ФАКЕЛ

Исторически достоверно фентъзи, в което се оглежда и настоящето ни

15.07.2013

Провокацията е доброномерена, свързана е с археологическата находка, открита преди време в Созопол

Писателката Галина Златарева е позната на читателите най-вече с историческия си роман „Медальонът”, посветен на Бенковски и Априлското въстание, но включващ и паралелен съвременен криминално-политически сюжет. В новата си книга „Капка кръв за вампира” авторката се връща няколко столетия по-назад – към времето, когато османските турци нахлуват на Балканите и започват да ги завладяват. И в този исторически роман, създаден върху напълно достоверни събития и личности, също има две сюжетни линии. И двата сюжета – и историческият, и съвременният, са органично свързани с фентъзи приключението на един от героите. Той е студент по промишлен дизайн, който поради случаен технологичен инцидент се пренася в средата на XIV и началото на XV век. Тове е времето, когато да се говори за вампири не е никак странно и хората напълно вярват в тях. Доказва го и намереният скелет в Созопол, който като археологическа находка дава повода за написването на романа.

Бъдещият дизайнер, напълно изненадан, се озозава в епоха, за която има само най-обща представа от часовете си по история. Попаднал в нея, съвсем неподготвен, той трябва не само да оцелее, но и да реши дали да се намесва с познанията си в случващото около него. Младият българин става неволен свидетел на османското нахлуване и докато наблюдава как завладяват земята и ограбват народа му, събитията едно сред друго нахлуват в личния му свят и това става все по-бързо, отколкото може да реагира.

Романът може да бъде възприет като забавно лятно четиво, като интересно историческо фентъзи, но може да ни накара да се замислим над неща от битието, които нямат нищо общо с всекидневния ни бит. Като четиво тази книга е и полезна – опреснява ни и ни обогатява познанията за българската и европейската история от този период. И докато студентът по промишлен дизайн търси начин да се върне отново във времето, в което е роден, и да се спаси живота си, читателят разбира, че се е върнал към националното ни минало, в което се оглеждат и част от проблемите на нашето настояще.

Eто и оценката на историка проф.Пламен Павлов, който е и научен консултант на изданието: „Това е необикновен роман. Може тази оценка да ви стори доста банална, но е напълно вярна. Провокацията в тази „Капката кръв за вампира“ е доброномерена, свързана с археологическата находка, открита преди време в Созопол. Като историк твърдя, че книгата е написана изключително прецизно. Гарантирам, че всички исторически събития са добре и вярно пресъздадени, което е присъщо за Златарева, за нейната работоспособност, но и като осъзната отговорност пред читателите. Такива творби са много необходими, защото познаваме своята история чрез литературата. Без Вазов, например, щяхме да знаем, че е имало битка на Шипка, но нямаше да имаме това емоционално отношение към нея. Романът дава алтернативен литературен разказ за онова, което е установено от историците. Освен това Златарева обживява редица образи като този на патриарх Евтимий, реабилитира цар Иван Шишман – достоен български владетел, на който и до сега не се гледа с добро око. Романът не е само за България, той много сериозно се вглежда в хоризонтите пред средновековна Европа. Ще прочетете и истината за Македония като българска земя, но тази истина е поднесена съвсем ненатрапчиво и дори мимоходом в потока на събитията. Историческата достоверност на романа не е единственото му качество. В чисто художествен план той не може да бъде откъснат от съвременността. В него има паралелен съвремен сюжет. А в тяхното фантазно преплитане прозира силен, бих казал, дързък по булгаковски дух. Той е много силен заради активното втурване на един съвременен човек в средновековието. Усещането е драматично и за това е виновна самата сложност на епохата, която в недостатъчнастепен е проучена от историците и изследванията са пълни с хипопетичност и неустановени факти. И за съжаление я има и горчивата истина, че Европа не помага на изтока в този толкова тежък период. Образите от тази епоха в романа са много пълнокръвни и много убедителни. Не се съмнявам в успеха му сред читателите и съм щастлив, че се появява такава книга. В романа има дълбок оптимизъм в това, че и след най-голямата трагедия можем да се спасим.“

На 16 юли ромънът "Капка кръв за вампира" ще бъде представен в Созопол, където бе открит загадъчния средновековен скелет. Начало: 17,30 часа в читалище "Отец Паисий 1896".

Предлагаме ви откъс от романа:

1370 г., есента

БРАТСКИ ЧУВСТВА

Ако не беше предишното му посещение в този град, Оксан би могъл до края на живота си да се кълне, че венецианците са най-милите, най-почтените и най-отзивчивите хора на света.

Дожът ги посрещна с най-широката си усмивка и с най-топлата си прегръдка. А секретарят и помощниците му най-точно изброиха всичките сто и осемдесет хиляди златни флорина и с извинителни усмивки на огромно неудобство представиха допълнителната сметка по издъжката на негово императорско величество Йоан V Палеолог, възлизаща само на три хиляди флорина. Боже, какво са на фона на останалото някакви си три хиляди флорина за грижите, с които толкова мило го бяха обграждали цели две години и половина? Мануил с върховно презрение замери този услужлив секретар с тежката торбичка. А той още по-усмихнат се оттегли с поклони заднешком, дори не забелязвайки цицината на главата си. Императорът вече бързаше към гондолата, която трябваше да ги понесе към пристанището, и бъбреше под носа си:

– Котвата, да вдигат по-бързо котвата! Опъвайте платната! Най-после към дома! – и щом стъпи на кораба, се тръшна на койката си в каютата, и заплака със светлите сълзи на избавлението.

Мануил и Оксан едва сварваха да го следват.

– Боже, ако знае какво го чака у дома! – прошепна Мануил.– Скакво гневно изумление ще го посрещне брат ми! Боя се, че наистина ще се опита да го прати в манастир. Преди още да слезе от кораба, ще заповяда на капитана да опъне платна и да поеме направо към Атон на Халкидики.

– Плаването към дома ще е дълго. Оставù го поне три дни да се порадва на завръщането си – посъветва го Оксан. – Ще успееш да му разкажеш какво се е случвало в негово отсъствие.

– И какво не се случи изобщо! Този мазен папа! Изтръгна от него такава жертва да приеме католицизма! Подложи го на това безподобно унижение! А после помръдна ли си пръста някой от послушните му владетели? Някой притече ли ни се на помощ?

– Недей да ги хулиш толкова – възрази меко Оксан. – Как да се притекат на помощ на един император, който отсъства от имперята си?

– Не ги оправдавай, Оксане! Всички те знаеха, че е във Венеция. Те винаги научават важните клюки. Можеха да преговарят с него и тук. Можеше папата да го измоли от тия лихвари и дори сам да се бръкне в кесията си за част от парите! Никога няма да тръгна като него от врата на врата да прося съчувствие и помощ. Никога!

– Никога не казвай „никога”! – обади се Оксан, но Мануил не го чу, обсебен от монолога си.

– Сърцето ме боли! Да загубим цели две години и половина в размотаване насам-натам! А Мурад и пълчищата му не губят нито ден! Плъзнали са по цяла Тракия. Около Солун имах чувството, че съм попаднал във варварския му бейлик! Навсякъде се говори на турски!

– Да, не може да му се отрече. Любезният ти братовчед добре се справя. Ашколсун!

– Оксане! – извика Мануил и тропна с крак като капризно дете. – Поне ти не ми го натяквай! От нищо друго не изпитвам такъв срам, както от това роднинство! Той е братовчед на Сатаната! Братовчед е на всички демони, вампири и таласъми, изпълзели от ада! Мразя го! Не ми го навирай в очите, за да не намразя и теб!

Оксан го прегърна през раменете като по-голям брат. На палубата цареше оживление. Моряците изтеглиха котвите и разгъваха част от платната, за да подхванат лекият вятър. Преди да вдигнат трапа, Оксан скочи на пристана.

– Какво правиш? – ахна Мануил.

– Ще се видим в Константинопол. Аз ще се върна по суша през Далмация, Босна и България. Намислил съм да наобиколя един стар познайник в Търново.

Корабът се поклони един два пъти на най-гостоприемния град с носа си, а после се обърна и му показа истинското си отношение.

– Трябваш ми, Оксане! – почти жално извика Мануил.

– Ще гледам да не се бавя. А ти направи така, че в Константинопол да пристигнете през нощта. Изненадай брат си, за да не ви изненада той.

„Братска любов! Има ли някакво друго съдържание това понятие, освен завист и омраза? И в Търново, и в Константинопол.”

Оксан помаха с ръка и тръгна към гондолата, която щеше да го изведе през лагуната от другата страна на града на твърда земя. Там по-рано си беше уредил да го чака кон с провизии за дългия път.

В конницата, която го настигна и прибра, защото е опасно сам да се движиш по пътищата, повечето хора говореха напълно разбираемо. Сякаш беше някакъв шантав български, с много липсващи или излишни звуци и окончания, обаче при добро вслушване ставаше ясно.

Бяха малко, около двеста човека, следвани от хиляда души пешаци. Оказаха се босненци повечето, но имаше и италиански, и френски рицари, и такива, които отдавна скитаха по света и им бе все тая на какви ще ги оприличат. Важното беше да има война и някой да им плати, за да ги наеме. А Вук, братът на босненския бан Твръдко, добре плащаше. Като почти всеки брат, той беше събрал войска и с благословията на папата отиваше да отнеме короната на батко си.

Твръдко Котроманич имаше вече доста натрупани непростими прегрешения към него. Първото беше, че се е появил на бял свят няколко години преди Вук и държеше старшинството при наследяването. Второто беше, че в голямата чумна епидемия, която опустоши Европа в детството им и услужливо прати при най-милостивия бог една трета от нейното население, Твръдко твръдо устоя и не се зарази. А можеше още тогава по съвсем естествен начин доброволно да отстъпи наследствената власт на по-малкия Вук. Третото беше, че Твръдко смяташе себе си за любимец на братовчедка им Елисавета, която омъжиха за Лайош Анжуйски, краля на Унгария, на Сърбия, че и на Босна. Двамата братя все се караха и Лайош също се оказа въвлечен в нестихващото им съперничество. Той даваше титлата „бан на Босна” ту на единия, ту на другия. Сега изглежда предстоеше поредната рокада. Още повече – подкрепена и от папата, който анатемоса Твръдко заради пълното му безразличие към богомилската ерес в земите му.

– Аз съм истинският католик! – обясняваше Вук на най-новия си слушател, присъединил се към конницата му край Венеция.

Всичките останали двеста човека знаеха монолога му наизуст и бяха доволни ушите им малко да си починат.

– Папата няколко пъти заръчва на зет ми Лайош и на брат ми да изкоренят тази нечестива ерес от земите ни. Но брат ми дори пръста си не помръдна! Защото също е богомил. Обясних това на папата и той го анатемоса. И благослови мен за босненски владетел.

Оксан кимаше и гледаше разсеяно гористите склонове, през които ту се изкачваха, ту слизаха, но при всичките си кривулици държаха уверено посока на изток.

„Добре че попаднах на тях. Самичък, щях да се въртя из тези планини до второто пришествие. А така ще ме изведат почти до България.”

После думите на Вук започнаха да стигат до съзнанието му. Оксан гледаше топлите му кафяви очи, извитите му вежди, широката усмивка и си мислеше, че този добър човек беше тръгнал да убие брат си и то с подкрепата на папата. А бог е казал „Не убивай!”.

– А бог е казал „Не убивай!” – изрече той на глас.

Вук смръщи вежди, недоразбрал в каква връзка спътникът му изтърси това. Толкова хубаво го слушаше до сега и си мълчеше!

– Бог си знае работата – заяви той натъртено. – Ние само изпълняваме божията воля.

– Бог и сам прекрасно може да изпълни волята си. Може да се справи с неподчинението на брат ти, не мислиш ли? Само да поиска, ще срине градовете му като Содом и Гомор. Защо вие да ги сривате? Може да му изпрати и чума, и потоп. Защо да изпраща тебе, Вук, и да те тласка към братоубийство? Нима това не е най-големият грях на Каин? Ти не би искал да бъдеш новият Каин, нали? Би искал да бъдеш Авел, добрият Адамов син.

– Ти да не си по-умен от папата? – заядливо попита Вук.

Този нов слушател вече не му харесваше.

– А ти да не си по-католик от него? – не му остана длъжен Оксан.– Защо той държи само кръст в ръката си, а в твоята тика кървавия меч? Кой от двама ви след смъртта си ще иде в рая и кой ще гори в адския огън?

– Не смей да ми говориш така – изпелтечи уплашено Вук и препусна напред.

Лесно можеше да избяга от Оксан. Обаче от собствените си мисли нямаше къде да се дене. Щеше да намери спасение, единствено ако успее да надприказва тоя проклет българин. Въртя се край този и онзи, но на другия ден пак се прилепи до Оксан и сам подхвана темата. Когато го сърби човек някъде, ще полудее, докато не се почеше.

– Ти виждал ли си брат ми Твръдко какъв проклетник е? – пое той по най-прекия път към оправдаване на братоубийственото си намерение.

Важно е да имаш добро оправдание за всичко.

– Никога не съм го виждал – отвърна сговорчиво Оксан. – Ти ми разкажи за него. Той например влиза ли в църква?

– Влиза, неверникът.

– А като влезе и се прекръсти, изсъхва ли десницата му?

Айдеее! Вук пак срита коня си и избяга от тези въпроси без отговори, които се сипеха отгоре му. После се повъртя напред-назад покрай колоната равномерно поклащащи се конници и пак се прилепи:

– Ти ще ме побъркаш! – захвана разговора там, откъдето беше го прекъснал. – Яздя си уж сам, а твоите думи тъпчат ли тъпчат ума ми! Защо ми говориш така?

– Нямаше да те измъчват думите ми, Вук, ако видиш истината в тях и не се опитваш да я скриеш от себе си. А ти все това се опитваш да направиш.

– И каква е тази истина?

– Истината е, че ако убиеш брат си, до края на живота си няма да можеш да си го простиш. Няма значение дали папата ще ти даде опрощение. Ти няма да си го дадеш! Ето това е истината.

Вук дълго мълча, яздейки редом. Не се опита да избяга. Размисляше, но това при него ставаше много бавно. Накрая стигна до нещо, от което радостната усмивка се върна на лицето му:

– Ами няма да го убивам! Ще го затворя в някое подземие. Виж колко е просто!

Това внезапно припомни на Оксан дебелите каменни стени, здравата дъбова врата и непоносимата смрад, сред които сам се бе озовал преди има-няма четири години.

– Просто е, но не е честно – възрази с ентусиазъм, подсилен от спомена. – Бог е решил първи да се роди той, а ти да си вторият. Защо ти, добрият католик, не искаш да зачетеш божията воля? Бъди верният му брат. Бъди подкрепата му, когато го нападат врагове. Дай му силното си рамо и така двамата заедно ще бъдете още по-силни. А като се биете помежду си, се скапвате. И тогава ще дойде третият и ще отреже и неговата глава, и твоята. А той идва, Вук. Не го ли виждаш още?

Вук се огледа наоколо с боязън, но освен своите хора не видя друг. Върна вниманието си към Оксан. Кой беше този човек? Откъде се появи, та им се лепна? От самото начало да беше го изгонил! А сега думите му глождеха съвестта му и звучаха толкова пророчески?

– Проклет да си! – изрече тихо.

– Аз вече съм прокълнат, но друго е моето проклятие, да се озова в свят, който не е моят. Сега просто се опитвам да го преобърна– отвърна Оксан. – От тази вреда за себе си да направя полза за другите. Затова ти говоря така.

Продължиха да яздят редом и през следващите дни. Оксан му разказваше откъде е минал, какво е видял. Каква заплаха се задава от юг и колко е важно навсякъде братята владетели да престанат да се карат помежду си, да престанат съседи да трошат с боздугани главите на съседите си, а да се обединят и да спрат напредването на турците.

– Ако не се помириш с брат си, те ще завладеят вашата земя, ще поробят вашия народ. И ще сменят вярата му. Във вашата Босна няма да има католици, православни или богомили. Вашите хора ще се превърнат в най-правоверни мюсюлмани, Вук. Твоите внуци ще се гъзундрят да се молят на аллах.

– А защо папата ме благослови за тази война? – изведнъж му просветна и предводителят на кръстоносната армия срещу еретиците зададе най-после този спасителен въпрос. – Нима не е направлявал бог десницата му, когато ни посочи пътя? Не говори ли бог чрез устата му? Аз тебе ли да слушам или първия след бога?

Вук се отдалечи, победно вирнал нос и открил спасителното за съвестта си оправдание. А вече навлязоха в земите на Босна. Сблъсъкът предстоеше и щеше да бъде кървав.

Сега Вук яздеше на разстояние, а Оксан упорстваше да търси погледа му, за да подхване разговор.

Но доказано е, че инатът има много достойнства – устрем, безразсъдна храброст, вярност, самоубийствена неотклонност. А срещу тях стои само един недостатък– страда от глухота. Вук не искаше да чуе нито дума повече.

Така че денят, в който двете войски се изправиха една срещу друга, неизбежно дойде. Твръдко стоеше на отсрешния хълм сред конницата и знамената си, разгърнал встрани двете крила на пехотата. А на отсамната височина по същия начин застана брат му.

Оксан не можеше място да си намери, измъчван от чувство за безсилие. Нима беше толкова невъзможно да спре тази безсмислена касапница?

„Поне една полза да има от скока ми в миналото! Щом не мога да променя своята съдба и да се върна обратно, трябва поне тук да свърша нещо полезно! Мъничък смисъл да има за другите това, което сполетя мен!”

Той срита коня си и се изправи срещу Вук. Погледна го остро в очите и със самоубийствено безразсъдство извика:

– Не тръгвай срещу брат си. Спри се!

– Махни се отпреде ми, Оксане!

– Погледни! – Оксан посочи с широк жест наляво и надясно войската му. – Колко от тези мъже имат брат или баща в отсрещната армия? Колко души ще загинат, за да седне твоят праведен католически задник на трона? А? Да не би той да е по-благочестив от задника на брат ти? Да не би да му липсва дупката в средата?

– Ще те убия, сатана, задето ми говориш така! – изригна Вук.

– Така ли? Защо пък не? Убий мен! Не брат си! – той пъргаво скочи от коня и падна на колене. – Ето, отсечи моята глава! – гледаше го почти свирепо. – Хайде, какво чакаш? Поне няма да видя как ще се изколите помежду си!

Гневът буди гняв. Свирепостта ражда свирепост. На Вук малко му трябваше. Скочи от седлото и пристъпи към Оксан. Той затвори очи и каза:

– Хайде, Вук. Ще ме избавиш от болката, която ме изгаря. От ужаса да не живея своя живот. От отчаянието, че нищо не мога да постигна, а полагам нечовешки усилия. Ето, и твоята съдба не мога да променя. Послушай ме за последен път, Вук! Не вдигай меч срещу брат си! – Босненецът не разбра нищо от бръщолевенията му. Мечът му изхриптя, измъквайки се от ножницата и Оксан затвори очи. – Моля те, Вук, не убивай своя брат. Моля те, заради него и заради теб, и заради мен. Моля те – почти шепнеше накрая, свел глава пред неизбежния замах.

Вук го изгледа с вдигнат меч в ръката. После го ритна и подмина. Продължи напред, а след него потеглиха полека редиците на войската му. Вук им даде знак да спрат. После продължи пеша сам с острия меч в ръка и свирепо вперил поглед в брат си на хълма, по който вече се изкачваше.

„Задникът ми!”

Вървеше нагоре по стръмнината и се задъха.

„Чий задник е богоизбраният задник за трона?”

Стигна на десетина крачки пред воина, който твръдо седеше на коня си и не помръдна при наближаването му.

„Задник такъв, Оксане! Проклет да си, задник такъв!”

Спря и с гримасата на дете, на което насила изтръгват от ръцете любимата играчка, изхлипа и положи извадения меч пред брат си.

Неистови викове гръмнаха в долината между двата хълма. Двете армии се втурнаха без команда една срещу друга и мъжете се запрегръщаха. Тези мъже, които бяха готови до преди миг да се изколят.

Оксан чу този рев на груби гласове зад гърба си и заплака от безсилие:

„Не можах да ги спра! Защо не можах да ги спра?”

Но си даде сметка, че не чува звънтенето на мечове, глухото блъскане по щитове... И се обърна. И не можа да повярва на очите си.

„Какво? Нима се случи все пак? Нима успях да изменя потока на събитията? Значи спасението на Балканите не е невъзможно? Значи промяната може да се случи!” – той седна в тревата и се загледа напред в тази буря от радост, в този вихър от хора и коне, насред който двама братя се прегръщаха.

„Не съм бил прав. Имало и братска любов!”

Трябваше да побърза, докато му е потръгнало, защото имаше още братя за помиряване! Срацимир и Шишман, Андроник и Мануил.

Много момчета раждаха всички императрици, кралици и царици! А е ясно, че после всеки ще иска корона!”

Отражения в „Огледалото на времето”

1370 г.

Монахът седеше и прелистваше стари пергаменти. Краищата им бяха вече разкъсани и зацапани от множество нечисти ръце. Изсъхналата кожа се трошеше по ръбчетата. Колко ли щяха да изтраят? И да се изгуби, написаното в тях...

От много дни се опитваше той да ги подреди и състави разказ по реда на събитията. Някои неща се бяха случили в далечно време, когато османските турци още са били малко племе и съвсем на изток са били земите им – от другата страна на ромейската империя. А после са тръгнали да завладяват, та докато стигнаха до тук, до родното му село под Стара планина.

Млад беше тогава той и силен, когато се сблъска българската войска за първи път с тях. А сетне година след година все по-лошо ставаше. Щеше ли някой да запомни как се случи всичко?

Ето, той ще се опита да разкаже накратко. Дано останат тези редове и да има кой да ги прочете, та да знае.

Монахът подреди пред себе си старите, трошливи вече пергаменти и, четейки от тях, започна своя разказ:

„Вдигна се от източните страни някой си Осман, произхождащ от измаилски род. Като опленяваше и завладяваше всички земи на изток, Осман умря, след като преживя трийсет години.

Неговият син Орхан стигна до гръцките земи, там, където се намира град Бурса. Той обсади с войските си града, опожари околностите му и го завладя заедно със сина си Мурад. И така той се настани там с престолницата си.

Не след много дни умря и Орхан.

Остана Мурад, който бе млад и буен и се опълчваше силно против българите. Той искаше от гърците да го пропуснат, но бе възпиран от множеството кораби и галери, които Кантакузин много добре хранеше и поддържаше, за да пазят брода на Галиполи.

И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по галерите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, изпрати при българските царе и сръбските господари пратеници за помощ, но те ги върнаха празни.

Тогава Кантакузин се споразумя с Мурад и даде на турците да минат през Галиполи. И премина Мурад, синът Орханов, и се отправиха турците против Средец. Българските войски се събраха под началството на Александровия син Иван Асен и стана голям бой. Тогава убиха Асен и погина голямо множество от българите.

Българите отново се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците, като плениха множество народ и го отведоха през Галиполи.

Кантакузин, след като царува двайсет и пет години, се замонаши. Йоан Палеолог стигна зряла възраст и прие царството му. Йоан имаше двама синове – Андроник и Мануил.

И царуваха заедно Мурад и Йоан Палеолог в мир помежду си...”

Монахът въздъхна.

Поглади все още черната си брада и се помоли пред иконата на стената да му даде бог сили да опише какво последва по-нататък, макар мъка да свиваше сърцето му, защото все скърби и нещастия ставаха по българската земя.

После наплюнчи два пръста и угаси свещта.

16) 1370-1371 г.

СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ!

Зимата затрупа пътищата в Босна. Оксан трябваше да остане в тази планинска земя неизвестно колко дълго. Но Твръдко и Вук и без това не искаха да го пуснат да си тръгне.

След като така внезапно откриха радостта от братската любов, те бяха обзети от неудържим порив към добротворство.

– Оксане, остани в нашето кралство! – уговаряше го Твръдко.

– Банатство – упорстваше да го поправя гостът.

– Все едно, и отделно кралство ще стане. Остани тук. Ще ти дадем земя и титла. Ще бъдеш най-довереният ни човек.

А Вук го прегръщаше и заявяваше:

– Ние имаме и други братовчедки, освен Елисавета. Хем по-млади. Ще те оженим и ще ни станеш роднина!

И тук искаха да го женят! И тях ли да будалка с версията, че обмисля да стане монах? Можеше и да се хванат, защото през цялото си гостуване не беше си позволявал нито волни действия, нито дори волни погледи към дама или слугиня от домакинството им. За повече убедителност окачи на врата си един голям кръст. Братята Котроманич както бяха сладки като мечоци, толкова и люти можеха да се покажат, ако го изловяха с някоя родствена девица. А и в предишния си, и в сегашния си живот Оксан избягваше връзка, която можеше да придобие повече смисъл от весела и несериозна кратка взаимност.

Само че в тази епоха това се постигаше трудно, особено там, където пребиваваше за по-дълго. А пък на път, преминавайки отнякъде, преспивайки в някой хан, каквито ги имаше по този търговски маршрут, пак не беше лесно.

Беше си формулирал три основни изисквания към евентуалната личност – телесна чистота, максимална убеденост, че няма да пипне нещо венерическо, защото сред дребните му съкровища от бъдещето не се намериха презервативи, и пълна увереност, че няма да бъде изнуден да се ожени. Така, както само преминаваше през някой град или някой хан, не беше възможно да попадне на жена, която да покрие и трите му изисквания, та и да успеят да се усетят, че са на една вълнà. За такова взаимно откриване все пак се изискваше малко време. Така че и без да е замонашен, налагаше му се за дълги пероди от време да води почти монашески живот.

Но братята дори не подозираха за тези негови терзания. Те до задушаване го обсипваха с благоразположението си. Този човек беше благословия за тях. Спаси ги от братоубийство. Сега с удвоена енергия двамата укрепваха силата на държавата си. Разсъждаваха на глас как напролет ще се отцепят от Унгария и ще застанат начело на независимо кралство.

– Този чужденец, Лайош! Как успя, негодникът, да подчини на властта си такива диви банове като унгарските? – ахкаше Вук.

– Умът ми не го побира – пригласяше му Твръдко. – И безмерно себелюбив, бе! Всичко да държи само в своите ръце! Знаеш ли, Оксане, че братовчедка ни Елисавета, уж му е законна жена, а отказва да я провъзгласи за кралица!

– Е то не става ли от само себе си? – с цялото си невежество попита гостът.

– Ами не става. Трябва да събере бановете, да я благослови кардинал или папата, да положат короната на главата ù. Така се прави. А сега той, видите ли, е крал, а пък тя не е кралица.

Оксан само сви рамене. Тия формалности и ритуали слабо го вълнуваха. Той си имаше други грижи. Да мине през Търново, да прибере парите на Яков и да ги отнесе на Йоан в Константинопол. Нямаше търпение този сняг да се стопи и пак да поеме на път.

Само че вместо към Търново, братята го повлякоха към столицата на Унгария.

– Оксане! Страхотна новина! Лайош ще го коронясват и за крал на Полша! Отиваме на пир в двореца!

– Нали му бяхте сърдити заради Елисавета?

– А, че те са си мъж и жена! Да си се оправят помежду си! Ние ли да им се мешаме в кревата?

– Ами нали щяхте независимо кралство да отделяте?

– Че то не се губи! Като се върнем от коронацията. Ако сега се отделим, ще изтървем веселбата.

Тръгнаха. Но преди Буда ги срещна пратеник от братовчедка им. Тя ги заклеваше да се върнат и да обявят Босна за независимо кралство. Беше бясна от това, че пак само съпруга ù щял да бъде коронясан. Той мило я уговорил, че тèгавата церемония не е подходяща за жена като нея в напреднала бременност. Та, за да не се пренапряга и да пометне, по-добре да отложат нейното коронясване за някой друг път.

– Да бе! – подскачаше Твръдко и крачеше напред-назад.– Презира ни той, нас, бошняците! Не сме му на нивото сред европейските династии! Ама се ожени за нея, та да прилапа земите ни! Ще види сега! Веднага се връщаме и обявяваме независимост! Веднага!

И хайде – цялата свита обратно към планините. Докато се върнат, докато преживеят обидата, докато се утешат с вино и приказки за независимост, годината се изтърколи и дойде следващата.

На Оксан му тежеше вече на съвестта, че прекалено много време изгуби с тях. А не му беше присъщо да протака. Обаче под похлупака на снежната блокада никакви вести не бяха идвали от изток. Какво ли ставаше там в България? А в Цариград? Кой ли седеше сега на трона в имперската столица на Босфора?

Когато Оксан се застяга за път, по босненските планини все още белееха дебели кожуси от сняг. Само че не го свърташе вече на едно място. Още в края на февруари нае шейна и водачи и с това страшно изненада домакините си.

– Ама тръгваш ли вече? – ахна Твръдко.

– Ама не съм ли ти казал? – засмя се Оксан.

– Чакай, брате! Къде си се разбързал. Че я виж каква зима е още! Пък имаме много радостно събитие да празнуваме. Голяма новина дойде тая сутрин. Братовчедка ни родила. С Лайош си имат момиченце, Екатерина. Бъдещата кралица на Унгария, Сърбия, Босна и Полша. Представяш ли си? И тя ми е племенница! Наша кръв! Не е ли велико, а?

– А независима Босна? – подразни го Оксан.

– Ще стане, братко, нямай грижа. Тука и така сме си добре. Все едно сме си независими. Никой не ни дотяга. Защо отсега да си размътваме водата?

– Тя вече е размътена, Твръдко! Огледай се какво се задава от изток. Не искате да ме чуете, вие двамата! Ония, дето идат насам, няма да седнат с вас да пият вино и да се веселят, защото не пият вино. Коранът им го забранява.

– То не е много лошо, щото без мярка виното поболява ума.

„Е, и на вас ще ви го забранят. Само почакай.”

Когато Оксан най-после успя да потегли, беше краят на февруари. Двамата братя дълго го мачкаха в мечешките си прегръдки и все не можеха да повярват, че тръгва наистина. Не им се вярваше, че този, който им беше станал почти като трети брат, без причина ще ги напусне и ще си иде завинаги от живота им. Въздишаха, уж загрижени за дреболии, а всъщност им се искаше да го задържат.

– Топли дрехи взе ли си? Чакай, чакай! За два-три дни да ти стъкми нашият майстор още поне два чифта ботуши.

– Оксане, поръчал съм кожух да ти ушият, а още не е готов. Къде си се разбързал?

– Пари имаш ли за из път? Ето, дръж! То така не се пътува, нали в ханове ще отсядаш, кон ще подковаваш... – и му натикаха в ръцете две кесии златни дукати.

– Имам, недейте...

– Не, вземи, вземи ги.

Най-после свикнаха с тази мисъл. Най-после го пуснаха. Заклеваха го непременно пак да дойде.

И ето че той седна на коня си и излезе през портите на крепостта. Помаха с ръка за последно и... пое по пътя, който се виеше като нишка от търкулнато по стръмнина кълбо прежда – дълга, дълга до безкрая.

« назад