Здравка Евтимова, стремя се да не заблуждавам никого с онова, което правя.

 

Най-краткия път към сърцата на хората.

 

Абонирала съм се за наградени разкази и новели, издавани на английски език навсякъде по света. Чета редовно разказите, публикувани в „Ню Йоркър“. Следя литературна критика на немски и френски език. Понякога ми се удава да си купя книгите, на които е посветен впечатлилия ме критически материал. Има случаи, когато такива книги дълбоко ме разтърсват – например „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд преди десетки години и още зная пасажи от тази книга наизуст; „Ловецът на хвърчила“ от Халед Хосейни също.

 

Чета и препрочитам непрекъснато Чехов, Йордан Йовков, О’Хенри, Алис Мънроу, Василий Шукшин, Мураками. Един от най-любимите ми разкази е „Нежната спирала“ на Йордан Радичков, както и разказът „Изпит“ от Николай Хайтов.

 

„Сто години самота“ на Маркес, „Пет приказки“ на Валери Петров, „Степ“ на Чехов, „Додето златен станеш цял“ - стихотворения от Андрей Германов, „Барутен буквар“ на Радичков, „Чумата“ на Камю.

 

Още откакто навърших три години, баща ми ме възнаграждаваше с приказка, когато подреждах спретнато дрешките си. Баба ми, негова майка, можеше да чете само кратките думи в приказките, но измисляше такива истории, които и до днес ме просълзяват. Тя знаеше наизуст толкова песни за Марко Кралевити, че можеше да говори цял ден, без да се изчерпи запасът й. Най-светлият човек в моя живот е тя. Майка ми все още чете поезия, макар че зрението й е отслабнало. Само едно от трите ми деца чете поезия.

 

Йордан Йовков, Чехов, Тенеси Уилямс, Ана Ахматова, Валери Петров, Томас Ман, Албер Камю.

 

В основата си това, което в България е намерило читатели, намира и в САЩ, Великобритания, Канада. Случва се често да правя разкази първо на английски, защото има толкова много литературни издания, интересуващи се от тях в англоезичните страни. Обикновено разказът, пробил в англоезична страна, намира прием и в България. Често се случва да не превеждам разказите си от английски на български – по-хубаво ми е да си направя чисто нов разказ на най-красивия език за мен – моят роден. Нищо не може да се сравни с това да правиш разказ на български език – то е усещане за щастие.

 

Всичко, което се случва в страната ми, е важно за мене. И тъгата, и щастието ме привличат еднакво силно.

 

Да, има. Бяха ми откраднали стихосбирката „Вечерен тромпет“ на Борис Христов, която ми беше подарил.

 

През прозореца ми се вижда прозорецът на отсрещна многоетажна сграда, а от прозореца ми у дома се вижда друг панелен блок. Това ми е достатъчно. И в двете стаи е достатъчно светло. Но и когато настъпва сумрак, също е хубаво. Проблемът при мен е не мястото, защото то няма значение за писането, а острият недостиг на време.

 

Не съм забелязала, по-скоро не правя нищо.

 

Най-ценното нещо за мен и когато пиша, и когато се занимавам с друго - каквото и да е то - е тишината.

 

Огромно удоволствие да чета във влака на път за работа, а когато приключи дългият работен ден – отново във влака на път за дома.

 

Много се радвам да срещна прозаика Васко Жеков, поетите Николай Милчев и Ангел Малинов, моите добри приятелки писателките Донка Петрунова и Ангелина Дичева. Пием чаша червено вино, обикновено „Мавруд“.