През последните години в модерната наука все повече се утвърждава мнението, че в изграждането на древната, забележителната сама по себе си българска държавна традиция фундаменталната роля принадлежи не на славяните или на завареното население на Балканите от античната епоха (на първо място древните траки, обект на обстойно изложение в том І на „Българска национална история“), а преди всичко на древните българи. Тази основополагаща концепция е развита аргументирано още в първия том на „История на българите (От древността до края на ХVІ в.)” под редакцията на проф. Георги Бакалов (София, 2003) – издание, инициирано от Научния център за българска национална стратегия, своеобразното „ядро“ на възобновената по-късно Българска академия на науките и изкуствата /БАНИ/.

В съществуващите опити за цялостно изложение на българската история на древните българи (т.нар. прабългари) винаги е отделяно подобаващо място, въпреки едни или други идеологически постановки, пристрастия и предубеждения. Това е правено и се прави най-често под формата на въвеждащи глави или дялове в съответните книги или томове, посветени на Първото българско царство (VІІ-ХІ в.) като цяло или пък на т.нар. езическа епоха от неговото развитие (VІІ-ІХ в.). Така е в класическите трудове на акад. К. Иречек, акад. В. Златарски, проф. П. Мутафчиев и други автори, вкл. в том ІІ на многотомната история на България (София, 1981), в посочения по-горе том І на осемтомната „История на българите“ и други издания от края на ХХ – началото на ХХІ в.

Може отговорно да се заяви, че в настоящата нова по рода си история на българската нация на практика за първи път на древните българи, вкл.на създадените от тях държави в Източна Европа (прочутата „Стара Велика България“ на кан Кубрат, т.нар. Черна и Волжка България), се отделя самостоятелен том. И това съвсем не е преднамерен, самоцелен опит за изтъкване на древните българи за сметка на други етноси, участвали в българския етногенезис през Средните векове, нито на други народи и държави. Напротив, възприетият подход е следствие от обективния и в съществена степен новаторски прочит на познати, но и на малко известни, игнорирани или новооткрити исторически и археологически извори. Голяма част от тях за първи път са представени пред широката публика, при това на достъпен език и стил.

Настоящият том е дело на колектив от автори, които в своите текстове се спират на най-значимите проблеми от етногенезиса, ранната история на древните българи, „Старата Велика България“ и наследилите я средновековни държави в Източна Европа.

Независимо от едни или други различия предвид конкретни авторски виждания, които няма как да бъдат напълно избегнати, българският читател получава хомогенно, достатъчно мащабно и, не на последно място, модерно изложение върху тази изпъстрена със спорове, хипотези и дори спекулации, трудна проблематика – подробен, но и увлекателен „разказ“, съобразен с най-новите проучвания на наши и чужди изследователи. От друга страна, поместените тук текстове имат достатъчно ясно изразено собствено звучене, което ги прави, малко или много, самостоятелни студии или монографии на съответните автори, „вградени“ в общата тъкан на тома. По тази причина са неизбежни и някои повторения, особено на текстове от първостепенни исторически извори – основата, на която стъпват авторите при своите анализи и разсъждения по конкретни научни проблеми. В частите, написани от д-р Живко Войников, проф. Георги Атанасов, проф. Рашо Рашев, д-р Николай Хрисимов и д-р Георги Владимиров, са привлечени изключително много нови извороведски, езиковедски, археологически и исторически изследвания, част от които досега не са коментирани от българската наука. Ако пък по отношение на някои от тях това е правено, най-често е ставало инцидентно и във връзка с конкретни частнонаучни проблеми.

В първия раздел на представения тук том ІІ на „Българска национална история“ д-р Ж. Войников, автор на няколко новаторски проучвания за древните българи, дава разгърната панорама както на известни, така и на малко познати или игнорирани исторически извори. Въведеният изобилен материал дава възможност за нови интерпретации на сложната проблематика, отнасяща се към етногенезиса, прародината, разселванията и етнокултурната характеристика на древните българи, на техните взаимоотношения с други древни народи и култури. Всичко това несъмнено ще предизвика интереса на читателите, като провокира и мотивира специалистите в различни области за по-нататъшни проучвания.

Проф. Г. Атанасов дава една в значителна степен нова трактовка на изграждането, развитието и съдбата на „Старата Велика България“ и бележития неин владетел Кубрат. Новаторските моменти в представената от проф. Атанасов интерпретация на свой ред ще провокират наши и чужди специалисти за детайлно изследване и преоценка на събитията, личностите, територията, състава на населението, владетелските центрове и други проблеми, свързани с българската „степна империя“ в Северното Причерноморие. Видният български археолог проф. Р. Рашев, чиято трагична гибел през 2008 г. развълнува не само неговите колеги, но и цялата нация, представя мащабна картина на археологическите открития, свързани с Кубратова България. Поместеният тук авторски текст е по последната редакция на ръкописа на известната негова книга „Прабългарите през V-VІІ в.“, като с помощта на д-р Н. Хрисимов са извършени някои уточнения на обекти, географски данни и т.н. В частта, написана от Н. Хрисимов, тази „материя“ е доразвита с оглед на периода след гибелта на „Старата България“ в нейната основна територия. Направен е опит за „реставриране“ на практически непознатата история на т.нар. Черна България – от падането й под сюзеренитета на Хазарския каганат до началото на ХІ в. Време е да се осмисли историческата истина, че през Ранното средновековие заедно с българската държава на Балканите (Дунавска България) и онази на Волга е имало и трета българска държава в Северното Причерноморие – обстоятелство, което още веднъж ни убеждава в държавнотворческата енергия на българите.

Третият раздел на този том на „Българска национална история“ е посветен на Волжка България и нейното място в историята и цивилизацията на Източна Европа. Негов автор е д-р Георги Владимиров, утвърден изследовател на тази проблематика, чиито книги получиха висока оценка у нас и в чужбина. В структурата на раздела са поместени и две сравнително малки, обособени авторски части, написани от акад. Емил Александров (един от радетелите за написването на настоящия том), и от мен, Пл. Павлов. Общата редакция и подборът на илюстрациите са дело на д-р Г. Владимиров, благодарение на когото читателят ще придобие много нова, синтезирана информация за забележителната цивилизация на Волжка България, за съдбата на нейните жители и техните наследници в епохата на „Златна Орда“ и Казанското ханство.

За жалост, във времето, в което беше обмислян и създаван настоящия том, ни напуснаха нашите уважавани колеги и видни български учени проф. Рашо Рашев, акад. Емил Александров и проф. Георги Бакалов – един от инициаторите на тази многотомна поредица и неин отговорен редактор. Посвещавайки том ІІ на „Българска национална история“ на светлата им памет, оставаме с твърдата убеденост, че техният път на достойни учени ще бъде продължен от днешните и идните поколения изследователи на многовековната българска история.

Читателят ще се убеди сам, че книгата, която вече държи в ръцете си, е далече от претенцията да даде отговор на широката гама от въпроси, свързани с произхода, прародината, етногенезиса и развитието на древните българи, на изградените от тях обединения и държави в Източна Европа през средновековната епоха. Естествено е том ІІ на „Българска национална история“ да породи различни реакции, да се надяваме добронамерени и обективни, да провокира нови идеи, научни предизвикателства и дискусии. Такова е и съкровеното желание и творческо кредо, което обединява неговите създатели, редактори и издатели.