Единият - Тодор Цветанов Тодоров, поема житейския и творческия си път на български литературовед, организатор на Държавния библиотекарски институт и директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий" (1944-1949), на професор с псевдонима Боров. Другият ломски деец - Люба Тодорова Ганчев, пък тръгва по своето поприще на поетеса и писателка с псевдонима Яна Язова. Кръстник и на двамата - независимо един от друг - е големият учен и техен наставник проф. Александър Балабанов.

За поколенията днес тези някогашни титани на родния ни литературен небосклон са непознати или почти непознати. Може би Язова е пророкувала това си сегашно положение. Затова, за да не се питаме коя е тя, се опитва още през 1937 г. да отговори донякъде в едно писмо до проф. Балабанов. В него тя заключава: „На този свят имам изключителната съдба да бъда извън реда на нещата”. За своите съвременници Язова е талантлива поетеса, а за нас - талантлива романистка. Но това все още не е достатъчно. Защото каквото и да се казва, тя си остава една енигма, която все още не е достатъчно изследвана. Поне до такъв извод стигнах, като прочетох едно от последните нейни стихотворения - "Ще бъда". В него авторката уверено заявява:

 

 

Тодор Боров пък е още по-категоричен: „Очевидно ние, които оставаме по-длъжко на този свят, имаме задължение да разказваме за хората, които са си отишли преди нас, да предадем на по-новите поколения паметта за тях, особено за тия, които не бива да бъдат забравени, животът и дейността на които съставляват богатството на нацията”.

Точно това забравено национално богатство беше водещият от мотивите, които ме подтикнаха да се заема с това изследване. Преди всичко защото и професорът, и поетесата са дали много за България (за жалост недостатъчно оценено), и със своите произведения са я издигнали отдавна на равнището на европейските висоти.

Налице е и един личен момент. В къщата в Лом, на улица „Хан Крум” 17, в която е роден проф. Тодор Боров, съм роден и аз, защото на 22 юни 1928 година дядо ми купува от бащата на Боров въпросната къща. А по отношение на Язова мога да кажа, че първото нейно стихотворение прочетох, когато бях на 21 години. И оттогава – вече няколко десетилетия – живея с нейното творчество. Чувствам я близка и заради темите, за които е писала, развълнували ме още от тогава. Даже имам усещането, че сме някак си лично познати, защото тайничко четях нейните творби, издавани през 30-те и 40-те години на миналия век.

                   

Стъпка първа – ПРОИЗХОД

 

Когато се запознавах с живота на двамата си съграждани и бях вперил поглед в корените на техния произход, ахнах от изненада. И не без основание – та те си приличат в буквалния смисъл на думата.

Благодумецът Тодор Боров сам отбелязва: „Баща ми, Цветан Ценков Тодоров, е първи син, но трето поредно дете на средно заможния ломски търговец Ценко Тодоров. Тоя Ценко Тодоров ще да е доживял, както съдя по сведения на баща си, а и от няколко негови портрети в нашия семеен албум, до към 70-годишна възраст. Той е несъмнено една интересна за времето си личност. За неговия образ и характер знаем ние, внуците, оскъдно малко. Никой от нас не го е заварил на тоя свят. Син е той на един Тодор Ангелов, майка му се е казвала Екатерина, за нейния род не знаем нищо. Родителите на Ценко Тодоров са се преселили в града със своите три деца (две момчета и едно момиче) от ломското село Дългошевци и навярно около 1830 (година – бел. ЮЙ), когато синът им Ценко Тодоров ще да е бил към 10-годишен”. И по-нататък: „Баща ми, Цветан Ценков Тодоров, е роден на 22 февруари 1867 в Лом. В същия ден, когато се е родил той, е станало погребението на роденото една година по-рано негово братче на име Александър. Съгласно тогавашния обичай на новороденото било пробито ухото и поставена обица (амулет) против уроки. Дали този амулет е имал решаващо значение, но Цветан Тодоров доживя до 91-та си година (почина през октомври 1957) в пълно здраве. Първият жив син в дома на заможния ломски търговец, Ценко Тодоров е бил заобиколен с големи грижи и внимание. Желанието на неговия баща е било първоначално да стане Цветан офицер – най-привлекателната професия в новоосвободената страна. Но лични наблюдения в чужбина привличат момчето към аптекарската професия. След тригодишно отсъствие младият помощник-аптекар, напуснал дома си като юноша, а през 1885 вече млад мъж, пристига по Дунава в Лом. В Загреб в 1889 завършва висшето си образование като магистър по фармация, остава една година в Крушевац (Словения) и в 1890 се завръща окончателно в България, където полага колоквиум и получава второ свидетелство за аптекарска правоспособност”. След ред перипетии младият фармацевт открива концесия за собствена аптека в Лом. „От края на първото десетилетие на нашия век (двадесетия – бел. ЮЙ) вече несъмнено материалното благополучие влезе трайно в нашия дом. През върховите моменти от аптечната дейност на баща ми между войните и непосредствено след Първата световна война аптеката на Цветан Тодоров в Лом минаваше за една от трите най-големи аптеки в България”.

Чаровницата Люба Тодорова Ганчева се ражда в Лом на 23 май 1912 година. Така е записано официално. Но, откривайки на 27 юли 2012 година нейния акт за раждане, се натъкнах на нещо автентично:

„Акт № 169 за ражданието на Люба д-р Т. Ганчева. На хиляда деветстотин и дванадесета година, първи юни на десет часа преди пладне, пред нас Кано Д. Кърначов помощник – кмет и длъжностно лице по гражданско състояние на Ломската градска община, Ломска околия, се яви в общинското управление господин д-р Тодор Ганчев на тридесет и пет години учител, живущ в същата община, който ни обяви ражданието на едно дете от женски пол, като ни заяви, че то се родило в неговото жилище на двадесет и шести май месец, в шест часа после пладне, от него и от съпругата му Рада д-р Т. Ганчева на тридесет и четири години, учителка и че му е дадено име Люба. Това обявление ни се направи в присъствието на Аврам П. Мутафов на четиридесет години, чиновник и Александър П. Здравков на двадесет и девет години чиновник и двамата живущи в Ломската община, след което като се удостоверихме чрез градския фелдшер за ражданието и пола на детето, съставихме настоящия акт, който се подписа от нас, обявитела и свидетелите, подир като им се прочете.” 

Явно официалната версия трябва да бъде коригирана, защото няма по-автентичен документ от акта за раждане, намиращ се в Ломската община.

Язова произхожда от семейство на учители. Баща й, Тодор Ганчев, е потомък на стар болярски търновски род, спасил се по чудо в Сухиндол след падането на търновското царство под османска власт през 1393 година. Завършва философия в Цюрих, Швейцария, където защитава докторска дисертация и става доктор на философските науки.

Майка й, Радка Бешикташлиева, е дъщеря на крупния търговец от квартал Бешикташ в Цариград Стойчо Бешикташлиев, известен и почитан сред българската колония там. Роден е в Калофер. Баща му Христо Стоев Дрянков е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски. Радка Бешикташлиева е първа братовчедка на академик Никола Начов - етнограф, краевед библиограф, и книжовник, който остава сирак и за него се грижи дядото на Яна.

Несъмнено, както отбелязва литературният изследовател Петър Величков, Яна Язова се ражда в еуфорията около обявяването на Балканската война, но расте в най-трудните и оскъдни години, свързани с кризата и бедността след поражението на държавата ни в Първата световна война и с гражданските стълкновения у нас, които без прекъсване продължават от 1922 до 1947 година и на които и тя става невинна жертва.

 

Стъпка втора – НОМАДСТВО ПРИ УЧЕНИЕТО

 

При тези заможни родители бихме могли да предположим, че детството и на двамата ломчани е минало безметежно. Уви, не е така!

За годините на своята ученическа младост Тодор Боров разказва: „Моя милост е роден на 30 януари 1901, тоест само 13 месеца след предходния брат. Засукал съм млякото му, както се казваше. Завърших училище в Лом до 6-и клас, сега 10-и. Тъй като последните две години от курса в Лом бяха Педагогическо училище и не се признава за гимназия, за младежите, които желаеха да учат в университета, се налагаше да продължат в други градове. Мен ме изпратиха есента на 1917, България бе вече във война, в русенската мъжка гимназия, тъй като се смяташе, че там училището е на много високо ниво. Там изкарах 7-и клас и в 1918 се прехвърлих в София, дето се записах във Втора мъжка гимназия и живеехме наедно с по-големия си брат, когото бях настигнал в училище и който учеше в класическия отдел на Първа мъжка гимназия”.

Люба Ганчева учи в Лом, Видин и Пловдив. Гимназиално образование завършва в София. За времето, прекарано във Видин, отбелязва: „Тук съм израсла и учила до IV отделение. Помня мама и татко като млади. Спомних си градската градина, в която ме водеха с Мила (истинското й име е Милка - две години по-голямата от нея сестра – бел. ЮЙ) на разходка. Найчо Цанов бе приятел на татко. Той ни водеше за двете ръце и на пейката срещу Дунава сядаше тя на едното му коляно, аз на другото. Сега тези хора са мъртви, а в градината ме гледа паметникът на дядо Найчо”.

През 1929 година семейство Ганчеви се премества в София в новопостроен собствен апартамент на улица „Георги Раковски” № 161 Б. Тук бъдещата поетеса завършва Първа девическа гимназия. Седемгодишна, ученичката написва първото си стихотворение за едно коте. От първите й творби, една е публикувана във вестник "Ученически подем".

 

Стъпка трета – СТУДЕНТСТВО

 

Изключително интересни за изследователите са годините, в които двамата ломчани са студенти в Софийския университет, където учат славянска филология и литература. Те се оказват преломни в живота им и дори определят тяхното битие.

За онова време Боров си спомня: „От 1919 до 1923 следвах и завърших славянска филология и литература в Софийския университет. През 1921 като сътрудник на литературния лист „Развигор” бях прекръстен от Александър Балабанов и Елин Пелин на Боров. 1923-1924 учебна година изкарах стажа си във Втора мъжка гимназия и от есента на 1924 баща ми ме изпрати да специализирам в Берлин. След тригодишни занимания, отчасти и политически, се завърнах през септември 1927 в България”.

После, говорейки в трето лице единствено число, професорът продължава: „Младежът бе навършил недавна 18-годишна възраст. Той има късмет да завърши гимназия, преди да дойде и неговият ред да отиде войник. Не загуби нито една година, поради войната: от ученическия чин попадна направо в университетската аудитория. В последната година на гимназията бъдещият студент изпада под влиянието на един своеобразен толстоизъм-анархизъм. За огорчение на своя баща – епикуреец, той става вегетарианец и въздържател, пуска си и брада, с нея влиза в университета. Изключително буйната му коса, черните рубашки – съобразно разпространените тогава сред нас портрети на Максим Горки и Леонид Андреев, дебелият бастун, който обича да носи (без нужда) – целият му каяфет е правел навярно някакво впечатление. Решил бях твърдо: ще посещавам редовно всички лекции и упражнения, които бях вписал в студентската си книжка, а всеки свободен час ще използвам за занимания в Народната библиотека на „Раковска” или в намиращата се досами нашия факултет Университетска библиотека. Никакво разсейване, никакво губене на време – имаше толкова много знания пред мен, които трябваше да се овладеят. Първия зимен семестър новият послушник в храма на науката действително бе образец на редовен студент. Това правеше очевидно впечатление на състудентите му, а дори и на преподавателите. На лекциите от първия семестър водех записки усърдно, а вечер в квартирата си развивах - въз основа на направените набързо в аудиторията бележки слушаните през деня, още пресни в паметта ми лекции. Дали щях да продължа така до края на следването? Действителността в тогавашния Софийски университет (а навярно и характерът, с който ме бе надарила природата) бе решила наскоро да разруши тоя образ на идеалния студент”. И той го нарушава, разбира се, за добро. Иначе не щеше да бъде това, което по-късно съдбата му отрежда.

През 1930 година Люба Ганчева се записва студентка по славянска филология в Софийския университет. Същата година става съдбоносната среща на 18–годишната авторка, изгряващ талант, с любимеца на начинаещите студенти - професор Александър Балабанов. Той „е кумир на много студентки, но успява да го завладее най-силно момичето с големи бадемови очи, което попива с възхищение всяка негова дума по време на лекции” – отбелязва Стефани Калчева.

Публикувала вече в „Училищен вестник”, Люба Ганчева сънува мистичен сън, в който, залутана в една планина, тя се стреми към нейния връх и все не го достига. Помага й, като я издърпва на върха, една тайнствена фигура. В нея тя припознава проф. Балабанов. Този сън подтиква надарената с изобилен чар девойка да грабне петте си тетрадки от по сто листа, изписани със стихове, и… беж при професора. Тази съдбоносна среща променя живота и на двамата. Балабанов й дава псевдонима Яна Язова.

Младата поетеса дръзко заявява, че "язове" са нейните песни. Тя харесва тази дума, дадена й и като псевдоним:

 

 

Оттук насетне изгрява слънцето на нейния талант. Във вестник "Литературен глас" се появява първото й стихотворение с псевдонима Яна Язова. Става дума за „Вечната стража на моите пирове” - датата е 31 януари 1931 г. Следва цикълът "Страхове", съдържащ „Плътта”, „Кошмар”, „Ние – тука”. Тези стихове влизат и в първата й стихосбирка "Язове", издадена през същата година.

Години след това тя документира как Балабанов я накарал 16 пъти да поправя „Вечната стража на моите пирове”. Цитира и добре запомнените негови думи: "Шестнадесет пъти ти поправя това стихотворение, ето сега казвам: много си изпати, та мога да ти кажа, че и тия, които ти написа по-рано, те биха правили чест за много от нас. Но аз те връщах, за да се научиш на труд, сама да работиш усилено и да знаеш, че в поезията хатър няма никому". Това е може би неговият първи урок по писателско трудолюбие.

Това запознанство тласка напред и нагоре поетическата кариера на Язова. От тази среща нататък професорът е плътно до новата надежда на българската литература. Даже той я представя пред влиятелните хора в културния живот, препоръчва я във вестниците „Зора”, „Мир”, „Литературен глас”. Става кръстник на първата й стихосбирка "Язове". Чрез връзките си той ускорява издаването на нейните книги.

Може да се каже, че логичен финал на студентските години и за двамата ломчани е специализацията им в чужбина. Тодор Боров заминава през 1924 година за Берлин и се завръща след три години. През 1935 година Яна Язова завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а от 7 октомври до 31 декември 1937 година е в Париж, където изучава френски език в Сорбоната.

 

Стъпка четвърта – ПОД КРИЛОТО НА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

 

Фаталният за България край на Междусъюзническата война през 1914 година се отразява пагубно на родината, в това число и на студентството. През същата година младият и предприемчив доцент по старогръцка и латинска литература Александър Балабанов, заедно със свой кръг от 10-15 любими, горещо уважаващи го студенти и студентки, решават да се свържат в университета в някаква по-трайна форма. Тя се проявява в обичайните за родната ни Алма матер общи туристически излети до по-близки и по-далечни обекти около столичния град. В практиката си на общителен човек Балабанов още от самото си запознаване със студента не издига стена между себе си и него. Неслучайно Елин Пелин записва: „… Не зная дали има в нашия университет професор, тъй близък на студентите. Той ги учи с жар, кара им се бащински, дружи с тях като приятел, застъпва се навсякъде за тях, помага им както може и с каквото може. А те постоянно го търсят за какво не. Поверяват му дори сърдечните си работи и със свойствената си младежка наивност, търсят от него съвет…” Така навярно постъпва и с ломчаните Тодор Боров и Люба Ганчева. Даже Боров свидетелства: „… не поставяше, не знаеше граници между ученик и преподавател”.

 

И… лека-полека около него се създава ядро от млади хора, които се чувстват свързани и пожелават връзката им да добие някакви по-установени форми. Самият Балабанов, който през петгодишното си следване в Лайпциг познава и участва в разни студентски сдружения, сам за известно време е и председател на българското студентско дружество „Славянин” там, се съгласява да се даде на самозародилата се и у нас общност уставна форма. Така на 14 юни 1914 година се ражда студентското дружество „Бяло море”

В устава, написан от Балабанов, е залегнало, че си поставя за цел „… чрез задружна научна работа да сближава студенти по литература и филология; да разширява знанията им; да ги приучва към самостоятелност; да поддържа стремежа им към лично усъвършенстване”. Така оригиналната „студентска дружба” продължава малко повече от десет години. Дружеството никъде не е регистрирано, но несъмнено е една от най-забележителните организации, с които Софийският университет се гордее. Огряно от спомена за загубения излаз на Бяло море и лелеяно от надежди за неговото възвръщане, това свободно общество приема името на един идеал.

„Когато постъпих през есента на 1919 в Софийския университет, аз не подозирах за съществуването на това дружество – пояснява Тодор Боров. – В началото на летния семестър на 1920 ми се съобщи, че съм приет за член на „Бяло море” и следва да се явя на заседание в пивница „Панорама София” и аз навлязох в една мен непозната дотогава област на студентския живот. Тук се бяха събрали 25-30 младежи, преимуществено студентки, които под ръководството на своя вдъхновен преподавател се наслаждаваха пълноценно на своите младини. Рефератът, разискванията, разговорите, игрите – всичко бе непринудено и привличаше неотразимо деветнайсетгодишния, затворен дотогава студент. Лично за мен влизането в „Бяло море” означаваше скъсване с дотогавашния ми аскетичен начин на студентски живот и вкусване от веселата свобода на науката, за която Александър Балабанов желаеше да ни отвори очите”.

Боров заедно със своя приятел и състудент Д.Б. Митов са определени за редактори на издавания вестник и на книжката „Бяло море. Студентска дружба”. Тези издания несъмнено носят огъня на оригиналната младежка академична дружба, която е подействала осезателно не само на Тодор Боров и на други младежи, а е била почувствана и от редица по-възрастни дейци на културата, които са посещавали някога заседанията на „Бяло море”, за да се посгреят на неговия младежки огън.

Иска ми се да акцентувам на следното откровение на Тодор Боров, което ми се струва предопределящо за самия него: „Срещата ми с Александър Балабанов в Софийския университет бе за мен съдбовна – за цял живот!” Имам усещането, че то изчерпва каквито и да са коментари за обвързаността между личността на ученика и тази на Учителя, както той нарича проф. Балабанов. Впрочем, формалният повод за нея е една книга за Омир в европейския свят, която Балабанов препоръчва на студентите си. Боров плахо я поисква, а професорът му отговаря: „Пазете я, това ми е много ценна книга. И ще ми я върнете веднага, след като я прочетете“. За този вълнуващ момент Боров с трепет си спомня: „Аз изхвръкнах по-скоро от аудиторията, за да избегна да покажа смущението си. Така започна моето запознаване с Александър Балабанов. Оттук натъй, какъвто бе несдържан, той не пропусна да следи всяка моя стъпка в университета, а и извън него“.

Както се вижда, сближаването им става твърде бързо. За причините Боров обяснява: „От един негов портрет, сниман през декември 1917 във Виена, на който Балабанов не е още така рошав, подарен ми с подпис и надпис през декември 1919, виждам, че младият студент му е станал близък спътник още през първите месеци след запознаването. А книгата, която бе повод за сближаването ни, той ми подари много по-късно, след завършване на университета и след нашето четиригодишно, почти катадневно общуване и изживяване, след „Развигор“, със следния надпис: „На Тодор Тодоров за спомен от университета и пр. Александър Балабанов, София, 18 януари 1924». Разбира се, имам запазени и повече от 100 негови писма и десетки бележки от 35-годишната наша неразривна и неподкупена дружба“.

Яна Язова се появява след като „Бяло море“ е в своя залез. Но за сърдечните взаимоотношения в дружеството, за съвместните походи и екскурзии из околностите на София, пък и не само на тях, можем да съдим по топлите, за да не кажа любвеобилни отношения на чаровницата с преминаващия на «попрището жизнено средата» преподавател. Несъмнено маята от беломорското време е останала за цял живот в битието на Язова. Тя използва всеки удобен момент да е сред природата. Забелязваме го в летописната книга на Клисурския манастир „Св. Св. Кирил и Методий“. Ето какво пише младата Яна Язова, малко след като посещава манастира през 1944 година: „За Великден отидохме с Христо (Йорданов - нейния съпруг – бел. ЮЙ) на Клисурския манастир, където останахме до завчера. Там е истински божи рай. Зелените гори и поляни с изобилни цветя, буйни реки и водопад и отвсякъде се виждат пътища за много градове и села. Най-далече е Берковица, на 10 км. Много лесно се ходи пеша навсякъде и ние ходехме. Много съм доволна от манастира" (10 май 1944 г.).

Наред със срещите си със своите колеги, Язова не пропуска да посети и родния Лом. За една такава среща през 1932 година заедно с Калина Малина и естествено в присъствието на Балабанов, четем в бележката на К. В. "Две приятни гостенки", поместена във в. „Север“ от 23 април: "Госпожица Яна Язова прочете няколко стихотворения от единствената си стихосбирка „Язове“. Няма да скрием, че някои от стиховете й бяха мъчно усвоими от публиката, въпреки жарът, с който бяха рецитирани. И наистина, ако в тях има нещо ново и действително ценно, могат да бъдат разбрани напълно само след неколкократно четене насаме, и бих казал, изучаване. Защото хората много трудно свикват с новата форма, особено ако зад нея се крие и дълбочина. Затова пък някои от рецитираните стихове („Циганка“ и особено „Ветрове“) показват, че г-ца Язова, даже ако не ни носи нищо ново, не липсва дарование".

Без нито капка съмнение сериозен момент в обвързаността на двамата ломчани с Балабанов е седмичният литературен лист „Развигор“,който професорът и Елин Пелин издават. Появата му е в началото на януари 1921 година. На Боров е поверено да пише за новоизлезлите книги и списания.

„Какво задържа още интереса към този пръв литературен вестник в България, в какво се състои неговата живучност за разлика от многото негови подражатели и продължители?“ – риторично пита Боров и отговаря: „Разбира се, ядката е в неразделната двойка Балабанов – Елин Пелин, но и ние, младоците (с Д. Б. Митов – бел. ЮЙ), бяхме изковани в Балабановата студентска дружба „Бяло море“. В нея Балабанов ни инжектираше и продължаваше да подклажда огъня на така наречената от него весела сбирка в науката. И… „Развигор“ успява да стане още в началните си години „нещо живо, което се чакаше всяка седмица с напрегнат интерес за въпросите, повдигнати от живота и за живота в областите на духа“. Навярно той отваря вратите за реализацията на „някаква назряла нужда“, защото става притегателен център за немалко сериозни пера. Сред тях са не само Елин Пелин, но и Иван Вазов, Михаил Арнаудов, Гео Милев, Николай Райнов, Димо Кьорчев, Венелин Ганев, Константин Щъркелов, Андрей Николов, и още, и още – над сто български автори и около 30 чужденци или чужди гости на България.

Несъмнено спомените за вихъра на „Развигор“ са подействали и на Яна Язова. „Люба Ганчева, прекръстена на Яна Язова от Балабанов, се появи в нашата така наречена „развигорска“ група в началото на 30-те години - пише Боров. - Това беше едно осемнайсетгодишно, изключително слабо и много високо девойче с мечтателно загадъчни очи, което пишеше стихове. И много скоро издаде една и после втора, и трета стихосбирка. В 1937 тя успя да убеди проф. Балабанов да поднови спрелия 10 години по-рано вестник „Развигор“. Яна Язова правеше огромни усилия да поддържа бойкия характер на някогашния литературен седмичник. Но не с особено голям успех - тоя малък по формат „Развигор“ успя да просъществува само 20 броя“.

Налице е и още нещо неоспоримо - навлизането и то с такъв шеметен ход на младата авторка, предизвиква немалко коментари, задкулисни приказки и клюки в различните среди на пишещата гилдия. В излизащия в Лом вестник „Север” К. В. (Крум, а не Камен, както го споменават някои изследователи – бел. ЮЙ), Велков пише в бр. 484, 23 април 1932 година: „Навлизането й (на Яна Язова - бел. ЮЙ) в българската поезия е доста смело. И затова извика цяла буря от най-разнообразни оценки. Докато за едни тя е необикновено надарена и едва ли не „литературен феномен“, в други тя буди само учудване, а в някои, не рядко, пълно отричане. (Тук се изкушаваме да припомним похвалната рецензия на Людмил Стоянов за книгата „Смърт“ на Владимир Полянов, отпечатана в кн. 2 от 1922 г. на сп. „Хиперион“, доколкото тя дава гласност на сходни читателски и критически реакции: „Едно ново име в литературата буди неприязън и в най-добрия случай недоумение... Той (Владимир Полянов - бел. ЮЙ) се явява наистина с едно ясно и сигурно съзнание за това, що му предстои да върши, и с една определена и здрава концепция за изкуството, дето са невъзможни двоуменията и колебанията.“ Съпоставката пък води към въпроса с какво съзнание за своето писане идва Яна Язова, може ли да се говори за такова?” И още нещо: „Едни я посрещнаха учудени, с буен възторг, други я отрекоха с поза. Но с нея не се случи най-страшното – почти никой не я отмина с мълчание.” – отбелязва отново Крум Велков във вестник „Север” през 1933 г. Пък и не е могло иначе. Яна Язова се превъплъщава в образите на своите бедни братя – просяци и просякини, изоставени деца и т.н., надниква в дълбините на женската душа, предпочита драматичното, необичайната метафора. После се насочва и към прозата – издава повест с пловдивски сюжет „Ана Дюлгерова”, роман на морска тематика „Капитан”, драма „Последният езичник” и детски разкази „Герой”.

 

Разнолики са мненията за поезията на Яна Язова. В западната ни съседка Югославия тя е кумир, особено заради рецитирането на стихотворението си „Циганка“. Известният сръбски интелектуалец Александър Илич през 1934 година пише за нея в белградския вестник „Правда”: „Самото нейно появяване издава у нея мистиката на ония страстни и възхитени поклонници на Бога от времето на средновековните чудеса. Само ритъмът на екстаза е могъл да извае една така стройна снага. Тази снага като стъбло, като брезово клонче, сътворена в екстаза на любовта, се е посветила на щастието да се самопожертва и като смирена поклонница да прави метани пред светите тайни и пред иконата на Божията майка. И на това тяло – клонче, притежаващо нежна и утопична женственост, завършващо в ореол от черни коси, светеше тайнственият лик на Яна Язова. Когато тя ни рецитираше, нейното тяло и ръцете и, като индийски кринове, по един свойствено ритуален начин пееха в ритмична пластика нейната тъмна песен”.

А изкуствоведът Владимир Свинтила изразява впечатлението си за един малко по-късен период: „Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години - след 1944 г. - софиянките ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение”. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки”.

Излизащият в Бостън, САЩ, вестник „Крисчън Сайънс Монитор” в броя си от 12 май 1932 година съобщава от София за излязлата стихосбирка на Яна Язова: „Сбирката разкрива необикновена сила на въображението, енергия на израза и майсторството на езиковите форми. Авторката обещава да бъде едно от двете или трите най-ярки светила в съвременната българска поезия”. По този повод в. „Изгрев” в брой 133 от 18 юни 1932 година съобщава за американската дописка за стихосбирката „Язове”.

А ето и един днешен поглед. На 6 август 2012 година нашият съвременен писател Георги Мишев споделя в интервю: „Един съсед ми даде наскоро и прочетох „Соления залив” на Яна Язова, силно съм впечатлен. Няма друг автор, който така силно и ярко да обрисува събитията и атмосферата веднага след 9 септември, преди Народния съд… Бандитизма, лумпенизацията, беззаконията… Силно перо, мъжко конструиране, нямаме друга такава писателка, но тепърва ще я оценяваме”.

За никого не остават тайнствени странностите на Яна Язова. Те се открояват в нейния характер и съдба. От една страна тя е приказно красива – затова и пуска мълвата, че има циганска кръв или че е преродената фараонка Нефертити –, но е и много талантлива, при това в различни области на изящната словесност – поезия, есеистика, драматургия, повест, роман, епопея, пътеписи, творчество за деца, публицистика, а от друга, отвежда към мисията й за дълг пред род и Отечество, за безкомпромисно посвещение на каузите му.

Силното Балабаново крило, простряно над Язова, проявено в тяхната връзка, има и много противници. Остри нападки и неприятни слухове се появяват за отрицателно време. Отношенията им са сложни, противоречиви и изпълнени с драматични обрати. Обаче, истината е, че без подкрепата на Балабанов, Язова не би направила такъв шеметен фурор в литературата в периода 1931-1944 година.

Независимо че професорът е семеен, с две големи дъщери, увлечението му е непоклатимо. Това ясно проличава от запазената част от кореспонденцията му с Язова. Не остава незабелязано – повечето писма завършват с: „Целувам всички сребърни звънци в гласа ти”. Двамата имат и скандали, и раздели. През 1937 година своенравната поетеса заминава тайно в Созопол при художника Марио Жеков. Професорът, обладан от ревност, наема лодка и сам гребе към любимата си, тръгвайки от Бургас.

 

Стъпка пета – ЛИТЕРАТУРООБИЧТА

 

Може да се каже, че литературообичта и книголюбието е черта, вродена още в семейната среда и на Боров, и на Язова. Всъщност точно заради литературообичта, втълпена им от проф. Ал. Балабанов, Яна определя себе си и Боров като „двама пътника, десетилетия вървели по двата бряга на една река“. И тази литературообич и за двамата би била необяснима без съприкосновението им със света на Балабанов. А Тодор Боров изповядва: „… книголюбието в нашия дом се култивираше от най-ранната ни възраст. Библиотечният шкаф в нашата гостна, в който аз отрано започнах да се ровя, представляваше една разнообразна и доста богата сбирка от книги. Най-силно впечатление на мен правеше 16-томната огромна немска енциклопедия „Брокхаус“ от 1882, която прелиствах повече за картинките, тъй като още не знаех немски.“ Така се ражда любвеобилността към книгата, която става съдба в живота на бъдещия баща на българската библиотечна наука.

Несъмнено и при Яна Язова литературообичта и книголюбието вървят ръка за ръка. Те идват от бащината пътека. Един баща, защитил докторат по философия в Швейцария, не може да не поведе по своята пътека на науката и дъщеря си с пиетет към литературата и книгата. И то, хванали се още от ранна детска възраст. Та Люба Ганчева написва първото си стихотворение през 1919 година, когато е едва седемгодишна. А за да го напише, й е необходима обич към литературата и книгата, която тя вече притежава.

Наистина първите стихотворни опити са се загубили някъде във времето, но не и желанието да води диалог с белия лист. Това ярко си проличава - когато вече е пълнолетна, тя е натрупала немалко поетични късове, записани в пет тетрадки от по сто листа. Тук съдбата казва решаващата си дума. Разбира се и оня сън, тласнал я към компетентния тълкувател, към Учителя – както тя го нарича – проф. Александър Балабанов. Сякаш пред очите ми е онова „изключително слабо и много високо девойче с мечтателно-загадъчни очи”, което с треперещ глас чете стихотворението си пред него,

 

 

а литературният Зевс още преди края му:гръмогласно изригва „Стига!” И… сякаш това двустишие предопределя какво по-нататък ще следва. Под крилото на професора младата дама твърде скоро става една от най-публикуваните авторки, за да се превърне вече в литературна сензация. Кое, ако не литературообичта, превръща Люба Ганчева в обвеяната със слава не само в България, но и в чужбина поетеса Яна Язова?! И още нещо – наред с нищо не скриваната си красота, гордостта и упоритостта, тя е уверена в силите си и още с първата си стихосбирка „Язове”, а и със следващите си творби, доказва своя неоспорим талант.

Тази литературообич не пресъхва дори и в годините, когато Язова е в забвение. Но защо е в забвение, би трябвало да си отговорим, като съдим по фактите. В годините на социализма тя остава без подкрепа, а това, както забелязват немалко изследователи, е „фатално в парцелираната писателска общност, при това изграждаща се на нови релси и по новите правила на класово-партийния подход. Тъй като не иска да прави концесии на новата власт, а и защото няма кой да се застъпи за нея и да върне иначе щастливата и дотогава творческа съдба в нормалното русло.

Като фина, деликатна, ранима и горда натура Яна Язова има нужда от постоянни грижи, от упътване, от стимулиране на яркия и талант, но се оказва, че съзнателно не желае да се адаптира към променилите се обстоятелства.”

Влияние оказват и страничните фактори – злополучните съдби след 9 септември 1944 година на нейни познати, сред които е и издателят на романа й „Александър Македонски”, Петко  Атанасов, който е осъден от т.нар. народен съд и е убит. А човекът, който й е бил стряха няколко десетилетия – проф. Балабанов – е принуден да си служи с непопулярни действия, за да се спаси от подобна разплата, само защото е бил сред обкръжението цар Борис ІІІ. И тук проличава изобретателността на умния човек - очаквал всекидневно органите на властта да го арестуват - гипсира здравия си крак, за да предизвика у тях евентуално състрадание. Балабанов бързо се приобщава към новата действителност, но той вече няма онази тежест, както отпреди 1944 година. И… така изкарва времето до последния си земен час на 30 ноември 1955 година.

 

Стъпка шеста – СЪДБАТА НА РОМАНА ЗА ЛЕВСКИ

 

Най-силното обединяващо звено, проявяващо се във взаимоотношенията на родените в Лом Яна Язова и проф. Тодор Боров, е драматичната съдба на написания от Язова роман „Левски“. Преди години гръмна литературната бомба около ръкописа на този роман и злощастната орис на неговата авторка. Много мастило и хартия се изписаха за нея, но най-вярната светлина хвърля проф. Тодор Боров. И то не само защото е ломчанин, а защото става един от факторите, на които е официално възложено да обследват случая. Неговите спомени, съхранените обръщения, протоколи и други оригинални документи, представени лично, внасят най-точната автентичност за тази не само криминална история.

През 1972 година издателство „Български писател“ възлага на Боров да подготви том с избрани трудове на Александър Балабанов, свързани с историята на литературата - българската и чуждите литератури. „Мене ми беше известно, че след 9 септември 1944-а, когато Яна Язова по някои свои причини и обстоятелства беше принудена да прекрати своята литературна дейност - публикаторската, но не и своята литературна работа, работи доста продължително в Народната библиотека по събиране, издирване и преписване работите на Балабанов, пръснати във всевъзможни издания на българския печат” - отбелязва Боров.

Познавайки отлично житието и увлеченията на Балабанов, Язова сериозно се захваща със задачата да събере пръснатите по всевъзможен начин и във всевъзможни издания Балабанови текстове. При тази си работа, както твърди и Боров, „ тя се ръководеше от една схема за един договор между книгоиздателство „Хемус“ и Александър Балабанов за издаване на негови работи преди 9 септември [1944] в общо, както бяхме ги съвместно набелязали, 18 книги… Понеже при работата си върху подготвяния сборник от избрани статии на Балабанов аз исках да се ползвам от това, което е извършила Яна Язова дотогава, аз й се обадих - тя имаше телефон, и я помолих за една среща. Тя ми определи такава среща, отидох при нея и тя ми показа в едно долапче, което беше в нейния хол, до нейното кресло, в което тя седеше, всичките поредици от тетрадки, както и папки с всевъзможни материали, които тя бе издирила и събирала, преписала, префотографирала и прочие по работите на Александър Балабанов. Там имаше и цяла папка с над 100, доколкото си спомням, негови карикатури и т.н. Тя с готовност ми даде това, което можеше да ми послужи”.

Почти две години се забавя издаването на този том за Балабанов. После издателството решава съчиненията му да излязат в два тома - I том за българската литература, II том - за чуждите.

„Чувах, че през тия години тя живеела крайно усамотено, събирала при това не само произведенията на Балабанов, но работела още по-упорито върху някакъв исторически роман от епохата на Възраждането и преди всичко за Левски – спомня си Боров. – Самият Балабанов ми казваше, че тя е пленена от образа на Левски, задълбочила се била в изучаване на новооткрити материали, не я интересувал външния свят”.

След издаването на том І от Балабановите съчинения на 29 септември 1973 година Боров получава пространно писмо от Язова, което „… беше наистина много ласкателно за мене…”. Ще цитирам и самото писмо, защото от него, от една страна, ясно проличават истински топлите, приятелски взаимоотношения между двамата ломчани, орисани от обща съдба. От друга страна, разбираме колко предана на своя учител и меценат Балабанов е Яна Язова. А от трета, научаваме направо от самата авторка що е за нея този роман:

 

Драги Тошо Боров,

Получих твоята книга „Живот с книги”, която ме много радостно изненада.

Този том, който „засяга такъв широк обсег от въпроси и мисли”, който не е книга за четене, отдавна чакам като компас, с който се плува по море.

Който се е заемал веднъж да работи с книги, знае къде е това море, но още по-добре знае, както обясняваш със свои думи в предговора на книгата, как се сяда в лодка и как се тръгва без компас в него.

Благодаря ти от все сърце! Ти си написал и съставил тази книга за такива като мене!

В рецензията на моите три книги „Примери” – от Левски до Шипка, изготвена по поръчка на Писателския съюз, главният рецензент, покойният г. Димитър Талев, е установил моя непосилен труд за едно тридесетлетие, литературно, да документирам епохата на Възраждането.

Отначало, около десетилетие и половина, се движех в лодката си в строго определената водна зона на Възраждането. Но с откриването на тия и ония документи започна да се налага сравнението и любопитството към други лица, народи, епохи…

И тъй пред самотния в лодката пътник се явява онова страшно нещо, от което той, както казваш и ти, не може вече да се отърве. Връщане назад няма. Няма обаче и уредите, сигурността, компаса.

И ето че един такъв самотен пътник у нас се сдобива с толкова необходимия нему, нужен и полезен уред.

Ти си първият! Не спирай! Ти трябва да дадеш още много полезни уреди и пособия, за да може сигурно и далеч да се плува у нас за доброто и славата на България!

Още веднъж ти благодаря и не само за сърдечното и топло посвещение, а и за този за мене много скъп и полезен подарък!

С много добре оформения, избран и коментиран I том от съчиненията на Ал. Балабанов ти ми направи не по-малко добро.

Видял си с очите си, знаеш моите големи усилия двадесет години вече да издирвам, да установявам, да събирам, да преписвам на ръка дълги полуизличени коли от разпиляното книжовно наследство на нашия учител.

В летен пек, а срещал си ме и в най-жесток януарски мраз в Народна библиотека, до късна вечер, дълги години заета с тази голяма грижа, следвана като сянка по петите от завещанието на нашия учител, което повелително изискваше от мене събирането и съставянето на обозначените в него тридесет книги.

Видял си това неумолимо повеление, което двадесет години ме е изпълвало с усилена работа и непосилен страх, че няма да ни стигнат време и сили да бъде изпълнено.

Сега, когато гледам пред себе си събрания огромен материал, към който ти си се отнесъл с такава топла благодарност в книгата си, и като гледам твоя I том от избраните съчинения на Ал. Балабанов, въпреки че, както и ти казваш, материалът не е могъл да бъде подреден според списъка на завета, аз се чувствам, сякаш ти свали един огромен товар от моите плещи.

Едва сега си отдъхвам от преживяното напрежение и страхове, прекарани през тези 20 години, и въпреки нетърпението, което изпитвам, с леко сърце очаквам втория и следващите томове.

…Интересно е, че ние без да сме се виждали и споделяли планове през тези десет години, сме се занимавали с едни и същи мисли и чувства, които дойде време да срещнем понастоящем в тия две книги.

Ти си изразил същото нещо тъй хубаво, макар и с други думи, в своето посвещение на книгата:

Че ние сме тези двама пътника, десетилетия вървели по двата бряга на една река.

Сърдечни поздрави на Тина. Още веднъж с големи благодарности

                                                     Ваша Яна Язова

 

При една от срещите си с Тодор Боров Язова изповядва своята одисея, свързана с романа й за Апостола на свободата. За нея професорът си спомня: „Както ми обясни тя, наред с работата си по събиране на нещата на Александър Балабанов при своите многократни редовни посещения в Народната библиотека тя в продължение на, доколкото си спомням, близо десетина години е издирвала и събирала материали да напише един роман върху живота на Васил Левски. При работата си върху този роман, при събирането на тия материали тя бе използвала всички известни дотогава публикации върху Левски, главно всички сборници с материали на Димитър Страшимиров и на други, с писма на Левски, с писма около неговата дейност и бе стигнала, както тя в разказа си ми подчерта, до изясняване на някои дотогава малко тъмни моменти. Книгата си тя не смяташе, че е чисто изследователска, смяташе, че ще бъде един документален роман. И след много строго, както тя подчертаваше, отношение към своята работа в продължение на 1-2 години тя успяла след неколкократно преработване и изправление да създаде един окончателен текст на своя роман”.

Освен тези материали, както свидетелства нейният братовчед Кирил Ганчев, съпругът на Язова - инж. Христо Йорданов, й осигурява възможност да напише трилогията си "Балкани". Откупва архив на съратник на Левски (който изчезва след смъртта на Язова), както и ценни книги за Османската империя, поръчвани от Франция. Йорданов никак не е случаен човек. Роден е през 1898 година във Враца. Живял е 16 години във Франция, бил е заместник-директор на Радио София, има рационализации по специалността си. Починал е през 1959 година в София.

Готовият ръкопис на романа за Апостола Яна предава за печат в издателство „Народна култура”. И тук виждаме нейната скромност. Пред издателската колегия тя излага причините, по които е стигнала до тая тема и как е работила, и предлага на издателството да предприеме нужната преценка, за да реши дали този роман заслужава да бъде издаден. Още повече, че прилага и препоръчителния отзив на Димитър Талев и Георги Томалевски, които обстойно прочитат романа.

„Въз основа на рецензията [на Томалевски и на Талев] – продължава Боров - директорът на издателството й казва, че той е готов да сключи договор с нея. В близки дни да й изплати един доста чувствителен аванс във връзка с това - 4000 лева, спомням си. След тоя разговор тя бива извикана след няколко дни в издателството, казва й се, че е подготвен договор за подписване, ако се не лъжа, подписва такъв договор и се определя конкретен ден, ако памет ме не лъже - един петък, да се яви в издателството, за да си получи уговорения аванс”.

Може да си представим каква върховна радост е изживяла самотната писателска душа на Язова. Уви, радостта за тоя петък трае кратко. Защото… както казва народът доброто не идва само. Злото го дебне на всяка крачка.

„На другия ден след подписването на договора – свидетелства Боров – по телефона на нея и се  обаждат от редакцията на „Работническо дело“ и и искат по повод годишнината от смъртта на Георги Димитров да напише тя едно стихотворение в негова памет. Тя веднага възразява на този литературен редактор от „Работническо дело“, който й се обажда, че тя отдавна вече не пише стихове, че не е опитна в такива политически въпроси и че не би могла да напише стихотворението. Той обаче настоятелно я помолил: „Ами ще се опитате, като искате, ще го направите.“ „Не, не, не, аз няма да мога, недейте ме насилва, не съм поет от тоя род - и прочие. - Не съм писала никога политически стихотворения.“ Но той се разделил с нея: „Добре, добре, вие като се помъчите, ще можете. Аз ще ви се обадя утре или вдругиден.“ На другия ден или след един ден той и се обажда наново: „Какво стана, другарко Язова, написахте ли стихотворение?“ „Не, не можах да напиша и както ви казах, аз не смятам, че съм в състояние да напиша такова стихотворение.“ Той затваря телефона, очевидно сърдит, недоволен, и казва: „Е, вие ще си носите последиците!“

Когато тя отива в петъка в издателство „Народна култура“, за да си получи уговорения аванс, казват й, че има друго нареждане от директора, че авансът сега-засега няма да може да й се изплати и че тя може евентуално да отиде да се справи с него. Директорът й обяснил: „Явиха се някои други обстоятелства“, не казал нищо за поканата от „Работническо дело“ да пише стихотворение за Георги Димитров, но казал: „Знаете, ние също трябва да взимаме под внимание различни съображения. Сега-засега издаването на вашия роман се отлага“.

Тя това нещо го разправяше с доста очевидно огорчение и казваше, че за нея станало ясно, че има връзка между поканата да напише едно политическо стихотворение и отказа да се издаде романът. Оттогава насетне тя го държи тоя роман, към него беше вложила в папката с ръкописа и копие от рецензията на Томалевски и на Талев.

Това знам аз от живата Яна Язова, докато беше жива – завършва разказа си за романа проф. Боров.

И… оттук тръгва развръзката на действието.

„Един ден най-внезапно бях извикан, вече не помня кой ми се обади, да ми каже трагичното съобщение, че Яна Язова е намерена мъртва в своя апартамент и тъй като той е бил заключен и тя е била покойница вече в продължение може би на няколко седмици, може би на цял месец - през най-горещия месец - това бяха изключителни горещини през лятото на 1974-та в юли месец – с мъка отбелязва професорът. - Трупът й е бил разложен и когато вече се вмирисва и в кооперацията усещат някакви миризми, които излизат под праговете на нейните силно заключени врати, извикват пожарната команда, която през прозореца влиза в жилището и намира разложения труп, увиват го в една плащеница, веднага го изнасят в моргата. Аз отидох още на другата сутрин в кооперацията, намерих там един домоначалник (беше чул моето име като близък човек на Яна Язова), който с голяма готовност ми разправяше перипетиите около намирането на трупа.

Тя била отстъпила своята пенсия на някаква стара, немощна бедна жена, която ходела да й получава пенсията. Затова и изчезването на Яна Язова през последните 2-3 месеца не е направило впечатление, защото нейната пенсия се получавала редовно от тая женица, на която тя я отстъпила и чак когато вече започнали да се явяват тия неприятни явления във връзка с разлагащия се труп вътре в апартамента, те се съпикясали, че тука трябва да има нещо, извикали пожарната команда и т.н.

На погребението на Яна Язова от страна на Писателския съюз бяхме само Елисавета Багряна и моя милост. Трябва да кажа, че имайки предвид книжата, които не много преди това бях преглеждал у Яна Язова, аз веднага се опитах да осигуря тяхното запазване и ако може да бъдат прибрани под мое наблюдение на сигурно място. Обадих се същия ден на Георги Караславов, който беше решаващ фактор в СБП и му изложих своето предложение, своето желание да се спаси нейната архива, тъй като има богати материали за Александър Балабанов, има освен това нейни ръкописи и прочие и прочие. И той помня се обади в съюза, дали по това време самият той беше председател в Съюза не бих могъл да кажа, но се обади и се нареди от председателството, от Управителния съвет ми се съобщи, че се назначава комисия под мое председателство, с участието на един от членовете на УС Матей Шопкин и един чиновник от СБП - Харалампиев, също млад поет, както ми се представи той, и ние съвместно с юрисконсулта на съюза да се погрижим за запазването на архивата на Яна Язова и да я приемем тая архива, тъй да се каже. След погребението аз се явих при тоя юрисконсулт и при чиновника там - Харалампиев. С Шопкин, доколкото си спомням, не съм се свързвал, той самият веднъж ми каза: „Да, да, ние сме в една комисия, ще уредим този въпрос.“ Обаче тоя юрисконсулт постоянно отклоняваше моето настояване с туй, че апартаментът на Яна Язова е запечатан от прокурора и че не може засега да се предприеме нищо. Тия негови твърдения така се свързваха с някакво впечатление, което имах, че той проявява някаква заинтересованост по отношение на апартамента, по отношение на жилището. Той по едно време ми каза, значи в продължение на един месец или месец и половина, когато аз три, или четири, или пет пъти аз ходих при него, ми каза, че оказало се, че има някакви странични роднини на Яна Язова, на които тя завещала 1/5 от този апартамент и трябвало тия хора да се явят, тъй като те ще имат известно предимство при приемането на апартамента. Аз постоянно му подчертавах, че мене апартамента не ме интересува, интересуват ме книжата на Яна Язова, които аз познавам, разглеждал съм и знам какво представляват. „Да, да, ние ще имаме това впредвид, но нека да се уреди тоя въпрос с апартамента. Когато най-после - може би след месец и половина, може би след два, един път наново отидох при него, той ми каза: „А-а, знаете ли, то се свърши тая работа.“ „Е, как се свърши! Защо не ме извикахте.“ „Ами те така, беше набързо, прокурорът вдигна възбраната, тия хора значи те ще получат с предимство апартамента.“ „А книжата?“ „Книжата се предадоха всичките в Държавния архив.“

Аз отидох веднага в Държавния архив и ползвайки се от положението си на бивш директор на Народна библиотека (навремето като директор участвах в научния съвет на държавните архиви) и там ръководните лица на архивите ме познаваха. Те наредиха веднага да ми се покаже в Съдебната палата, в помещението на архивите всичко, каквото е получено от Яна Язова. В една от страничните зали нямаше никой - само чиновникът от архивите беше, донесе в един кош това, което е получено от нея. Аз го прехвърлих. Направи ми впечатление, че материалът е намалял, че е по-малко, отколкото го помня. Цялото това разглеждане трая не повече от час-час и половина. Чиновникът трябваше да стои през това време при мен, мене ми беше съвестно да му отнемам повече време. Аз исках само да установя дали архивата на Яна Язова е съхранена.

С това би трябвало да свърша тук разказа си. Обаче след погребението, след приключване на това отношение с покойната Яна Язова вече, до мен започнаха да идват слухове от разни места, че ръкописът на романа на Яна Язова е взет с помощта на този юрисконсулт на съюза. Между впрочем трябва да кажа, че когато по-късно аз го потърсих, оказа се че той е уволнен и не е вече там, тъй че му загубих дирите. Не мога така голословно да го обвинявам в нещо толкова тежко, но той е може би на дъното на тая история, която стигна до мене в този си вид, че някой, споменаваше се името на Н. Хайтов, че е взел ръкописа на романа и че има намерение да го използва вече както сам намери за добре - дали да го преработи и да го издаде под свое име, да го използва като материал, това аз не мога да знам и не ме е интересувало много. Аз си спомням, че разказах тази история веднъж на моя близък приятел по работата в читалищата Боян Балабанов и той искаше непременно да я запишем, той водеше някакви безкрайни разправии с Н. Хайтов и да я изложи в някакво изложение до ЦК на Партията. Аз му казах, че не обичам в такива работи да се бъркам.

Но изведнъж във в. „Пулс“ се яви един разговор между Г. Томалевски, П. Велков и ако се не лъжа, М. Ягодов. Тази публикация ме кара да смятам, че и аз съм длъжен да разкажа това, което си спомням”.

Едва ли пространното изложение на Тодор Боров около архива на Яна Язова се нуждае от коментар, но непременно трябва да подчертая, онова, което е очевадно – конфликта на интереси у хората, възложено им да решат този проблем. Разбира се, изключвам Боров, който съвсем добросъвестно е проявил своето влияние. За съжаление – уви и него са го разигравали разни чиновници – пионки в голямата криминална история, разиграла се около веществените останки от Яна Язова. И тук много бих искал да поставя въпроса, вълнуващ всеки запознаващ се с този казус: „Кой е истинският виновник, стоящ в дъното на всичко?” Отговор от отговорните инстанции не е получен, няма и да се получи. Затова пък трябва да се задоволим с казаното от пророчицата Ванга, оповестено от Петър Величков „… Навремето Ванга каза за Яна: търсете материалното, там е убиецът и не е един.”

Вместо заключение: За всеки непредубеден читател става ясно какъв е градусът на температурата, развиваща се във взаимоотношенията на ломчаните проф. Тодор Боров и Яна Язова. Вървейки по стъпките им, не може да не ви прави впечатление обстоятелството, че има периоди на сближаване, но и на отдалечаване, което е съвсем нормално за едно динамично време, при това между двама творци от първата фаланга на тридесетте - четиридесетте години на двадесетия век. Нещо повече – за сестрата на Язова – Милка Ганчева - съдбата отрежда да стане съпруга на артиста Никола Балабанов – брат на именития професор. Това недвусмислено засилва сближаването на двамата.

Не мога да не отбележа сърдечността и топлотата във взаимоотношенията. За Язова Боров пише: „Държанието Й при нашите разисквания бе спокойно, разсъдително, нямаше като че ли помен от някогашната устремена към завоевания в живота тръстикообразна девойка“.

Създаденото от Боров пък за Язова е „радостна изненада”: „Този том, който „засяга такъв широк обсег от въпроси и мисли”, който не е книга за четене, отдавна чакам като компас, с който се плува по море”. Впрочем, Яна е нещо необикновено за Боров. Неслучайно Петър Величков отбелязва: „Изведнъж през ума ми премина като ток едно име и го попитах: „Познавахте ли Яна Язова?“ Помня как той се вцепени, как тежко замълча, как с усилие дойде на себе си и как изхриптя: „Аз познавах Яна Язова. Тя беше любовница на Балабанов“. От тоя момент почнахме за говорим за Яна Язова”. Едва ли би имало необходимост да коментирам този психологически казус?! Той сам по себе си е критерий за взаимоотношенията помежду им!

Дали само крилото на Балабанов, разперило се върху двамата, е причина за сърдечните им взаимоотношения. Явно не! „Интересно е, че ние без да сме се виждали и споделяли планове през тези десет години, сме се занимавали с едни и същи мисли и чувства, които дойде време да срещнем понастоящем в тия две книги” – пише Язова.

Макар и със сърдечни увлечения към други (с Джон Табаков или Марио Жеков), голямата й любов с проф. Александър Балабанов (от чиито епистоларни изблици е „съставен” писмовния им роман "Мойра"), семейният живот с инж. Христо Йорданов, тя си остава човекодушна към Тодор Боров. За това спомага и сантимента, за който пише Боров: „…Все по това време малкият брат на професор Балабанов, моят неразделен приятел, артистът Никола Балабанов, се ожени за Мила Ганчева, две години по-възрастната сестра на Яна Язова. Ние със съпругата ми им кумувахме. Живеехме в два апартамента един над друг в една и съща сграда на „Фритьоф Нансен” 17. През тия години ние, двете семейства, се събирахме често в една от нашите квартири. Най-често присъстваше и Яна Язова, а понякога идваше и професор Балабанов. Обсъждахме подготовката на предполагаемото издание на съчиненията на нашия учител за „Хемус”. Понеже Яна Язова след спирането на малкия „Развигор” беше по-свободна и се нае да ходи в Народна библиотека да преписва необходимите материали, аз и предадох и някои от моите изрезки от публикувани статии на Александър Балабанов, които бях събирал в течение на години”.

Към всичко казано може да се прибави и обстоятелството, че наред с почитателите сред критиците и изследователите на Язова - Д. Б. Митов, Балабанов, Сава Манолова, Борис Зографов, Любомир Михайлов, Йордан Василев, Луко Захариев, Петко Тотев, Петър Величков, Цветана Василева, Цвета Трифонова - е и самият проф. Тодор Боров. Това е поредното доказателство за неразрушимата връзка на тези двамата, най-близките до сърцето на Балабанов негови ученици.

Може да се каже, че общо взето, вървейки по стъпките на взаимоотношенията, около Яна Язова и проф. Тодор Боров вече всичко е ясно. Ама дали наистина е така? Съмнявам се, защото като отворя томовете с техните произведения, все откривам нещо ново. Това ме кара да смятам поне две неща: или те по характера на творчеството си са оставили възможност изследователите да се взират още по-задълбочено, или пък са все още не докрай разорана целина, която те примамва да забиеш по-дълбоко плуга на своето изследване.

 

 

 

Библиография

Боров, Тодор. Моят университет. София, Университетско издателство „Климент Охридски”, 1991.

Боров, Тодор. Стъпки по пътя на един дълголетник 1901-1991. София, Университетско издателство „Климент Охридски”, 1992.

Величков, Петър. Ванга каза за Яна: търсете материалното, там е убиецът и не е един, 07.05.2012.

Величков, Петър за Яна Язова, http://e-vestnik.bg/?p=6102&cp=2

Величков, Петър. Яна Язова : Проклятието на дарбата. София: Изток-Запад, 2007; 2. изд. 2009.

 Гърдев, Борислав. Яна Язова след възкресението. В. Търново, Фабер, 2011.

Желева, Оля, Иван Бакалов. Петър Величков : Кулезич направи антифилм за Яна Язова, оневинява Хайтов – 28.04.2009.

Иванова, Нели. Загадката Яна Язова, Hera.bg

Илич, Александар. Поезија Јане Јазове : [Статия.] // Правда (Белград), 24 май 1934.

Йорданов, Юлий. Памет за книгите и хората. В: Дарове на дарбата, 2009.

Йорданов, Юлий „Ученият, издигнал библиографията ни на европейски позиции” в книгата „ Дарове на дарбата”, 2009

Йорданов Юлий „Дълголетен живот, събран в една книга” в книгата „ Дарове на дарбата”, 2009

Йорданов Юлий „Съдба, прободена от перото” – книгата „Опуси за талантливостта”, 2004

Йорданов Юлий „Яна Язова предрекла смъртта на Димитър Талев”, в. „Над 55”, бр. 32, 6-12 август 2012

Калчева Стефани „Яна Язова – най-мистериозната българска поетеса”

К.В. (Крум Велков), „ Две приятни гостенки”, в. „Север”, бр. 484, 23 април 1932 година

Минчева Галина „Професор Балабанов гонил Яна Язова с лодка до Созопол” 21.05. 2005

Мишев Георги „Никога не съм бил каруца с четири колела…”, интервю с Петя Александрова, в. „Над 55” бр. 32, 6-12 август 2012

Пелева проф. д-р Инна „Случаят „Яна Язова”, или възходът на биографията”

Пелева проф. д-р Инна „Яна Язова – животът, писмата”, „Пролетта на Мо” Ранните писма на Яна Язова до Александър Балабанов, Фабер 2010

Дичева-Христозова, Шинка. Пролетта на Мо, Ранните писма на Яна Язова до Александър Балабанов. В. Търново, Фабер, 2010.