Втори лъч и очила от Иван Ланджев24.11.2013
Вторият лъч
...аз те обожавах цели три години
Езра Паунд, „Млада жена“
Беше лято,
на балкона пристигаше гълъб
и пееше на някакъв диалект.
После си тръгваше.
Докато с нея удължавахме все повече
разстоянията в този апартамент,
под нас скъсяваха пътя до Надежда.
Машини и мъже копаеха –
не съм ги виждал, но било е –
дълбаеха под нейните нови обувки,
под моите добри намерения.
Почти достигнаха до Ахерон,
а тук на петия етаж
времето сдъвка пространството
и го разтегли с пожълтели зъби
до неузнаваемост.
Апартаментът стана
съвършената представа
за безкрайност.
Огромната осмица легна върху нас.
Туловището й размаза краткостта ни
и започна да ни влачи.
В края на август
вторият лъч беше готов
и светеше дръзко под асфалта
(някога с нея лежахме на този асфалт).
Вече всички можеха да стигнат Надежда.
Тогава ние пътувахме един към друг
от хола до кухнята,
от леглото до банята
от Лев Шестов
до учебника й по фотография
и нито веднъж не се засякохме.
Пътувахме с месеци,
а не преставаше да бъде края
на август.
„Всичко с времето си“,
каза глуповато времето
и аз си спомням, че го приех лично.
Реших да се върна в началото,
а то е винаги нанасяне:
Как тя поиска параван
и аз си го представих – сгъваем.
Да, не беше лошо:
да отделим леглото си
от всички новини,
от дрънканиците на гостите,
от евтиния им тютюн
и моите книги.
Безспорно параванът бе решение.
Безспорно е присъствал от началото.
Стояли сме от двете му страни.
Напоследък се занимавам с това:
опитвам се да ремонтирам спомена.
Дълбая лъч.
Отправям официални покани към гълъба,
а той изглежда не е идвал никога.
Да направим равносметка – имало е
параван и не е имало никакъв гълъб.
Сега,
докато тя се учи да шофира
и се обзавежда,
всеки ден се обзавежда,
аз ще си отключа
и ще сляза
до подземните реки.
Очила
Не слизам от погледа му.
Без мен не вижда по-далече от носа си.
Обсъжда ме в множествено число, а съм едно,
едно нещо.
Очите му зад мен пропадат в по-дълбоки ями,
докато аз търся гледка, достойна за ленивата възхита
на веждите.
Понякога върху мен падат мигли
и си пожелава нещо.
Понякога остават следи от пръсти:
мислил е какво да си пожелае.
Правя така, че да му вярват когато говори.
Чупил ме е три пъти
и не научи нищо.
Нощем ме слага в ковчег
и не подозира за това щастие:
да загиваш по тъмно, прегънат
в прегръдка
с меката синя кърпа.
А сутрин да възкръсваш,
за да му покажеш пак
деня.
Интервю с поета може да прочетете тук
Сънуването според гения Ремизов
Същност, Тодор Чонов
|
 |
|
© 2010-2013, Факел. Дизайн и изработка MITRA PR и ApplaDesign.
|
|
_11840.jpg)
Из бъдещата книга "Моят Шабат" на Вивиана Асса 
Сънуващият пророчества художник разговаря с Юлия Дивизиева 
Последната българска светица е родена на 9.09.1883 
С авторката на езотерична и ченълинг-литература разговаря Виктория Аврамова 
Откъс от романа на Неда Антонова 
Споделено от художника Пламен Капитански 
Откъс от книгата "Роялът на Ангела" 
Слово на Христо Фотев за Иван Пейчев
Освен този живот има и друг живот, и друг... 
На 21 януари, преди 14 зими, Йордан Радичков легна в покойницата, но пак стърчи 
Из СЛЕДВЕРИЕ, новата книга на Васил Славов
КОМЕНТАРИ
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.