В търсене на неуловимите комити

17.04.2013 1

Френски журналист искал да „освети“ нелегалната ВМРО и водача й Иван Михайлов.

Тръгнал за Лион, после за Париж с намерението да става поет, Албер Лондр /1884-1932/ се впуска в журналистиката, за да следи отблизо избухналата през 1914 г. война. Непоправим пътешественик, той неуморно кръстосва планетата от Дарданелите до Русия, от Япония до Индия и Близкия изток и буквално извършва революция в жанра. Трудно могат да се открият други писани по горещата следа на събитията репортажи, които с такава лекота да надживяват изтичащото време.
С репортажите си Лондр допринася за премахването на гражданските и военните каторги, бори се за хуманизиране на психиатричните приюти, разобличава грешките на колониалната политика в Сирия, възмущава се от търговията с роби и от жестокото отношение към черната работна ръка, защитава еврейските общности в Централна Европа... Колкото до доста мистериозната му смърт в пожара на парахода "Жорж Филипар" през май 1932 г., никога няма да разберем дали тя не е в пряка връзка с материалите от експлозивната анкета, с които се е завръщал във Франция след разследването си около намесата на руските болшевики в китайско-японските отношения.
Веднъж главният редактор извиква Лондр, за да му каже, че един от репортажите му за Рур не се съобразява с „линията на вестника“. В присъщия му стил журналистът отвръща: „Репортерът, господине, познава само една линия – железопътната.“
Точно този журналист решава да посети през 1931 г. България. „Македонските убий¬ства“ правят силно впечатление в Европа, както и очевидната невъзможност на българските власти да ги прекратят. Правителството не може, или по-точно не иска да промени и фактическата загуба на държавния суверенитет в Пиринския край, в който ВМРО изцяло контролира живота на насе¬лението. Това са причините, които тласкат Лондр да проучи случая на място. В желанието си да напише обширен репортаж по въпроса той пристига в София с намерението да „освети“ нелегалната ВМРО и водача й Иван Михайлов. Странстванията на Лондр из страната в търсене на неуловимите комитаджии са в основа¬та на двайсет и четирите епизода на репортажа, събрани от него в отделна книга.

„Комитаджиите или Тероризма на Балканите“, 2013, изд. „Факел Експрес“,  превод от френски Нина Венова, предговор д-р Владимир Станев, цена:13 лв

Вълчата кожа сменя лъвската
 

Откъс от книгата

През 1913 година турците загубиха Македония. Тази новина вероятно ще ви се стори „безинтересна“. Грешите. Това е ключът на разказа.
Всичко се разигра така: през 1912 година Бълга¬рия, Сърбия, Гърция и бившата Черна гора обявиха война на Османската империя. Турците претърпяха поражение. България обаче не се задоволи със своя дял, който нейните съюзници благоволиха да є оставят от Македония. Обърна се срещу тях и изгуби играта.
Македония беше разделена на три части: гръцка, сръбска и българска. Последната – прекалено малка според заинтересованите.
През 1914 година България съзира – в светлината на новата война – шанс да анексира остатъка от Македония. След четиринайсет месеца размисъл тя накрая се присъединява към блока, който й обещава това. Блокът рухва. България се сгромолясва под развалините.
Македония й се изплъзва още веднъж. По времето, когато бяха раждани, нашите бунтари, комитаджиите, не можеха да предвидят, че някой ден балканските държави ще се вдигнат на оръжие, ще победят и ще прогонят турчина. Затова се бореха за независимостта на Македония.
Нещо повече, както видяхте, коренът на тези хайдути е български. Понеже основната част от Македония е останала в Сърбия, днес ВМРО гледа на сърбите по същия начин, по който навремето се отнасяше към турците – смята ги за тирани на Македония.
Тук трябва да ви кажа няколко думи за това кътче от света. Първо обаче ще ми позволите да си запуша ушите и да сниша глас. Наистина не виждам кой би излязъл на глава с компетентните по въпроса – ако все още е запазил способността си да разбира и оценява. Сърбите ще се развикат: „Лъжете!“, докато българите ви аплодират бурно. Развивате по-нататък мисълта си. „Самозванец! Да се обеси!“ – ще креснат българите, а сърбите ще ви аплодират още по-бурно. И всичко би завършило тъй, както завършват обикновено подобни истории: с чудовищно сбиване, с кръв и жертви.
Та наострете слух.
Македония наброява към два милиона души. През 1912-а тези жители се делят според произхода си на българи, турци, гърци, албанци, власи, цигани, евреи и навярно сърби. Днес (приятели, не ме бесете!) сръбското население не може да се постави под въпрос, тъй като сърбите се втурнаха от север да колонизират онова, което вече не наричат Македония, а Южна Сърбия...
Българите градят доводите си върху езика. Те казват: в Македония говорят български. А (българи, недейте ме изкормва!) се говори македонски, който не е чист български, ами смесица от гръцки, турски, български, сръбски и албански. Освен това, понеже българският език е много близък до сръбския, българите на първо място и сърбите - на второ могат да претендират с основание, че разбират всеки един македонец, който ги заговори, като роден брат.
Вие, французи, които от 1915-а до 1918-а воювахте на Източния фронт из тези окаяни долини и излагахте първо на комарите кожата си, дето я пазехте за българите, я си припомнете: какво виждахте, влизайки в градове и села? Три постройки, вдигани най-често една до друга: гръцкото училище, българското училище, сръбското училище. Пропагандата водеше битка за децата. Всички познаваме семейства, в които единият брат се е обявявал за сърбин, другият – за българин, а третият – братята са били трима – за грък. Вярно, подобни комични ситуации не бяха правило, но разкриваха драматичния образ на Македония.
Може да си помислите, че щом страната е разделена на три, разрешението е едно: гърците да си отидат при гърците, сърбите – при сърбите, българите – при българите. Това фантастично изселване не е лош сън. То се извърши за гърците и за българите. Западните народи – тези съвременни егоисти – не благоволиха да удостоят и с поглед тяхната окаяна миграция: от една страна, осемстотин хиляди гърци от Мала Азия, от друга - сто и четирийсет хиляди тракийски българи, едните след победата на Мустафа Кемал потърсили убежище в гръцка Македония, другите, за да им сторят място, поели към българска Македония: войната вече е свършила, а мъже, жени, деца напускат къщите, където са родени, полята, които са утъпквали с поколения нозете им, и подкарват не по-малко тъжния добитък. И съвсем не би могло да се каже „без да се обръщат назад“. Няма масово преселение от Сръбско към Българско. „Ей Богу, цялото население, един милион би трябвало да тръгнат“ – реагира София. „Които искаха да си ходят, си отидоха – отвръща Белград. – Народът остана, защото се чувства у дома си“.
Така стоят нещата. Ньойският договор подпечата правото на сърбите. Всички страни, и самата България, признават новата подредба на Балканите. Вътрешната македонска революционна организация не я приема. Тя се опълчва срещу международните решения.
Необходимо е да хвърлим още светлина върху нашата история.
Ако ВМРО беше просто съюз от недоволни, които правителството на тяхната страна държи на разстояние – нищо ново, обикновената игра на една вътрешна политика. Само че ВМРО е второто правителство в България, според някои – дори първото. Както и да е, другото, официалното, назначавано от царя, твърди, че нямало никакъв начин да се освободи от своя близнак. Правителството-редингот признава състоянието на мир между България и Югославия; правителството-револвер е обявило война на същата тази Югославия и я води.
Ето такъв е театърът, в който трябваше първо да ви въведа.
А сега стигаме до причините за бунта. В Македония сърбите премахват училищата на български език, както и църковните служби на български език (който всъщност е старославянски). Те наказват децата, когато се изразяват на български. Всички македонци са длъжни да прибавят към имената си окончанието -ич, за да им придадат сръбско звучене. Така например последният министър-председател на България, роден в Македония, се нарича Ляпчев, а брат му, останал в родното село, е принуден да се нарича Ляпчевич. Ако някой се разхожда и си тананика песен от детинството – българска песен, го наказват, сякаш е престъпник. В училищата децата трябва да повтарят: „Аз съм сърбин“, а като се приберат вкъщи, баща им казва: „Не, ти си българин“. Така младежта е морално изтезавана. Новородените следва да се записват с имена от сръбския календар. Попът на Берово беше осъден на шест години затвор, задето кръстил с името Крум, име на български цар, едно дете от своята енория. Белград прилага политика на денационализация. Е, добре, казват комитаджиите, дори договорите да разрешават всичко това, а Обществото на народите да го смята за допустимо, дори светът да не го е грижа, а българското правителство да го търпи, ние, революционерите от 93-та – от 1893-та – наследниците на Груев, Тошев, Александров, Протогеров, не го приемаме. Свобода или смърт! Докато на нашите оттатък забраняват да пеят песента на дедите, животът не ни принадлежи. Ще наказваме тираните с оръжието си. Забраняваме на своите братя да се оставят на нещастието. Може да са македонци, но сърби никога няма да станат.
Целта на ВМРО е ясна: да не позволи на сърбите да спечелят Македония с времето.
Още няколко обяснения.
До последните години методите, използвани от организацията, бяха ясни. Червената дама действаше чрез банди, наречени чети.
Комитаджиите, макар и брадясали, бяха четници, а не разбойници. Обладани от идеала, тези млади мъже въодушевено прегръщаха каузата на Македония. Вричаха й се. И понеже нямаха друго освен живота си, него й отдаваха.
Отхвърляйки държавническите съображения, пренебрегвайки благоразумието, погазвайки принципите на дипломацията, те преминаваха югославската граница в мир, за да сеят кръв и огън у врага: да подпалват селата на „родоостъпниците“ и да закрилят останалите, да взривяват мостове, и все в името на патриотичната си мис-тика жестоко да избиват сръбските заселници по македонските земи.
Четите имаха водач, истински: Тодор Александров.
Какъв хубав образ на хайдутин! Портретът му виси във всяка македонска къща: там той е с тиара на главата, с нещо средно между корона и фригийска шапка. Тодор Александров е последният планински цар. Нито един от войводите след него не посмя да опъне палатка на територията на югославския крал Александър. Като някогашните капитани на големите морски флотилии той преведе своите комитаджии през битките от 1912 до 1915 година. Беше включен в списъка на военнопрестъпниците, победителите накараха българското правителство да го арестува през 1919-а. Успя да избяга и се укри в леговищата си. Скоро отново започна да шета; ще добавим, че не се страхуваше от никого освен от помощниците си, които успяваше да убие навреме, но, добри ученици, те все пак един ден го убиха, сигурно за да останат верни на уроците му...
От 1907 до 1924 година Тодор Александров държи здраво ВМРО.
Днес пътникът напразно ще търси из Пирин планина четите на комитаджиите. Няма вече бунтовници, които да му предложат чай. Нито пък ехо, което да му препрати:

Под гъсти ти сенки,
о, Пирин планино,
юнаци се крият.

Юнаците са се прибрали по селата. Пушката е окачена на гвоздей на стената. Спомените от хайдутството сбират прах в някой ъгъл на къщата.
Вътрешната македонска революционна организация си смени кожата. Днес тя стана свърталище на терористи. И лъвската кожа замени с вълча.