Идеята за анкетата принадлежи на доц. Владимир Янев – литературен критик, преподавател в ПУ „П. Хилендарски”. Неговият замисъл е много по-голям –  дипломанти по литература от университета да осъществят поредица от литературни анкети с водещи писатели от Пловдив. По същия проект знам, че се работи и с Йордан Велчев. Доц. Янев възложи тази творческа задача на Милена Видралска. Трябва да призная, че имах невероятен късмет да се падна да работя с нея.

 

Защото за времето, докато работихме по анкетата, тя защити с отличен успех магистратура и скоро след това спечели конкурс за докторант в университета. Още при запознаването ни установих, че тя се интересува от съвременна българска литература, познава лично някои писатели, а що се отнася до мен беше изчела всичко, което бях написал и издал до този момент. Т.е. тя притежаваше необходимата подготвеност за тази книга, имаше свои идеи преди да седнем да разговаряме. И това не беше всичко – тя умееше да извлича допълнителни въпроси от вече казаното, провокираше ме да бъда по-обстоятелствен по теми, които смяташе за важни. И най-вече – умееше да слуша. Умееше да предразполага, с лекота печелеше доверието ми, тактично и неусетно ме подвеждаше към откровение.

 

Срещахме се и водихме разговори цяла година, с няколко прекъсвания, разбира се. В тези паузи тя сваляше и редактираше записите, подготвяше нови въпроси, доизясняваше отделни проблеми, които намираше за значими и стойностни. Разговаряли сме вкъщи, в моята работа или в някое тихо заведение в Стария град, най-често в Гражданския клуб. Не всичките ни разговори са документирани, понякога касетофонът ставаше излишен. Но изглежда и от това е имало нужда, защото тези моменти предизвикваха появата на свежи, понякога изненадващи въпроси, които тласкаха диалозите ни в интересни посоки.

 

Когато за пръв път прочетох целия ръкопис си дадох сметка, че тя се е справила много добре. Че не е била просто пътник в лодката, а рулеви, който уверено направлява курса, докато аз наблягах на греблата. Впечатли ме структурата, която бе избрала. Тя надхвърляше обичайната за жанра хронология и споменност.

 

Беше разделила живота ми на периоди – преди и след литературата, обособила беше драматургичните ми търсения, литературните и нелитературни приятелства, взаимовръзката писател-критика, моите философски и естетически разбирания за литературата и изкуството, и на финала бъдещите ми литературни планове. Беше успяла да изгради творческия портрет на белетриста, драматурга, поета, фолклориста, публициста и общественика Димитър Атанасов. Беше измъкнала всичко или почти всичко по-интересно от битието ми, без да проявява елементарно любопитство по отношение на по-интимните преживявания. Изобщо в ръкописа имаше завладяваща изповедност и впечатляваща цветност, имаше дух и той се долавяше дори между редовете. Беше отделила по-голямо внимание на детството ми, тази част като че ли доминираше, но в крайна сметка имаше защо. Бях вмъкнал в разказа автентични случки, които от една страна придаваха колоритност и чистосърдечие на преживелиците ми, а от друга печелеха доверието и вниманието на читателя.

 

 Да, напълно, убедих се в това, когато изпратих ръкописа на хора, на които имам доверие и се вслушвам в думите им. Владимир Янев ми каза, че съм успял да осмисля себе си и социалната динамика на времето зад мен. Поетът Сашо Серафимов от Добрич беше харесал онези страници, в които разсъждавам върху своите философски търсения. Литературният критик Георги Янев от Стара Загора смяташе, че текстът е сочен и привлекателен, чете се леко и с удоволствие. А проф. Радослав Радев от Великотърновския университет споделяше мнението, че „в тази анкета се чувства хармонията на твоя творчески и духовен живот.” Но по-интересното е друго. И Гошо Янев, и Радослав Радев споделяха, че са имали подобно на моето детство, че и те са се видели в моите детски години.

 

Подобно мнение изрази и Стойо Вартоломеев след като анкетата вече излезе. Той каза още, че в нашето детство имаше романтика, която днес вече я няма. Като че ли я няма и онази силна връзка между бащи и синове, създавана от близостта помежду им в работата, емоциите и приключенията по време на лов или риболов, по гроздобер, при правенето на виното, при коленето на прасето по Коледа, изобщо ролята на бащата за опознаването на света, за възпитанието и формирането на характера, за личностното изграждане на детето.

 

Да, той изрази задоволство, че книгата се е получила, а това го мотивира „Хермес” да продължи с издаването на литературни анкети. Би могъл да преиздаде някои, коти осе вече класика като тази с Емилиян Станев, например, с Елисавета Багряна и т.н. Това е чудесно и дано да стане. Мога да добавя само, че тази книга беше най-хубавият подарък за моята 60 годишнина. 

 

Боли ме, че напоследък по повод и без повод ругаем България, готови сме с лека ръка да се отречем от родината, постоянно обвиняваме и се оплакваме. Това отцеругателство има обяснение, ала няма извинение. Затова, че държавността е слаба или в определени случаи изобщо я няма вина имаме всички, не само политиците. Дотук ни доведе липсата на гражданска инициатива и приспаната ни гражданска съвест. Ако бяхме протестирали още в зората на демокрацията срещу всеки несправедлив закон, срещу мутризацията на държавата, срещу делянпеевщината и обвързването на партиите с олигархията, нещата днес щяха да са съвсем други. И още нещо – трябва да спре този повсеместен негативизъм, това уродливо политическо противопоставяне, това безотговорно говорене на всеки срещу всеки, тези лъжи, клевети и обвинения, които се сипят ежедневно в парламента, по националните медии и на по-ниски нива – в местната власт по градове и паланки. Нека да се обединим от идеята да работим в името на България, в името на просперитета на града, в който живеем, в името на обикновения човек. Никой или почти никой днес не може да си представи, че Борисов и Станишев могат да работят заедно, за да постигнат нещо за България. В политическата логорея не остават по-назад и Местан, и Сидеров. Оттук тръгва разделението на обществото, едно безсмислено противопоставяне, което не е от полза за никого.

 

Като общински съветник съм правил различни предложения, безспорно добри за Пловдив и пловдивчани, и това го осъзнават всички гласуващи, но поради политическата конюнктура са били отхвърляни. Само и единствено заради този абсурден политически антагонизъм – той не е от нас, значи е срещу нас. Не е задължително мислещите различно непременно да са врагове. Ала ние така сме се овъргаляли в калта, че не виждаме какво става около нас. Не виждаме човека. Изпускаме човека. Загърбваме го, крием се под социални формули като обществени интереси, общополезно и д.п. И нехаем, че обикновеният човек се чувства безпомощен, губи вяра в държавността, все повече обеднява и освирепява. А може би тази е причината да става все по-агресивен. Истина е, агресията нараства и някой ден бушоните като нищо ще изпушат. Защо например държавата не може да защити своите граждани от монополите?

 

При мен като омбудсман на Пловдив идват десетки потребители с жалби срещу ЕВН за високи сметки, за неправомерно изключване на елзахранването, за несправедливи такси за сградна инсталация на парното, за начисления за топла вода без да се ползва такава и т.н. За съжаление правомощията са ограничени – мога да предизвикам проверка, която обаче извършва самото дружество, все едно лисицата да признае, че е изяла кокошката. И гражданите се чувстват излъгани. Изпращал съм предложения до ДКЕВР за промяна на Общите условия по договора с ЕРП, ала отговор няма, все едно изливаш вода в пясък. При все това имам и позитивно решени казуси, дори върнати пари от надписани сметки от ЕВН, което сам по себе си е прецедент. Аналогични са случаите с мобилните оператори. Сключват договори по телефона, а отсреща е възрастен човек, понякога с деменция, не знае за какво става въпрос, и този договор се счита за валиден.

 

Все тъй актуален е и проблемът с рекета от наети фирми за събиране на стари задължения. Има хора, които дължат по 5-10 лв, самите те нямат представа защо, но от фирмата ги тормозят по телефона едва ли не ежедневно, пращат им заплашителни писма, държат се арогантно с тях. И това само защото законът им позволява. С кабелните оператори не е по-различно. Пишат в договора с възможно най-дребен шрифт важни клаузи, които клиентът няма как да прочете в момента, а след като подпише вече е късно. И се чувства измамен. Всеки ден идват по пет-шест души да се жалват. Има и колективни жалби, с подписки от 250 души.

 

Удовлетворението е голямо, когато се реши проблема на тези хора. Имаше такъв случай с преместването на едни гаражи в жк Тракия, от 9 блока протестираха срещу обособяването на паркинг в зелени площи, които живущите сами са направили и поддържат. Предизвиках среща при кмета на района, от всеки блок дойде представител. И, слава богу, районната администрация прояви разбиране.

В крайна сметка това е идеята –  да се научат гражданите да отстояват правата си, да не се страхуват от институциите, да разберат, че те не ядат хора, а би трябвало да работят в тяхна полза. Затова се ядосвам, когато намръщени, оперирани от тактичност чиновници неглижират проблемите на хората, когато ги унижават, когато ги разкарват излишно. А човекът пред тебе е беден, гладен, често самотен и нещастен, ти си му последната надежда. Как ще върнеш такъв човек, как ще го нагрубиш или обидиш? Затова се чувствам щастлив, когато се обаждат по телефона или идват да благодарят, сякаш не са решили проблем за социални помощи, а са се освободили от камък на шията…       

 

Изкушавам се да разкажа историята с Божана Апостолова в Германия. В Берлин сме, предстоят премиери в Лайпциг и Франкфурт, а вечерта е представянето в Литерарише колоквиум. Заедно сме с Мария Станкова, Нели и Манфред Еверт, издателите Бернд Ойлешлегер и Фолка Дитрих. Разхождаме се по обяд в центъра на Берлин и Дитрих ни въвежда в една книжарница, голяма като панаирно хале. Изправяме се пред един от стелажите и виждаме книгите на Виктор Пасков, Мария Станкова, на Божана. Само моята „Непоносима свобода” я няма. Защо, питам Дитрих, а той обяснява, че е продадена. Божана изглежда се притесни, че нейната „Кръстопът без пътища” не се продава добре, взе една книга и каза: „Аз ще си я купя”. „Я не се излагай, виж сега какво ще направим” – спирам я аз и измъквам книгата от ръцете й. Отивам на касата, показвам на книжарката снимката на Божана от корицата и соча към нея: „Божана Апостолова! Их ви аутограм! Их ви аутограм!”.

Книжарката взе, че ме разбра и се усмихна като видя, че авторката е в книжарницата. Продължих на български, обърнах се на висок глас към Божана: „Г-жо Апостолова, радвам се да ви видя в Берлин! Аз съм ваш голям почитател, чел съм всичките ви книги. Мога ли да получа автограф?” Събрахме всички погледи. „Разбира се, че ще получите. За мене е чест!” – влезе веднага в тон Божана, дойде и взе книгата да я надпише. Нашите хора ни наобиколиха, едва въздържайки се да не се разхълцат от смях. Дава ми Божана автограф, плащам 20 евро на касата, благодаря на авторката и се сбогувам с нея. Поглеждам какво ми е писала: „На Митко – с обич!” Друг автограф от нея „с обич” нямам. В същото време с периферията на погледа улавям, че на касата има опашка – пет-шест клиента с нейната книга в ръка, правят й знаци, че и те искат автограф. Романът „Кръстопът без пътища” беше изчезнал от рафта. Немските издатели направо се ошашавиха. После, по време на обяда, друга тема за разговор нямаше… 

В Литерарише колоквиум представянето беше на много високо ниво, имаше публика не само от Берлин и други градове на Германия, но и от други държави – от Белгия, от Франция, от Хърватска и от други източноевропейски държави. На коктейла се запознах с писатели, издатели, критици, журналисти. Тези от тях, които бяха чели романа „Непоносима свобода”, имаха много позитивно отношение.

 В Лайпциг след представянето разговарях с д-р Дитмар Ендлер, помоли ме да му го изпратя и на български език – той самият е преводач. Каза много ласкави думи за книгата, а също и за превода, познаваше немския преводач Манфред Еверт. В Лайпциг имаше две представяния – в една книжарница, а след това, пет-шест месеца по-късно, вече имах покана за участие в Лайпцигския панаир на книгата, бях включен в официалната програма на панаира и бях на щанда на издателство „Дитрих“. Презентацията на панаира беше изключително интересна, бяха ангажирани много немски журналисти, водещите бяха известни писатели и литератори от Берлин. Бях впечатлен и поласкан от вниманието и обгрижването, изобщо беше приятно преживяване. По-късно в Берлин, в популярната и реномирана книжарница „Зауберберг“ – всъщност носи името „Вълшебната планина”, един роман на Томас Ман, отново имаше презентация на книгата. В нея се представят водещи автори от Западна Европа. Водещ на литературната вечер бе Манфред Еверт, автор на поредицата „Балкани” заедно с Нели Еверт. Раздадох множество автографи. По-късно прочетох отзив от собственичката на книжарницата Наталия Люблина – хубава рускиня, с аристократично излъчване. Тя беше писала в Berliner Morgenpost, че „романът на Димитър Атанасов е деликатна алегория на родната му страна в преломния период. Написан със стилистичен финес и нежна поетичност, „Непоносима свобода” всъщност е нещо повече от историята на България. Една прекрасна, смела и впечатляваща книга.”

Когато прочетох отзива се пошегувах, че тези думи вероятно са продиктувани от продажбите на книгата. Истината е, че тя прекрасно умее да протежира, а това, че е чела много, просто нямаше как да скрие.

Доста относително е това. Усещането е едно, а действителността съвсем друга. Макар че книгата се разпространява в три немскоезични държави – в Германия, Австрия и Швейцария. Излизането на „Непоносима свобода“ на немски не е от първите ми литературни изяви в Германия.

Гостувал съм като писател в провинция Саксония-Анхалт, в Магдебург, Хале и в други немски градове, по покана на литературното общество „Фридрих Бьодекер Крайс“. Беше в края на 90-те и в началото на 2000 година. Ходил съм на доста литературни четения в различни училища и литературни клубове. Имаше специално представяне на романа „Сметище за надежди“ в Хале, в една галерия в центъра, където се провеждат такъв род прояви. Представи ме писателят Вилхелм Барч – поет и белетрист, носител на наградата „Братя Грим“. Посветил ми е една поема, има връзка с романа. Малко е да се каже, че беше впечатлен от „Сметището”. Пак беше по време на Лайпцигския панаир на книгата, ако не греша 1998, същата година беше „Годината на България”. Отзиви и рецензии, и то доста обемни, бяха излезли и в „Мителдойче цайтунг“. Запазил съм тези публикации в личния си архив.

 

При едно от гостуванията написах този пътеписен материал, който публикувах във в. „Труд“, след като се върнах. Беше първият ми пътепис, което ме накара да прогледна, че всъщност този жанр ми е близък и ми се отдава. Дотогава не ми беше хрумвало, а и не е имало повод, може би. Спомням си обаждането на писателката Величка Настрадинова, която каза, че пътеписът е много хубав, имам качествата да пиша такива текстове и да не губя време, а да го правя. Така и се случи, няколко години по-късно написах и издадох втория си пътепис, този път за Китай – страна, в които имах щастието да бъда...

 

Когато изскочи възможността през 2007 г. да пътувам до Поднебесната съвсем съзнателно, още по време на подготовката започнах да нахвърлям бележки за преживяванията, срещите и разговорите на тази тема. Ако разгърнеш „Полъх на ветрило”, ще видиш, че започва с поканата, която получих от председателя на Съюза на писателите Николай Петев, Бог да го прости, да бъда включен в писателската делегация и последвалите преживелици, свързани с емоцията на приготовленията и самото пътуване. Включително и срещите в Китайското посолство за визи, после на аерогарата, докато чакаме полета за Москва и оттам за Пекин, по време на самия полет. Записвах дори разговорите помежду ни – с Анжел Вагенщайн, с Никола Инджов и Петко Братинов. Тези записки помогнаха после изключително много за написването на книгата.

 

В Пекин още на летището ни пое Лиу Сянпин – шефът на международния отдел на Съюза на китайските писателите. Той ни съпровождаше през цялото време. Имахме на разположение специална кола за нас. Бяхме мобилна малка делегация, винаги в настроение, без никакви капризи. И китайците ни заобичаха. Много топло гостоприемство ни оказаха, бяха ни изготвили наситена и богата културна програма. За времето, което бяхме там – почти две седмици, успяхме да видим доста паметници на културата, архитектурата, историята, можахме да вникнем в начина на живот на китайците. Всеки ден, щом се приберем в хотела за следобедна почивка или след вечеря, първата ми работа беше да отворя тетрадката, тогава нямах още лаптоп, и да запиша впечатленията си. И така вървеше през тези две седмици, всеки ден пишех. Затова после книгата стана много бързо и много лесно.

 

Малцина от читателите знаят, че с „Ветрилото” съм носител на престижната литературна награда „Христо Карастоянов”.

 

Тази награда ми е връчена от Управителния съвет на Литературна лига „Стига”, понеже съм спомогнал за „укрепването на вечната и нерушима българо-китайска дружба”. Призът е малка пластика – стилизирана лъжица под формата на перо. Единствен и несменяем лидер на тази лига е литературният критик Георги Янев, говорител е самият Христо Карастоянов (полукласик), а секретар Владимир Янев (класик №1).

Защо Янев е №1?

 Беше обявен за „Класик №1” след като Владо преразказа световната литература за деца, за награда му бяха връчени ботуши от Първата световна война, за да гази смело в българската литературната кал... Иначе правим литературни сбирки всяка година в началото на септември в квартал Дъбрава на Стара Загора, на Първото частно поетично лозе на Гошо Янев. Той по традиция приготвя курбан, на тези събори се пие без всякакви литературни ограничения. Уреден е и литературен музей „Караколювата пещера”. Виждаме се писатели от цяла България – Валери Станков от Варна, Велизар Велчев от Габрово, Сава Василев от Велико Търново, Божидар Грозев от Хасково (гл. спонсор на курбана), Георги Николов и Гриша Трифонов от Харманли, Веселин Стоянов от Казанлък (комендант на лигата, отговаря за дисциплината и умереното пиене), Асен Масларски и Милица, Кольо Александров, Иван Груев (отиде си скоро, мир на духа му), Мая Дългъчева и Мария Донева от Стара Загора, Тильо Тилев, Жоржета Чолакова, Валери Начев (той също си отиде), Димил Стоилов от Пловдив, поетът Хълми Хашал от Турция. Учредихме лигата с идеята да отличаваме онези писатели, от които читателите нямат отърваване, дай боже да спрат вече да пишат. Обаче не, никой от отличените не спря да пише, даже напротив, удвоихме усърдието си. Най-много награди има Валери Станков…

 

Сега осъзнавам, че всъщност не съм говорил за превода на китайски на романа „Тарпани”, много любопитна история. Повод за контакта на китайците с мен е пътеписа „Полъх на ветрило”. Директорът на института „Конфуций“ – Тиен Дзиендзюн, е прочел книгата, той владее български, и я препоръчал на д-р Мариана Малинова – известна китаистка, преподавател в Пекинския университет. Д-р Малинова ме издири чрез интернет и се свърза с мен по електронната поща. Писа ми, че много са харесали „ветрилото” и че искат двамата да преведат някои от моите книги, мога ли да предложа две или три заглавия? Подбрах три – романите „Тарпани“, „Сметище за надежди“ и сборникът с разкази „Световъртежи“, който излезе 2011 г. Отидох на срещата в София, на която ме бяха поканили, запознахме се. Изключително мили хора са и двамата, сърдечни, непринудени,почти веднага страхотно си допаднахме. Говорихме си много за Китай и за наши общи приятели – светът е малък, оказа се, че имаме такива. Беше хубава, топла среща и ми се струва, че станахме приятели още тогава. Беше в началото на октомври 2011. Д-р Малинова отлетя за Китай и си дойде през февруари за Китайската Нова година. Срещнахме се отново и ми каза, че книгата е преведена, предадена е в издателство и чака ред за издаване. Направо ме тръшна, толкова бързо стана всичко! Двамата с Тиен са работили върху превода. Определено имам голям късмет да попадна на тях. Пропуснах да кажа, че Тиен е превеждал „Диви разкази“ на Николай Хайтов, една определено трудна за превод книга. Двамата в момента може би са най-добрите преводачи на художествена литература от и на китайски език. Уговорихме някои подробности около изданието. Стана дума и за „Ветрилото“, и за пиесата „Зелено“. Изразих мнение е, че пътеписът надали ще е интересен за китайците, но д-р Малинова ме убеди, че това не е вярно и, че книгата е много оригинална. Е, дай боже да посегнат и към нея. Макар че, прекалено е хубаво, за да се случи.

 

През септември 2013 д-р Малинова се обади от Пекин, че романът „Тарпани” е излязъл. И че ще получа сигналните бройки от Съюза на писателите. Така че, още не съм я видял. Шегувам се с приятелите, че дори и телефонен указател да ми изпратят, едва ли ще разбера…

 

Имам още едно очакване –  романът „Сметище за надежди“ да излезе в берлинското издателство „Дитрих“, с което имам сключен договор от преди две години. Надявам се всичко да е наред. Преводач е Андреас Третнер – един изключителен творец, превежда от български, руски, полски и чешки. Гостува ми това лято, говорихме надълго и нашироко за романа. Познаваме се отдавна, но за първи път ще работи моя книга.