му с крилата, за да го поздрави. Мисля, че това са били последните рицарски двубои в историята.

Но моят родственик вече бил посвършил и горивото, и мунициите; затова кацнал на военното летище в Карлово. Оттам взел една кола и отишъл да дири американеца.

Намерил го – едни жандармеристи го били хванали. Тогавашните жандармеристи вършели мръсната работа – използвали ги за рязане на партизански глави – така че всеки български офицер се гнусял от тях. Жандармите съсредоточено дъвчели трофейна дъвка и се карали кой да вземе колта, а кой - кожуха на американеца. Смятали да го разстрелят, както си им било навика. Дядо ми бил капитан, а освен това – от елитна част; сложил си ръката на кобура, разменил няколко псувни с “джандарите”... Американският пилот – с подуто око – гледал гордо и уплашено как някакви хора си крещят на неразбираем език и си мислел, че целият спор е кой да го застреля.

Накрая дядо ми си прибрал американеца - той го бил свалил, не тъпите фатмаци-главорези; следователно бил негов за двайсет и четири часа. Това е било традиция през Първата световна, но през Втората почнали да разстрелват пилотите, понякога – още във въздуха... Германците го измислили, но и другите го правели. Омразата е била жестока през втората война.

Лесно е да мразиш врага, когато гледаш един самолет през кръстчето на мерника си; той стреля по тебе, или пуска бомби върху родния ти град... Но като се срещнеш с пилота лице в лице, не е същото... Като му видиш сините очи и знаеш, че това е Джон от Оклахома сити... И Джон, и дядо Васил изпълнявали заповедите на политиците. Джон не бил тръгнал да напада България от проклетия, и дядо ми това го осъзнавал с кристална яснота.

Дядо ми завел американеца на кръчма в Карлово. И двамата летци били почти момчета - по на двайсет и няколко. Цяла нощ пили карловска анасонлийка и замезвали с луканка. И дядо ми, и Джони знаели по малко немски и така се разбирали. Показали си снимки – и двамата имали млади, красиви съпруги; сприятелили се. Дядо ми усетил, че американският пилот, “ако и враг”, му е много по-близък, отколкото българските жандармеристи. Това да летиш, е нещо особено; на летците някак си душите им са по-високо... 

На сутринта двамата пилоти минали покрай паметника на Левски на площада в Карлово. Американецът се загледал в големия револвер в ръката на Левски. Казал с разбиране:

- Каубой!?

- Не, герой.  Булгарише хелд – обяснил моя дядо.

Американецът го разбрал и козирувал на Левски.

На другия ден дядо ми лично закарал Джон до Шумен и го предал в пленническия лагер – там вече имало над двеста американци, които добре си прекарвали, даже поигравали бейзбол. Е, малко били недохранени...

След седмица дядо ми отишъл на свиждане на “своя” американец и му занесъл луканка, туршия и курабии.

Цяло лято дядо ми прескачал до Шумен, щом намерел време... Като бил зает, завъртал един телефон на охраната, а те го осведомявали: “Твоят американец е добре!”

В края на лятото в България влезли руските войски. Нашите натоварили американците на един влак и ги пратили в Турция – щото хитрите паши в Цариград били неутрални. 

На Девети септември дядо ми – изведнъж, от днес за утре – станал съюзник с американците и руснаците. Пратили го да се бие с немците. Някои „български” офицери избягали при германците – имало и такива случаи – но не и дядо ми. За щастие му възлагали да стреля по наземни цели, а не да се бие с германските пилоти, с които доскоро пиел на една маса, германците викали “Цум вол”, а дядо ми отговарял “За вола!”           Дядо ми съвестно си изпълнил дълга и стрелял по когото е заповядано – по германци, по усташи... Въпреки това, щом войната свършила, го изгонили от армията.

Скоро след това американците пак станали най-злият ни враг. А дядо Васил го прибрали в лагера в Белене – заедно с “класовите врагове”, анархистите и военнопрестъпниците. Защо ли? Ами ей така, щото се бил клел във вярност към царя, щото си пишел с американец, а това си било жив шпионаж...

През четиридесет и седма баба ми умряла от туберколоза, а през петдесета дядо ми избягал от лагера. Преминал турската граница като престъпник.

След цяла година премеждия се замъкнал – къде мислите? В Оклахома сити при Джон! Двамата бивши врагове се прегърнали... И направили фирма за противопожарни самолети.  

Само това успя да ми разкаже дядо ми; дойде време старият авиатор да си хваща самолета. Преди да се разделим, дядо ми ме прегърна и ми сложи нещо в ръката. Беше червена кутийка, в нея – кръст с два меча – български орден за храброст от “Третото българско царство”. 

Дядо Васил умря две години по-късно; така и не се видяхме повече. Той не успя да дойде в България, аз нямах пари да отида до Америка... Но от него запомних един урок: никакво значение няма кои политици управляват – войникът си е войник, храбростта си е храброст...