Ягодовите полета

16.12.2013

Няколко родени парчета от неродения роман на Владо Даверов

Писателят Владо Даверов е роден на 27.08.1948 г. в Плевен. Завършва немската гимназия в Ловеч, а след това немска филология в Софийския университет. Автор е на много книги с разкази и новели, на документалната тетралогия “Чудовището ДС”, както и на редица романи, но най-голяма популярност му носи сценарият за култовия филм "Вчера". По негови сценарии са направени още и филмите "Царска пиеса ", "Живот до поискване", "Суламит".  Даверов има четири деца от два брака. Скандалните романи на „писателя на мутрите” Георги Стоев видяха бял свят именно под редакцията на Владо Даверов.

 

 

 

                                                           

 

                                                           Само мъртвите са виждали

                                                            края на войната.     

                                                                                               Платон

          

 

          1.  

      Вчера попаднах на реклама за катафалки. В първия момент реших, че предлагат луксозни автомобили и ми трябваше доста време, докато проумея истинското послание към телевизионния зрител. Бях разсеян и уморен. Намерих на бюрото си сутрешния вестник, разгърнат услужливо на четвърта страница. Снимката на Борислав Джамджиев беше в черно каре. Десетина сухи изречения изброяваха най-важните етапи от професионалната му  кариера, както и причините за неговата „преждевременна кончина”. Можеха да се постараят, да измислят евфемизъм на изтъркания шаблон. Всяка смърт е преждевременна. Стана ми криво, сякаш точно в този момент, с това негово внезапно отпътуване, приключваше нещо изключително важно, за което не бях предупреден. „Катафалката на 21-и век, осигуряваща удобство и приятна атмосфера за любимия човек” не ми излизаше от ума. 

       Срещнахме се двадесетгодишни, „диви, несъразмерни и красиви”, според обожавания от нас Фотев, следвахме немска филология в Софийския университет, четяхме Керуак и си представяхме живота като безкрайно пътуване към „онова зад хоризонта”. Джама приличаше на бял мавър. Среден на ръст, с голяма глава и постоянно вирната брадичка, винаги спретнат, готов за историческа снимка. Тъмната му коса беше гъста и ситно къдрава; месестият му нос крепеше очила с тежки рамки, които той постоянно наместваше. Притежаваше избистрен тенор и великолепна дикция. Живееше сам и поради тази причина веселбите се вихреха в неговия апартамент. Майка му и вторият й съпруг пребиваваха от години в Тунис или Мароко, вече съм забравил къде точно. Бяха архитекти. За баща му не се чуваше нищо. Споменаваха, че заминал за Виетнам.

      На онзи прословут купон в Джама смахнатият Сорокин изчезна мистериозно от балкона и бе открит в спалнята на съседите от долния етаж. Развихри се грандиозен скандал. Принудиха го да се върне по улука, по който беше слязъл. Сорокин ни обясни, че на времето практикувал скално катерене. Хилеше се както обикновено, отнесен изцяло от вихрите в душата му. Успокоихме се. Никой не се изненада, когато около полунощ си тръгна през прозореца. Слезе от четвъртия етаж, без да му мигне окото. Домника дори не му помаха за сбогом. Двамата бяха гаджета. Познаваха се от икономическия институт, където следваха „Външна търговия”. Около тях витаеше аура на тайнственост, загадъчност, дори известна доза фатализъм. Домника заминаваше при баща си в Канада. Той работеше там отдавна, дребен чиновник в посолството. Някой седна на пианото и изпя в нейна чест „Strawberry fields forever...”. Домника се разтопи като сладолед на клечка. Като захарен памук на панаир. Междувременно решихме да приемем Канада в Съвета за икономическа взаимопомощ. Направихме го с дружни възгласи, след което комшията от долния етаж най-сетне ни посети. Нахлу по пижама  в хола и разярен потърси онзи, дето искал да чука жена му. Той се възнесе, успокои го симпатичен дебеланко, който се оказа виден комунистически внук. Комшията веднага го разпозна. Омекна като варен картоф и помоли за чаша водка. Остана с нас почти час. Изпи половин бутилка и настоя да слезе на долния етаж също по улука, за да се убедим с какъв пич си имаме работа. На сутринта Домника се събуди в моето легло. Никой не успя да даде задоволително обяснение как точно се е случило това. Най-малко тя. Беше изключително красива и тутакси реших да я ползвам за прототип на главната героиня в бъдещия си роман. На романа, който ще напиша някога. На романа – откровение, романа – прозрение,  романа... „Я стига! – прекъсна ме сънено Домника. – Станало ми е студено, затова съм се пъхнала при теб.” Джама тутакси дотърча от банята, същински Дядо Коледа с насапунисаната за бръснене брада. „Значи не е било любов? – изквича възторжено той. Късогледите му очи се събраха на носа в усилието си да различат кой от нас двамата е Домника. – Тя обича Сорокин – подрипна като ужилен той. – Непременно включи в романа Сорокин, за да получиш цялостен облик на времето, в което ни е съдено да живеем, обобщен образ на съвременната младеж, на днешния антихрист като израз на всеобщия духовен упадък, портрета на българския Дориан Грей и на новия Разколников, разкъсван от вътрешна неудовлетвореност и неясна сексуалност. Чрез метода на анализа и синтеза...” „Ти си идиот! – прекъсна го Домника. Обърна се към мен, забоде пръстче в челото ми и повтори: - Ти също си идиот!”. После се зави през глава и неудържимо се разкиска. Навярно не можеше да избяга от представата за  Сорокин, увиснал като паяк между етажите. След години тя наистина стана главна героиня на моя  роман. Както и Сорокин. Човек трябва да внимава какво си пожелава.

 

 

СОРОКИН

       

        Сорокин все повече нагазваше в дълбоките води на германския поет Ханс Магнус Енценсбергер. Измъчваше го неговата необуздана поетика, отказът му да се съобразява с каноните на граматиката, изписването на съществителните с малки букви, което коренно променяше присъствието им в изречението, синтаксиса, цялостното внушение. Консервативният български читател приемаше за поезия единствено познатата форма, напудрена с римички. Отхвърляше гнусливо всякакъв друг опит да бъде преведен през авторовата мисъл, да мине по непознат път до авторовата идея. А Енценсбергер отричаше тотално римата, смяташе, че тя арестува стиха, оковава го, не му позволява да диша. При това западният човек, дори той да не е творец от ранга на Енценсбергер, разбира света по коренно различен начин от източния европеец. Роденият под яркото слънце на Балканите отхвърля органично мрачния западноевропейски скептицизъм и гледа донякъде присмехулно на духовния катарзис, характерен за западната култура. Талантът да „куплетясваш” се смята за напълно достатъчен, полуграмотни версификатори сглобяват неуморно римувани панегирици, съвременните философи изобщо не се изучават. На фона на този духовен пущинак Енценсбергер изглеждаше като Исус върху магарето пред входа на Йерусалим – щяха да проумеят посланията му след векове. И все пак има начин, убеждаваше  себе си Сорокин, докато кръстосваше тясната стая, брод съществува и той трябва да го открие! Тайната е в генезиса на думите, в тяхното  изначално значение; там е заровено кучето! Буквалният превод не е най-доброто решение! Беше подбрал трийсет и три стихотворения от Енценсбергер, работеше денонощно и подготвяше издаването на малката книжка на български тайно от главния лекар на психиатричната болница. На него и на Домника дължеше самостоятелното таванско помещение над кабинетите на докторите, както и назначението за чистач на парка. Разбира се, не получи благините даром, има си хас Домника да ти даде нещо даром, единствено душицата ти може да извади даром, даром да те унизи, да те изравни със земята! Обеща на двамата лигльовци да не се натоварва с умствена дейност, закле се да не поглежда книга въобще! „Ако искаш да живееш - размаха му пръст главният лекар и Сорокин тутакси разпозна обичайния жест на Домника. – Ако не искаш, прави каквото намериш за добре!” – допълни нервно той. На идване от София докторът издраска случайно южноафриканския диамант на пръстена, който красеше кутрето му и този печален факт го извади от равновесие. Развали му настроението за цялата седмица. Хи-хи... – подсмихна се Сорокин. – Хи-хи-хи...      

       Веднъж обсъждаха предимствата и недостатъците на Индонезия, където изпращаха чичо му в безсрочна командировка. Домника загрижено обясняваше особеностите на местната кухня. Знаеше ги от някогашния си престой в Джакарта. После тримата отскочиха до близкия ресторант. Домника смени темата, но продължи да говори, докато си изтощи батериите. Имаше неразрешим проблем. Предстоеше й сложен развод, а Сорокин не искаше да свидетелства. Разделиха се сърдити. Чичо му се прибра да стяга багажа, Домника отиде при адвоката по делото, а Сорокин се завря в библиотеката. Сетне мина през църквата и беседва дълго с духовния си наставник отец Григорий за сложната връзка между Бог и вина. „Бог вижда всичко! – тупаше с длан по библията свещеникът. – Бог търси сметка на грешниците лично, персонално, на четири очи и именно това е голямото откритие на християнството!”. След което двамата се сбиха. Върна се вкъщи късно вечерта. Завари чичо си проснат в коридора, подгизнал от кръв. Следователят твърдеше в заключението си, че потърпевшият се е застрелял със служебното си оръжие. Беше чиста лъжа. Преди време Сорокин открадна пистолета на чичо си и го продаде на някакви мрачни типове за жълти стотинки. Опита се да превърти миналото, да си спомни годината, но не се получи. Напоследък паметта му избледняваше подозрително бързо. Главният лекар предвиди, че в крайна сметка болестта ще я изтрие съвсем. Майната му!, завря пръсти под очилата си Сорокин и разтри възпалените си очи. Майната й на Домника! Вече е бабичка, а продължава да се държи като хлапе, на което е позволено всичко. За какво ли си говореха с доктора под юргана? Представата за някогашната му жена Домника в прегръдките на суетния, вманиачен по луксозни предмети главен лекар искрено го забавляваше. Прелисти страниците с преводите на Енценсбергер и ги захвърли  върху леглото. Голям майтап!, развесели се той. Хи-хи... Хи-хи-хи...

       Още с постъпването си в болницата Сорокин изпитваше непреодолима нужда от някого, на когото да разкрие разочарованието си от Бога в същата последователност, с която се беше пристрастил към Него. Хлебарят Джо се оказа идеалният слушател. Старецът страдаше от безобидна мания. Смяташе се за наследник на богат френски благородник, минал по тези места по време на кръстоносните походи. Сорокин го навестяваше обикновено надвечер, колкото да си вземе топъл хляб. Дъвчеше  цяла нощ само кората му, вторачен в една точка, наръсен обилно с трохи. „Изреша”, мърмореше си той, триеше с ръкав слюнката в ъгълчетата на устата си и шепнешком сравняваше звученето на думите: ”изреша-изресвам, изреша-изресвам...” „Изреша!”, решаваше твърдо Сорокин: ”изреша пърхута на спомена...”, чупеше нов комат той и го ронеше разсеяно по пода, докато изпуши цигарата си. Спеше съвсем малко, може би час, и към четири се връщаше обратно във фурната. Джо вече разпалваше пещта. Двамата се надупваха ококорени пред огъня, омагьосани от неговата първична мощ. „Да залостим вратите на ада!” – затваряше Джо с метален капак отвора. Изчакваше го да се нагрее и долепваше до него опушено джезве. По препоръка на докторите си варяха само леблебиено кафе без захар. Пиеха го мълчаливо, задължително с вносните цигари, изпратени от Домника по главния лекар. „Спорехме с отец Григорий за отмъщението – припалваше нервно Сорокин, загледан в сръчните, отработени действия, с които Джо нарязваше втасалото тесто. – Господ не отмъщава, вика ми той, Господ наказва, въздава справедливост и понякога допуска възмездие. Да ти казвам ли, че Библията е историята на еврейския народ, а четирите евангелия са примерно идеологическата основа на християнството?”. „Във Франция как е?” – питаше смръщен Джо. Като наследник на кръстоносци той се чувстваше длъжен винаги да сверява чутото с положението в своята прародина. „И във Франция е така – успокояваше го Сорокин. Изчакваше стареца да извади първата фурна с хляб, отчупваше залък и с пълна уста продължаваше: - Значи всички четат евангелията, никой не поглежда библията, а там са книгите! Помниш ли ги книгите?”. „Знам за Спасителя на Израиля...” – драпаше се настървено Джо зад врата. „Не тази! – прекъсваше го нетърпеливо Сорокин. – Говоря ти за третата книга на пророк Ездра, на когото Господ нарежда да възвести на народа му за злите им дела, на синовете за греховете на бащите, и върху бащите да хвърли отрязаните си коси, защото „те Ме разгневиха и съветите Ми презряха.” И още: „труповете като тор ще бъдат изхвърляни, и не ще има кой да ги оплаква, защото земята ще запустее и градовете ще бъдат разрушени.” За какво съобщава Господ на пророк Ездра, ако не за отмъщение, хайде, ти ми обясни!”. „Ами  същото като при кръстоносците – съгласяваше се с блеснали очи Джо. – Значи този Ездра сигурно е познавал моя прачичо Русо!”. „Колко пъти да ти повтарям, че Жан-Жак Русо не е кръстоносец, а философ и писател?” – присядаше уморено в ъгъла Сорокин. Отхапваше парче хляб, без да забележи как корички от него полепват по стичащата се под брадата му лига. „Адаши са – кимаше усърдно Джо. – И аз съм Жан-Жак по кръщелно.” Сетне вадеше последната фурна и се заемаше да приготви кифличките за докторските семейства. Помещението се изпълваше с ухание на вишнев цвят. Сорокин се потапяше блажено в ароматите на черешовата градина, отглеждана сякаш в саксия по средата на безкрайните ягодови полета. Опряно на лакти върху чертата на хоризонта, дяволито наднича слънцето. Призори времето се размества. Минало, настояще и бъдеще се разбъркват като стъкълцата в калейдоскоп и вече не знаеш било ли е всичко, което вярваш, че е животът ти, или са спомени на друг, в друг свят и друго пространство? Трае по-кратко от миг, как да разбереш? 

       Кортовете на дипломатическия корпус към ООН заемат вътрешния двор на десетина скромни блокчета, обитавани ротационно от  чиновниците в световната организация. Приятелства се завързват трудно, защото никой не се задържа повече от година. Пристигат и заминават като пътници на гара. Сорокин се грижи за удобствата им през уикендите. Валира шамота, чертае линиите, организира барбекюто. Управата на комплекса го нае лесно. Някога обитаваше с чичо си малък апартамент в същия този комплекс. Помагаше на тогавашния  работник по поддръжката Илайша. После Илайша изчезна и мястото му зае чернокож дебелак. Завираше си носа навсякъде. Измъчваше го нездрава старческа мнителност. Усещаше нещо съмнително във внезапната поява на Сорокин. Не пропускаше вечер, без да подпита за смъртта на чичо му. „Затънал си в смрад, бяло момче – примижаваше срещу пълната луна чернокожият. – Не ти е чист косъмът!”. Сорокин наистина беше прекосил океана с особената благословия на американските власти. На интервюто в посолството не срещна никакви затруднения, особено след като показа банковата си сметка с четирийсетте хиляди долара, наследени от чичото. Освен това човекът владееше съвършено езика и познаваше отлично Ню Йорк. Обаче на въпроса: ”Членували  ли сте някога в Комунистическата партия или в други терористични организации?”, беше отговорил: „Fuck you!”. Мисис Голдфингер остана удивена. Тя подбираше желаещите да посетят нейната велика страна отдавна и тъй като в посолството  щатът се полагаше на ЦРУ, би трябвало да знае всичко за приличащия на скитник господин с очила. Интересно!, преплува енергично потока от информация мисис Голдфингер и когато се докопа до отсрещния бряг, вече се досещаше за истината - мистър Сорокин се оказа сред основните заподозрени в убийството на бившия министър-председател Андрей Луканов. Още повече, намереният месец по-късно пистолет, с който се предполагаше, че е стреляно, принадлежеше на покойния чичо на мистър Сорокин, известения на службата финансов инспектор на българските дипломатически представителства Петко Иванович Механджийски /Сергеев/. Я гледай ти! Безличната, скучна като дъска за гладене мисис Голдфингер държеше в ръцете си златна кокошка! Направо да не повярваш!

      Разбира се, пазачът на корта нямаше представа за сложността на събитията, но опитът му подсказваше да си опича акъла с българина. Не се случваше всеки ден костюмари от тайните служби да навестяват работник от поддръжката и да го водят по тузарските ресторанти. Разпитваха Сорокин неформално, сякаш бяха стари приятели. Очевидно убийството на Луканов продължаваше да бъде неясно за тях, а в ЦРУ не обичаха загадките. „Имаш ли нещо против да ни разкажеш отново за втори октомври, деветдесет и шеста година? – настаняваше се на стола срещу Сорокин широкоплещест, побелял по слепоочията баровец, който се представяше за Майкъл. – Можеш да ми викаш просто Майк, ако ти е по-удобно, или както желаеш! Поръчай си от най-скъпото, но те предупреждавам, че ракия нямаме! – смееше се гръмогласно той, запленен от плоската си шега. Изчакваше търпеливо ордата сервитьори да отрупа масата с лакомства и свойски заделяше за себе си част от рибешките блюда: - Предразположен съм към диабет, Лари, трябва да се тъпча с белтъчини – вметваше небрежно Майкъл. – Значи целият втори октомври, без да изпускаш дори най-тънки детайли! Включително птичките по дърветата, нали!”.

      На Сорокин му се повръщаше от тази история. В България се интересуваха от същите „незначителни обстоятелства”, макар колегата на предразположения към диабет каубой  да не го канеше в елитни ресторанти, а на излющените пейки в Борисовата градина. „Бяло петно” – разпери безпомощно ръце той. Изнервяше се от забраната да се пуши и от експанзията на тази поредна американска простотия по света. Освен това му се пикаеше неудържимо. „Интимният кът е скрит в ъгъла” – кимна с разбиране Майкъл към дискретно прикриващите  тоалетната декоративни палмови дръвчета. В паузата привика управителя, който бързо се разпореди да притворят плъзгащите врати и да донесат пепелници. „Запали спокойно – посрещна ухилен той изненадания Сорокин и делово върна разпита към началото: - Значи, бяло петно?”. „Именно” – потвърди Сорокин. Втори октомври бил ден като всички останали в разцвета на есента и по нищо не се различавал нито от първи, нито от трети. Събудил се както обикновено по тъмно, може би пил кафе, може би запалил цигара, кой знае... „Между впрочем отглеждам гълъбче на перваза” – втренчи се строго той в каубоя и нескопосно имитира усмивка. Допуска, че вероятно е хвърлил някоя троха на птичето, иска да каже. След което сигурно е излязъл, защото Домника го била търсила около осем часа без успех. „Свидетели са те забелязали да се придвижваш към дома на мистър Луканов около 9.15 – 9.20, тоест, в часа на убийството. И това ли си забравил?” – подсмихна се ехидно Майкъл. Този се прави на по-луд, отколкото е, но от друга страна, ако руснаците са замесени, няма по-подходящ от него. В България изглежда всички по някакъв начин са свързани с Русия, ядоса се той! Убитият премиер - руски възпитаник, заподозреният – израсъл в бившия Съветски съюз, арестуваните съучастници - до един украинци или руснаци, мотивът – монополът над дистрибуцията на руския газ! Симпатична държавица. „Възможно е да съм бил там – повдигна вежди Сорокин, довърши цигарата си и за ужас на изправения чинно до вратата келнер, нехайно я угаси в чинията с варени раци. – Понякога виждам насън Андрей как натиска звънеца до външната врата и се свлича омекнал на тротоара, обаче не съм сигурен дали не е внушение от телевизията, или пък съм го запомнил от вестниците... Представял съм си хиляди пъти убийството му и в полицията решиха, че просто си фантазирам.” „Ти мразеше покойния мистър Луканов, нали!” – изтри ръцете си в сгънатата до чиниите кърпа Майкъл, после рязко се изправи. „Жестоко! – вдигна се след него Сорокин. Разпъна същата кърпа на масата и събра в нея остатъка от рибата тон, варените раци с мокрия фас и недокоснатата гарнитура. – За вкъщи – намести невинно очилата си той. – Не възразяваш, предполагам!”.

      Напоследък в парка на Психиатричната болница идваше едър, русоляв мъж, сядаше върху дънера на отсечения наскоро орех и дълго съзерцаваше пейзажа отвъд долната ограда – дефилето, реката със строените по поречието тополи, отвесните скали, назъбени в горния си край като бойници. Изчакваше търпеливо Сорокин да премете централната алея и едва тогава го заговаряше: „Здраствуйте, товарищ Механджийски, как у Вас дела?”. „Не говоря руски!” – заекваше едва забележимо Сорокин. Понякога се случваше  да го спъват думи, които обикновено прескачаше с лекота. „Давайте по болгарски – съгласяваше се сговорчиво русолявият. –  Говорю болгарски плохо, но понимаю все!”. Стомахът на Сорокин моментално се сви като юмрук, натежа. Подобни доброжелателни мъжаги го ужасяваха от дете. Нахлуваха в къщата им в полунощ, след свински запой в щаба на Охранителни войски и ги изритваха от леглата с калните си, комисарски ботуши. Търсеха водка. Във Вознесенка живееха ингуши, стриктно спазващи заповедите на корана да не докосват алкохол, но в семействата на въдворените винаги се намираше по някоя бутилка. Особено в тяхното. Странна приумица в съветското законодателство позволяваше на баща му да тегли от спестените преди въдворяването в Ингушетия пари, които той  харчеше предимно за самогон от картофи. Произвеждаха го старите руски заселници в околността. Гарафата с домашна скоросмъртница на секундата укротяваше комисарите. Бурканите с възкисели краставички ги размекваха като кишата по калните улици. Бащата на Сорокин изчакваше търпеливо да го поканят на трапезата и вдигаше първия  тост за здравето на другаря Сталин. „Другарят Сталин не знае за нас, иначе никога не би допуснал да гнием тук! – уверяваше той позадрямалите си гости. После привикваше брат си Петко, за да напишат писмо до другаря Сталин и да му отворят очите за истината. – Другарят Димитров също не е виновен! – биеше се яростно по гърдите баща му, без да обръща внимание на зъзнещите в тънките си пижамки деца и на болнавата си жена. – За мъките си ще държа отговорен оная гнида Карло Луканов, той ни натика в тази дупка, той извади доносите и клеветите, аз ли не знам!”. После се опитваше да склони пияните комисари да преподпишат писмото, в което се твърдеше, че „братята Механджийски се държат дисциплинирано, спазват стриктно установения ред, готови са на секундата да пролеят кръвта си на фронта и като честни комунисти, понасят с достойнство справедливо наложеното им изпитание /никога „наказание”/.” Обаче онези не подписваха. Подхилваха се ехидно, доизпиваха водката и си тръгваха по първи петли. Преди да излязат едър мъжага, същият като този на пейката, милваше нежно сестра му, разрошваше перчема на брат му и пощипваше Сорокин по бузката. „Как его завут?” – питаше той. „Лаврентий – изпъваше рамене баща му. – На другаря Берия.” „Хорошо! – клатеше глава като кон комисарят. – Очень хорошо!” Сигурно гледаше деца вкъщи, дожаляваше му.

      Руснакът не се отказваше, появяваше се в парка на клиниката ден след ден. Интересуваше се най-вече от чичо му Петко. Забелязвал ли е Сорокин някакви необичайни връзки на единствения си роднина по време на общия им престой в Америка? Дали е имал любовница? Поддържал ли е кореспонденция с другарите си от репресивния период в Русия? Притежавал ли е някакви имоти в Ингушетия и какво е било отношението му към конфликта в Кавказ? И накрая като мантра: Ще ни обобщите ли най-същественото от разговорите Ви в Ню Йорк с офицера от ЦРУ Майкъл Подолски? На всички въпроси Сорокин отговаряше еднакво – хвърляше метлата на рамо както гвардеец пушката си и рецитираше Пушкин: „Блюстител строг на строги нрави,/ щом падна чичо на легло,/ да го почитам ме застави/ и по-добре не би могло.” „Вуйчо, неть чичо! – поправяше го русолявият. – Знаю, что здесь лудница – миксираше смешно руски и български той, - обаче Вие прекаляваш!”. „Летяха дните; пролет ранна/ с дъха си въздуха съгря;/ поет героят ми не стана,/ не се побърка, не умря” – маршируваше, подрипвайки леко с върха на ходилата си Сорокин и измъкваше руснака от кожата барабар с пищова на задника му. „Завтра поговорим!” – тръгваше си вбесен онзи.

      Дъждът съсипваше Сорокин. Отдавна зарязал тялото си, той бродеше из болницата само по дух, така да се каже, уязвим за всичко тленно. Влагата буквално го разглобяваше на съставните му части. Ходеше с изопнат врат, премалял от жаравата в ставите; всяко обръщане изчерпваше силите му докрай. Говореше тихо, редеше думите подобно карти за пасианс. Изтръпваше ужасен да не направи непредпазливо движение. Целта беше фурната, където Джо грижливо го настаняваше на стола в ъгъла. Оставаше там с часове, докато топлината и сухият въздух го изстискат като парцал. От разказите на Джо долавяше фрагменти, сетне цели изречения, накрая някак си успяваше да схване смисъла. Старецът се жалваше от разбойници, Лаврентий, ама истински ти казвам, единият с белег на челото, сякаш от сабя! Сорокин се опули. Езикът му увисна като на куче-водач. Руснаци ли?, попита, макар да знаеше вече отговора, нищо не им разбирам, разпери ръце Джо, търсят теб! Ей ги на централния вход, изтри с ръкав той запотеното прозорче над шкафовете с тави, карат се с портиера.

        - Скрий ме някъде! – рипна напълно оздравял Сорокин.   

        - Няма къде – хвана се за главата старецът. – Освен в старата баня при брашното... – извади  лопатата от пещта той. Хвърли вътре ново дърво, но забрави да затвори капака. Остави „вратите на ада” незалостени.

        Двамата изненадващо ловко се промъкнаха през обърканите коридори. Строителите бяха оставили част от бившата баня непокътната, за да спретнат нещо като сухо помещение. Освен чувалите с брашно, Джо държеше в него всякакви ненужни предмети – от рамка на велосипед до дузина кашони с неясно предназначение. „Никога не се знае за какво ще  потрябват!” – вдигаше поучително пръст той. Беше отмъкнал едно легло от бракуваните в женското отделение, на което едва успя да намери място зад огромния куп стари вестници и списания. Обичаше да си почива на него следобед, когато го помръзваше да се качва горе. Истинският му дом, с окачените по стените репродукции на батални сцени от кръстоносните походи и портрети на многобройните му прадеди, се намираше на втория етаж, точно над фурната.

        - Настанявай се! – отстъпи Джо леко встрани, за да може Сорокин да огледа склада. Затръшна вратата след него, но веднага я открехна и тихо подвикна през процепа: - За банята мини покрай варелите с нафта! Пикай във ваната!

        - Върви, върви! – отпрати го Сорокин. – Кажи им, че са ме прибрали в София за изследвания!

        Джо претича обратния път, без дори да погледне към пещта. Изкачи се по външната стълба до стаичката си, заключи многобройните си ключалки и се залепи за наблюдателницата – метална тръба през стената – от която следеше целия плац. Усети дима, после го видя да струи към тавана през многобройните дупки на прогнилия гредоред. „Пожар! – изхвръкна като тапа на покрива Джо. – Руснаците идват, спасете Лаврентий!”.

        Фурната едва ли щеше да се запали, въпреки горящата цепеница, която се изтърколи на пода. Причината за внезапно лумналия, огромен пламък, беше двайсетлитрова туба с бензин. Джо го крадеше от линейките и го разменяше с младите доктори срещу всякакви картинки на кръстоносци. Държеше го скрит в шкафа под масичката с чашите за кафе и джезвето, без да подозира, че от жегата тубата ставаше бомба. Експлозията се чу като пукот в склада за брашно и в първия момент Сорокин я помисли за изстрел. Чак когато пламъците стопиха пластмасовата врата се досети за какво иде реч. Пожарът прекъсна мисленият му спор с издателството относно превода на Гьотевия „Горски цар”. Литературните разговори винаги го успокояваха. „Wer reitet so spaet durch Nacht und Wind?/ Das ist der Vater mit seinem Kind.” – тъкмо си припомняше той мелодията на първия стих и предложения от редакторите превод: „Кой в мрака препуска на вихрен жребец?/ Баща със невръстния свой младенец./ - Не чуваш ли, татко, не чуваш ли ти/ как ласкаво Горския цар ми шепти?”.  Не е лошо!, заобиколи варелите с нафта Сорокин и се шмугна в банята. Настани се направо във ваната. Водата по-скоро църцореше, отколкото течеше; ръждивият чучур заплашваше всеки момент да поддаде на налягането. Душът обаче работеше безотказно. Сорокин прегърна успокоен коленете си и се върна към болното дете и Горския цар, който иска да го отнеме от бащата: „Ела с мен, момченце, знам чудни игри!/ Аз имам вълшебни дворци пещери./ И пъстри цветя на брега ми цъфтят,/ там дрешки от злато за тебе тъкат.” Жарък огнен взрив лизна внезапно веждите му и стъклата на очилата се пръснаха, станаха на пращец. После вакуума засмука пламъка, сякаш пожарът си глътна езика; зад стената демонично забуча мощна вихрушка. „Махни се грозна твар!”, дръпна се уплашен Сорокин, закрил машинално брадата си с длан. Нямаше време за целия цитат, пък и  забрави откъде беше, от „Крал Лир”, естествено, дали да бягам?, попита високо той, гласът му отекна във високите тавани. Чучурът най-сетне подаде и ваната се напълни за секунди, дори преля. Сорокин се потопи, останал без дъх, удивен, че в главата му все още се върти финалът на „Горски цар”. „Бащата препуска, бащата лети, – отвори уста той и дробовете му моментално се напълниха с вода. - „детето се мята, детето крещи.” Май умирам, мина му през ума. Почувства лек световъртеж, сетне олекна, омекна като памук. „По-бързо, по-бързо! Най-сетне – домът! – завърши беззвучно последния куплет Сорокин. – В нозете му мъртъв лежеше синът!”. И тогава банята рухна. Яви му се ангел-спасител с пожарникарски шлем и маркуч, Сорокин протегна ръце да го хване, да полетят заедно към разтварящата се светлина, но като че ли не успя.

 

 

ДОМНИКА

 

        На осмата година от победата на народно-демократичната революция в България скромният самоковски учител по чужди езици Карджилов получи назначение като преводач във Външно министерство. Преди това го разследваха до девето коляно. Проучиха подробно бащиния му род, чиито корени пиеха вода от изворите на Вардар, разпитаха за връзките на дядо му с ВМРО, любопитстваха по какъв начин семейната фирма е станала главен снабдител на вино за двореца в Чамкория и кога прочутите им Мелнишки изби са продадени на немците, но най-вече се интересуваха от личното му приятелство с непълнолетния цар в изгнание, на когото младият Карджилов беше на времето другар в игрите и около когото научи немски и английски. В биографията му нямаше капка светлинка. Ако се изключи гибелта на баща му на фронта в редиците на Първа българска армия, човекът си беше враг на народа отвсякъде, готов за убиване и прочее, обаче бившите партизани, назначени за чиновници във Външно министерство, не можеха да обелят дума на какъвто и да било език, различен от българския. А дългът към родината ги зовеше в далечни, непознати земи и поради тази причина се принудиха на компромис. Наредиха на мръсната монархическа гад Ефтим Карлов Карджилов да се яви в София, настаниха го във военните общежития и му разрешиха да вземе четиригодишната си дъщеря Домника, тъй като майката на детето беше починала при раждането.

        Животът в столицата се различаваше доста от провинциалния уют на тихото планинско градче. Всеки понеделник, в осем часа сутринта, пред общежитията спираше служебен автомобил „Победа”, който откарваше Домника на седмична детска градина за потомците на служителите в министерството. Момиченцето се държеше необичайно възпитано за възрастта си. Не участваше в лудориите, изяждаше си яденето до троха, обръщаше се към многобройните „лелки” на „Вие”, пееше възторжено песнички за другаря Сталин, спеше следобед и си оправяше само леглото след ставане. Привечер децата сядаха в кръг. Казваха по ред български думи, които Домника им връщаше на английски, след което всяко дете се опитваше да запамети чутото под зоркото ръководство на възпитателката. Директорката на градината бе получила специално разрешение за тези импровизирани уроци. „Вярно, че езикът е западен – защити се тя пред отговорните фактори, - но пък от друга страна при нас отрастват бъдещите дипломати на България. Да са подготвени за врага!”. Лелките също присъстваха, прехласнати от интелигентността на момиченцето. „Ми то няма пет годинки! – цъкаха смаяни те, свити по ъглите на залата за игри. – Говори, сякаш дърт човек!”. Понякога се налагаше Домника да остава в градината през почивните дни, тъй като баща й отсъстваше от страната, и лелките буквално се разтапяха от удоволствие. Угаждаха й за всичко, тъпчеха я с краден от правителствените запаси шоколад, готвеха подбрани ястия, перяха и гладеха дрешките й. „Ма ти откъде се пръкна  такова изучено!” – дивеше се главната готвачка, която най-често се въртеше около момиченцето. „Ами от тати – свеждаше главица Домника и дългите й мигли пърхаха като опашка на врабче. – Мога да Ви кажа същите думи още и на немски, и на английски...” – изсулваше се от стола тя и хукваше към люлката в двора, където обичаше да прекарва неделните утрини. Лятно време командироваха цялата градина на лагер край морето, а през зимата от протокола към министерството организираха излети до Витоша, състезания с шейни и бой със снежни топки между момчета и момичета. Навсякъде ги придружаваха мрачни милиционери, които не допускаха други деца около тях. Не се случваше нищо особено, годините си приличаха като яйца на кокошка. С малки изключения естествено, когато яйцата се чупеха и съдбата забъркваше от тях поредния исторически омлет.

        Домника, както и нейните приятелчета, знаеха съвсем сигурно от родителите си и от възпитателката, че другарят Сталин е безсмъртен. Затова буквално онемяха при вестта за неговата кончина. Съобщи им го директорката. „Другарят Сталин е починал в съня си вчера вечерта” – разрида се неудържимо тя. Децата не разбраха нищо, уплашиха се и също се разхлипаха, лелките захлупиха лицата си с престилките, единствено главната готвачка запази самообладание. „Е па ке мине! – гушна тя Домника, а останалите момиченца се скупчиха около нея като агънца в кошара. – Оно не може за всичко да се косите!”. „Таскова, ти що не ревеш?” – вледени се внезапно директорката. Дъхът й побеля и се посипа по земята във вид на скреж. „Яз ке рева по-после...” – заглади с длан лицето на Домника главната готвачка. Жената идваше от македонския край, където родният диалект се почиташе повече от църквата, но директорката презираше подобна привързаност, смяташе я за простотия и достатъчно основание за уволнение. Така че рев наистина падна. Лелките бършеха сълзите си скришом, боейки се да не ги сполети същата участ. Децата буквално истеризираха и се наложи да ги върнат за два дена при родителите им, а Домника се залепи за отстранената готвачка като шевицата на престилката й. Няма ли друг вариант?..., видяха се в чудо отговорните фактори, тя отказа да скърби за другаря Сталин!, отряза ги директорката, пребоядиса небето, земята и гората, забрани слънцето, угаси луната и не миряса, докато безметежната, простодушна и непретенциозна радост от битието в скромното детско общество не отстъпи пред унинието и тъгата. От този момент Домника категорично отказа да участва в обучението по чужди езици и заяви на баща си, че повече няма да посещава градината. Той на свой ред още по-категорично не се съгласи. Двамата бяха съвсем сами в огромния, враждебен свят и трябваше да се поддържат, нали така, момиченцето ми! Да, тати, навежда главица Домника, крие влагата под трепкащите си мигли. Добре, тати, подскача по камъчетата към дола треперещото й гласче, търси място да се скрие от лепкавата печал.

        През зимата на третия си прогимназиален клас Домника увяхва изведнъж, клюмва, сякаш изсъхнало цвете. Остават само едни очи, дълбоки и тъмни като вода в кладенец. Около нея се въртят лекари в бели престилки, всичките с очила и лиси чела. Дали пък не бълнувам!, чуди се тя. Дали пък това не са ангелите небесни, за които й разказваше някога уволнената главна готвачка! Ама не, ангелите са деца!, качва се на влака Домника, ще пътува някъде в неизвестна посока, за което безспорно доказателство са многобройните железопътни линии, разлистващи се като пера на паун, преливащи една в друга, безкрайни, а около тях ягодови полета... Оставете ме, стене Домника, нека да ги погледам, не ме докосвайте, моля ви, не разбирате ли, че боли! Събуди се слава Богу, чува непознат глас тя, дойде в съзнание, върна се!, шепнат възбудено около нея. Петрова, донеси чаша вода, не й позволявай да заспи отново, Иванова, дръпни  пердето, затъмни малко, премери температурата и ми докладвай веднага! После настъпва болезнена тишина, отекват единствено капките дъжд по перваза. Изчезват железопътните линии, стопяват се в маранята, няма ги вече ягодовите полета...

        Постепенно докторите в бели престилки се сливат в един, който се оказва наистина олисял, възрастен мъж с очила. Влиза през час в стаята, пристъпва на пръсти, опипва челото на Домника, отчита внимателно пулса. „Менингит – обяснява той на баща й. – Виросоносителят е навярно сред другите деца в училището, но засега не успяваме да го открием.” „Има ли надежда? – пита примрял от страх Ефтим Карджилов. Не смее да чуе отговора, затова малодушно се опитва да го отложи: - Тя е здравичка, никога не е боледувала.” „Прескочихме трапа, успокойте се!” – потупва го дружески по рамото лекарят. Ръката му увисва във въздуха, защото човекът под нея внезапно изчезва, свлича се омекнал на пода, разстила се като килим. „Другарят припадна!” – притичва от коридора медицинската сестра и излива върху главата на преводача каната с вода. Сетне му врътва два шамара, вдигнала очи за одобрение от доктора. Хубаво, кима той, браво! За малко да бръкне в джоба на престилката си и да пъхне в устата й бучка захар. Прихваща мъжа под мишницата и внимателно го извежда на чист въздух в другия край на терасата, опасваща целия етаж. Ще пуша, размахва докторът кутия „Златна Арда”. Надявам се да не Ви пречи!, загърбва вятъра той, докато запали, след което примъква към себе си опрения до стената сгъваем стол и се тръшва уморен върху него. Очевидно е страстен пушач, преполовява цигарата  с две всмуквания. Изтръсква пепелта с оставения да расте нокът на малкия си пръст и загледан изпитателно в лицето на непознатия за него баща на момиченцето, излага „фактическото положение на нещата”. Менингитът е остър, с доста поражения, подбира думите докторът, старае се да избягва медицинските термини, обаче за съжаление е хванат твърде късно, отчайващо късно, да му се не види!, гаси нервно той фаса в тока на обувката си, и усложненията, видите ли, са налице, част от които необратими. Най-общо казано болестта била преодоляна, все пак училището е контингент на Правителствена болница, нали, където разполагат с последните достижения на медицинската наука, та кризата отминала, детето можело да се смята за спасено, при това с напълно запазени умствени способности, ще рече, господине, опазили сме мозъка му!, минава изведнъж към отреченото буржоазно обръщение лекарят, което окончателно изважда Ефтим Карджилов от несвяст. Бившият даскал няма откъде да знае, че докато е брулел с показалката ушите на самоковските калпазани, други хора са блъскали в концлагер, товарили са количките с пръст в Куциян примерно и то заради какво? Заради необмисленото споменаване на покойния цар с всичките му имена и датата на раждане, а именно Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобуртготски, появил се на бял свят на 18 януари /стар стил/ 1884 година. Насън да го бутнат доктора, ще изрецитира без грешка пълното име на царя, което стопля душата на тайния монархист Ефтим Карджилов, преизпълва го с доверие към възрастния мъж с пожълтели от никотина пръсти, подгрява вярата му, че Домника ще живее. „Обаче съм длъжен да Ви предупредя – изправя се припряно лекарят, - просто не бива да крия от Вас, че късно поставената диагноза и последвалото лечение крият рискове в бъдещето, а по-точно, дъщеря Ви едва ли ще има деца!” – вмъква се набързо в сградата той, оставя сащисания баща на терасата, зарязва го най-безцеремонно. След което се връща само носът му с очилата върху него, изрязани като барелеф в пролуката между плъзгащите се врати, за да довършат инструкциите, относно предстоящия оздравителен процес. Значи никакъв първи клас за Домника, налага се да отложат училището поне с година и по възможност повече тишина и спокойствие! Това е.

        Междувременно кариерата на Ефтим Карлов Карджилов се развиваше твърде успешно. Сервилен по природа, научен още в двореца на непознат за останалите служители етикет, работлив и винаги готов да помогне, той бързо заличи първоначалното недоверие, преодоля класовата ненавист и спечели благоволението на преките си началници. Последното се оказа изключително важно за змиярника, наречен Министерство на външните работи. Особено преди непрежалимата загуба на вожда и учителя на всички народи, другарят Сталин. Службите за сигурност изглежда имаха график да арестуват по един враг месечно, да разобличават не по-малко от дванайсетина шпиони на сезон примерно и така нататък, а Ефтим с неговата биография им беше нещо като първа резерва. Очертаваше ли се изоставане с плана, веднага го привикваха в кабинетите си. Спасяваха го преките му началници, някои от които разполагаха със значително влияние, но около издигането на Вълко Червенков за председател на Министерския съвет нещата толкова се влошиха, че единственият начин да го отърват се оказа изпращането му в дългосрочна командировка в чужбина. Колкото може по-далече от бдителния поглед на копоите. Намерението им съвпадна с някакво секретно решение на Политбюро за излизане на България от международната изолация, в която се оказа след войната като победена страна и разкриването на нови мисии в държави, които принципно не попадаха в сферата на националните интереси. Такава се явяваше Индонезия. Конкуренция липсваше, някои другари дори трудно намираха на картата столицата Джакарта. Предпочитаните от тях посолства бяха в Англия, Франция и Австрия. Въпреки това от Личен състав се заинатиха, отказаха да придвижат документите на Ефтим по каналния ред, но точно тогава се разболя дъщеричката му, което предизвика вълна от съчувствие. Кадровиците тутакси се смилиха над бедния човечец и справката за бъдещия дипломат се озова на бюрото на министъра.

        Всички обичаха Домника. Жените кудкудякаха възторжено около момиченцето всеки път, когато се случеше да дойде с баща си в министерството; закоравелите чиновници и откровените простаци от охраната се размекваха пред него като кашкавал на слънце. Детето приемаше шумотевицата с аристократично снизхождение. Позволяваше да го целуват и прегръщат до насита, прибираше великодушно многобройните подаръци, не пропускаше да благодари на всеки поотделно. Феновете му се множаха в геометрична прогресия, защото се чувстваха специално почетени от неговото внимание. Секретарките го обожаваха. Повечето от тях бяха млади девойки, напъпили с цвят и готови да дадат плод при първа възможност, а Домника без съмнение олицетворяваше фантазиите им. Водеха я задължително до близката сладкарница, където тя неизменно събираше погледите с неотразимия си чар. Разхождаха я в градската градина и нямаха нищо против, ако насядалите по пейките старци приемаха момиченцето за тяхна дъщеря. Ревнуваха я от всекиго и от всичко. Особено много ги дразнеше появилата се по време на боледуването й бавачка, някаква смахната селянка от македонския край. Домника не криеше силната си привързаност към придружителката си, нещо повече, наричаше я „мама Стей”. Всъщност тя оздравя не толкова от лекарствата, колкото от ненадейното пристигане на бившата главна готвачка, издирена след усилено търсене от баща й. Ефтим Карджилов се договори с жената така: ще ни переш, ще чистиш и ще готвиш срещу квартира, храна и четирийсет лева джобни пари на месец! Съгласна ли си, Таскова? За Домника съм съгласна да се грижа без нищо, разплака се искрено жената, тя е най-голямата ми радост! Казваше се Стойна, наближаваше тридесетте и се броеше за стара мома. Домника на секундата я прекръсти на Стей и започна да я учи на английски, за да разбере новото си име. Преводачът не успя да си строши езика. Около него се говореше само на фамилия и готвачката си остана Таскова.

        След прекарания менингит момиченцето не биваше да посещава детската градина, а заминаването в чужбина постоянно се отлагаше. Така тримата, най-неочаквано, изкараха една чудна зима заедно. Зачислен на котлова храна в стола на министерството Карджилов удивен откри, че не всички манджи имат вкус на тебешир, а дъщеря му направо пощуря по желираните десерти на  Стей. В дома им плахо се промъкнаха уюта и топлината на женската ръка. Вечерите прекарваха около бумтящата печка, пиеха ароматен пирински чай, слушаха радио или играеха сантасе. Сутрин готвачката ставаше първа, за да изпрати преводача на работа със закуска и в гладени дрехи, след което почистваше, опаковаше Домника и двете обикаляха цял ден пазарите,  докато намерят необходимите продукти за поредното кулинарно вълшебство. Понякога причакваха Ефтим Карджилов пред министерството, за да ги заведе на кино. Друг път просто се разхождаха по софийските улици. За празника на труда Първи май от министерството организираха колективно посещение на революционна пиеса, което буквално измете спокойствието от детската душица на Домника. Не можеше нито да мисли, нито да говори за нещо различно от театър. Наложи се да ограничат пазаруването за сметка на домашните спектакли, с които момиченцето ежедневно изтезаваше Стей. Разиграваха се всевъзможни сцени, предимно заимствани от детските книжки. Измисляха се скечове. Готвачката се сети за народен обичай от нейния край и той се превърна тутакси в гвоздей на програмата. Докато един ден Доминика заяви, че сяда да пише пиеса. „С печатни букви ли?” – разсмя се баща й, облечен за ролята си на стар дядо с бяла брада в пиеската „Принцесата и Великанът”. „Ще диктувам на Стей! – сбърчи носле Домника, накриви главица и се накани да каже нещо забележително, когато под прозореца спря черна кола. – Тате, теб търсят!” – намръщи се тя. На вратата наистина се почука и това почукване сложи край на нейната артистична кариера.

        В стаята нахлуха трима едри мъже, най-важният с мека шапка и балтон, другите двама - с кожени куртки и каскети. Явно се познаваха добре с домакина, защото веднага заговориха по същество. Значи Карджилов бил одобрен за мисията в Джакарта, решено било да замине засега без дипломатически статут, в качеството си на преводач, обаче имало известни изисквания. Първо, тъй като нямал никакви роднини,  трябвало да се ожени в най-къс срок! На семейните се гледало с по-добро око, разбираш ли, отколкото на самотните бащи.  Второ, бъдещата му съпруга оставала задължително в родината, нали, да не се губи връзката и нещо като гаранция, че Карджилов ще се върне! И трето, наличието на законна съпруга се явява единственият начин да запазят ведомствената си квартира, за която  чакат поне още десет семейства! „Нещо неясно?” – пъхна лапите си в джобовете на балтона мъжът с меката шапка. „Нищо” – повдигна рамене Карджилов. „До петък да си готов! – врътна се онзи. – В понеделник излиташ с малката!”. Изгони добрия дух на къщата с пролетарски замах, както се казва, задраска прекрасната зима, без да му пука.

        Първата мисъл в главата на преводача бе толкова еретична, че той веднага я пропъди. Преплете пръстите на ръцете си, загледан ъгъла на стаята в очакване на нова мисъл, но тя така и не се появи . Вместо нея под шапката му отново се промъкна старата, предизвиквайки крайно отвращение от собствената му низост. Погледна облечената си като принцеса дъщеричка, после бившата готвачка, вцепенена от ужас пред неизвестното. Таскова изглеждаше доста хубавка в градски дрехи и едва ли някой би се сетил за селския й произход, ако си държеше устата затворена. Откакто дойде, заживяха по-човешки; домът им светна от чистота и загуби типичната за служебните жилища отблъскваща безличност. Хората отдавна шушукаха, че мъж и жена не бива да живеят без брак под един покрив и на Карджилов често му идваше да извади Таскова на квартира, обаче Домника не даваше да се продума. Млъкваше с дни и не му отговаряше на въпросите. Дали пък да не реши сега този проблем веднъж и завинаги?, надникна за трети път в ума му онази скверна мисъл, повъртя се предпазливо и успокоена, най-сетне се настани трайно. Как ли ще изглежда подобен брак от политическа гледна точка? Ще допуснат ли службите за сигурност бъдещ дипломат със съмнителна биография да се ожени за бивша готвачка, отказала да скърби за другаря Сталин? Вярно, напоследък за вожда излязоха доста стряскащи факти и дори отговорни другари се въздържаха да го величаят... Абе що не вървите на майната си!, отръска глава като мокро куче Ефтим Карджилов, изпъна се юнашки, удари с юмрук дланта си и закачливо надникна в очите на своите две женички: ”Хайде, дами, да вървим да се бракосъчетаваме!”. Стей посрещна предложението философски, без излишни емоции. Навдигна се и целуна преводача по устата толкова естествено, сякаш береше цветя в полето. Сетне го прекръсти, прекръсти себе си, прекръсти детето и рече: ”Така да бъде!”. Домника полудя от радост. Изигра въодушевено танца на възкръсващата пролет, овладян до съвършенство още в детската градина, след което увисна на врата на баща си.

        Отпразнуваха събитието в скромен ресторант. Ядоха кебапчета, Карджилов пи бира, момичетата – лимонада. Младоженците танцуваха валс. И на двамата се случваше за първи път, бъркаха стъпките и се заливаха от смях, докато накрая оркестърът милостиво засвири хоро. Прибраха се щастливи. На другия ден Стей приготви багажа, а следващият се падаше понеделник. До летището ги закара служебна кола. Там ги очакваха познатите трима мъже. Надутият с меката шапка нареди на другарката Таскова, по мъж Карджилова,  да се сбогува със съпруга си и детето, преди да тръгнат към изхода за особено важни персони. Домника се разплака. Стей пребледня като восъчна фигура. Карджилов упорито се опитваше да скъса копчето на сакото си. Излетяха по разписание за Москва, откъдето след кратък инструктаж бъдещият дипломат и дъщеричката му щяха да хванат самолета до Джакарта. За Ефтим Карджилов без съмнение започваше нещо ново, непредвидимо и достатъчно вълнуващо, при това по твърде странен начин. В нощта след тържеството в ресторанта Домника легна между него и булката, а следващата нощ преводачът прекара в министерството, в уточняване на подробностите около организацията на мисията. Бракът му остана неконсумиран. Дяволска работа откъдето и да го погледнеш!, зави с одеялцето дъщеричката си Карджилов. Детето спеше, изтощено от многобройните събития. Преводачът се  обърна  на дясната си страна и също заспа.

 

        2.

        В скромната редакционна стаичка на вестник „Софийски университет” нахлу среден на ръст младеж, с развят като пелерина бял лоден на черни точици, седна върху единственото бюро, отмести натрупаните текстове и хвърли два зара срещу мен. „Играеш ли на вързано?” – силно подсмръкна той. Беше настинал яко, което очевидно не се отразяваше на завладяващата му енергичност; имаше овално лице, заобиколено от рошава, леко къдрава коса, каквато децата рисуват на своите човечета, светли очи, прав нос и под него мустаци. Липсваше му крайният ляв от четирите предни зъба, но пък за сметка на това другите изглеждаха строени като рота войници. „Ставай да хапнем по една шкембе чорба! – отказа се той от заровете с нестихващ ентусиазъм, скочи на крака и ми подаде ръка: - Георги Богданов.” Поведе ме под мишница към двете прословути шкембеджийници на улица „Граф Игнатиев”, дълго избира в коя от тях да влезем, накрая реши да теглим чоп. Тази, посочи той дясната по посока на движението. Давали безплатно люти чушлета, мотивира се  през рамо. Сетне започна тягостна селекция на  най-хубавите чорби, на филийките хляб и на чушлетата, които Георги не хареса и за мое удивление убеди мрачната касиерка да му донесе други. Вече на масата потри доволно ръце, преди да пристъпи към свещения ритуал. Разклати шишенцето с оцет и чесън и го изсипа почти цялото в чорбата си, сетне прибави лъжица кълцан пипер и изтръска солницата до дъно. „Красота! – премрежи очи той и размаха показалец: - Момент, моля! – След което извади от джоба си керамичен вариант на липсващия зъб със зъболекарски телчета за прикрепване към венеца, издуха полепналата мръсотия и ловко го присъедини към здравите си зъби. – Ползвам го само за ядене – обясни преспокойно. – Не ми е притрябвал особено, обаче като захапа без зъб чушле от туршия, ми пръска марината в окото!”. Така се срещнахме.

        Същата вечер Младежкият театър играеше неговата пиеса „Сезонът на големите дъждове” и Георги настоя да ме вкара през служебния вход. Салонът беше претъпкан. Разпоредителката ни настани на стълбите, зад официалните ложи. Спектакълът се приемаше добре, публиката ръкопляскаше на всяка трета реплика. Отзивите на критиката също изглеждаха повече от положителни, макар че при внимателен прочит зад показната добронамереност съскаха змийски езичета. „Не могат обаче да ритат срещу режисьорката! – примигна Георги, усмихна се криво и повдигна нервно дясното рамо. Притежаваше този тик открай време, майтапеше се, че момичетата в трамвая го приемали като покана за танц. – Няма как да посегнат на Герда!”. И беше абсолютно прав. Имаше си хора за мачкане, маститите капацитети не ги уволняваха с единствената цел да упражняват върху тях непоклатимия си морал; имаше и недосегаеми като Герда Луканова. Режисьорката принадлежеше към тежката партокрация - дъщеря на професионалния революционер Карло Луканов и сестра на бъдещия премиер Андрей Луканов, когото Сорокин искаше да разстреля още тогава, защото бил неприлично дебел. Всъщност именно Сорокин  ми спомена първи за Георги Богданов. Талантлив мъж, разтърка разсеяно очилата си той, не съм гледал пиесата, но четох няколко прекрасни стихотворения в книгата му!  „И си спомням за нещо отдавна забравено – втренчи  хипнотизиращ поглед в мен Сорокин. – Виждам голо поле. Бледосин е снегът. И сред него с глава върху камък неусетно замръзва вълк.” А! Какво ще кажеш? Докосване, нали!, обра натрупалата се в края на устните му слюнка той и отпердаши като моторетка нанякъде. По това време превеждаше „Мелницата на Левин” на  германския писател Йоханес Бобровски. Прекарваше по-голямата част от деня в библиотеката; излизаше колкото да хапне, ако се намери кой да плати.

        Георги имаше безброй приятели от всички кътчета на страната, дори „безброй и един”. Имагинерното число допълваше митичният Фори, който се появяваше в началото на месеца неизвестно откъде, черпеше наляво-надясно и отново заминаваше някъде. Него и неколцина любимци Георги изваждаше пред скоби. Обграждаше ги с обсебващата си обич до задушаване, не позволяваше различно отношение към тях, освен нежност и симпатия. Сорокин обаче се ползваше с друг статут. Той принадлежеше към чудаците, към уникатите и редките природни забележителности. Георги го наричаше Лари, навярно за да угоди на Домника, която се дразнеше от всички, които му викаха Лаврентий. Прегръщаше го навсякъде, където го срещаше и разтъркваше с длан до мораво оплешивяващото му теме. „Умна главица! – радваше му се той. – Тука има пет чужди езика и пълният текст на Лермонтовия „Герой...””. „Не ме докосвай! – изплъзваше се Сорокин. – Знаеш, че съм луд!”. После сядахме в най-близкото заведение да се чукнем за здравето на целия побъркан, безнадежден, пъстър, прекрасен, възхитителен свят. Сорокин рядко споделяше плановете си. Предпочиташе да разменя актуални клюки от високите етажи на властта - къде какво става, кой зад кого стои, какви са тенденциите във вътрешната политика, очаква ли се промяна във външната, как ще се развие кадровата криза в Москва, изнервят ли се от въоръжаването американците, на каква възраст е Рейгън? Не заекваше, но провлачваше изреченията и правеше нелогични паузи, сякаш думите прескачаха през ограда; твърде често забравяше мисълта си или без подготовка минаваше към друга. „Лекарствата в теб ли са?” – облягаше се в такива моменти на рамото му Домника. „Взел съм ги – тупаше се по горното джобче на ризата си Сорокин и нежно заглаждаше косите й. – Тя, милата, заминава трети секретар в посолството ни в Белгия. Страхува се да ме остави сам.” Разделяхме се по тъмно и винаги се сбогувахме с Домника с пожелания за успешна работа в „жална чужбина”, а след седмица я виждахме отново, все така плътно прилепена до Сорокин. „Дяволът живее в тази жена! – повдигаше рамо Георги с крива усмивка. – А прилича на ангел!”.

        Не мога да се сетя за по-нестандартен човек от него. Беше в непрестанно движение, изпитваше необходимост да се среща безспирно с нови хора, ако е възможно с всички живи  и достатъчно издръжливи на темпото му, обожаваше игрите. Профукваше парите си на зарове, клечки, покер и тото, но не отказваше да се включи в „познай филма”, „предай нататък”, „енциклопедия” и останалите салонни залъгалки, които се въртяха по купоните. При това участваше с огромен хъс, сякаш залагаше съдбата си. Притежаваше феноменална памет. Четеше безразборно, без определена цел и запомняше перфектно най-важното, независимо дали държеше в ръцете си световна класика или случайно попаднало научно-популярно списание. Фактите се подреждаха в главата му, следвайки някаква присъща единствено на неговия ум логика, неподлежаща на обяснение от простосмъртните. Сетне услужливо изскачаха точно когато трябват, за да бъде приключен с разгром за противника поредния от многобройните му спорове по всевъзможни въпроси. Създаваше впечатление на двукрако „перпетуум мобиле” с мустак, на непоклатим терминатор, способен да прескочи с лекота капаните на живота. Прикриваше ловко пробойните в сърцето си. Лъжеше живота като дърт циганин. Но в редките мигове на покой и тишина, които си позволяваше, отчетливо се долавяха стенанията на душата. Когато приятелката му Доби го заразя, Георги едва не умря. Запусна се напълно. Заприлича на клошар. Изчезна от обичайните за литературната бохема заведения, предпочете да се движи  в компанията на барабите от Кремиковци, с които някога бе работил по строежите. Намерих го три месеца по-късно на трибуните на полупразния национален стадион - част от малобройната агитка на скромен провинциален отбор. Изглеждаше тъжен и резервиран, сякаш ние носехме вина за изневярата на годеницата му. Спомена между другото, че са го назначили за драматург на Силистренския театър. Щял да отиде още през лятото, доста преди сезона, за да се запознае с обстановката, та ако проявя желание съм можел да му гостувам. После надникна зад гърба ми и посочи края на редицата: ”Виж кого съм домъкнал на мач!”. Беше Сорокин. Сигурно за сефте попадаше на стадион, което съвсем не личеше от поведението му. Свиркаше и крещеше заради цялата агитка; настояваше за дузпа и псуваше рефера като хамалин. „Едва ли знае какво е дузпа, но се старае момчето – ухили се Георги. – Ближем си взаимно раните, Домника се замъкнала най-сетне до Брюксел и там се влюбила в посланика – разтегли устни той с отметната към рамото глава.  – Лари отива при чичо си в Ню Йорк – добави. – Ще става американски рогоносец.”

        Есента се прибрах от морето заедно с дъждовете и още на другия ден хванах автобуса до Силистра. Пътуваше се цяла вечност. Пристигнах смъртно уморен и по-мръсен от тракторист. Навсякъде ми се привиждаше оправено легло с бели чаршафи. Окаяният ми вид въобще не развълнува Георги. Помъкна ме по местните заведения с познатия  устрем, запозна ме с куп интересни хора, сред които не забелязах нито един трезвеник, изстиска ме като мокър пешкир. Денем се отбивахме до театъра, където репетираха новата му пиеса „Улица „Тревога”. Шестте главни роли бяха женски и благодарните актриси от трупата посрещаха Георги възторжено, а той се държеше като своя адаш – светията, и от време на време боцваше някоя от тях с мъжкото си копие. Липсваше му само белият кон. По-късно и кон се намери, естествено, дръглив и куц, но напълно достатъчен да пренесе мощите ни от уютна хижа в гората до асфалтиран път. Как и защо попаднахме в тази хижа, ще остане една от загадките на човечеството, наред с изчезването на маите. Помня единствено проливния дъжд, калта и затъналата до шия кола, с която трябваше да се върнем в града. В края на седмицата вече толкова се мразехме, че Георги предвидливо реши да ме изпрати до Русе. Там съм щял да намеря лесно обратния път към цивилизацията. Натовариха ни вместо декор на служебния пикап и директорът на театъра с видимо облекчение се отърва от нас. Уцелихме прекрасен ден. Не зървах облаче до хоризонта. Небето се отразяваше във водата и Дунав наистина изглеждаше син. Есенното слънце рисуваше по листата на дърветата лица на светци. Возехме се в каросерията, където нямахме никаква защита срещу вятъра, а той ни галеше по лицата, отмиваше умората от пиянските вечери, проникваше до петите. Усетихме се нищожни, заобиколени от пленително безсмъртие и същевременно пречистени, сякаш се бяхме черкували  при самия дядо Господ. „Свий след завоя!” – подвикна Георги на шофьора, онзи не го разбра и спря на кръстовището. За малко да прегазим дребничка, черна старица с червено петле в пазвата си. Стоеше безмълвна на спирката и по нищо не личеше, че ни е забелязала; създаваше впечатление за безплътност, за пълно отсъствие, загледана изцяло в себе си. Автобусът я подмина сред облаци прах. После внезапно спирачките изскърцаха и задните гуми едва не се подпалиха от триенето в асфалта. Вратите се отвориха  като портите на Рая, черната бабичка подаде петлето на младото момче зад волана и някак си се стопи, докато изкачваше стълбите, изчезна, сякаш никога не е била. Сетне автобусът потегли с вой, сля се с пътя, възнесе се. „Ти видя ли нещо?” – попитах. „Тя си плати билета – кимна Георги и прибра с юмрук увисналото си чене. – Плати си билета с петлето – повтори той. След което повдигна рамо и намръщен поясни на шофьора: - Карай наляво, ще минем през селото!”. Пикапът заподскача послушно по раздрънканото шосе и табелата се показа върху гребена на баирчето. Подминах я машинално. Стори ми се нещо познато, което не заслужава внимание. Загледан  в дворовете на  къщите почти не забелязах как стигнахме до центъра; той представляваше малък площад с паметник в средата, около който пикапът се завъртя няколко пъти, преди да паркира на сянка. Не се мяркаше жива душа. Кметството очевидно беше затворено, дори запечатано зад плътните капаци на прозорците. Хоремагът също не работеше. „Налага се да минем на самообслужване – извади от чантата си две бири Георги, отвори своята и ми подаде другата. – Прочете ли името на селото?”. „Сорокино” – сетих се мигновено. „Запознай се с бащата на Сорокин!” – посочи той паметника с ръката, в която държеше биреното шише. Излегна се по гръб и запали цигара.

        Сорокин беше пет години по-голям от мен и три години по-малък от Георги. Познавах го много преди купона при Джама, когато той слезе на улицата по фасадата на блока. Засякохме се в ловешката немска гимназия. Сорокин тъкмо завършваше, аз тъкмо постъпвах в подготвителен клас. Около него се въртяха какви ли не слухове, но никога не съм подозирал, че баща му е паметник. Пресякох лениво селското площадче, следван от шарено кутре с развята опашка. В постамента имаше вградена медна плоча с надпис. Пишеше следното: ”НА ЛЕГЕНДАРНИЯ БОЕЦ НА ТИХИЯ ФРОНТ НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ МЕХАНДЖИЙСКИ /СОРОКИН/ ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ МУ СЪСЕЛЯНИ!” Под надписа зееше два пръста празно място и някой беше надраскал с пирон „убиец”.

        С Георги се видяхме отново след няколко месеца. Беше се сдобил с първия си инфаркт - точно на Христовата възраст, на рождения си ден. Кротуваше на миндера в кухнята на омъжената си сестра с благ вид, приличаше на пилигрим от американските филми. Придружавал Силистренския театър на националния преглед на българската драма в Пловдив, където трупата се представяла с неговата пиеса „Улица тревога”. Гърдите го стегнали веднага след спектакъла, навярно от притеснението. Намъкнал се на секундата в най-близката кръчма и си поръчал гроздова ракия за разширяване на кръвоносните съдове. Знаел от опит, че концентратът помага, пък и всеки лекар ще ти го потвърди!, погледна ме невинно той, същински ангел небесен. Обаче сервитьорът се забавил. Замотал се нещо в кухнята, изчезнал и когато най-сетне дотърчал с ракията, било късно. Инфарктът го въздигнал към отвъдното като ракета носител. „Няма ягодови полета - довери ми шепнешком Георги, - казвам ти го от първа ръка!”. Върнали го на земята в интензивното отделение на Пловдивския медицински университет и ето ме сега с бастуна, разпери ръце той, натъпкан с хапчета и ограничен от забрани, каквито не си сънувал! Жив да ме ожалиш! Беше ни поканил десетина приятели, разреши ни да пушим и сам ни доливаше чашите, за да вкусел от атмосферата, да подушел аромата на живота. Изглеждаше примирен с пенсионерското си бъдеще, но не му повярвахме.

        Междувременно животът се развиваше в обичайната си посока, тоест, към по-лошо. Младите трупаха опит и врагове, старите – години и болести. Преструвахме се, че съществуването ни има смисъл, а при това положение вероятно и съдържание. Идеята беше всичко да прилича на истинско. Вентилацията на социализма обаче скърцаше, дишахме възкисел, спарен въздух.  Бяха ни залостили отвсякъде. Границите се отваряха единствено за коминтерновските деца като Сорокин и за избрани дипломати. Изолацията изстискваше намеренията ни с търпеливата безчувственост на изпечен садист. Липсата на информация ни отдалечаваше от света със скоростта на светлината. Сутрин не смеех да се събудя. Не очаквах нищо от деня, но и никой не очакваше нищо от мен. Георги се появи изненадващо, както обикновено, брадясъл, както обикновено, по-свеж от кокиче, както обикновено, но този път в необикновена компания. „Запознай се с моите студенти!” – отдръпна се той  и пред мен се изправи ослепително красиво, чернокосо момиче, придружено от симпатичен дебелак с брада. Онемях. Паднах в безкрайно дълбока бездна, откъдето мощен ритник ме върна обратно на стълбищната площадка. Отворих с лакът вратата и ги поканих да влязат в квартирата.

        Георги, разбира се, нямаше и никога не бе имал студенти, тъй като самият той все още се водеше студент. Подновяваше всяка година правата си заради софийското жителство, което по онова време се смяташе за по-ценно от дипломата. Иначе можеше да завърши, когато поиска. Познанията му далеч надхвърляха изисквания минимум за българска филология,  преподавателите харесваха поезията му и голяма част от тях го познаваха лично, ставаше все по-известен. На всичко отгоре съществуваше реалната възможност да включат негови творби в програмата по нова българска литература и някой ден да изучава себе си. Особено след появата на великолепния му роман „Златната река”. С тази малка, стегната книжка Георги хвана сервилната комунистическа критика по бели гащи, направо й развинти гайките. От една страна героите бяха хора от народа, пренесени на хартия директно от любимата му Златна Панега, от друга страна нито един от тях не влизаше в схемата, не отговаряше на калъпа! Говорят нормално, борят се с личните си, екзистенциални проблеми, гледат накриво бълващият убийствен прах циментов завод, не се вълнуват изобщо от победата на социализма в световен мащаб. Правилото повеляваше подобно „дребнотемие” да бъде премълчавано. Прилагаха го отдавна към стиховете му, донякъде и към драматургията, другарки и другари, която е типичен пример за „изпадане в безвремие на младите таланти”, но със „Златната река” Георги отвъртя такъв мощен шамар на сивите мозъчета, че дълго време се чудеха кой задник да целуват по-напред. Вървеше му на човекът с режисьорките, не може да се отрече! Този път се заинтересува Иванка Гръбчева – кадърна и недосегаема отвсякъде. Филмът спечели куп награди, след което тарикатите от Съюза на писателите получиха втори шамар, нанесен с опъкото на ръката. В страната пристигна симпатична преводачка от Дания, подмина метаните на щатните ибрикчии и невинно попита къде може да открие писателя Георги Богданов? Намери го в ресторант „Грозд”. Държеше реч за чудото на сътворението, вдъхновен от раждането на своя син Валентин. Овалното му лице грееше като месечина. Преводачката се настани между нас, сякаш се познавахме от деца и празникът продължи, докато ни изгониха. След няколко месеца „Златната река” излезе на датски.

        Та ето, този Георги цъфна като майско цвете пред вратата, хванал за ръка съдбата ми. Студентите се оказаха самодейци от театралния състав на Лесотехническия институт. Поканили го да постави „Хитрините на Скапен” за националния преглед на студентските самодейни състави, обаче той нямал текста, имал го драматурга на кюстендилския театър Катя Йосифова и нали, ако е възможно, братче, да прескочите утре с твоята кола до Кюстендил и да го вземете. Марианна ще те придружи, кимна той към красивото момиче. Убеди ме тутакси. Ако беше ме помолил да се върна назад с машината на времето и да взема пиесата от самия Молиер, щях с радост да се съглася. Трябваха ми точно тридесет секунди, за да разбера, че животът ми оттук насетне без Марианна губи окончателно перспектива. Разчитах на чудо и то се случи. Удари голямото земетресение от четвърти март 1977 година. Хората се разбягаха като пилци. Оказахме се единствената кола, която влиза от Кюстендил в София, срещу поток от автомобили, търсещи спасение в провинцията. Заварихме Георги на улицата. Оглеждаше разтревожен покривите на високите жилищни кооперации, притиснал малкия Валентин към гърдите си и се опитваше да успокои жена си Мая. „Какво правите тук?” – надникна учуден той, невярващ, че в София са останали други, освен него. Марианна мълчаливо му подаде пиесата. Тя изобщо рядко продумваше, дори никак. Обади се един път, колкото да каже: ”Земетресение!”. Аз на свой ред не спирах да бърборя. Свалих десетина звезди от небето, разместих полюсите, обърнах течението на големите реки, анализирах творчеството на Сартр, за да усети с какъв интелектуалец си има работа, споменах небрежно приятелството си с Мик Джагър. Заинтригува се само, когато отбих на шосето с намерение да отскоча за размишление ей там, до онзи дъб. „Бук” – поправи ме тя. Вече пътувахме към Медковец, спасявахме се при мои приятели, а Георги отказа да тръгне, страхувал се да не разболее детето. Помня го как се отдалечава от нас в огледалото за обратно виждане, прегърнал нежно сина си, помня още, че се изненадах от самотата му, от фаталната обреченост, която излъчваше. „Тя си плати с петлето” – беше ми казал той, когато черната бабичка изчезна в онзи автобус на шосето за Русе, но и двамата не бяхме сигурни дали изобщо е имало автобус, или старата езичница опита да се откупи от смъртта. „Няма ягодови полета” – довери ми Георги шепнешком след първия си инфаркт, но и двамата знаехме, че има. И че той вече пътува към тях. Просторни ягодови полета в утринната мараня, пропити от тръпчивия мирис на плодова захар, и в далечината - силует на човек с куче.

 

 

СОРОКИН

 

        Сорокин прехвърля на ум известните му сто начина да измами смъртта, но никой от тях не му върши работа. Ще го застрелят, когато най-малко очаква или когато се чувства в безопасност, или когато просто се умори. Ако има късмет, разбира се. Ако няма, ще го хвърлят в кладенец, под влака в метрото, от моста на Мисисипи, през перилата на хотелска тераса, в блатата около Ню Орлеанс. Така се прави. Сорокин знае това не по зле от Майкъл Подолски, който е избрал за днешния разговор частен клуб в Лонг Айлънд. Освен тях двамата и сервитьора не се забелязва жива душа в радиус от най-малко миля. Усещането за безпомощност може да се пипне с ръка; непрестанният дъжд усилва чувството за безнадеждност и космическа пустота. „Я ми изброй, Лари, колко пъти си пребивавал в нашата страна за по-дълъг период?” – протяга дългите си крака под масата Майкъл, докато сервитьорът сръчно сервира ордьоврите. Осведомен е прекрасно, разбира се, в ЦРУ сигурно са му преброили вече дори космите по главата, но и Сорокин не е вчерашен, съвсем ясно е, че ЦРУ няма право да го разпитва на територията на Съединените щати. „За птичките да споменавам ли?” – пита невинно той. „Естествено – смее се гръмогласно Майкъл и побутва услужливо пепелника към Сорокин. - В частна собственост законите на държавата не играят, ако искаш пуши, ако искаш тропни казачок, ако искаш застреляй някого, за да преодолееш прословутата американска депресия. – И за птичките, и за Илайша, и за марката на машината за почистване, на която си работил в университета в Кейп Жирардо” – не губи доброто си настроение предразположеният към диабет каубой. Очевидно баща му не го е изнасилвал в далечното детство или пък разполага с добър психоаналитик. „Марката беше „Понтиак” – отговаря с готовност Сорокин. – Приличаше на електрокар и тракаше като шевна машина.”

        Американският паспорт, с който Сорокин постъпи на работа в университета на малкия град в Средния запад, беше истински и това му даваше известна сигурност. В смисъл, че такъв човек съществуваше някога, беше погребал родителите си след зверска катастрофа на магистралата за Вашингтон и поради липса на други идеи за живота, поддържаше тенис кортовете на дипломатическия корпус към ООН. „Аз съм Илайша Райт – представи се скромно той и побърза да мине на „ти”: - Илайша.” „Лаврентий” – стисна му ръката Сорокин. Спести си  фамилното име, както и всякакви подробности около причините да се намира по същото време на същото място. Вечерта излязоха да пийнат по бира в едно от близките капанчета, просто двама уморени мъже след тежкия работен ден. Илайша се оказа простодушен и доверчив. Изглежда му липсваха приятели, защото говореше без почивка. Решил да прекоси страната на автостоп, похвали се той, търсел си компания. Лаврентий му изглеждал подходящ, още повече за един българин сигурно ще бъде интересно да разгледа обетованата земя отблизо. „Макар че ти говориш английски като истински нюйоркчанин -  ухили се Илайша, - Сякаш си роден в шибания Манхатън!”. „Роден съм в шибаното село Вознесенка, на границата между Чечено-Ингушетия и Ставрополския край, сещаш ли се? – развесели се Сорокин. Беше му забавно да наблюдава измъчената физиономия на американеца. – Не се хаби! – махна с ръка той. – Това е в Русия, близо до Кавказ.” „Аха!” – поклати глава Илайша, сякаш всичко му се изясни. Сетне млъкна замислен, разчопли до кръв малка раничка на палеца си, притъмня и преди съвсем да мръкне, очите му светнаха: „Бил съм в Европа – извади отнякъде смачкан паспорт той. – Париж, Амстердам и другото... Швеция!” – обобщи без особен ентусиазъм американецът познанията си за стария континент и се запъти към тоалетната. Беше слаб и кокалест;  с леко извърната в полупрофил глава поразително напомняше на Сорокин самия него, отразен във витрините. Откритието го разтревожи, ужаси се от мисълта, че всеки има двойник. Плати сметката и се прибра с такси. Завари чичо си с изплезен език и с коляно върху капака на куфар. Опитваше се да го затвори със сила. „Къде ходиш? – сопна се той. – Прибираме се вкъщи.” „Кое вкъщи?” – отмести го Сорокин. Подреди дрехите и заключи куфара с лекота. „България – разпери примирено ръце чичо му. – Връщаме се в България.”

        - Имаш ли представа защо отзоваха Сергеев? – споменава мимоходом Майкъл агентурното име на чичо му. – Сподели с мен, Лари, черпя те чер хайвер с шампанско все пак!

        - Аз съм поет и преводач, Nachdichter на немски, което ще рече „след поета”, тоест, „поезия по мотиви от поезия”, разбираш ли, Майк, бях номиниран за Хердерова награда... – сърди се Сорокин. – Не съм чувал за никакъв Сергеев!

        - Каква награда каза?

        - Хердерова.

        - Нещо като нашия „Пулицър”?

        - Вашият „Пулицър” е нещо като Хердеровата награда.

        - И аз съм чел „Приключенията на Хъкълбери Фин” – приключи литературния разговор Майкъл. – Моята учителка в Чикаго обожаваше Марк Твен!

        Илайша беше предупредил администрацията на тенис кортовете, че напуска. Никой не заплака за стария ерген. Изплатиха му заработените пари, които той прибави към скромните си спестявания и четиристотинте долара от продажбата на вехтата си кола. Събра се прилична сума, напълно достатъчна за начало на пътешествието. Известен проблем се оказа напускането на квартирата, но в крайна сметка хазайката взе вместо наем чисто новия телевизор, както и любимия му велосипед. Не пропусна естествено да се заяде и да му натякне, че е твърде дърт за тези брожения от изток на запад, които без друго отдавна били демоде. Нямай грижа!, успокои я Илайша. Метна раницата през рамо и звънна на Сорокин.

        Главният лекар тъкмо си тръгваше, дори беше вкарал десния крак в колата и внимателно обираше балтона под задника си, за да намести след него левия, когато над бившата баня изригна мощен пламък. Сякаш някой щракна гигантска запалка. После на покрива се появи Джо хлебаря и размахал фурнаджийската лопата, закрещя: ”Руснаците нападат, Лаврентий гори!”. Главният лекар се измъкна от колата по обратния ред, приглади нервно двата си оцелели косъма, затисна ги с мека шапка от парижките бутици, вторачи се в закупените на Балеарските острови обувки, надникна към подарения от президента на републиката часовник, повдигна безпомощно рамене и най-сетне реши да поеме командването на спасителната операция.

        - Смъкнете Джо и намерете Лаврентий! – сви на фуния той дланите си, защитени от маркови кожени ръкавици. – Оставете огъня, без друго не можете да го угасите с кофи!

        Тичащите наоколо санитари, медицински сестри и работници от поддръжката на психиатричната клиника едва ли го чуха. Повечето от тях  се оправяха без неговите ценни указания. Шофьорът на линейката пръв се качи на покрива. Зави Джо в шубата си и го подаде като кукла на дежурния лекар, който на свой ред го връчи  на един от специализантите и  ловко избягна падащата в огнени пръски греда от тавана. „Руснаците идват! – продължаваше да буйства Джо. – Спасете Лаврентий!”. „Млъкни, бе!” – сопна му се специализантът. Наложи се да го подкоси с мощен ритник, но когато посегна за инжекцията, хлебарят пак рипна. ”Дръжте руснаците! – побягна към административната сграда той. – Затриха Лаврентий!”. Отказаха се да го преследват, защото вниманието привлече нахлуващата с вой през неофициалния вход на болницата пожарна кола, от която в движение наскачаха облечени като римски конници човечета, всеки с маркуч в ръцете. Удавиха фурната за секунди. На нейното място израстна огромна гъба от пара, сякаш бяха взривили малка атомна бомба. Главният лекар се отърси от вцепенението и предпазливо се вмъкна в събитията. Персоналът се разтвори пред него в шпалир.

        - Никой да не докосва Лаврентий! – пискливо нареди той. – Сорокин е мой пациент.

        Това беше така или поне близо до истината, както твърдеше любимият му Хераклит. Главният лекар знаеше почти цялата история на  неговата болест, тъй като съвсем цялата се спотайваше някъде в пазвите на вселената, според същия този Хераклит. Тази натрапчивост с преследващите го руснаци се появи преди години и въпреки жестоката медикаментозна атака се разви бързо. Обсеби напълно Сорокин. Опитът сочеше, че тя без съмнение произтича от предишната трайна натрапчивост, в която Лаврентий се изживяваше като сериен убиец. Теоретически нямаше сила, която да я изкорени. Главният лекар обаче не се предаде. Изписа томове литература от Америка и проведе десетки телефонни разговори с най-известните си европейски колеги. Командирова се в Швейцария, където на място се запозна с овладяването на подобни случаи в най-престижните клиники. Приложи всичко научено и видяно върху своя пациент и в крайна сметка постигна сравнително стабилна ремисия. Сорокин се върна към битието си на хигиенист, чиято отговорност бе поддържането и почистването на парка в района на болницата. След работа обикновено паркираше количката до гаражите и влачеше крака към бившата баня, преработена наскоро във фурна от амбициозната управа. Хлебарят твърдеше, че се казва Жан-Жак, макар всички да го наричаха Джо. Печеше агънца за Гергьовден и пълнени пуйки около Нова година, но основната му задача се състоеше във ваденето на хляб за болничния стол. Специалитет му бяха изключително вкусните кифлички с мармалад по френска рецепта, с които редовно зареждаше докторските семейства. Обичаше компанията на Сорокин. Слушаше зяпнал разказите му за Париж, за поречието на Рона и Лоара с многобройните замъци, за френските жени. Лекарите не ги закачаха. Двамата се допълваха  като нож и вилица, не изискваха особени грижи и не създаваха повече проблеми от инвентара на клиниката.

        - Докторе! Насам, насам, докторе! – изскочи от парата младо пожарникарче. Свали шлема от главата си, за да покаже нагледно, че страшното е минало и поведе главния лекар към останките от фурната.

        Сорокин беше успял да се докопа до банята. Седеше леко изсулен под чучура на душа във ваната, опрял гръб в напуканите плочки и зяпаше учудено зад рамките на очилата, чиито стъкла липсваха. Изглеждаше съвсем мъртъв. Главният лекар свали ръкавицата си и за всеки случай рутинно потърси пулс. После даде знак да го изнесат. Днес сутринта двамата се видяха след визитация, разбраха се да посетят заедно гостуващата  изложба на Ел Греко. Осем часа по-късно, Сорокин вече пътуваше към ягодовите полета... Удавен в пожар. Все трябваше да се случи някога.

       Сорокин излиза на сцената с карираното сако, мохерното поло и прилепналите панталони, рецитира истерично своите непонятни стихове, припада някак си фрагментарно, като че ли го разглобяват, свалят чарк по чарк, почистват мръсотията и връщат частите по местата им, за да се появи накрая Домника, и тихия шепот по редиците:”...жена му, жена му, жена му...”, да го сглоби с целувка и да го отведе в  друга вселена, недостижима за слушателите в салона, неясна като силует на птица, неуловима като следа от риба. „Циклофрения – кима бъдещият главен лекар, тогава все още специализант във Втора женска психиатрия, към  мрачния мъж до себе си. – Биполярно афективно разтройство – допълва авторитетно той. – Препоръчвам незабавна хоспитализация!”. „Благодаря!” – въздиша тежко чичото на Сорокин и припряно се навдига. Той е смазващо елегантен, отдалечен от всичко наоколо, пътува постоянно до Америка, говори свободно няколко езика, пуши пурети, пие ирландско уиски. Върнал се е спешно в България, за да потърси компетентна медицинска консултация за своя племенник. Отношенията между двамата са твърде хладни, белязани с онази предвзета учтивост, която прикрива трайната омраза. Крепи ги единствено изветряващата кръвна връзка. След кратък консилиум със специализанта и неговия наблюдаващ професор решават да започнат сеанси. Да заобиколят хоспитализацията, доколкото е възможно. Сорокин проявява забележителна дисциплина. Посещава кабинета на професора всеки вторник и петък, придружен неизменно от жена си Домника, изпълнява стриктно всички указания. Резултатите са повече от обнадеждаващи. Припадъците изчезват, браздите по скулестто му лице се отпускат, освободени от напрежението, походката му олеква. Само в очите се утаява някакво тревожно очакване, което нито професорът, нито младият специализант успяват да разгадаят. После внезапно Сорокин изчезва. Специализантът среща случайно Домника на улицата и от нея научава, че мъжът й Лари заминал за Ню Йорк с чичо си, а тя очаква назначение от външно министерство, най-вероятно в посолството ни в Канада, за да е близо до него, да го наглежда. Те от министерството проявявали разбиране в подобни случаи, помагали на младите семейства да укрепват, обаче сега много бърза, хайде всичко добро, поздравете професора и чао! Сорокин и Домника потъват отново в своя нереален, призрачен свят, в който правилата са различни от тези на обикновените хора и всичко е възможно, сякаш животът е приказка. Докато въздъхнеш и вече ги няма.

        - Докторе, ще подпишете ли? – вади го от унеса като кофа от геран командващият мустакат пожарникар, който за разлика от своя заместник мустакат пожарникар и всички останали човечета носи официалната униформа на професията си, с пагоните му и всички други отличителни знаци. Държи в ръцете си куп документи, доказващи безусловно, че подчинената му команда е гасила пожар в психиатричната клиника. Не е превишила правата си по закон и не се е отклонила към някой пожар на черно, да кажем.

        - Дай хартиите! – вади любимата си автоматична писалка главният лекар, подарък от чичото на Сорокин. Тя е уникат, една от стоте подобни на писалката, с която Джон Кенеди подписва клетвената декларация при встъпването си в длъжност президент на САЩ. Писецът е златен, а резервоарчето за мастило - от чисто сребро. – Друго има ли?

        - Друго няма – козирува доволен командващият мустакат полицай.

        - Ами тогава... Благодаря за помощта! – загърбва го главният лекар и автоматично избира номера на жена си от своя чисто нов мобилен телефон Apple IPhone 4S с гласово набиране, диктофон, камера с възможност за видео разговори, светкавица, ауди и видео плейър, e-mail и интернет. – Домника – снижава глас той, прекършва се целият, смалява се някак си. – Домника, Лари е мъртъв!

       

 

ДОМНИКА

 

        Индонезия беше всичко, което бившият провинциален учител Ефтим Карджилов не можеше да си представи. Ако съществуваше дори минимална възможност, щеше да хване моментално обратния полет. На летището ги очакваше млад, приветлив индонезиец с разпънат транспарант, на който пишеше BULGARIA. Цяло чудо как го откриха сред люлеещата се като мъртво вълнение тълпа. Домника се разциври, стресната от толкова народ. Наложи се баща й да я вземе на ръце, а двата огромни куфара пое най-нахалният от следващите ги неотстъпно дрипльовци. Посрещачът им запази забележително хладнокръвие. Отведе ги до раздрънкан, прогнил от високата влажност мерцедес, нареди на носача да подреди куфарите в багажника, разплати се с него след шумен пазарлък и едва тогава се представи: „Приятно ми е, Корнел Суджоджоно, член на комисията по външна политика към Временния народен консултативен съвет, начело с президента Ахмед Абдур Рахман Сукарно”.

        Пристигането на баща и дъщеря в страната съвпадаше с две важни събития: разпада на Нидерландско-индонезийският съюз и  установяване на дипломатически отношения с  напълно неизвестната балканска държавица България. На практика Ефтим Карджилов се явяваше първия дипломатически работник в мисията, въпреки липсата на дипломатически статут. Настаниха го заедно с дъщеричката му в конфискувана къщичка на закрита холандска компания за търговия с велосипеди и му зачислиха Корнел за  придружител. Момъкът говореше отлично английски. Беше завършил бизнес и финанси в Хага, но избягваше да го споменава. С просто око се забелязваше, че Индонезия плаща за независимостта си с допускането на крайни националисти до ключови позиции във властта и с всекидневни изстъпления на лумпени, организирани от съмнителни партии и организации. Най-дейни бяха комунистите, втори по влияние в парламента след президентската Индонезийска национална партия. Омразата към холандците и към всичко европейско, включително дипломата на Корнел, граничеше с параноя. Налагаше се известно време да не напускат „горния град”, който се охраняваше от армията заради разположените в него правителствени учреждения. Нямаха вест от България. Не разбираха думичка индонезийски. Единствената им реална връзка със света беше благословеният Корнел. Появяваше се точно в осем сутринта и си тръгваше в пет следобед. От дванадесет до един на обяд обявяваше почивка, която демонстративно ползваше на пейката в двора. Минаха три седмици, докато разберат, че Корнел се боеше да се отклони дори минутка от наложения  след дълга борба на профсъюзите осемчасов работен ден. Революцията не си поплюваше! Хранеха се предимно с различни видове риби, приготвени от индонезиеца в малката им кухня и овкусени с многобройни непознати подправки. Преди да си тръгне, той превеждаше на Ефтим най-важното от вестниците. Проверяваше ежедневно за дипломатическа поща в комисията по външна политика и в началото на втория месец най-сетне донесе депеша от България. Назначаваха Ефтим Карлов Карджилов за технически секретар и му възлагаха да открие процедура по закупуване на холандската къща за нуждите бъдещата легация, с тенденция до 1960 година тя да се развие в посолство. Обещаваха скоро да пратят радист. Разрешаваха да запише Домника в подходящо училище, като разноските по нейното образование поема изцяло родителят. Прилагаха в отворен плик кратко писъмце от съпругата на другаря Карджилов – другарката Таскова, и в друг плик – чек с месечната му заплата. Наема за къщичката и за наследените от холандците мебели щели да се разплащат централно чрез финансовия отдел на министерството. Толкоз. Да се оправя както намери за добре!

        Корнел прояви пълно разбиране към проблемите на техническия секретар Карджилов и тутакси потегли с прогнилия мерцедес да търси училище за Домника. Остави баща и дъщеря да прочетат на спокойствие писмото на Стей. „Прегръщам ви скъпи, прескъпи! – пишеше тя с едрия си, закръглен почерк. – Тук времето е от хубаво по-хубаво и по цял ден ме избива на мъка по вас и драгата на сърцето ми Домника. Квартирата я боядисват та използвах да си ида на село и да направя компоти от малинки, черешки, пък и туршия от белени чушки, каквато ти Ефтиме обичаш за ракийката си. Е хайде, целувам ви, ваша съпруга Стойна.”

        - Милата тя – приседна на пейката Карджилов и проследи разсеяно колоната служебни автомобили, с които жените на посланиците ходеха колективно на пазар.

        - Всяка буквичка с издути бузки – разсмя се звънливо Домника и във въздуха се разхвърча цвят от рози. – Стей е страхотна, нали, тати!

        - Чудесна! – кимна неопределено баща й. Съгласи се, но не успя да се пребори с навика: - Таскова е истинско съкровище.

        Избраха за Домника католическия лицей, на две преки от дома им. Директорката ги посрещна с нескрито любопитство. Не беше срещала  дете от комунистическа страна. Бог знае какво очакваше да види, но очевидно се изненада. Момиченцето изглеждаше прекрасно в новите си дрешки. Владееше английски задоволително, макар със силен акцент; държеше се учтиво и почтително с възрастните. Като че ли малко се престараваше дори, балансираше на границата на скромността. Имаше красиво личице и дълбоки, тъмни очи. В цялото му поведение се усещаше отнесеност, характерна за мечтателните натури, както и смущаващ социален опит, нетипичен за тази възраст. Корнел се досети, че директорката се колебае. Прехвърли веднага разговора на индонезийски, който не можеше да се употребява без да се ръкомаха и жестикулира. В крайна сметка стигнаха до съгласие, скрепено с деликатен поклон от негова страна и изстискана усмивка от страна на монахинята. Условията бяха жестоки. Домника трябваше да приеме католическата вяра и да постъпи в пансиона към училището. Можеха да я посещават в неделя, от два до шест часа следобед, и да я вземат вкъщи през трите ваканции – коледна, великденска и лятна. Правилникът изискваше пълно подчинение, наказанията се прилагаха както следва: първо провинение – пост и Отче наш, при второ – отстраняване от колективни занимания, пост и Отче наш, при трето – изключване. Накрая директорката съобщи делово годишната такса, от която на Карджилов му си изви светът. Сумата надвишаваше значително възможностите му. Този път Корнел се намеси на немски и Карджилов си пое дълбоко дъх, докато включи, че в Холандия всички говорят поне три езика освен родния. Нямаш проблеми, увери го индонезиецът, ще ти намеря допълнителна работа като преводач. Подписвай спокойно!

        Домника прие промяната на статуквото без сътресения. За разлика от Карджилов, тя хареса Джакарта от пръв поглед, още когато самолетът прелетя над пристанището Танджунгприок и се насочи към устието на река Чиливунг. „Научила си имената им?” – изненада се баща й. „Стей ми подари книжка с картите на държави – измъкна Домника под дупето си поизмачкан географски атлас. – Морето под нас се казва Яванско” – залепи носле на илюминатора тя. От малкото време до кацането сглоби миг, който Карджилов щеше да помни до края на дните си. Корнел също боготвореше момиченцето. Смееше се от сърце на опитите на Домника да го смае с географските си познания и поправяше търпеливо произнасянето на имената. Двамата не се разделяха. Слизаха заедно на пазар в старата част с многобройните канали, известна като „долния град” и наблюдаваха с часове танца на разминаващите се лодки; обикаляха с раздрънкания мерцедес „горния град”, застояваха се пред строежите на огромните небостъргачи, черпеха се със сладолед от тропически плодове или просто кръстосваха шумните булеварди, за да погледат хора. Домника често разказваше за своя мъничък, детски свят – центъра на Самоков, планината през зимата, военното общежитие. Корнел слушаше захласнат. Като в Холандия, въздишаше той, Европа си е Европа! Носеше винаги в себе си снимки от студентските години и обичаше да ги показва на момиченцето: „Тук съм в Амстердам с приятели,  каналите са подобни на нашите. Ето Париж, Айфеловата кула! На корабчето по Темза в Лондон, в дъното се вижда Тауер бридж.” Рядко споменаваше нещо за живота си в Джакарта, която постоянно наричаше с холандското й название Батавия. Беше яванец и принадлежеше към малцинствената група на християните-католици  в най-голямата мюсюлманска държава. Този факт автоматически го нареждаше сред аутсайдерите в държавната машина. В известен смисъл имаше сходна с Карджилов съдба – властта ползваше познанията му за Европа, без да  го облича в доверие. Смятаха го за прохоландски настроен, което отговаряше сто процента на истината. Освен това произхождаше от заможно семейство. Баща му притежаваше верига от магазини за дрехи, пръснати по територията на остров Ява и два хотела на остров Бали, където пребиваваше през по-голямата част от годината. За човек с неговото влияние не представляваше никаква трудност да осигури допълнителни доходи на Карджилов като преводач в преговорите на бизнеса с немски или австрийски контрагенти. Парите за годишната такса се натрупаха бързо и някак си неусетно дойде време за първия учебен ден.

        Тежкият тропически климат методично разсипваше здравето на Карджилов. Емфиземът му се обостри от високата влажност, измъчваше го постоянна, убийствена кашлица. Спасяваше се донякъде с миризливите, свити от лечебни треви, цигари, които Корнел му купуваше от някакъв некъпан от векове лечител със сплъстена коса и орлови нокти. Пак от него взеха мехлем за ранички и универсален лек против настинка. Шумните климатици в офисите осигуряваха перманентна хрема на европейците, а по-възрастните колеги от другите посолства караха по две пневмонии на мандат. Особено много му липсваха четирите годишни времена. Карджилов обожаваше зимата, изкачването на връх Мусала, спусканията със ски от Маркуджиците, заснежения Самоков със стелещия се над покривите дим от комините, шейните с конски впрягове. Чувстваше се добре единствено в неделя. Домника го посрещаше смирено пред входа на лицея и го водеше на „нейната” пейка в парка. Била вълшебна, убеждаваше го тя, помагала й да учи по-бързо и разсейвала страховете й. Корнел се изправяше встрани като страж, готов да отблъсне всяка агресия на неуморно обикалящите алеите монахини. Директорката изискваше сдържаност в отношенията, следеше зорко за отклонения от етикета. Разстоянието между нейните възпитанички и техните гости не биваше да бъде по-малко от инч, не се допускаха прегръдки, целувките бяха строго забранени. Високият смях се смяташе за израз на неуважение към околните, нарушаване на личното им пространство. Препоръчваше се тих, съдържателен разговор, без излишни емоционални изблици; не се толерираше споделянето на подробности от вътрешния живот на училището. Срещите завършваха задължително в кабинета на директорката, където тя даваше своята оценка за развитието на ученика.

        - Детето ви се представя задоволително, господине – държеше ги прави пред бюрото си директорката, - но Ви напомням, че не можете да отлагате безкрайно приемането на католическата вяра.

        - Знаете за моя проблем – мънкаше виновно Карджилов. – Държавен чиновник съм в православна народна република, където гледат с лошо око на всички вероизповедания. Обявиха папата за шпионин на империалистите, как да Ви го обясня по-точно?

        - Въпросът е принципен – не отстъпваше директорката. – Има и други училища с преподаване на английски език, които не поставят подобно условие.

        Домника обаче не даваше да се продума за преместване. Беше си намерила приятелки, забавляваше се с лудориите в пансиона и денонощната игра на криеница с монахините, харесваше сутрешните литургии, учебната програма и часовете по ръкоделие с директорката. Лицеят се оказа доста по-либерален, отколкото си го представяха. Корнел можеше да влиза когато поиска. Персоналът го приемаше за свой човек, монахините го ползваха за различни услуги, директорката също свикна с него и двамата заговорничеха усилено как да преодолеят ината на Карджилов. В крайна сметка решиха да въведат Домника в първото тайнство на Католическата църква без много шум, в тандем с друго момиче, за което се говореше под секрет, че е дъщеря на самия президент. Казваше се Мегавати. Движеше се задължително в компанията на две монахини, спеше в отделна стая и не общуваше със съученичките си. „Няма да задаваш въпроси! – предупреди Корнел. Придърпа встрани Домника и с две думи я въведе в ситуацията: - Тя е от мюсюлманско семейство, ще стане луд скандал, ако вестниците разберат!”. Което, за съжаление, се случи. Клюката тръгна от някакво маргинално радио, финансирано от крайните ислямисти. Предателите са в президентския дворец, излъчваха на всеки половин час специална емисия те, президентът продава вярата ни срещу подкрепата на папата! Журналистите от централните медии на секундата обсадиха пансиона. Полицията направи жива верига, намеси се националната гвардия, но натискът се засилваше и директорката се принуди да направи официално изявление, че в повереното й по Божията воля училище не се обучава член на  президентското семейство. В пансиона наистина пребивавала известно време девойка със същото име, в очакване да замине за Съединените щати, нищо повече. Злонамереният слух за въвеждане в католическата вяра на две нови възпитанички може лесно да бъде опроверган, ако се прегледа записната книга на църквата към училището, където подобна заявка липсва. Настоявам за официално извинение и се надявам да проявите разбиране и да ни оставите да работим спокойно! Медиите, естествено, не повярваха нито дума. Фактите обаче не достигаха и се наложи да се оттеглят на този етап зад фронтовата линия. Междувременно Мегавати се изпари като мираж в пустинята. Посвещаването на Домника в тайнството на кръщението беше отложено за неопределен срок и Карджилов с чиста съвест посрещна на летището най-сетне изпратения от България радист. Зарадва му се истински, а трябваше незабавно да го удави в каналите на стария град. Да го закара  в планината и да го зареже в сърцето на джунглата. Или просто да го обяви за безследно изчезнал!

        Сделката за холандската къща приключи сравнително бързо за страна, където най-популярният спорт е пазарлъкът. Официалните документи останаха за подпис от бъдещия шарже д’афер, тъй като Карджилов нямаше необходимите пълномощия, но в министерството все пак оцениха свършеното и му разрешиха едномесечен отпуск. Имаха готовност да му изпратят двупосочен самолетен билет, ако желае да си дойде в България или да му платят неговата равностойност, ако няма възможност. За Домника не споменаваха нищо. Не се числеше към щата на министерството. Както и да го смятаха, парите нямаше да им стигнат за билет и такса за следващата година едновременно. Избраха училището и се възползваха от поканата на Корнел да му гостуват през лятната ваканция на остров Бали. Помолиха радистът Борис да вмъкне съобщение до Стей в някой от ежедневните му сеанси с родината и заминаха. В бързината забравиха за срещата си с лечителя. Гуруто достави поредната доза миризливи цигари в уречения час и едва ли разбра, че ги плати друг бял човек, вместо Карджилов.

        Ангажиментът на Корнел към българската мисия беше отпаднал отдавна, което не му пречеше да посещава редовно Домника и да се вижда с Карджилов почти всеки ден. Служебните им отношения прераснаха някак си естествено в трайно приятелство.  Имаха сходни виждания за събитията по света и особено в района на Малайзия, не обичаха комунистите и се страхуваха от засилващият позициите си ислямски фундаментализъм, надяваха се активната търговия да укроти локалните войни и вярваха, че има такова животно като „национално отговорен бизнес”.  Освен това и двамата бяха лудо влюбени в Домника. Изпълняваха дори най-щурите й прищевки. Угаждаха й неуморно и благородно се надпреварваха кой ще й се подмаже по-успешно. Търчаха денонощно подир нея. Бащата на Корнел  им отпусна за ваканцията малък апартамент на партерния етаж в своя хотел до плажа, на пет метра от бъбрековидния басейн със сладка вода и на не повече от двадесетина до брега на океана. Слагаха дрешки върху банските  костюми само когато се хранеха. Разполагаха с открита сметка в терасовидния ресторант над хотела и си поръчваха каквото им дойде на ума. За консултант назначиха следващият ги неотстъпно Корнел. Той говореше с персонала на балийски и се държеше изключително дружелюбно, сякаш не беше единственият наследник на това кътче от рая. Изненадваше постоянно гостите си, защото никой не му отказваше нищо. Всъщност местните не познаваха думата „не”. Организираха специално за Карджилов и Домника вечер на местния фолклор, която ги смая  с изяществото на хореографията. Не танцуваха, а докосваха своите хиндуистки богове. Музиката сякаш извираше отвсякъде. Танцьорите разказваха с телата си вечните легенди за доброто и злото, за стремежа към съвършенство, за красотата на любовта. Домника гледаше захласната, изгубена във водовъртеж от сладостни предчувствия, лазурна. Дойде на себе късно през нощта. Излезе на терасата по нощница и пристъпи по разстланата като килим до безкрая лунна пътека. „И всичко това е за мен? – промълви удивена тя. После тръсна главица, разсипа в океана полепналите по косите й звезди и вирна непокорно носле: - Какво пък, заслужила съм си го!”. Прибра се призори, пречистена като ангел.

        Телеграмата донесе на ръка бащата на Корнел, старият господар Суджоджоно, както го наричаха многобройните му служители. Получили я чиновниците в един от офисите му, поради липса на по-точен адрес. Привикваха Карджилов незабавно в  България, а радистът Борис беше добавил „за справка”. „Ти си комунист, нали!” – седна на предложения му услужливо фатерщул господин Суджоджоно. Корнел тутакси се наведе над него и му обясни набързо как стоят нещата. Естествено със задължителните жестикулации, без които индонезийският не можеше. Все едно да ядеш манджа без сол. Баща му кимаше сдържано и поглеждаше от време на време изпитателно Карджилов. Не изслуша сина си до края и зададе въпроса леко видоизменен: ”Но при вас командват комунистите все пак? Или има и други?”. „Няма” – засмя се насила Карджилов. Навлизаше в твърде опасна за един дипломат зона. „А как се казва вашият Сукарно?” – не мирясваше старецът. „Тодор Живков се казва – този път съвсем искрено се разхили Карджилов. – Нов е”. Господин Суджоджоно сви показалец към сина си да се приближи и двамата тихо размениха реплики. Сетне дружно скалъпиха: „Джорджо Димитроф!”. „Георги Димитров почина – прикри с длан устата си развеселеният Карджилов. – Има мавзолей в центъра на София. На българската Джакарта” – поправи се веднага той. Възрастният господин очевидно оцени шегата, размаха пръст с престорена строгост и намигна хитро на сина си: „Станал е Бог, значи!”. „Е, татко... – помогна му да се вдигне от стола Корнел. – Ти пък чак Бог!”. Господин Суджоджоно поклати глава и вече съвсем сериозно се обърна към Карджилов на своя странен английски, научен вероятно на пристанището Танджунгприог: „Не се връщай, господине, послушай ме! Или поне не вземай със себе си това невинно създание – посочи той с бастуна си Домника. – Ние ще се погрижим за детето ти, обещавам!”. Отдалечи се  достойно, отказвайки подкрепата на сина си, а когато стигна до колата, пред която изпънат като струна го чакаше униформен шофьор, още веднъж се обърна и отново вдигна бастун към Домника. След което тежко се настани на задната седалка.

 

        3.

       

        Бургас беше забележителен град, когато в него живееше Христо Фотев. Не си пристигнал и вече пиеш разредено с вода бяло вино в полутъмно помещение с доста мъгляво предназначение. Христо го наричаше „канцеларията”, „да идем до канцеларията!”, „чакам те в канцеларията”. От съюза на писателите му бяха измислили длъжността „творчески секретар” на бургаската писателска група, каквото и да означава това. Седи на очукан стол в средата на канцеларията, чете вестник и гледа телевизия. „Здравей, принце!” – поздравявам го аз. „Здравей, принце! – отвръща той. – Заповядай! Марианна с теб ли е?”. След година ще го заваря на същото място пред просветващия в дъното телевизор, може би със същия вестник. Здравей, принце!, и така нататък, сякаш сме се разделили тази сутрин на ъгъла и аз съм отскочил да взема жена си. Дори да остана седмица, разменяме не повече от стотина думи. Фотев никога не участва в разговора по традиционния, познат на човечеството начин. Слуша мълчаливо, впил  в теб немигащ поглед, дими с цигарата и се обажда след пет, десет, петнайсет минути, приключва темата, когато вече си забравил за какво става дума, слага точката и не търпи никакви възражения. Знае, че е неотразим. Запомнил съм го слаб, капризен и суетен.

        Съществува теория, според която всеки от нас напомня някакво животно. Използва се в практиката от холивудските актьори при пресъздаването на характерни филмови герои. Твърди се например, че Антъни Хопкинс дълго време наблюдавал движенията и гримасите на ягуара, за да изгради образа на канибала Ханибал Лектър. Христо Фотев приличаше на питон. Ловуваше в необятната територия на жените, приковаваше ги с тъмните си, хипнотични очи, поглъщаше ги цели и оставяше по пътя си оглозганите им души, благодарни на Бог, че са го срещнали. Прощаваха му всичко. Обичаха го и той ги обичаше. Носеше обикновено поло или бие, за да подчертае изваяната си византийска глава; имаше прав нос, високо чело и оредяваща коса, върху която липсваше единствено венецът от лаврови клонки. Беше оставил тази грижа на вечността. Говореше подчертано бургаски диалект с отворено „а”, където му падне:”Отивам да спа!”, но в неговите уста това не изглеждаше провинциално, напротив, оставяше впечатление за оригиналност и неповторимост. Както и всичко друго, което правеше. Фотев влагаше неподражаема артистичност в на пръв поглед рутинни реплики и действия: „Какво ще пиете?”, „Чаша вино.”, „Бутилка вино за моите приятели! От най-хубавото, по дяволите!”. И сервитьорите носеха. Арогантната ресторантска пасмина, свикнала да съдира по три кожи от жертвите си, кротваше като зайче, безпомощна пред вродената аристократичност на завършилия фабрично-заводско училище поет. „После ще се оправим!” – обещаваше на тръгване той на смирения келнер и задържаше тежкия си поглед върху него, докато смени агрегатното му състояние до локвичка на пода. „О, да! – грейваше от радост онзи, щастлив, че са го заговорили лично: - Няма проблем, моля Ви се!”. Едва ли имаше представа кой точно е Христо Фотев, но оттук насетне щеше да го включва задължително в промоцията си: ”Христо Фотев се отбива често при мен!”. Физическото му присъствие променяше статута на мястото, а струва ми се понякога дори хода на времето. Обичаше да пътува с влак, имаше някаква особена, любовна връзка между него и експреса за Бургас. Веднъж случайно го видях на гарата. Стоеше замислен на перона, в обичайните си черни дрехи, а до него локомотивът риеше с копито, същински расов кон, очакващ да му пуснат юздите. Не можеше да се разбере Христо ли чака влака, или влакът чака него? Чувстваше се гражданин на света. Беше пътувал пренебрежимо малко, както се казва, но очевидно споделяше схващането на Паскал, че „от гледна точка на размерите Вселената ме обхваща и поглъща като точка, обаче от гледна точка на мисълта, аз я обхващам.” Финият като блатна тръстика поет Тома Бинчев го срещнал един есенен ден в центъра на Бургас. Гледа в краката си, не обръща внимание на гневните клаксони, търка с досада брадичка. „Иди ми купи четка за зъби!” – посочил Христо аптеката в края на улицата. Пъхнал четката небрежно в задния  джоб и заминал за Унгария. Организаторите на Балатонските поетически вечери зяпнали, когато го видели да пристига  без  багаж. Дадоха му голямата награда за поезия. Красива унгарска поетеса решила, че „Колко си хубава...” е написано специално за нея и му напълнила куфар с нови дрехи. Посрещна го неговият верен приятел Бизето. Сетне разказваше, че никога не е виждал Христо да гледа с такава омраза неодушевен предмет. Наричал го „Юда от Искариот” и „дяволско изобретение”. Не желаел да се докосва до него, наложило се Бизето да носи куфара до канцеларията. Христо наистина гребеше с шепи от живота най-важното, най-истинското, но от бита взимаше само нужното. Четка за зъби му стигаше.

        За маса предпочиташе мъжка компания. Макар и крехък, хвърляше дълбока сянка, под която присядаха всякакви хора. Беше милостив към грешните, но не понасяше мерзавци. Прогонваше ги по-гневен от земетресение, отлъчваше ги от себе си, отнемаше им завинаги правото и честта да го познават. Успокояваше се трудно, понякога с часове.  Сензорите му моментално долавяха сигналите на приближаваща се жена; завесата се вдигаше, за да започне спектакъл с удивителна драматургия. Смешното и нелепото при всеки друг, при Христо изглеждаше съвсем на мястото си, изискано и премерено на кантар. Жените се чувстваха защитени и му имаха пълно доверие. „Скъпа, Дора! – разтваряше прегръдка той, целуваше нежно ръка на великата поетеса и деликатно изчакваше тарикатите да се разместят, за да отстъпят най-достойното място за Дора Габе. – Огрей масата ни, прекрасна!”. „О, я остави!” – настаняваше се развеселена старата дама, която не му отстъпваше по нищо. Беше минала без багаж през годините преди него, водеше му с цял един бурен и неразумен живот. „Гледаш като кошута – минаваше тутакси в настъпление той. – Нима си допуснала друг  в живота си?”. „О, Христо! – поемаше грациозно тя поръчаното предвидливо от него „ликьорче за моята дама!”, отпиваше с дъх, сякаш целуваше за миг цветчето на стилната чашка, оглеждаше по ред тарикатите с насмешливи, съхранили до стотинка младостта си очи и като се наситеше на възхищението им, връщаше елегантно разговора към началото: - Христо бе, докога ще те уча, че винаги има възглавница за още един!”. „И тая си я бива!” – притискаше с длан сърцето си той. Дали двамата съзнаваха, че правят история? Кой знае... Поколения се раждаха, влюбваха, разлюбваха и умираха с техните стихове, приемаха ги като лични откровения, като част от душата си, като момент от съдбата си. Смятаха, че ги има в Менделеевата таблица и са дадени изначало на човека, за да направят живота му поносим. Природата няма автор, Господ е упование, надежда, стремеж! Дора Габе отдавна левитираше в съзнанието на българина, нематериална, някъде между земята и небето, и двамата по-скоро си общуваха там, в това неясно, имагинерно пространство. Фотев също ни се беше изплъзнал без да усетим, гравитацията вече не го задържаше между нас.

        Не е възможно да опознаеш толкова сложна и противоречива личност. Научаваш някои от навиците, предпочитаната марка цигари, отношението към сезоните. Може би още две-три подробности без особено значение. Той  харесваше теорията за аналогията между хора и животни. Внасяше творчество естествено, обръщаше нещата наопаки. Навеждаше се леко с цигара между пръстите и с характерната си, тънка усмивка посочваше минаващо по уличката пред канцеларията бездомно псе: ”Не ти ли прилича на Владо Каракашев?”. Есенно време обикновено мигрираше към София. Заседяваше се в писателското кафене, заобиколен от приятели и познати; всеки влязъл се чувстваше длъжен да го поздрави, а той  благославяше, сякаш беше римският папа. Една вечер се запихме в ресторанта на Съюза на писателите до затваряне. Решихме да продължим в служебното ателие на художника Георги Трифонов на улица „Шипка”, срещу Докторската градина. Набиваше ситен, есенен дъжд; дрехите ни подгизнаха за броени минути. Георги избърза пред нас да затопли, пък и беше най-леко облечен, само по риза. Пътьом разгледахме рушащата се къща на някогашния комендант на София Димитър Яблански, в която доскоро се помещаваше китайското посолство, прекосихме булеварда през подлеза и неочаквано за полунощ се озовахме сред многолюдно сборище. Пред главния вход на университета, върху главата на чичко Евлоги Георгиев, седеше самият Сорокин. Хапваше вафла и разговаряше с хората по актуални въпроси. „Не ми трябва пожарна – убеждаваше той най-напористите, които предлагаха компетентни съвети как да слезе. – Ще поспя тук, докато този търпелив господин поизсъхне – потупа Сорокин по рамото Евлоги Георгиев, - и ще се влея отново в редовете на строящите социализма!”. „И тая си я бива! – разтвори се като нощно цвете Христо, захласнат от възторг. – Велико момче!”. Междувременно вече чувахме воят на пожарната кола, а веднага след нея до тротоара се долепи милиционерски джип. Свалиха Сорокин под одобрителните възгласи на тълпата. Арестуваха го за нарушаване на обществения ред, но го пуснаха още същия ден по обяд и той изненадващо се изтърси в писателското кафене. Идваше рядко, почти никак. „Здравей, поете! – изрази почитта си Сорокин и седна кротко в ъгъла. – Видях те сред публиката.” Христо замълча. Не помръдна. Остана загледан в кафето си, с цигара между пръстите, опрял лакът върху кръстосаните си крака. Обади се след десетина минути, както обичайно се случваше. „Представи си другата гледна точка – обви се в дим той. – Какво ли му е било на Евлоги Георгиев с някакъв сурикат на главата?”. „Аз му се извиних” – оголи редките си зъби Сорокин. Навдигна се да посрещне Домника и с леко издаденото си дупенце, късите лапички и очилцата наистина заприлича на сурикат. Христо също моментално се видоизмени. С един замах на четката изтри следите от безсънието, окачи на фасадата чаровна усмивка и отстъпи кавалерски мястото си на дамата: ”Седни между нас!”. Домника учтиво отказа. Благодари хладно и повече не погледна към него. Изглеждаше забележително с елегантната си, тъмносиня рокля до коляното, вдигнатата коса и екзотичните индонезийски бижута. Изправен до нея, Сорокин напомняше някогашните файтонджии на Централна гара. Беше невъзможно да се повярва, че са семейство и както се оказа, вече не бяха. Бързали за съда, поясниха,  предстояло им завързано бракоразводно дело. Домника тръгна първа. Обърна се рязко и напусна кафенето, сякаш вътре избухна пожар. Покрай Сорокин ненавиждаше всички писатели. Той се забави секунда, опита се да внесе яснота по въпроса, после махна безнадеждно с ръка. Настигна я на улицата, където ги чакаше такси. „И тая си я бива! – извъртя се Христо. – Да изпуснеш такава жена!”.Часове по-късно, в купето на влака, който ни откарваше към дъждовния плаж на Бургас, той отвори внезапно прозореца, подложи лице на студения вятър и яростно извика: „Аз бих се покатерил на Айфеловата кула, по дяволите!”.

        Един прекрасен ден го намерих заспал вкъщи, гушнал двумесечната ми дъщеричка Деница. Решил да ме навести, Марианна имала лекции в института, помолила го да наглежда детето, докато се прибера от киноцентъра и той с готовност приел. Лудите Господ ги пази! Аргументите му да се цани за детегледачка бяха изумителни, направо умопомрачителни: „Погледни тук! – размаха паспорта си Христо. – Родени сме на една и съща дата, 25-ти март!”. Млъкнах съкрушен естествено, нямаше смисъл да споря. Преместихме се в кухнята да не събудим бебето и тутакси се сблъскахме с грубата реалност – хладилникът беше по-празен от лекомислената глава на жена ми. Отворих го два-три пъти с надеждата да ни споходи чудо, но рафтовете си оставаха все така тъжни, самотни като Фотев в експреса за Бургас. Тогава на вратата се звънна. Някакъв червендалест селски мъжага търсеше доктор Димитров. „На работа е” – подвикна от кухнята Христо. Човекът го чу, надникна плахо през рамото ми и кихна. „О, да прощавате! – притесни се съвсем той, подаде ми тежичък найлонов плик и остави в антрето петлитрова дамаджана. – Туй за доктора с благодарност за Пенка от Мировяне, докторът ша са сети – слезе по стълбите мъжагата и от долната площадка отново се извини: - Още веднъж прощавайте!”. Ако ми бяха връчили телеграма, че получавам Нобелова награда за мир, нямаше да се шашна толкова. Замръзнах като гръмнат с пушка кремаклийка. Светът очевидно полудяваше. В средата на лятото се озовах най-изненадващо в апартамент под наем с Христо Фотев, спящо бебе, дамаджана червено вино и калъп сланина! „Защо му каза, че докторът е на работа?” – попитах глуповато, колкото да се върна към суровата действителност. „А къде другаде  да е по това време? – запали последната си цигара Христо. Стовари недоумяващ поглед върху мен и съвсем сериозно почука с пръст по найлоновата торбичка: - Я виж дали човекът не е сложил пакет цигари, може би докторът пуши!”. Жена ми ни завари на масата, разпасани като сватбари. Току що бяхме сменили пелените на бебето и за обща радост то оживя. Сега Христо Фотев е улица. Понякога минавам по нея, Марианна строи там три жилищни блока.

        Много отдавна, под дървения шапрон  на къмпинг „Градина”, Христо ми подхвърли изписано на английски листче. Беше текста на „Ягодови полета завинаги”, „Let me take you down...” и така нататък.

        - Преведи го! – закова в мен той тъмните си очи, имах чувството, че дори бенката над скулата му ме гледа.

        Преведох го на прима виста,  в рамките на възможностите си. Ето го:

        „Позволи ми да те отведа

         Защото аз отивам при ягодовите полета

         Нищо не е реално

         И няма за какво да се тревожиш

         Ягодови полета завинаги...”

        - Не знаех, че слушаш Битълс – казах.

        - Това е смъртта, нали! – изглежда не ме чу Христо. Навдигна се рязко и забоде показалец в листчето: - Допиши: „Ягодови полета завинаги, там, където свършва морето...”!

        Последните си години изкара в София, но не излизаше никъде. Седеше денонощно пред телевизора и зяпаше някаква програма, която предаваше само море. Новата му жена  Виолета се обади да ги вземем с колата за рождения ден на Вежди Рашидов, за когото Христо щял да направи изключение. Живееха в нейния апартамент до реката, на стотина метра от Националната телевизия. Настани се до мен, залепи чело в предното стъкло и не мръдна. Празненството беше в клуб-ресторанта на „Мултигруп”. Както винаги, Вежди канеше каймака на града. Еклектик по природа, той събираше без никакво притеснение на една маса отявлени мутри и видни политици, изписани актриси и намръщените му роднини от Кърджали, художници, банкери, клошари от улицата, всякакви. Правителствените приеми приличаха на селски вечеринки, сравнени с неговите купони. Заседяхме се колкото да не обидим домакина. На Христо му прилоша и поиска да си тръгваме. Влязохме у тях да пием по водка, макар че той не докосна своята. Оставих го така: прегърбен над чашата, загледан в телевизора, от екрана на който  прииждаха морски вълни. Навярно Свети Петър го е посрещнал в същата поза.

 

 

СОРОКИН

 

        Този път спореха с Гьоте кога и къде се създава един национален класически автор и кое ни дава основание да наречем едно произведение класическо, а неговия автор - класик? „Когато той намира в историята на своя народ големи събития, чиито последици се проявяват в щастливо и значително единство” – твърдеше Гьоте. „Не е задължително – присвиваше око Сорокин. – Най-значителното в историята на Англия по времето на Байрон е неговата любов към сестра му. И победата на дук Уелингтън над Наполеон при Ватерлоо, която обаче принадлежи на роялистка Европа.” „Когато вижда в начина на мислене у своите сънародници величие, в техните чувства дълбочина, в техните действие сила и последователност” – придържаше се неотстъпно към логиката си германският гений. „Да вземем теб, например, какво величие съзря в мисленето на твоите съвременници, раздробени на триста нищожни княжества?” – захапа устната си Сорокин и злобно изчопли с топлийка гниещата в палеца му тресчица. „Когато самият той, проникнат от духа на нацията, се почувства благодарение на одухотворяващия го гений, способен да осъзнае дълбоко в себе си миналото и настоящето – не се предаваше поетът. – Когато намира своя народ на високо културно равнище, така че и неговото собствено развитие му се удава лесно.” „В такъв случай ще се наложи да обясниш специално явлението Христо Ботев, драги!” – изкриви усмивка Сорокин. „Когато, имайки пред себе си съвършените или несъвършените опити на своите предшественици, е събрал голям материал и множество външни и вътрешни обстоятелства така са се стекли, че той няма нужда да плаща висока цена за своята подготовка и още в най-добрите години на живота си е в състояние да обхване с поглед, да систематизира и да създаде едно голямо единно замислено произведение” – приключи триумфално Гьоте с ясното съзнание, че сега вече трудно ще се намерят аргументи срещу доводите му. Обаче Сорокин съвсем не мислеше така. Изправи гръб, врътна ефектно китка и сви пръстите си в нещо като пиедестал, върху който смяташе да изложи възраженията си, обаче мобилният му телефон го прекъсна. Обаждаше се някакъв си, за да му определи среща с едикого си. Било много важно! Щели да го чакат по обяд в ресторанта на парк-хотел „Москва”!

        Позна ги веднага. Доскорошните бардове на световната революция разговаряха свойски с келнера на крайната маса, до панорамния прозорец с великолепен изглед към София. Избираха си вино. Отклоняваха пренебрежително новите реколти, опитваха различни сортове и попиваха с колосани салфетки устните си след всяка глътка. Избиваха комплексите си, сякаш бяха гвоздеи в дъска. Отбягваха свенливо разговорите за литературното си минало. Предпочитаха да се концентрират върху предстоящите сделки и движението на долара по борсите. „Слушай, Лаврентий – почеса се зад врата баш босът и намигна на другия, който уреди срещата. - Ти си привилегировано момче  и ще те взема на работа, ако ми осигуриш връзките на чичо си. Зарежи тези преводи, търся човек с чужди езици за преговори!”. Сорокин онемя. Познаваше този лайняр от двайсетина години и помнеше прекрасно как го домъкнаха от невзрачно провинциално градче зачервен като праскова, за да ръководи със здрава ръка литературното развитие на студентите. Със сигурност не боравеше с цялата азбука. Беше чел негов разказ без нито едно смислено изречение. Коректорите се скъсваха от смях, докато го редактираха. Навярно все още смяташе Петко и Пенчо Славейкови за братя, което не му пречеше да крачи бодро, да стиска енергично ръце, да изнася житото от родния си край в чужбина и да издирва просветен слуга за параван на простотията му. „Сто хиляди долара” – посегна към цигарите си Сорокин, преди да се сети, че в този ресторант не се пуши. Нещо повече – въздухът се озонираше от специална машинка с вграден ароматизатор. Пресните милионери искаха да живеят дълго. „Какво?” – подскочи бизнесменчето, сякаш забодоха шило в задника му. „Сто хиляди долара годишна заплата и съм твой! – ощипа го свойски по румената бузка Сорокин, изпъна се в кръста и потътри крака към изхода. – Хи, хи... Хи-хи-хи...” Пътьом се изплю върху актова снимка, окачена на стената до изходната врата. Голото момиче не беше му сторило нищо; върна се и повтори същото упражнение в чинията на търговеца. „Ще те смачкам, Лаврентий! – изпъна ужасен лице онзи. Пискливият му глас изтъня съвсем. – Не забравяй, че още си следствен по Луканов, ненормалнико! Мисли му какво те чака!”.

         Дори тази цаца си позволяваше да го шантажира! Сорокин не четеше вестници, но Домника ги купуваше на килограм. Подчертаваше с жълт фулмастър всяка дивотия, свързана с убийството на Андрей и категорично отхвърляше свободните съчинения на следователите. „Спомни си, Лари! – тропаше истерично с крак тя. Очите й блестяха като капки вода на слънце, докато пресъхнат от безсилна злоба. – Ти си единственият свидетел и цялата истина е някъде тук! – прегръщаше Домника главата му и го целуваше отривисто по плешивото теме. – Напрегни си мозъчето, моля те!”. „Ами излязох от вкъщи...” – разтриваше яростно челото си Сорокин, сам удивен от пълната пустота зад него. Според семейния психиатър това било съвсем в реда на нещата, някаква си амнезия, която щяла да отшуми. Случвало се на по-лабилните пациенти при силен стрес.  Най-добре да прибере Лари в болницата!, мрънкаше загрижено той. Не му пукаше за Сорокин естествено, целта беше да остане насаме с Домника, да я омайва и да я придърпва към своя наситен със скъпи дрънкулки свят. Понякога Сорокин се чудеше дали не са подменили неговата блестяща, потайна, вълнуваща въображението жена с някоя провинциална, овехтяла като ковьорчето над леглото бабичка? Нямаше помен от чара, с който отместваше стени; живецът беше изтръгнат от жилото. Изглеждаше уморена, изтощена от усилията си да грабне от живота всичко, което заведението предлага. Не искаше да повярва, че келнерите обикаляха масите за последни поръчки и скоро щяха да хлопнат кепенците. Драпаше като котка по керемида. „Купонът свърши, маце!” – опита се веднъж да я помири с неизбежното Сорокин. И веднага съжали. Домника се отдръпна попарена, заприлича на плюшеното си мече от детството. Тя искаше само да е щастлива, нищо повече. А щастието се оказа тъга, която скача на въженце.

        Сорокин спеше неспокойно, накъсано и нервно. Сутрин събираше изтерзан цяла шепа по пет, по десет минутки; събуждаше се по-изморен, отколкото лягаше. Беше свикнал с многобройните антидепресанти; сънотворните минаваха през него, без да го докоснат. Алкохолът направо го побъркваше. Опита марихуана и съвсем естествено стигна до лидол, който докторът му достави след дълги увещания. Една нощ спа като бебе. На следващата не можа да мигне и възпаленият му, изтормозен от безсъние мозък го предаде. Разкъса си вените с ножа за рязане на хартия. Домника го намери спокоен като будистки монах, щастливо унесен от загубата на кръв. Спасиха го по чудо! Хемоглобинът му се оказа изненадващо висок, а кръвната му група универсална. Сърцето му издържа. Прибра се вкъщи утихнал, кротък и мълчалив. „Сега какво ще правим?” – седна в краката му Домника. Беше намерила време да лакира грижливо ноктите си, да си боядиса косата и да скрие ловко издайническите бръчки по шията с тюлено шалче в тон с елегантна  рокля. „Ти ще се ожениш за доктора – облиза сухите си устни Сорокин. Не му стигнаха силите и Домника разплакана му помогна да вдигне глава върху възглавницата. – Аз ще се махна, за да не ти преча” – усмихна се с върховно усилие той. – Ще се върна в Ню Йорк!”. 

        Постепенно загуби представа за времето. Докторът усилено го тъпчеше с хапове, поддържаше го в състояние на полусън, което незнайно защо наричаше „контролирана инсомния”. Умираше да контролира идиотът! Две медицински сестри се редуваха да му преливат във вените банки с глюкоза и пликове с кръвна плазма. През нощта дежуреше Домника. Движеше се като сянка около него, гледаше телевизия без звук или пушеше замислена до прозореца. Веднъж го попита дали би се съгласил да се преместят временно в Самоков, където въздухът бил кристално чист, условията за възстановяване повече от прекрасни, а тишината направо лечебна? В Самоков ли?, изненада се Сорокин. Трябваше му цяла вечност, докато се сети, че там имаше къща овдовелият й баща. Познаваше стареца съвсем бегло и се учуди, че още е жив. Беше единственият човек, когото тя обичаше безрезервно, с цялата си душа и сърце, доколкото ги имаше.  Споменаваше го рядко, наричаше го насмешливо „дипломатя”. Така му викала някога тяхната домашна помощница Стей, за която по-късно той се оженил. Рождената си майка Домника не помнеше. Беше починала при раждането. Казвала се Домна и кръстили детето на нея.

        Обаждане от Американското посолство задраска безмилостно плановете за Самоков. Канеха Сорокин на второ интервю. Настояваха да го проведат час по-скоро, ако е възможно още същия ден. Домника доста се разстрои, но закара Лари с малката си, спретната кола. Дори влезе с него в сградата, за да му помогне да изкачи стъпалата към партерния етаж. На връщане не попита нищо, той също си замълча. Повече обаче не легна. Изхвърли хаповете на доктора, изгони брутално медицинските сестри и запали първата си цигара от седмици насам. В главата му избухна взрив. Сърцето му заседна в гърлото. „Нищо ми няма! – задържа във фотьойла той изплашената Домника и се подпря на рамото й, докато му се избистри погледа. – Отлитам спешно, купили са ми билет за утре. Някакви баровци искали да разговарят с мен”. 

        - Баровци?...

        -  Имаше там един Илайша... После изчезна.

        - Забъркал ли си се в нещо, Лари? – притисна с длан гърдите си Домника.

        - Сигурно. Щам ми плащат самолета...

        - Интересува ги Андрей, нали!

        - Да.

        - Какво общо имаш с този Илайша?

        - Не помня. Пък и не ме интересува. Просто искам да се махна от България!

        - Добре, успокой се! – разбърза се изведнъж Домника. – Изпий това! – забърка му тя в чаша с топла вода прахче от нейните индонезийски помии, след което стремително изхвърча навън. Сякаш гонеше влак.

         Сорокин засмука внезапно настъпилата тишина и тя го изпълни с тиха печал. Даваше си сметка, че животът му беше пълен провал. Напоследък често надничаше в миналото, за да потърси някакво оправдание, но там бродеха единствено сенките на изтерзаното му семейство. Майка му го обичаше безумно. Войната свърши в ранния следобед и тя помоли да я изнесат на двора, да поседне в олющения фатерщул, от който се виждаше целия Ставрополски край. Не пожела одеяло. Прегърна тригодишния Сорокин и двамата останаха гушнати до залеза на слънцето. Така и не разбра кога точно го беше напуснала. Пееше му приспивна песничка в такт с люлеещия се стол, после се разплака без глас и без сълзи, накрая утихна. Погребаха я призори, когато слънцето от снощи се върна над Ставрополския край. Баща му се боеше да не попадне в общия гроб, където охраната хвърляше телата на починалите въдворени наравно с труповете на умрелите през седмицата концлагеристи. Никой не забеляза отсъствието й, защото тя от доста време не излизаше дори до тоалетната в двора. Лекарят се задоволяваше да попита зад оградата:”Как е нашата болна?”. „Все така” – отвръщаха му и той доволен подминаваше. На годишнината от смъртта й го откомандироваха към Далечния изток, а новоназначеният доктор нямаше никаква представа какви пациенти наследява. Вълнуваха го единствено многобройните вдовици на войната, които обхождаше със самочувствието на селски бик. Набеляза сестрата на Сорокин на тържествата по случай първата копка на Нефтопреработвателния завод край Вознесенка. Тя беше петнадесет години по-голяма от Сорокин. Казваше се Надежда, също като вярната спътница на великия вожд и учител Владимир Илич Ленин. Прероденият й брат носеше името на самия вожд – Владимир, а Лаврентий се явяваше изтърсакът. Две години по-късно същият лекар издаде със задна дата смъртен акт на майка му, за да може внезапно амнистираното семейство да пренесе костите в България. Пазарлъкът беше елементарен. „Скъпи, Николай Иванович, – гаврътна на екс предложената му чаша самогон докторът, – знаете колко Ви уважавам!”. „Давай направо! – наля отново  старият Сорокин. Погледна нервно към брат си, който кимна едва забележимо и машинално отпи от бутилката: - Искаш Надежда, нали?”. „Поемам огромен риск драги Никой Иванович” – не му отговори директно кандидатът за зет, предпочете да припомни заслугите си. Пък и беше прав, осигуряваше си доживотен концлагер в Сибир при най-малка издънка. Направиха руска сватба. Гостите така се напиха, че забравиха кого точно женят. Надежда никога не беше виждала България. Обичаше Съветския съюз, другаря Сталин, приятелките си от гимназията в съседното градче Малгобек, строящия се нефтохимически комбинат, светещите нощем петролни кладенци, равния като тепсия Ставрополски край и селския доктор. Изпрати ги разплакана на гарата в Грозни, доверчиво сгушена в шубата на своя съпруг. Сорокин нямаше друг спомен за нея. Слабичко красиво девойче с луничаво носле, ушанка и валенки, долепено до огромния, червендалест доктор с буен перчем.

        Есента на онази година настъпи неохотно, без дъждове и с необичайни за сезона топли вечери. Не беше време за разтърсващи драми, още по-малко за умиране. Животът се движеше на забавен каданс. Цареше завладяваща хармония, сякаш хората репетираха бъдещето си, както го виждаше в съчиненията си Махатма Ганди. Неговата тактика на „пасивна съпротива” се струваше на Сорокин напълно приложима при без друго инертните българи, макар Домника да я наричаше „овчедушие”. „Става да изгониш англичани, но не и турци – подсмиваше се тя. – Борили сме ги именно с пасивна съпротива петстотин години, далеч преди индийците да се сетят.” Обаче срещу формулираните от Ганди седем социални гряха Домника нямаше какво да възрази. „Слушай сега! – вдигаше той показалец към нея: - Политика без принципи, богатство без работа, удоволствие без съвест, знание без характер, наука без хуманност и почит без саможертва. Точна диагноза за заболяването на всяка власт!”. „Забравяш най-важното – повдигаше рамене Домника.  – Политиката е изкуство на компромиса, а твоят Ганди мълчи по въпроса.” „Върви да се жениш! – избухваше в безпомощен гняв Сорокин. – Тази седмица още не си слагала нова халка!”. След което се затваряше в кухнята, завиваше се през глава и така дочакваше утрото. Помиряваха се на закуска, а в хубави дни като днешния Сорокин излизаше да се поразходи.

        Никога не променяше маршрута си. Изпращаше Домника до Министерството на външните работи, качваше се по локалното платно до хотел „Плиска”, минаваше през подлеза и от другата страна на булеварда си купуваше пуканки. После тръгваше нагоре по улица „Латинка” и при руското посолство навлизаше в Борисовата градина. Видя Андрей едва когато наближи къщата му. Тъкмо слизаше от колата си. Изглежда беше забравил нещо, защото подвикна припряно към прозорците на горния етаж, сетне стремително се запъти към външната врата. Мимоходом забеляза Сорокин и му махна приветливо: „Здравей, Лаврентий, сега се връщам!”. „Здрасти!” – кимна му Сорокин. Познаваха се от деца, пък и Луканов се държеше приятелски, не можеше да се отрече. Клошарът се появи отникъде. Беше нахлупил каскет, подобен на неговия, но и той не скриваше прорязаното му от саблен удар лице. Сорокин моментално разпозна боклука, на когото продаде пистолета. После се появи самият пистолет, на метър от дясното слепоочие на Андрей. В този момент звукът на картинката изчезна. Сорокин не чу нито изстрелите, нито пърхащите криле на излетелите от оградата гълъби. Отмести поглед към вцепенения шофьор, замръзнал като восъчна фигура на волана, сетне смаян проследи действията на клошара. Онзи въобще не бързаше. Пусна пистолета в краката си, изу си гащеризона, пъхна каскета в един от джобовете му и го натика в кофата за боклук. Преди да изчезне между съседните блокове, размаха пръст срещу него и показа с длан къде точно ще му пререже шията, ако помръдне.

        Пустата улица постепенно се оживи и щъкащите хора изглеждаха налудничаво в изпълнената с тишина глава на Сорокин. Той продължаваше да стои така, както го свари поздрава на вече покойния Андрей, вторачен глупаво в пистолета до кофата за боклук. Без съмнение беше на чичо му – старият, боен другар „Макаров”. Уважаваният от семейството му войник на революцията. Лежеше захвърлен на мръсния асфалт, самотен като вдовец. Очевидно никой друг не го забелязваше. Сорокин направи две крачки и преспокойно го пъхна в джоба си. Заобиколи тълпата и тръгна нагоре по улицата срещу връхлитащите полицейски коли. Сините им лампи се въртяха бясно; шофираха ги мъже с изопнати до скъсване лица. Струпаха се като стадо овце по околните тротоари. Сорокин се скри в блока преди завоя на уличката към парк-хотел „Москва. Изтри отпечатъците с края на опърпаното си сако и намести пистолета зад радиатора в коридора. На връщане го подмина рояк деца,  възбудени от необичайното за квартала  събитие. Прескачаха по две стъпала. Сорокин ги изчака. Едва след като се скриха зад ъгъла, свърна  към Борисовата градина.                     

 

 

ДОМНИКА

 

        Карджилов очакваше да го арестуват още на летището. Огледа се за служебна кола и твърде озадачен се качи на раздрънкания автобус, който го свали пред сградата на смесената българо-съветска авиокомпания ТАБСО. Таскова очевидно не беше предупредена за пристигането му. Нищо друго не обясняваше отсъствието й. Министерството се намираше на две крачки и той реши да се яви незабавно, според  инструкциите за действие при извънредни обстоятелства. „Ти какво правиш в България?” – изненада се прекият му началник. Подскачаше зад бюрото си,  усукан от нерви като моряшки възел. Разлисти раздразнен две-три папки и го отпрати към административния отдел за регистрация. Отвори му напълно непознат другар. „Телеграфирахме да не тръгвате – разпери ръце той, - обаче Вие сте ни изпреварили!”. Запозна го накратко с решенията на Априлския пленум и го въведе търпеливо в новия курс на Партията, след развенчаването на култа към личността на другаря Сталин. Значи ето какво, разбираш ли! Бившите кадровици на министерството са арестувани за извращения, сред които попада и доносът на агент Мохамед срещу теб, но за съжаление процедурата по изпращането на твой заместник вече е задействана, разбираш ли,  и ти, няма как, ще се наложи да останеш на работа тук! „Кой  Мохамед?” – загуби ума и дума преводачът. „Ами този – вдигна непознатият другар до нивото на очите му прегънато на две листче. – Чети и се сещай!”. Беше преразказана част от радиограма, приложена към заповедта за отзоваването му. „...тъй като наш агент информира за съмнителна връзка с местен дипломат, известен с прозападните си настроения, който обработвал обекта „Наков” с наркотични вещества, с цел да го вербува за определени цели...”. „Обекта „Наков”?” – хвана се за сърцето Карджилов. „За теб става дума – загуби търпение онзи. – Мини да си вземеш купоните за стола, прибери се вкъщи да починеш и в понеделник се представи на ресорния си началник! Добре дошъл в родината!”.

        Междувременно Корнел предвидливо подготви Домника за подобна новина. Отзоваването на Карджилов съвпадна с великденската ваканция, която използваха, за да посетят храма Боробудур. За щастие попаднаха на световен архитектурен симпозиум. Хотелът беше пълен с европейци и покрай тях Домника се успокои, позабрави внезапно налегналото я чувство за изоставеност. Върна се в пансиона доста по-свежа. Радистът Борис я посещаваше понякога с вести от България. Държеше се гузно, вторачен във върховете на обувките си. Новият му началник бил много строг, възрастен дипломат от кариерата със статут на шарже д’афер. Корнел подозираше, че именно Борис е в основата на всичките им беди, но дискретно запази съмненията за себе си. „Истината понякога е по-лоша от лъжата!”, повтаряше често баща му. Старият Суджоджоно спази обещанието си и пое изцяло издръжката на момиченцето. Сега вече нямаше никаква пречка да преминат към посвещаването на Домника в тайнствата на католическата църква. Веднага след празниците тя взе първо причастие. На кръщенето присъстваха  Корнел, директорката на лицея и свещеникът. Следобед Домника се изповяда и въпросът с вярата бе окончателно решен.

        Следващите месеци приличаха на източна приказка. Корнел влезе в ролята на Аладин. Вълшебната му лампа изпълняваше всичките желания на Домника, а добрият дух - господарят Суджоджоно - се появяваше от време на време, плащаше сметките и одобрително потропваше с бастуна. Домника подскачаше като слънчево зайче около тях. Раздаваше радост, заразяваше ги с живот. Обикновено прекарваха ваканциите в хотелите на остров Бали, където персоналът се държеше приятелски с нея. Наричаха я помежду си „младата господарка”. Домника не подозираше, но Корнел знаеше. Подочу разговор на камериерките, докато оправяха стаите. Веднага си даде сметка, че тълкуваха неговата привързаност към момиченцето доста погрешно. После усети как сърцето му се изправи на пръсти и надникна укорно през процепа на жилетката. Дали пък не бяха прави!, прехапа устни той. Да не обичаш Домника беше практически невъзможно и Корнел не правеше някакво изключение, но местните хора имаха съвсем друго нещо предвид. На Борнео жените съзряваха рано, повечето се омъжваха дванайсет-тринайсет годишни. Обичаят в някои села изискваше преди сватбата да поживеят известно време в дома на жениха, за да получат одобрението на родителите му, и като се замислиш, Домника отговаряше на всички условия. Странно!, изкачи на екс стъпалата към офиса на баща си Корнел и за първи път след палавото си детство се осмели да прекъсне работата му. Все пак те бяха християни-католици, нали, и никак не беше ясно как ще се възприеме подобна връзка в тяхното общество. Особено около шумния скандал с романа „Лолита” и заклеймяването му от папата!

        Господарят Суджоджоно първо се ядоса от грубото нахлуване на сина му, после се разсмя от душа. „Любовта е като цвета по дръвчетата, как ще я скриеш?” – прегърна той Корнел и развеселен го разроши. Между двамата съществуваше особена връзка. Корнел беше единствено дете на късен брак, но старият господин не позволи на жена си да го разглези. Възпитаваше го според собствените си разбирания за добро и зло, за чест и безчестие, за вяра и общество. Проницателният му поглед улавяше всеки трепет, всяко колебание или вътрешно движение зад иначе строгата външност и лустросаната обвивка на вече израсналия двадесет и шест годишен мъж. Залитането му по Домника не остана незабелязано. Суджоджоно-баща не се изненада особено, нито се разтревожи. В известен смисъл той предвиждаше подобно развитие на нещата, дори тайно в себе си го одобряваше. Синът му обаче имаше право, че  католическата общност щеше да реагира остро. Налагаше се да изчакат поне  две-три години. Разбраха се Корнел да се върне незабавно на работа в министерството, а момиченцето да придружи стария Суджоджоно при поредното му бизнес-пътуване до Япония. Щяха да се съберат отново през есента в Джакарта.

        Домника преживя раздялата с Корнел тежко, разсърди се на целия свят. Господин Суджоджоно беше твърде зает с преговори и сделки, за да отделя време за нея, но придружаващият го личен секретар и останалата прислуга си изпатиха жестоко. Капризите на момиченцето ги побъркваха. Домника намрази Йокохама от пръв поглед и през целия им престой почти не напусна хотела. Сутрин се пържеше на силното юлско слънце, заобиколена от богати японски лели с увиснали меса или плуваше в басейна до изнемога. Следобед спеше. Вечер си поръчваше сандвичи в стаята, излизаше на балкона и оставаше там от залез до изгрев. Оживи се единствено, когато научи, че в града прожектират филмова версия на „Мадам Бътерфлай”. Нареди веднага да й купят билети за всеки ден. Салонът беше пълен с американски войници, които пушеха, пиеха бира с чипс, подсвиркваха и подхвърляха нецензурни реплики при всяка поява на Чо-чо-сан, но Домника въобще не ги чуваше, прехласната от любовната история между флотския офицер Пинкертон и японската гейша, омаяна от музиката на Пучини, изпълнена със сладостни предчувствия и леко смутена от развихреното си въображение. Навсякъде й се привиждаше Корнел. Беше много по-красив от актьора във филма и направо ослепителен в униформата на американски лейтенант, в която тя мислено го обличаше; нищо не можеше да опише излизането му от морето, отблясъците на слънчевите лъчи в капките по матовата кожа, простодушната  усмивка, леко присвитите очи, късо подстриганата,  смолиста коса. Аз съм луда!, захлупваше се върху коленете си тя, опитваше се да задуши истеричния кикот, бликащ на пристъпи направо от корема й, сетне пристъпваше на пръсти до балкона и се изтягаше в плетения от бамбук шезлонг. Не познаваше звездите. Избираше най-ярката и разговаряше с нея. Той е допотопен за мен, разбираш ли?, ползваше без да се усети Домника жаргона на момичетата от пансиона, скоро навърши цели двадесет и шест години, представяш ли си! Обаче от друга страна разликата си е напълно приемлива, защото тя ще расте бързо, а той няма да остарява. Боже-е-е..., заливаше се от смях Домника, поглеждаше косо звездата и хитро намигаше: майтапя се, дружке моя, та аз съм още дете, играя си с кукли и дъраби-мъраби, и тинтири-минтири, и така нататък... Сетне хукваше през глава към банята и се събличаше чисто гола пред голямото огледало. Гърдите й бяха  напъпили; отдавна усещаше как зреят, пластят женственост, изискват вече дискретност и съвсем скоро ще настояват за възхищение. Около слабините й плахо надничаха къдрави, копринени косъмчета. Имаше дълги, стройни бедра, загорели от слънцето, но не можеше да понася стъпалата си – големи и тесни като плавници, същински израстъци под тънките глезени. Цял живот създаваха проблеми. От малка носеше мъжки номера и ако краката й продължат да се развиват в познатото темпо, скоро щеше да бъде невъзможно намирането на свестни дамски обувки! Ядоса се умерено, не, много се ядоса, отметна глава и прехвърли вниманието си върху лицето. В първия момент се стресна от дълбочината в очите си, после боязливо се опита да надникне в тях. Те не са толкова важни!, дръпна се уплашена. Ще мига свенливо с клепачи, прихна в шепите си Домника, и никой няма да забележи! Както ни учи госпожа директорката, млади дами!, изигра кратък етюд тя: сплете ръце, завъртя палци, сведе поглед към земята и едва сдържайки кискането си, заситни като патица към ваната. Мимоходом отбеляза съвършенството на десния си профил, а на връщане почти невидимата раничка от падане с шейна на лявото слепоочие. „Какво красиво създание! – въздъхна насмешливо Домника. Замъгли с дъха си огледалото, намъкна се в нощницата и отстъпи заднешком. – Дали ще се хареса на принц Корнел?”. Мръсният, гаден, подъл Корнел, който изчезна без да й се обади, без да попита разрешава ли, забранява ли, отвратителният Корнел с ослепителната усмивка!, заби юмруче в пухените възглавници тя, отпусна се и моментално заспа.

        Карджилов научаваше за дъщеря си само онова, което му съобщаваха началниците. Била добре, не боледувала, записала факултативния курс по френски,  спечелила училищната награда на двайсет и пет метров басейн. Понякога успяваше да изпрати на Домника писмо по дипломатическите куриери. Предаваше плика отворен в секретната секция и в крайна сметка момичето получаваше винаги един и същи текст:„...при нас всичко е наред....Таскова ти приготви сладко от смокини....тук времето е прекрасно....да слушаш другарите от дипломатическата мисия!”. Веднъж ресорният му шеф наруши субординацията, привика го на своята маса в столовата. „Карджилов – отмести десерта си той. – Знаеш ли, защо си тук?”. След което извади клечка за зъби от джоба на сакото си и дълго чопли с нея глъбините на съзнанието си, както преводачът тайно наричаше огромната му паст. „Тук си, Карджилов – счупи клечката на две с тлъстите си пръстчета шефът, - тук си, за да споделиш какво сте намислили с твоята щерка! Милионерка ли ще я правиш?”. Преводачът тъкмо беше поел въздух, изпусна го и се спихна като балон. Костюмът му увисна, сякаш на закачалка. Столовата му се видя непоносимо тясна. Таванът застрашително надвисна. „Подценяваш ни, приятелю, ние сме информирани добре за богаташкия род Суджоджоно – придърпа отново десерта си шефът. Беше сутлияж и по месестите му устни полепнаха гроздове слепен ориз. – Ти си много дребна риба, Карджилов, по-дребна от цаца, обаче съветските другари смятат, че ставаш за стръв, така да се каже. Тоест, гледаме положително на едно проникване в семейство Суджоджоно, предвид навлизането на сина в политиката и предстоящите събития в района. Разбра ли ме? – изсекна се шумно ресорният началник и се наклони заговорнически: - Нека младата другарка Карджилова погостува това лято на скъпия си баща, да разгледате Москва, примерно! Хапни си, Карджилов! – вдигна се най-сетне онзи. – И не забравяй, че този разговор въобще не се е състоял, понимаеш?” – ухили се кръвожадно шефът. След което се понесе към изхода като кораб, напускащ пристанище.

        Дали от климата, или поради витамините, с които я тъпчеше треньорът по плуване, седмица преди дванадесетия си рожден ден Домника стана госпожица. Не се уплаши, дори се зарадва. Лично директорката на лицея водеше задължителния курс по физиология на жената, така че беше подготвена. Момичетата също имаха някакъв опит. Успехът й се разклати временно, но бързо се стабилизира и в общи линии животът в пансиона продължи да се влачи по старому. Не я пуснаха за рождения ден естествено, правилникът го забраняваше. Разрешиха кратко свиждане с радиста Борис, който й препредаде поздравленията от България:”Ние с Таскова сме добре....желаем ти щастие!”. Корнел се появи късно вечерта, с мълчаливото съгласие на директорката. Когато го видя с букет на портала, Домника едва се сдържа да не скочи на врата му. Разговаряха през решетките на масивната желязна врата и всеки изглеждаше на другия като затворник. Всъщност бърбореше предимно Домника. Как изпуснала библията на сутрешната литургия, какво казала госпожата по френски, къде се канели да прекарат великденската ваканция нейните съученички... Корнел успя да се вмъкне под водопада от думи два пъти: първият, за да предупреди, че няма възможност да посети колежа другата седмица, защото  Католическата партия има конгрес и се очаква той да бъде избран за заместник-председател. Ужас, ококори се Домника, президент ли ще ставаш! Нямало да става никакъв, успокои я Корнел, партията била малка и без особено влияние в сравнение другите. Така се стекли обстоятелствата, оказал се най-подходящ от младите. Обаче все пак се налагало да пропусне едно идване. Не виждам особено съжаление в погледа ти, заяде се Домника, не ми се струваш никак разстроен! След което се впусна в дълга тирада, колко малко се вълнувала от факта, че той не намирал вече време за нея и да не си въобразява, че тя скучаела в негово отсъствие, напротив! Добре, добре, примирено махна с ръка Корнел, ще се отбия. Обещаваше практически невъзможното, защото конгресът беше изнесен на остров Суматра, но изправен пред лунната красота на това природно чудо той просто се предаде. Домника се променяше с всеки изминал ден. Колежанската униформа трудно се справяше със задачата да скрие съвършените извивки на тялото; бялата блузка, плисираната пола и три-четвъртите чорапки подлудяваха въображението на младите свещеници от катедралата до лицея, да не говорим за обикновените миряни. Домника се разтваряше като цвят на лилия. Превръщаше се в забележителна жена. Корнел издебна моментната пауза между две абсолютно противоречащи си обвинения – че той отдавна не се грижи за нея и че постоянно й досажда с присъствието си – и ловко вметна втората си важна новина:”Организираме голямо парти за рождения ти ден след великденските празници, очаква те изненада!”. „Сериозно!” – плесна с ръце Домника. Светна като реклама и тутакси го заля с куп въпроси: ще може ли да покани приятелките си, кога ще обиколят магазините за подходяща рокля, кой състав ще свири, дали ще пристигнат танцьорките от Бали? Въодушевлението й прекърши възрастна монахиня, която невъзмутимо обяви, че времето за срещата е изтекло. Домника моментално се видоизмени. На мястото на преливащото от енергия момиче внезапно се появи самото смирение. „Я гледай ти!” – шашна се Корнел. Загледа отдалечаващата се черна роба на монахинята и ситнещият пред нея съвършен образ на послушанието, прекара с усилие заседналата на гърлото му бучка и тръгна неуверено към колата си.

        Директорката на училището не споделяше възхищението към Домника. Момичето умееше да манипулира съученичките си, омайваше с чар монахините, въртеше на пръста си обслужващия персонал, минаваше за добра католичка, но оставяше впечатлението, че флиртува дори с Бога. Беше изтъкано от лицемерие. Пристигна преди три години като някаква комунистическа Пепеляшка и успя да се превърне в принцеса на един от най-влиятелните родове в католическата общност. Нима вчерашната пикла се канеше да превземе семейството отвътре? Директорката не помнеше подобна наглост през цялата си трийсетгодишна практика! Милионерите Суджоджоно трепереха да не падне прашинка върху главата й. Кръщаването на новата им яхта на нейно име обаче надмина границата на търпение. „Каква е тази „Santa Domnika”, в католическата църква такава светица няма?” – привика възпитаничката си в директорския  кабинет тя. Съжаляваше жестоко, че позволи на всички поканени от лицея да присъстват на партито за рождения ден  и пускането на яхтата на вода. Място не намираше от бяс. „Ами тя е от ранното християнство, по времето на император Теодосий Велики в Цариград – сведе скромно очи Домника. -  Има власт над природните стихии, покровителства мореплавателите, спасява ги от буря като разлива благовонни масла в морето да убиват вълните.” „Подготвила си се! – кресна в лицето й директорката, окончателно изпуснала нервите си. – Научила си  урока, само че запомни едно: аз не давам пет пари за номерата ти! Пет пари! – овладя се по някакъв начин тя. – Ясна си ми от първия ти ден в училището, радвам се, че тази година завършваш основния курс и не желая да те виждам никога повече! Свободна си!”.

        Същата вечер Домника разигра цялата сценка в спалнята. „Пет пари не давам!”, имитираше тя сполучливо истеричната директорка, докато момичетата се заливаха от смях. Заслепена от блясъка си Домника не забелязваше завистта на голяма част от тях и сдържаната симпатия на останалите. Нямаха нищо против да ги забавлява, но не я обичаха. И резултатът се оказа плачевен. Директорката научи за подигравката рано сутринта, а господин Суджоджоно час по-късно. Корнел вече се намираше на остров Суматра. Преговорите за съдбата на момичето водеше личният секретар на стареца, който не се престараваше особено. Обидата от циркаджилъците на Домника в Йокохама още му пареше под лъжичката. Придружаваше го главната счетоводителка на господин Суджоджоно с пълен отчет на спонсорските пари и даренията, с които неговите фирми подпомагаха лицея. Директорката ги посрещна подчертано учтиво и с полагащото им се уважение. Изслуша ги внимателно, благодари на господин Суджоджоно за негова доброта и отзивчивост, отбеляза специално забележителната му преданост към католицизма, не забрави да спомене личното си приятелство с Корнел, обаче остана непреклонна: Домника трябва да напусне лицея незабавно, в противен случай ще бъде изключена! Всяко друго наказание щяло да подейства развращаващо както на ученичките, така и върху преподавателския състав. Тя не можела да поеме подобна отговорност пред родителите на децата, пред настоятелството на училището и пред Бога! Надявала се, че ще получи пълно разбиране!

        Старият  Суджоджоно преживя тежко скандала. Всичките му планове за Домника рухнаха за миг. Колкото и да се успокояваше, че това са невинни детинщини и тийнейджърски простотии, католическата общност не смяташе да си затворя очите. Познаваше прекрасно нейните най-видни представители. Бяха консервативни и закостенели като скелетите на дедите си, а мнозина от тях продължаваха да живеят според тяхната ценностна система. Нямаше да учуди, ако продължаваха да отричат правото на жената на образование и професионално израстване. Жалко за момиченцето! Налагаше се да го жертва, за да спаси политическата кариера на сина си. Педофилски скандал в пресата щеше да го унищожи завинаги. Нареди на хората си в Джакарта да изведат Домника от пансиона и да я настанят в скромен хотел за негова сметка. Не я покани на остров Бали, нито пожела да я види. Извика спешно Корнел от Суматра и го прати да уреди с новия шерже д’афер документите по отпътуването й  за България. Забрани му строго да се среща с момичето по какъвто и да било повод! После сам се свърза със свои приятели на международното летище и уреди билет за първия възможен самолет до Москва, с връзка за София. Отдъхна едва когато му съобщиха, че Домника е във въздуха. Помоли секретарката да го обяви за мъртъв и се затвори в кабинета си с бутилка уиски. Господин Суджоджоно беше свестен човек. Извървя пътя от нищожен профсъюзен лидер на пристанището до среден милионер със сравнително запазено име донякъде сам, донякъде с помощта на мафията. Харесваше много Домника, обичаше я като дъщеря, но Корнел му беше по-скъп. Дано някой ден оцени усилията му, Господи! Дано го разбере и прости!

 

         4.

        Седяхме с бай Цветан в двора на къщата му, гледахме от високо великата река Дунав и пиехме бира. Дъщеря му Калина се появи на портичката с огромен сак в ръка, поруменяла като ябълка-петровка. Идваше направо от гарата. Беше пътувала десет часа от София до Свищов със смяна на влаковете на гара Левски и умората буквално се стичаше по нея на вадички. „Е-хе...” – зарадва се бай Цветан. Сетне отново обърна поглед към реката и губещия се в маранята хоризонт отвъд румънския бряг. „Ох, татко! – целуна сухата му, небръсната буза Калина. – Здравей! – подаде ми само пръстите на ръката си тя, напрегната до скъсване да не остави впечатление за нещо повече от поздрав. – Радвам се, че си успял да дойдеш!”. После късогледите  й очи подхванаха къщата, двора, градината, натежалата от гроздове асма, калдаръмената уличка. Шареха по удивителен начин, сякаш ръсеха със синчец. „Баща ми е дете, което пие бира – въздъхна тя. – А не бива. Наскоро изкара инсулт”. Години по-късно от тази простичка констатация се родиха някои от най-прекрасните стихове на поетесата Калина Ковачева, но в онзи есенен ден тя се боеше да не помисля нещо погрешно за стареца, да не го нараня, да не съборя по невнимание куличката от слонова кост, която градеше около него. По същия начин представи сестра си: ”Красива е, нали!” и зет си:”Най-свястното момче в града! Строи яхта, някой ден ще обиколи океаните с нея”. Отне ми безапелационно правото на собствено мнение за тях, както и за майка си: ”Природно интелигентна е милата, ще се убедиш!”. Подреждаше своето малко стопанство като лего, бранеше го неистово и не допускаше дори плах опит за вмешателство, така че нямаше как да не ми мине през ума къде ще сложи мен в това спретнато до последната подробност лично пространство и изобщо имам ли място в него?

        Калина беше тих, вглъбен човек, не понасяше децибелите на празноглавата суета, ужасяваше се от тълпата. Поддържаше ограничен брой приятели. Част от тях наистина я обичаха, тя също полагаше неистови усилия да ги обича, без да е много сигурна как точно се получава подобна връзка между хората. Имаше огромен проблем с общуването. Наричаше най-близките си хора с гальовни имена: Петьо, Ваньо, Надето, искрено убедена, че засвидетелства висша форма на привързаност, но това беше максимумът, който можеше да изстиска от себе си. Прекланяше се пред любовта като слугиня пред господарката си. Търсеше я навсякъде, жадуваше я, тършуваше всяко кътче в душата си с надеждата да я открие. Усещането за любов присъства в цялата й поезия и съвсем никак в живота й. Отстояваше самотата си със забележителна последователност. Понякога тя й тежеше самоубийствено, разсипваше я психически и физически, изтощаваше я до смърт. Без своя капсулиран свят обаче, Калина нямаше да преживее и ден. Рядко говореше за себе си, почти никога. Срещнах я в подножието на трийсетте, което предполагаше някаква биография, въпреки нейната тотална самоизолация. Веднъж спомена, че като алпинистка  е замръзвала под алпийски връх и затова не успява да свали нито грам от теглото си. Стори ми се възможно, защото в рода й всички приличаха на концлагеристи. Друг път се опита да разкаже цяла история от следването си във Великотърновския университет. Спря по средата, потърси ме в сумрака с шарещите си очи, разплака се и се скри в кухнята. Не ми даде никакво обяснение. Заварих я да се бори юнашки с агнешката плешка, която бяха изпратили от Свищов за първомайските тържества. По онова време Великден не съществуваше. Гергьовден оцеляваше някак си, скатан в поредицата битови празници. Чествахме с агнешко единствено успехите на трудещите се работници и селяни, а Калина възнамеряваше да готви, другари и другарки, което издаваше крайно отчаяние.

        Беше отвратителна домакиня. Отнасяше се с насмешка към своите кулинарни способности и изпадаше в луда паника, когато трябваше да посреща гости. Нямаше никакво отношение към храната. Вкъщи се тъпчеше с каквото намери, навън си купуваше предимно сандвичи. Одобряваше менюто в ресторантите по инерция, но оценяваше труда на домакинята по достойнство, ако самата тя гостуваше. Беше искрена в хвалбите си. Уважаваше усилията на другите въпреки откровената си ненавист към битовите детайли.

        Всъщност не си спомням Калина да е обиждала някого публично. Късогледството й помагаше да не забелязва неприятните за нея хора, а когато те преобладаваха на някое събитие, просто не отиваше. Спестяваше си досадата по търсенето на подходяща рокля и задължителните ритуали около дамския тоалет – гримиране, прическа, подходящи обувки, бижута. Много се изненадах от назначението й за главен редактор на списание „Лада”. Калина се интересуваше от мода толкова, колкото и от футбол. Обличаше се прилично за нейната дребничка, темелна фигура. Липсваше й сексапил, слава Богу, тъй като при наличие щеше да го изтръгне заедно корена. Респектираше с дух, мисъл и слово, присъствието й никога не оставаше незабелязано. Четеше непрекъснато, предимно поезия. Обожаваше Ахматова, но беше обсебена от Марина Цветаева. Постоянно намираше повод да я спомене, чувстваше я изключително близка и не се свенеше да говори за нея  с малкото й име, сякаш за израснали заедно на калдаръма в Свищов: „Знаеш ли, Марина никога не е изоставяла съпруга си, дори след многобройните си изневери!”. Изживяваше драматичната съдба на Цветаева като своя и нищо чудно, че донякъде я повтори. Калина се наслаждаваше на страданието, търсеше го непрестанно, смяташе го задължително за дарбата, за част от цената, която плащат целунатите от Бога. Подготвяше се за сблъсъка със социалното дъно с типичния за нея яростен стоицизъм. Разчистваше живота си от отегчителните житейски дреболии с мрачна упоритост, готова да се изправи пред вечността такава, каквато се бе появила от нея. Беше разбрала много отдавна, че талантливите са изпратени на земята, за да извървят отново и отново пътя към Голгота и рано или късно непременно ще стигнат до молбата за миячка в столовата на съветския литфонд като Марина Цветаева или заедно с Булгаков ще подават палтата на литературни нищожества от гардероба на МХАТ.

        И все пак природата беше определила Калина да бъде жена и колкото и да недоволстваше от този печален факт, нямаше къде да мърда. Отношенията й с Бога бяха сложни, както всичко останало. Склонен съм да мисля, че по-скоро не му вярваше, затова реши да си роди свой Бог. Така на бял свят се появи нашият син. Показа ми го във вид на вързоп през процепа на вратата пред родилното отделение, но вече с определено място и етикет в нейното прословуто лего. „Виж колко е умен!” – усмихна  се пестеливо тя и веднага си го прибра. За пръв път поставяше някого по-високо от себе си, най-сетне си беше намерила майстора. Майчинството я промени незначително, незабележимо за просто око. Заслушваше се в простодушното бърборене на младите майки по градинките, приемаше покорно кудкудякането на бабите около любимото внуче, стараеше се да изпълнява съветите на по-опитните в отглеждането на деца. Като се поокопити, изчете за по-сигурно цялата литература по въпроса. Вярваше на книгите повече, отколкото на хората. Постепенно Д-р Спок отстъпи пред Емили Дикинсън, чудото на сътворението избледня и самотата отново плъзна около нея, лепкава като туткал.

        Критиката ухажваше поетесата Калина Ковачева предпазливо, деликатно, сякаш беше от стъкло и се бояха да не я строшат. Поетическата общност се държеше приятелски с нея, доколкото подобно определение е уместно за толкова егоцентризъм на едно място. Читателите я харесваха, получаваше купища писма. Сорокин се появи от някаква далечна чужбина и веднъж с него я срещнахме на булевард „Витоша”, мрачна като прогноза за дъжд. Каза ни, че идва от литературно четене. Било тягостно и мъчително. Прие поканата ни да пием по чаша вино без особен ентусиазъм. Вероятно не й се прибираше и този път предпочете да е сама в компания. Наложи се да говоря предимно аз, защото Сорокин изведнъж млъкна. Мигаше на парцали над очилата си и не откъсваше поглед от Калина. „Разбрах те – посочи я внезапно той. Обърса с ръкав пяната в двата края на устните си и вдигна пръст към небето: - Стиховете са като молитви, не искаш да ги делиш с непознати! Затова си тъжна”. Калина трепна изненадана, след което смънка някакво извинение и се изнесе към вкъщи. Обади ми се по телефона след седмица, дори повече. „Знаеш ли, този твой приятел не е съвсем загубен” – нападна ме директно тя. „Сорокин ли имаш предвид?” – попитах. Можеше да е всеки друг. „Не харесвам разглезените деца на властта, но този е прав – пренебрегна въпроса ми Калина. – Стиховете са молитви за спасение и не трябва да бъдат публикувани никога!” – затвори ми тя. Не пожела да чуе мнението ми.

        Живееше с много страхове, свързани предимно със сестра й, с племенниците и с бъдещето на нашия син. Към себе си се отнасяше небрежно и безотговорно. Осланяше се на силния си дух и вътрешната извисеност, които й създаваха илюзорна представа за неприкосновеност и желязна защита. Разчиташе на живота и се надяваше на взаимност. Обаче се разболя и се почувства предадена.  Типично в неин стил. Диабетът се оказа коварна болест, лишена от всякакъв сантимент. Разяждаше я денонощно милиметър по милиметър, гризеше отвътре като дървояд. Удряше безмилостно най-уязвимото място, което при Калина открай време бяха очите. Зрението й отслабна критично. Движеше се като в сън, четеше с лупа. Тръгна към ягодовите полета по-самотна от всякога, уморена от себе си и от нас. Не пожела да се сбогува със света...

        

 

СОРОКИН

    

        Редакторите харесваха Сорокин заради неговата отдаденост на текста и вниманието, с което изслушваше забележките им. Мнозина се учудваха, че превежда от немски, след като беше изкарал началното си образование в Ню Йорк и владееше перфектно английски, но, както обикновено, тази негова прищявка минаваше в сметката на многобройните му особености. Самият той не даваше никакви обяснения. Помагаше щедро на колеги при справянето с липсващи в речниците думи и никога не отказваше квалифициран съвет, когато се препъваха в жаргона. С преводачите от руски обаче не желаеше дори да говори. Измъкваше се с мъгляви извинения, че е позабравил езика или нахално твърдеше, че никога не го е знаел. Това също се пишеше в сметката на шантавия му характер. Директорът на издателството редовно предлагаше  да го назначи най-сетне на щат, за да бъде полезен на всички. Сорокин деликатно отклоняваше поканата. Оправдаваше се с недовършеното си висше образование или с болестта си, или с настояването на Домника да си седи вкъщи. „Домника е женена за друг и живее в Канада, братко – въздишаше тъжно директорът. – Не може да има никакви изисквания към теб.” „Тук е – оголваше разредените си зъби зад крива усмивка Сорокин. – Работи в наземния персонал и май пак се развежда.”

        Домника наричаше „наземен персонал” отзованите от чужбина дипломати, които се мотаха из министерството в очакване да ги изпратят отново някъде по света. Малцина от тях намираха сили да се адаптират към живота в България. Липсваше им всичко – от дипломатическия статут до тръпката да наблюдават отстрани живота на другите. Чувстваха се чужденци в собствената си страна. Възприемаха сънародниците си като аборигени. Много се дразнеха от отпадането на режима за изходни визи и възможността на всеки да пътува където  поиска. „Срамуват се от роднините си – намигаше закачливо Домника, която не питаеше особена любов към своите колеги и редовно се присмиваше на аристократичните им напъни. – Смятат се за богоизбрани с дипломатическите си паспортчета...” „Ние не сме ли също с такива паспортчета?” – питаше наивно Сорокин.  „Сме, глупчо, сме – милваше оплешивяващото му теме Домника. – Обаче не смятаме останалите за идиоти!”. Беше свикнала с неговата отнесеност и вечните му терзания, че справедливостта го отбягва.

        Сорокин се съмняваше във всичко. Ненавиждаше инертността на тълпата и най-вече нейния организиран вариант – колектива, не вярваше в човека, не проумяваше Божията промисъл. Великите манипулатори Хитлер и Сталин се бяха погрижили да осигурят аргументи,  които оборваха всякакви хвъркати теории за лъчезарното бъдеще. Как е възможно да превърнат твоя народ от поети и философи в банда оскотели касапи, потропваше той с чуканчето на показалеца си по високото чело на Гьоте, къде отиде битката за душата, уважаеми господин Фауст, докъде стигна борбата между светлината и мрака? А ти, драги?, премрежваше поглед Сорокин към портрета на Чехов върху обложката на избраните му съчинения. Какво стана с твоя алтруизъм, с простодушния, незлоблив, оглупял от пиене, невежествен мужик, с примирения християнин, хрисимия самарянин, чиято съкровена грижа беше господарят да бие по-малко и да дава водка по празниците? Кой сега е човекът-ботуш, човекът-шмайзер, човекът с каска, вместо глава? Виж, Гогол не го дразнеше. Обичаше неговата мълчалива компания; застояваше се часове пред изрязания му от черна хартия профил, залепен върху бял лист зад стъклото на тънка рамка. Ти поне си разбрал всичко още преди Господ да ни направи от кал!, махаше с ръка Сорокин и го загърбваше, за да запали цигара. Добре, че хората не знаят какво мислиш за тях!

        Когато видимата част от Коминтерна се поразклати и комунистите доброволно предадоха проядените си от корупция тирании на разгневените мравки, той просто помоли Домника за допълнително одеяло, зави се през глава и заспа. „Събуди ме като се наиграят! – заръча. – Докторчето изрично нареди да бягам от излишни вълнения!”. „Ще се разминеш с демокрацията – тъкмо оправяше яката на мантото си пред огледалото Домника. Префасонира в дамска една от меките шапки на чичото, у когото живееха, докато той щъкаше  из провинцията, и доволна от резултата, подвикна от вратата: - Какво да й кажа, ако я срещна?”. „Кажи й да се пази от народните маси! – подаде муцуна под одеялото Сорокин. – Ще я изпапкат на закуска до края на седмицата!”.

        Идеята му за управлението на света изглеждаше любителска, но той яростно си я защитаваше. Парите и евреите са разпределени приблизително равно между невидимата част на Коминтерна и тайното братство на едрия капитал. Те избират геополитически какъв обществен договор би бил най-подходящ, за да са спокойни за дебелите си задници. По една трета социализъм, демокрация и диктатура ги задоволяваше напълно, ако по невнимание не бяха изпуснали на пазара арабите. Разчитаха на традиционната им леност и на вековните им междуособици; не предвидиха, че ще се консолидират зад Корана. Така се наложи частична реорганизация. От комунизма не ставаше чеп за зеле, беше се изтъркал като селски галош, затова решиха да поизтръскат овехтелия, прояден от молците плащ на  демокрацията. Да  обединят човечеството под нейния опърпан флаг срещу посягащите към влиянието им чалми. Първо измислиха дисидентите. После бутнаха Берлинската стена. Накрая се настаниха пред телевизорите с чаша в ръка, за да изгледат удобно спектакъла.

        „Само, че забравиха да ни поканят!” – цупеше се Домника. Напоследък тя се сърдеше на всички под слънцето и особено на Сорокин, който упорито отказваше да стане свидетел по бракоразводното й дело. Случаят беше елементарен. Нейният трети съпруг се оказа хомосексуалист. Обикаляше двора на резиденцията, наметнал халат на голо и подрязваше храстите с помощта на своя прислужник и любовник Джон. В министерството се чудеха какво да го правят? Ползваше се с реномето на блестящ  посланик! В крайна сметка решението взе той. Употреби политическата каша в България, за да поиска убежище в Южна Африка, където двамата с Домника бяха купили чудна вила на брега на океана. Премести се там с Джон и веднага подаде съответните документи за служебен развод. С две думи – открадна къщата! Това вече Домника не можеше да допусне. Щеше да му я подари с удоволствие, ако беше помолил; беше готова да му отстъпи цялото им общо имущество, защото нямаше никакво отношение към материалните активи, но той просто я измами! Държа се като крадлив подуянски циганин! А Лари се правеше на госпожица и не искаше да дойде с нея при адвоката!

        - Къде ви е срещата? – заинтересува се изненадващо той.

        - На пазара „Римската стена”, точно срещу съда.

        - Ще те придружа – зарови се в килера на чичо си Сорокин, измъкна оттам малка чанта и нахлупи любимия си напоследък каскет: - Готов съм!

        Двамата не подозираха, че след време ще се наложи да дават безконечни писмени и устни показания за този ден, час по час, минута по минута. Разпитваха ги различни следователи. Към Сорокин се отнасяха боязливо, но Домника разпъваха буквално на кръст. Сверяваха къде има разминавания в нейния разказ, защо един път споменава трима мъже, а друг път само  двама и кой от тях в крайна сметка е с разцепена като от сабя глава? Особено настойчива беше дебела жена с мустаци, която надменно пропусна да се представи. „Как така не сте знаели, че мъжът Ви продава пистолет на „Римската стена”, а после сте харчили с шепи от получените пари?” – риеше като булдозер тя. „Първо, мъжът ми живее в Южна Африка заедно с любовника си – озъби се Домника. – Второ, Сорокин ми е бивш съпруг и не мога да му държа сметка на джоба. И трето, не съм харчила на поразия, а заех от него сто долара, за да платя на адвоката, който ме развежда с оня проклет педераст!”. „Боже, какъв език! – хвана се за главата дебеланата. – Какви хора ни представляват в чужбина, моля ви се!”. Задаваше се грандиозен скандал. Прекрати го намесата на главния секретар на Министерството на външните работи. Той забрани на Домника да сътрудничи на следствието и прати на разгневената мустаката дама юрисконсулт. Още когато го видяха, следователите отчаяни разбраха, че са загубили безвъзвратно свидетелката. Юрисконсултът извади дебела папка от протритата си кожена чанта, подостри старателно моливчето си, помоли за бял лист хартия и погледна изпитателно дебеланата над кръглите си очилца: ”Да започнем отначало, ако не възразявате!”.

        Истината беше, че Домника подозираше какво е намислил Сорокин, но си замълча. Лари често продаваше вещи на чичо си, за да попълни изтънелия си бюджет. Пистолетът не можеше да се сравнява с обувки примерно, но разликата в цената си заслужаваше риска. А Домника имаше нужда от значителни средства, тъй като делото щеше да се води на два континента. Освен това не застрашаваха драматично служебното положение на чичото. Преди да го отзоват от Ню Йорк, той се представяше официално като ревизор от Министерството на финансите. За счетоводни познания, разбира се, дума не можеше да става. Предполагаше се, че владее донякъде таблицата за умножение. Контактуваше предимно с третите секретари, които си бяха чисти ченгета.  Посланикът минаваше на пръсти край него; не се осмеляваше да го заговори, ако другарят Механджийски сам не прояви интерес. Такъв благоволява да съобщи където трябва за изчезване на личното оръжие само при добро разположение на духа. Ако е в лошо настроение, не благоволява. Именно поради изброените специфики в характера на чичото, Домника не изпитваше капчица угризения. Сорокин  - още по-малко. С парите от продажбата на пистолета плати хонорара на адвоката, купи си Български тълковен речник и се затвори вкъщи да го проучва.

        Отец Григорий нахлу в живота на Сорокин бос, с лекясало, непрано от епохи расо, брада до пъпа и разпилени по раменете, сплъстени коси. Минаваше за един от най-радикалните демократи; беше дал обет да не се къпе, докато не види и последния комунист в ада. Запазената му марка бяха нощните бдения. Следваха го огромни тълпи със запалени свещи; шествията се събираха по основните булеварди на София и приключваха пред бившия царски дворец. Там отецът анатемосваше наред правителство, парламент, църква, съд и за капак – себе си. „Анатема и на мен! – блъскаше истерично кръста в гърдите си той. – Анатема, задето се поддадох на сатаната, анатема!”. На журналистите обясняваше, че всички сме грешни и това било един вид самокритика. 

        - Значи ти си преводачът дето живял в Русия? – повдигна безцеремонно брадичката на Сорокин отец Григорий и разгледа обстойно профилите му, сякаш щеше да го купува. – Чувал ли си за руските светци Иоан Кронщадски, Теофан Затворник и Тихон Задонски?

        - Атеист съм – отметна глава Сорокин.

        -  С Божията воля ще те вкарам в правия път, а ти ще ми помогнеш да преведем техните мъдрости за болгарский народ изстрадал! – благослови го небрежно отец Григорий. Изкашля се гръмогласно и се понесе нанякъде, обвит в свещена воня.

        Пристрастяването на Сорокин към Божието слово, такова, каквото го четеше йерархът на Руската православна църква Тихон Задонски, се разви мълниеносно, с всичките симптоми на тежко душевно разстройство. Чичото веднага звънна на психиатъра. „Обади ми се, когато еуфорията премине и Лари изпадне в депресия! – успокои го докторът. – Нека Домника го доведе в болницата!”. „И ти ли ще ми крадеш снахата?” – затвори му ядосан чичото. Миналата седмица Домника се обади от аерогарата, колкото да информира, че отлита за Южна Африка, за да се „разбере с разгонения си мъж по човешки” и за пореден път го остави да се оправя сам с откачения си племенник и неговия миризлив духовен наставник. Като първа мярка той  изгони двамата от вкъщи, защото малкият му апартамент не можеше да понесе такава голяма смрад. Втората му задача бе да проучи кого точно крие сплъстената коса и рошавата брада на отец Григорий?  На трето място чичото прекрачи решително прага на Руското посолство и настойчиво помоли определени служители да му осребрят дългогодишната преданост! И чудото най-сетне стана! Върнаха го на старата работа. Повечето от новите началници го помнеха като една от „легендите” в службата, но за всеки случай решиха да го изпратят в глуха линия. Командироваха Петко Иванович Механджийски /Сергей/ в Индонезия. Зелените тикви си мислеха, че го отстраняват, а реално му осигуряваха доживотен курорт на държавни разноски. Щеше да отведе племенника си на другия край на света, далеко от мистицизма на Глинските подвижници, с техния многовековен аскетичен опит.

        Оставаше загадка обаче по какъв начин някакъв си полуграмотен поп се е добрал до трудовете на Глинските старци и особено до проповедите на светеца Тихон Задонски? Кой му беше подсказал, че опитът на този руски свещеник от осемнадесети век да преведе Божието слово на разбираем за малограмотните си енориаши език, може спокойно да се упражнява върху възпитаните в дух на яростен атеизъм български лумпени, петимни за всякакви идеи, различни от омръзналите им до смърт комунистически глупотевини?  И как неговите прословути бдения, които не бяха нищо друго, освен откровен опит за масова сугестия, стигнаха безпрепятствено до екрана на държавната телевизия, където доскоро цензурираха запетайките? Чичото естествено се досещаше кой дърпа юздите на магарето. От босоногия поп, наред със зловонието, се носеше болезнено познатото ухание на ченгеджийница. Верни другари  доставиха конфиденциална информация, придружена от десетина снимки, които представяха отеца значително по-различен от телевизионния му образ. Екзалтираните му проповеди се дирижираха директно от режисьор с генералски пагони. Налагаше се разговор с Лаврентий. Отлагаше го от ден за ден, боеше се, че тези неща не се коментират открито. В неговия занаят знанието често беше вредно за здравето. Особено когато не ти се полага. Междувременно Домника се завърна, яхнала метла и разярена като африкански бивол. Битката за вилата на океанския бряг очевидно отиваше към своята кулминация. Чичото използва нейното присъствие, за да научи подробности около магията на индонезийската кухня, включи умело племенника си в разговора и след това заведе двамата на ресторант. Там успя някак си да оцелее под водопада от думи на Домника и да предаде най-сетне на Лаврентий същественото от тайното битие на отец Григорий. По-скоро онова, което смяташе приемливо за неговата сигурност.  

         От всички тъмни сили в душата Сорокин най-много се страхуваше от бесовете. Руснаците ги развъждат като хлебарки, накъса гнусливо дрехите си той пред изумения поглед на Домника, лазят ме под бельото, гадовете! Беше отказал категорично да участва в новите преводи на Достоевски именно заради бесовете, наричаше хроничното си безсъние „бесовица”. Ужасяваше се от мисълта да остане насаме с връхлитащите го безмилостно сенки от миналото: жалното скимтене на майка му, съсипана от болестта, останала без сили дори да заплаче; сестра му в пламъците на дървената къща; братът-великан, който брои кораби на брега на реката; шашликът между ребрата на Илайша...

                Илайша очакваше да види своя нов приятел Сорокин, но вместо него на срещата се яви кльощав дългуч с размъкнато сако и таке. Седеше върху капака на тъмносин форд-комби. Беше купил кафе от „Макдоналдс”, отпи от своето и леко побутна другата чаша към американеца. „Ти ли си Илйша?” – попита. Говореше английски с ужасен акцент, сякаш дъвчеше лепило. „Аз съм” – кимна Илайша. „Налага се да закараме тази кола до Олбани – обясни дългучът. – Сорокин ще те чака там.” „О.К.! – зарадва се Илайша. Напускането на града с раница на гърба не бе от най-приятните преживявания, тъй като  не се знаеше къде точно свършва Ню Йорк. – Ами да тръгваме! – засуети се той, настани се на предната седалка до шофьора и подритна небрежно кашончето с кока-кола в краката си: - За из път, а?”. „За из път” – кимна онзи. „Добре-е-е...” – прозя се шумно американецът. Заспа мъртвешки още на първия светофар. Приспивателното бе елементарно, купено от аптеката, но конската доза го събори мигновено.

         - Сигурен ли си за този Илайша? – взря се в очите му изпитателно отец Григорий и за миг заприлича на истински духовен наставник.

        - Не знам – повдигна рамене Сорокин. – Изчезна от кортовете и влезе направо в главата ми!

        - Ярило! – отсече решително отецът. – Събличай се гол до кръста!

        -  Но това е бесовски празник, а където се принася жертва на беса, се наврежда на Божията чест! Свети Тихон Задонски го казва.

        - Само ярило ще те излекува! – изрева мощно попа. Уважаваният от него Тихон Задонски проповядаше още, че „да се събира огромно множество на някакво пусто място, да се напиват до безпаметство, да организират всякакви танци и безчинни игри, да сквернословят един срещу друг, да се карат, да се бият, да се раняват помежду си и да кървят”, всичко това е дяволско изобретение, което целомъдрената душа не може да понесе. – Обаче твоята душа най-малко ще нарека „целомъдрена”, драги ми пърделко! – стовари юмрука си отецът върху челюстта на Сорокин, разтвори му устата като на риба и изля вътре половин бутилка водка: - Пий!

        Бъхтиха се дълго. Пъшкаха, стенеха, изподраха си лицата, избиха си по един зъб и едва тогава посегнаха отново към водката. После си удряха шамари. Зашлевяваш другия и крещиш каквото ти хрумне: смърдел, шопар, гнида, пича въшка, смахнат поп, мижитурка, гадна твар, комунистическо лайно, подлец...

        - Чакай, защо „подлец”? – изправи се разрошен отец Григорий. Под рунтавите му вежди проблеснаха мълнии.

        - Защото се къпеш, маймуно! – забоде показалеца си право в челото му Сорокин. – Къпеш се, дърта паряснице, а се правиш пред хората на страдалец!

        - Ах, ти! – нахвърли се с нови сили отгоре му отецът, за малко да го удуши. – Измитай се! – натири  го към вратата той. – Как смееш да ми говориш така, мерзавецо! Анатема!

        - Ти си мерзавец! – не се предаваше Сорокин. Изрита попа в слабините и стовари библията върху главата му. – Мръсен доносник, жалка отрепка, парцалена марионетка!

        - Да не си посмял!

        - Плашиш ли ме, а, плашиш ли ме? Ще ме издадеш на твоите ченгета сигурно, ще им кажеш, че си разкрит, твар воняща!

        - Кой ти наговори тези дивотии, глупако? – измъкна през глава расото си отецът, захвърли го в ъгъла на стаята и се тръшна по бели гащи на стола. Босите му крака бяха вапцани с вакса до глезените. Нагоре  изглеждаше чист като молитва.

        - Значи е вярно – свали очилата си Сорокин. Дясната лупа беше спукана и се наложи да я залепи с безцветно тиксо. – Хайде сега кажи ми каква е разликата между вина и грях? Грешен ли си или си гузен?

        - Няма да ме разбереш – въздъхна тежко Григорий. – „...и нека, който се чувства безгрешен първи да хвърли камък по него...” – цитира несръчно библията той.

        - Писал ли си доноси?

        - Писал съм.                                                                                                      

        - Има ли пострадали хора заради теб?

        - Има.

        - Господ какво мисли по въпроса?

        - Няма Господ. Аз съм атомен физик и го знам съвсем сигурно.

        - Сериозно?

        - Това беше цената. Пратиха ме да уча във Франция.

        - Я гледай ти! – разсмя се налудничаво Сорокин, доколкото хриповете му можеха да минат за смях. Допи бутилката с водка мълчаливо, след което си тръгна без да се сбогува.

        Същата вечер намери чичо си проснат на пода в антрето на гарсониерата. Дясното му слепоочие все още кървеше, върху дланта на конвулсивно разтворената дясна ръка проблясваше пистолет. Чичо му беше левичар. Знаеха го ограничен кръг хора, защото умееше да пише еднакво добре и с двете ръце. Смяташе се за непогрешим, а ето как сбърка с попа! В неговия занаят гафовете се заплащаха скъпо. Бог да го прости, въпреки твърдението на отец Григорий, че той не съществува!  

                                

   

ДОМНИКА

 

        Месец след завръщането си Домника получи съобщение от просветното министерство да се яви през есента на приравнителни изпити. Беше позабравила езика, но с помощта на книгите бързо навакса. Четеше каквото донесе баща й от ведомствената библиотека. Двамата обядваха в стола на министерството, а за вечеря си купуваха готова храна от закусвалнята на ъгъла. Карджилов не продумваше за развода си с Таскова, Домника не питаше. Изчака поредния му ангажимент извън София и се качи на автобуса до родното село на Стей. Намери я на нивата. Бившата готвачка се изправи с отпуснати ръце и дълго оглежда госпожицата с вносен вид. „Нямаше да те позная на улицата – избърса с палец тя крайчеца на очите си. – Господ да те поживи!”. Не посмя да се здрависа истински, подаде само връхчето на малкия си пръст. Домника не помръдна. Подухна вятър, замириса остро на колендро; сигурно наблизо беше валяло. Откъм селото долетя лай на куче. Слънцето заседна за миг на хоризонта, после бавно започна да потъва. Лъчите му сякаш завиваха полето за лека нощ. Лъхна ужасяваща, безбрежна самота и Домника внезапно осъзна, че със Стей обитават различни светове и никой не е виновен. Прибра се в София с подаръка, който носеше от Джакарта. Захвърли го в коша с играчките.

        Избягваше упорито всяка мисъл за Индонезия. Когато я затвориха в онзи проклет хотел, съжаляваше единствено, че не успя да се сбогува с приятелките си от лицея. Едва в самолета усети колко несправедливо са постъпили с нея. Тя беше жабата, която трябва да си знае гьола. Разрида се без сълзи и скри разкривеното си лице зад перденцето на илюминатора. Не изпитваше капчица благодарност към господин Суджоджоно. Ненавиждаше страхливеца Корнел, който изчезна като призрак. Ще видят те! – закани се по детски Домника и разтърка с юмруче очите си. Изпсува на балийски и уплашена затисна устата си с длан.

        В крайна сметка просветните власти разрешиха на Домника да завърши основното си образование като частен ученик. Принуди се да ходи на уроци по математика, но в общи линии се справи сама. Признаха й два класа за една година. Не се наложи да кандидатства в Английската гимназия, постъпи направо в осми клас. Беше практика да спускат с парашут идващите от чужбина деца. Така най-сетне настигна връстниците си, част от които познаваше от детската градина. Денят й беше разпределен до секунда. Сутрин излизаше с баща си, изпращаше го до министерството и продължаваше към училището. Вечер всеки се прибираше различно, слушаха радио и си лягаха. В неделя Домника посещаваше католическата църква. Вземаше причастие и се изповядаше при викария – командирован свещеник от Краков, отговарял някога за полската диаспора в района на Сингапур. Досаждаше й с историите си за Малайзия. Цитираше постоянно писателя Самърсет Моъм, с когото се запознал в Куала Лумпур през войната.  Домника го изтрайваше търпеливо и за отмора се забиваше в някое кино. С изключение на неделите, в които имаше мач. Карджилов се беше пристрастил към футбола и по специално към отбора на „Левски”. На стадиона се държеше по-лошо от квартален хулиган. Люпеше семки, викаше, ругаеше и се караше с околните, сякаш от резултата зависеше бъдещето  на цивилизацията. След победа изглеждаше просветлен и доволен. Празнуваха в новооткрития ресторант „Берлин”. Карджилов пиеше бира със сиренце, а Домника похапваше тортичка. Разбираха се прекрасно. Отчуждението, натрупано за трите години раздяла, се топеше като бучка масло в тиган.

        Кариерата на Карджилов се развиваше по странен начин. Клюкарите в министерството го уволняваха поне веднъж седмично, но ето че ресорният му началник го покани за втори път да седне на служебната маса в столовата. Забърса слуховете с мокър парцал. „Знаеш ли защо си тук? – зададе той любимия си въпрос. И си отговори сам: - Тук си Карджилов, защото дъщеря ти свърши добра работа в Индонезия. Съветските другари са доволни” – изтри лъжицата си с края на покривката дебелакът и се нахвърли лакомо върху супата. „Моята дъщеря?” – забоде показалец в гърдите си Карджилов и се озърна дали няма друг зад него. „Твоята – кимна ресорният. – Сукарно е наш човек, разбираш ли, а католиците са слуги на папата, така да се каже, проводници на западното влияние, да им го начукам в калимявките. Ама след педофилския скандал дето им врътнахме, никой не ще да ги чуе, разбираш ли! – отмести супата той и придърпа пълнените чушки. –  Заминаваш за ГДР-то, сладур – намигна хитровато началникът. – Нали те произведохме пишман дипломат, ще помагаш там в търговското, те колегите са инструктирани. Да сте по-далеко от България с дъщеря ти!” – скочи като ощипан той и хукна да поздравява влизащия министър.

        Карджилов се прибра вкъщи размазан като доматено пюре. Отдавна нямаше вест от Корнел, но едва сега си изясни причината. Идеше му да се гръмне. Да си сложи главата на дръвника и да кълца, кълца, кълца с брадвата, докато стане на пихтия. На бюрото си в службата намери индонезийски вестник на английски със снимки на дъщеря му. Домника на яхтата „Santa Domnika”, Домника и Корнел пред хотела на остров Бали, Корнел с букет цветя зад оградата на лицея и Домника от другата страна, вдигнала засмяна гривната на ръката си. Заглавието на статията беше „Комунистическата Лолита”. По надолу се съобщаваше за освобождаването на Корнел от поста му в Католическата партия и внезапната смърт на стария господин Суджоджоно. Ужас! Съсипаха семейство, което ги прие със сърце и душа! Постъпиха като долнопробни помияри! От всичките страхове на Карджилов най-големият беше Комитета за държавна сигурност. Не се боеше от уволнение, притесняваше се да не го вербуват. Благодареше на Бога, че попада в графата „потенциален враг на народа” и това вероятно охлажда доверието им. Надяваше се да мине метър във време на ожесточена конфронтация и тотален шпионаж, който цинично наричаха „студена война”. Първият разговор с ресорния началник го уплаши жестоко. Не спа цяла нощ, смята, пресмята, стори му се хитър ход да не прибира веднага Домника в България, да изчака събитията да отшумят. Пък и шефът му не се славеше с особен ум, едва ли някой ще възложи точно на него подготовка на операция зад граница! Колко наивен е бил! Господи, Боже мой и ти света Дево Мария Закрилнице! Двамата с Домника бяха привлекли вниманието на прословутото КГБ, от което измъкване нямаше нито на този, нито на онзи свят! Затова ги пращаха в Берлин, Карджилов вече не се съмняваше, направо на фронтовата линия. Мамицата им мръсна!

        Пътуваха с Панония експрес. Уцелиха тъжен, мразовит ден, неподходящ за раздели и сбогувания. На гарата ги изпрати единствено чиновникът, който им донесе паспортите. Карджилов скочи, като видя, че не са дипломатически, но онзи го успокои:”По пътя ще ти обяснят всичко!”. Домника остана равнодушна към тревогите на баща си. Не й пукаше какви са паспортите, нито къде заминава. София без друго й се стори твърде провинциална след шумната, многолика Джакарта; времето в България сякаш не се движеше. Беше изкарала почти цял срок в английската гимназия. Учителите се отнасяха предпазливо с нея, защото нямаха информация откъде точно каца това птиче и как се позиционира сред множеството деца на големци? Въздъхнаха облекчено при вестта за нейното заминаване. Момичетата в класа я приеха възторжено, момчетата изглеждаха по-боязливи. Всъщност те бяха само трима и Домника въобще не си направи труда да ги запомни. В неделята преди отпътуването покани всички на кафе в ресторант „Берлин”. „Идваме тук понякога с баща ми, за да свикваме с духа на Германия – повдигна рамене тя пред удивените погледи на съучениците си. – Сервитьорите ме познават, естествено”.  Какви селяндури, Господи! Каква убийствена скука! Обеща да им изпрати картичка и да им пише редовно. Накрая ги разцелува служебно.

        Човекът, когото очакваха, се появи в Прага. Помоли Домника да му купи чай от вагон-ресторанта и докато тя си пробиваше път през навалицата, въведе Карджилов в ситуацията. Значи: той и дъщеря му разполагат с малък апартамент в съветската зона, близо до Bahnhof Friedrichstrasse. Двамата ще ползват едната стая и кухнята. В другата стая от време на време ще се срещат хора, които не ги интересуват. Желателно било дори да отсъстват. Да разглеждат града примерно. Карджилов има уредена работа в нашето търговско представителство, откъдето ще си получава заплатата. Дъщерята Домника ли беше?, бръкна под меката си шапка човекът и се почеса по темето. Значи за Домника сме осигурили католически колеж, подобен на онзи в Джакарта, за да продължи нагоре детето, нали, даваме път на младежта един вид. Намирал се в Британския сектор, което представлявало известно неудобство, обаче по Фрийдрихщрасе, по Инвалиденщрасе и си направо там. Всичко е тип-топ, няма да съжаляваш! – тупна онзи дружески Карджилов по рамото. Напусна внезапно спалното купе и тутакси се появи отново. „Ти мен виждал ли си ме?” – попита примижал с дясното око той. „Никога!” – преглътна смаян Карджилов. „Браво!” – кимна човекът и този път изчезна завинаги. Не дочака чая си.

        Берлин приличаше на врящия котел в ада. Вместо дяволи, около него подскачаха жизнерадостни американски селяндури във военни униформи, с по два шоколада във всяка ръка. Това беше действащата валута. Проститутка от улицата струваше шоколад, марципан и десетина бонбона; елитните добавяха в ценоразписа копринени чорапи. Руснаците изглеждаха по-дисциплинирани. Държаха войниците си залостени в казармите, а по улиците се мяркаха предимно старши офицери с бричове и лъснати до блясък ботуши. Френският сектор на практика вече не съществуваше, британците все още поддържаха реда в своята зона, но и те постепенно се изтегляха. За сметка на тях американците се увеличаваха. Берлинчани ги предпочитаха пред останалите окупатори заради щедростта им и откровената им любов към децата. Карджилов също се чувстваше по-спокоен в тяхно присъствие. Понякога придружаваше Домника с метрото до нейното училище в Британския сектор. Връщаше се пеша и на Фрийдрихщрасе разликата между дружелюбните, учтиви американци и надменните руснаци направо бодеше очите. Съветските войници бяха изключително мнителни. Случваше се да му губят часове с безсмислени разпити къде отива, откъде се връща, защо пребивава в Берлин и всякакви подобни простотии. Слава Богу дъщеря му се движеше със специален пропуск, който източногерманските власти презаверяваха на три месеца. Освен това се легитимираше с лична карта от католическия колеж.

        Иначе животът си течеше скучен и сив като водата в река Шпрее. Търговското представителство се състоеше от две стаи, секретарка и шишкав другар от работническо-селски произход, който се опитваше да залее германския пазар с български домати. Карджилов се явяваше нещо като супервайзер на тази дейност. Следеше шишкото да не краде много и му превеждаше при преговорите с никнещите като райграс фирми. Градът се съвземаше мъчително; силуетите на полуразрушените сгради напомняха картината с оцелелите бойци от  гвардията на Наполеон. Навсякъде щъкаха спекуланти. Източногерманската полиция ги преследваше безмилостно, но всъщност те движеха икономиката и методично укрепваха монопола си върху дефицитните стоки. Инструкциите от София категорично забраняваха сделки с подобни търговци, обаче други нямаше. След многобройни срещи и пазарлъци, шишкото се спря на възрастен евреин, оцелял през войната в подземията на Берлин. Човекът изглеждаше почтен. Беше регистрирал спедиторска фирма в американската зона, издаваше редовни документи и скоро от България потеглиха влакови композиции с пресни парникови зеленчуци за разглезената американска войска. Плащаха в долари, което се оценяваше високо от началството. Карджилов кротко обясни на разгневените другари от ГДР, че класовият враг си остава такъв, приятелството си е приятелство, а сиренето с пари! „България е толкова бедна, защо да не изсмучем част от богатствата на капиталистите? – правеше мили очи той пред чиновниците от Министерството на търговията. – Какво да вземем от вас, нека те финансират нашия растеж!”. Западен Берлин все пак не беше Западна Германия, управляваше се с особен статут от кмет и администрация под контрола на съюзниците, а след ембаргото и прословутия въздушен мост в края на петдесетте, нямаше изрична забрана за търговия на негова територия. Нали така! Така е, съгласяваха се неохотно хората, все пак България е родината на Георги Димитров, братя сте! Отговорни фактори размениха  мнения на по-високо ниво и в крайна сметка шишкото получи негласно разрешение да върти алъш-вериш в западната част на града.  Карджилов го прие като лична победа. Купи на дъщеря си нова чанта. Почерпи в офиса. Докато празнуваха излетя първият в света космонавт Юрий Гагарин, нанесе мощен удар на капитализма в световен мащаб, обиколи земята и кацна. Карджилов съвсем се разля. Напи се като моряк в отпуск. Показа на смаяната секретарка как се танцува леткис, сетне пя подпури от шлагерите на източногерманската звезда Манфред Круг. Усети се ден по-късно, когато намери на масата в кухнята поредните два билета за театър. Трябваше да освободят апартаментчето за вечерта. Правеха го поне веднъж седмично и вече знаеха наизуст репликите на Хелене Вайгел в „Майка Кураж” на Брехт. Домника  учеше уроците си в антракта или в някоя забутана кръчма след представлението. Прибираха се в полунощ. Колкото квартирата беше тяхна, толкова и представителството беше търговско! Дано поне евреинът се окаже истински!, почесваше се зад врата Карджилов, изпълнен с неясни подозрения. Все му се струваше, че го чу да говори по телефона на руски.

        Домника си харесваше училището. Този път попадна на директорка със смущаващо либерални възгледи за възпитанието на децата. Беше огромна американка от исландски произход, разхождаше невъзмутимо телесата си под монашеските одежди и откровено поощряваше сближаването между момчетата и момичетата през голямото междучасие. „След война трябва да се ражда! – боботеше като йерихонска тръба тя и оглеждаше насърчително питомците си. – Светът е обезкръвен!”. Учебните занимания се провеждаха отделно, разбира се; девическите паралелки ползваха стария корпус, пред който имаше ограден с плетена мрежа двор. Горният му край опираше в бивши казарми на SS подразделения. Там се помещаваха кабинетите на учителите и мъжките паралелки. Преподаваше се на английски, но извън класните стаи се говореше немски. Домника разбираше почти всичко. Помнеше значението на думите, натъпкани от нейния любим татко в детската й главица; губеше й се структурата на езика. Оставаше след часовете и наизустяваше цели пасажи с помощта на съученичките си. После заедно ходеха да се фръцкат в Американския сектор. Разхождаха наперено  плисираните си, къси полички и три-четвъртите бели чорапки по Prinzstrasse, кикотеха се на подвикванията и хвърляха предизвикателни погледи през рамо към ухилените до уши каубои. Британците не ги вълнуваха. Приличаха до един на скумрии, излезли от консерва.  

        Най-добрата приятелка на Домника се казваше Катрин  Енсмин. В колежанска униформа не се различаваше особено от останалите. Открои се едва когато се разболя и шофьорът на баща й дойде в училището да пита докъде са стигнали с материала? И дали ще бъде възможно госпожица Дом лично да запознае съученичката си с хода на учебния процес? „Имате предвид госпожица Карджилова навярно – разтърка очи директорката. - Предполагам, че не представлява проблем да върнете бедното дете вкъщи до вечерта?” – надвеси тя заплашително туловището си над шофьора. „Никакъв, мадам!” – дръпна се стреснат той. Настани Домника на задната седалка и подкара мерцедеса към Френския сектор. Стигнаха сравнително бързо до млада борова гора. Навлязоха в нея по частен път и паркираха в двора на разкошна ренесансова къща. Прозорците бяха строени като гвардейска рота между двата купола; към централния вход водеше раздиплено стълбище със симетрично разположени каменни вази. Спретната икономка въведе Домника в нещо като бална зала, окичена цялата с маслени портрети на предци. „Прадядото на Катрин – спря почтително тя пред смръщен чичко с проницателен поглед, прикриващ оплешивелия си лоб със сресана напред коса. – Георг Вилхелм Фридрих Хегел!”. „Нима!” – възкликна невинно Домника. Нямаше представа в какво се състои величието на прадядото, но сметна за учтиво да се изненада. Сетне тръгнаха по безкраен коридор с безброй врати. „Кабинета на господин Енсмин – вървеше напред икономката и чупеше почтително врат вляво и вдясно: - Библиотеката на господин Енсмин, билярдната на господин Енсмин...”. Накрая една от вратите се отвори и босоногата Катрин се хвърли да целува Домника. „О, Дом! – проплака тя. – Миличка, Дом, толкова исках да дойдеш!”.

        Катрин се оказа мило същество, преливащо от жизненост, въпреки многобройните си болести. Залепи се за Домника като гербова марка. Мъкнеше я неуморно по изложби, концерти, театрални премиери и студентски демонстрации, не пропускаше нито едно важно или маловажно събитие. Познаваше лично известните хора. Диригентът фон Караян беше близък приятел на семейството и гостуваше често в ренесансовата къща. Кметът на Западен Берлин Вили Бранд канеше редовно родителите й на своите тържества. Катрин шеташе безпроблемно между ъндерграунда и висшите кръгове, говореше с всички на „ти” и се радваше на всеобща симпатия. Представяше Домника по странен начин: ”Духовната ми сестра Дом, тя идва от Индонезия!”. Било и трудно да обяснява къде е България и защо точно България, пък и така звучало по-загадъчно. „Давай! – махаше с ръка Домника. – Без друго никой няма да ме запомни!”. Което не беше вярно. Помнеха я прекрасно. Девойките завистливо заглеждаха стегнатото й дупе; нахаканите пичове около Катрин се давеха като палета в дълбочините на тъмните й очи. „Какво ме зяпаш с тия два вира? – гордееше се с нея самата Катрин. – Идвай да посрещнем на летището братовчедката Гудрун и не поглеждай към гаджето й, че ще си забрави репликите!”.

        Братовчедката Гудрун се явяваше черната овца на рода Енсмин.  Следваше педагогика в малък провинциален университет, а през ваканциите помагаше доброволно в приютите за безпризорни на своя приятел Андреас. Беше крайна левичарка. Ненавиждаше богатите, включително собственото си семейство; наричаше полицаите „свине на властта” и публично призоваваше да бъдат избити до крак. Обличаше се в черно и се подстригваше късо. Предпочиташе кожени панталони и яке с много джобове, които й позволяваха да се включи без подготовка в поредния студентски бунт. Катрин я обожаваше. Изпълняваше с радост всяко нейно желание. Защитаваше я пред родителите си, които още не можеха да преглътнат опитите на Гудрун да продаде фамилната ферма за коне край Мюнхен и да дари парите на бедните. И все пак не успя да ги убеди, че не бива да оставят роднина на улицата. Господин Енсмин категорично забрани на икономката да подготвя стая за братовчедката и нареди на шофьора да не напуска района на ренесансовата къща. „Нали е комунистка! – размаха пръст на дъщеря си той. – Да се вози в трамвай!”. Катрин се разсърди жестоко. Закле се да не проговори повече на баща си и заплаши майка си, че ще излезе на квартира. „Какви буржоа! – оплака се на Домника тя. – Каква презряна класа!”.

        Гудрун не се развълнува особено от грубото отношение на вуйчо си. Без друго нямаше време за светски живот покрай множеството срещи с разбунтувани студенти и насроченият за вечерта протест. Този път врагът беше президентът на Съединените щати генерал Айзенхауер. Настояваха да изтегли войските си от Южна Корея и да спре политиката на „пълзящ империализъм”. „Защо не „крачещ”? – сви скептично устни господин Енсмин. – Или пък „подтичващ”?”. Катрин не го удостои с отговор. Хвана Домника за ръка и поривисто я поведе към двора, където ги очакваше шофьорът. Беше отстъпила пред настояването на госпожа Енсмин да не тръгват без придружител. Уволниха луксозната лимузина поради очевидното й пренебрежение към социалната справедливост и назначиха на нейно място смачкан фолксваген, на който Катрин се учеше да шофира. Студентските вълнения обикновено приключваха с вандалски бой. Шофьорът тържествено обеща на госпожата да евакуира момичетата преди неговата кулминация и задължителните за опазване на реда полицейски арести.

        Когато пристигнаха, приятелят на Гудрун тъкмо се качваше на трибуната. Хората го посрещнаха възторжено. Очевидно го познаваха, защото от предните редици започнаха да скандират фамилията му:”Баадер, Баадер!”. Андреас разтегна усмивка, вдигна ръка и разказа къс виц за президента Айзенхауер. Студентите пощуряха. Гудрун пъхна пръсти в устата и пронизително изсвири. Изглеждаше обсебена от гаджето си, не откъсваше очи от него. Следваше го по петите като кученце. Андреас имаше славата на красавец, на брутален плейбой и закрилник на бездомните. За да го създаде, Господ беше забъркал в хаванчето две части демагогия, по една част цинизъм и лустро, малко чар и доста харизма. Владееше тълпата с лекота. Изчака площада да утихне, след което представи новия оратор, „нашия индонезийски другар Корнел!”. Краката на Домника омекнаха като топено сирене. Дори не погледна към трибуната, достатъчно бе да чуе първите думи, оцветени с болезнено познатия акцент. „Индонезийският другар” приветства тълпата на немски, след което заклейми американското военно присъствие в Далечния изток. Отнякъде изникнаха две корейски деца, останали сираци след варварска бомбардировка на самолетите-убийци В-52. Андреас ги пое от Корнел, вдигна момиченцето на ръце, прегърна момченцето и обяви, че те са първите възпитаници на новото му сиропиталище за невръстни жертви на американските военолюбци. Студентите изпаднаха в делириум. Андреас наля допълнителен ентусиазъм със свит над главата юмрук и най-сетне слезе от сцената, заедно със своите гости. Гудрун тутакси скочи да ги посреща. Сби се с неколцина разгневени бунтари, докато си проправяше пътека, отнесе два-три юмрука, но в крайна сметка успя да увисне на врата на гаджето си. Зад гърба му надничаше Корнел, гушнал здраво децата. Кимна учтиво на момичетата. Здрависа се с шофьора на Катрин. После внезапно се схвана. Вратът му се накриви като кулата в Пиза. Обърна се бавно, притиснал с длан брадичката си. Навярно се боеше да не падне. Взря се в Домника, направо се завря в пазвата й, потърка чело и предпазливо попита:”Ти ли си?”. „Аз съм” – разсмя се притеснена тя. – Същата, две години по-късно!”.

        Карджилов беше разрешил на дъщеря си да преспи при своята съученичка в Западен Берлин, а Катрин излъга майка си, че Домника предпочела да се прибере вкъщи. Грижата за корейските деца пое Андреас. Гудрун използва многобройните си познанства, за да осигури превоз до Ванзее. Разчистиха нощта по всички правила на конспирацията. Натовариха Корнел и грейналата като електрическа крушка Домника в раздрънкан опел и ги отпратиха. „Да не каже на най-добрата си приятелка! – хилеше се заговорнически Катрин. – Направо ще я убия!”. Имаше представа как изглежда ресторанта на брега на езерото, където отидоха влюбените и завита през глава в леглото си, се опита да нарисува картинката. Позна приблизително. Управителят на заведението им предложи маса на верандата, с изглед към светлинките на плаващите по водата увеселителни корабчета. Поръчаха вино. Преди това се наложи Корнел да обяснява на сервитьора, че младата дама не е малолетна проститутка, а дъщеря на дипломат. Онзи, разбира се, не повярва. Посъветва ги да вземат стая със същата гледка в импровизираното хотелче на горния етаж. Домника веднага се съгласи. Помоли Корнел да не се разправя повече и тръгна напред по скърцащите дървени стълби. Келнерът сервилно ги последва с поръчката. Платиха му цяло състояние да ги остави на мира. Августовската вечер припадна топла и влажна; пълната луна постла килимче до другия край на света. Домника помнеше тази пътека от хотела на остров Бали. Знаеше, че някой ден ще тръгне отново по нея, прошепна в ухото на Корнел да не пали лампата и безшумно се съблече. Голото й тяло проблесна на лунната светлина, сякаш риба разклати гладката повърхност на езерото.

        Сутринта се прибраха в града с такси. Корнел слезе пред хотела, смачкана като фас. Беше подсмърчал в леглото цяла нощ. „Даде ми моминството си!” – клюмаше сломен той глава. „Какво съм ти дала? – уви се с чаршафа Домника и тръгна към банята. – Откъде ги намираш тези бабешки думи, човече? Все някой трябваше да свърши черната работа”. Изпитваше тотално разочарование; прехваленият, бленуваният в пансиона, обсъждан многократно с приятелките й секс се оказа болезнена и доста унизителна операция. „Но аз съм женен!” – захлупи се по очи Корнел. „Сериозно? – не успя да сдържи кикота си Домника. – Е, тъкмо ще знаеш какво изпускаш!”. Чудеше се дали този мекушав, лигав мъж е същият, когото боготвореше в Индонезия? До гуша й дойдоха безкрайните му истории за фалита на семейния бизнес  след смъртта на стария Суджоджоно, атаките срещу политическата му кариера, привличането му в редиците на някаква си филантропска фондация, пребиваването му в Корея в качеството на международен гарант на примирието между двете воюващи страни. Зарадва се на слънцето както никога досега. Не й се искаше да дава обяснения на любопитната като сврака Катрин и помоли шофьора на таксито да я откара до Руския сектор. Бяха във ваканция, не бързаше за никъде, една разходка щеше да й дойде добре! Забеляза тичащите по тротоарите хора още на Инвалиденщрасе, но след завоя към Фрийдрихщрасе те преляха в огромна тълпа. „Става нещо!” – навдигна се уплашена от задната седалка Домника. Шофьорът смъкна стъклото на прозореца и размени две-три думи с колегата си от съседния автомобил. „Руснаците строят някаква стена – сви рамене той, – не можем да минем нататък. Дотук сме, госпожице!”.