Майсторът на чай

18.12.2013 2

и други поетични състояния на Елена Диварова

Елена Диварова е родена  през 1963 г. в село Брестовица, живее в  Пловдив. Завършила е ПУ „П. Хилендарски”, специалност Българска филология. Автор е на три книги: „Луда капка дъжд” 1991, стихотворения; „Да погледнеш към себе си” 1999, литературна анкета; „Влакове” 2010, стихотворения. Участва в различни сборници и алманаси със стихотворения и литературна критика, има редица публикации в местния и централен печат, в Русия и Сърбия. Публикувала е преводи на съвременната руска литература. Член е на СБЖ, на Съюза на научните работници в България, секция Филологически науки, на Дружеството на писателите в Пловдив. От 2005 г. е редактор на вестник „Парекордзагани цайн” – издание на български и арменски език за Общоарменски благотворителен съюз „Парекордзаган” със седалище в Ню Йорк.

Поезията си тръгва

Повече няма да пиша стихотворения,
каза един поет,
в това бездуховно време.
Тогава поезията хвана теснолинейката
и потегли за гара Добринище.
До Пирин е съвсем близо,
помисли си тя философски.
А Родопите са безкрайни…

Чак вечерта пристигна,
пресече равното място
и тъкмо да влезе в тъмното
гористо тяло на планината,
от една механа и викнаха –
вино ли, или ракия?

Художникът – изкачване с глухарче

Художник се изкачва по Джамбаз тепе
и носи пред себе си глухарче.
Походката му следва щриха
на калдъръмената улица.
По раменете му танцува равновесие
от светлосини прави ъгли.

Художникът върви.
В ръката му – глухарче.
Държи го на нивото на очите си.
Кой кого?
А като имате пред вид, че духа вятър,
глухарчето в ръцете на човека
е двойно по-незащитено.

И двойно по-достъпно повторение
на очевидната непознаваема вселена.

Художникът
е на Джамбаз тепе.
Отваря дървена врата със лявата лъка,
защото в дясната държи идея.
Влиза в двор с лозница
и със римски кладенец.
Дарява кълбото от лъчи
на всички.
Една жена го взема.
В двора няма вятър.
Цветчето разпилява яснотата си.

***

Глухарчето –
човекът –
кълбо от радиуси,
предчувствие за безграничност.

Съчетаеми пространства,
планета
преди полет.

Държи ги
бледозеленият стрък,
ръката,
мисълта.

***

От дълбочини, които не разбирам,
от източни далечни гени,
измежду устремените ресници
извира този
поглед, съчетаем с хоризонта.

Синьо, високо синьо, 
ортодоксално сиво
в линията,
съединяваща
небето и морето.

И  улавям перо от гларус
да нарисувам погледа,
да нарисувам погледа.

Майсторът на чай

                                  На Йони,
                                 който приготви чай „Седемте ангели”

Зимният ден.
Само чиста надежда.
Всичко е бъдеще време –
децата покълват
в топлата стая
и нямат идея в какво ще пораснат.

Чайникът сяда на масата,
в него цъфтят светове.
Кой днес е майстор на чая?
Русо високо момче.

Ето, пак оживяват
танцуващи фигури
върху древната глина!
Пак съм там, на магарето,
аз съм магарето, аз съм Силен *
и загубих ума си от мъдрост.

Този танц, този танц продължава.
Чак до днес, чак до винаги –
рождества посред зима.

Да, Земята
като чаена чаша е топла и пълна.
Дом за хора в сърцето на ангел.
Децата покълват.

__________________

* Силен (мит.) – възпитателят на Дионисий, винаги пиян от мъдрост и жизнелюбие

Храстът
Изсъхнал храст, живота надживяващ.
В началото на лятото останал без листа.
Как никой на глава със теб не е излязъл,
не е достигнал птичето гнездо в сърцето ти,
преливащо от нежен писък,
цъфтящо от нелитнали крила.
Какъв си достолепен и огромен,
от живите по-жив,
от мъртвите по-скромен,
от сянката си малко по-висок
и толкова по-нисък от звездите.
Сега до тебе е приседнал Бог
и двамата за нещо се усмихвате.