Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Багряна и Словения

12.02.2014

Откъс от новоизлязлата книга на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров

 

Франце Беук, Багряна, Йосип Видмар и Франце Стеле на мадридската "Пласа де торос". Снимката е направена от Зоран Мушич
 

1935. БАРСЕЛОНА

 

/откъс/

 

От 15 до 18 май се провежда конгресът на ПЕН в Барселона. В архива на ПЕН в Националната и университетска библиотека в Любляна са запазени документи от организацията по участието на словенската делегация, от които се разбира, че Изидор Цанкар се е готвел да пътува заедно със съпругата си. Те обаче не отиват в Испания, а вместо това Изо участва в събрание на трите югославски ПЕН-клуба на Блед. То е свикано, за да се решат последните финансови и организационни проблеми след „Дубровнишката одисея“, но е странно, че протича паралелно с барселонския форум, а освен това двама от основните организатори на конгреса от 1933 г. – Франце Стеле и Йосип Видмар – по същото време са в Испания. Любопитно е, че на тази среща е поканена да участва и Дора Габе, но тя учтиво отказва, извинявайки се с вече поети ангажименти.

Едно от най-силните и запомнящи се преживявания след края на конгреса, описано не само от Лиза, но и от други свидетели, е коридата в мадридската арена, на която тя присъства заедно с Франце Беук (1), Йосип Видмар и Франце Стеле.

Най-интересното е, че всеки от присъствалите оставя свое описание на видяното, без да споменава нито дума за другите. Тази тайна би била опазена неразгадана по-дълго, ако все пак не съществуваше снимка, доказваща, че всички те са гледали заедно една и съща незабравима корида. В Мадрид четиримата ненадейно срещат младия тогава художник Зоран Мушич (2) и той спонтанно се присъединява към тях. Заедно отиват на „Пласа де торос“, където именно Мушич прави общата им снимка.

Едно кратко отстъпление. Няколко дена преди това в Барселона председателят на българския ПЕН-клуб Александър Балабанов, професор по класическа филология, се запознава с подпредседателя на каталонския ПЕН Карлес Риба, също като него професор по гръцка филология и много известен поет. Двамата провеждат следния шеговит диалог:

„– Какво? – питам аз. Да отидем ли на бой с бикове?
– И ние не ходим там. То не е за поети и за нашите нерви…
– Но гледам тука между матадорите има големи слави: „безсмъртният матадор еди-кой си“, „великият матадор еди-кой си“, „гениалният матадор“…
– Знаете, и безсмъртието е относително…“ (3)

Така разсъждават двамата мъдри професори елинисти и се разбират прекрасно. Но не така мисли поетесата Багряна. Не така мисли и Франце Беук, според когото шансът да се отиде на корида си струва: „Веднъж и – никога повече“.

В книгата си „Лица“ Йосип Видмар коментира присъствието на Беук на ПЕН конгреса в Испания: „Същото му се случи и в Мадрид и Толедо, където ни развеждаха словенският художник Мушич, когото случайно срещнахме в Мадрид, и д-р Стеле, който, естествено, бе член на нашата ПЕН делегация на конгреса и ни води дори в „Прадо“ и по-късно в Толедо, там разгледахме някои платна на Ел Греко. (…) Тръгнахме през нощта от Мадрид към Бургос, където пристигнахме съвсем рано сутринта, но поради финансови проблеми не можах да разгледам прочутата катедрала, а вместо това продължих за Сан Себастиан и оттам – към границата. Тук някъде, доколкото си спомням, Стеле се отдели от нас, защото имаше намерение да отиде и до Париж. А Беук и аз се отправихме на изток.“ (4)
Цитираният спомен е твърде важен, защото, колкото на пръв поглед да изглежда общ и условен, в него Видмар уточнява подробности, спестени от Беук, както и от Багряна, която в малък син бележник (пазен в архива на НЛМ) телеграфно документира буквално същото. Единствената загадка е пътуват ли тя и Стеле заедно до Париж и ако пътуват, дали тръгват от Сан Себастиан, или от Марсилия. Безспорно е само, че двамата са в един и същи влак, както показва снимка от нейния личен архив, на гърба на която поетесата е поставила датата: „29 май 1935, Испания“.
Ето и някои конкретни детайли от записките ѝ. На 21 май преди Тарагона тя обядва с „Маринети, Кремьо, индийката от Бомбай, норвежеца…“; на 22 май разглежда разкопки от V век и римски гробници. Същия ден се запознава с Люк Дюртен. На 24 май е на път за Тарагона. На 26 май пътуват от Барселона за Мадрид. Посещението на музея „Прадо“ също е отразено твърде лаконично – изброени са имената на Тициан, Веронезе, Гоя и Веласкес с най-известните им картини. За залата на Гоя Багряна пише: „Гоя в черни бои, много мрачен, ужас“. Разглеждането на „Прадо“ продължава и на 27 май – Ван Дайк, отново Гоя: „разстрелването на французите, много кръв и ужасени лица“. Изобщо: „много зали, пълни с Гоя. Един автопортрет. Много интересен“. Следва голямата зала с Мурильо.
На 31 май Багряна е в Сан Себастиан. На 1 юни сутринта отбелязва разписанието на влака, който пристига в Париж в 20.30 ч.

Тръгвайки по следата, подсказана от Багряна в анкетата с проф. Ив. Сарандев, че в словенски вестник е публикувана нейна снимка от коридата, успяхме да издирим и самата статия. Тя се намира във в. „Словенец“ от 13 юли 1935, стр. 3, озаглавена е: „Писмо от Испания. От Мадрид до Валенсия“ и е подписана от Z. M. (Зоран Мушич). Най-отдолу под текста е поместена направената от него снимка с четиримата делегати на ПЕН-конгреса, с надпис: „Членовете на словенския ПЕН-клуб (от ляво на дясно: Франце Беук, българската поетеса Багряна, Йосип Видмар и д-р Фр. Стеле) след края на конгреса на ПЕН-клубовете в Барселона посетиха Мадрид. Снимката запечатва момент, когато те присъстват на корида на Пласа де Торос. (Снимка З. Мушич)“. Тук отново публикуваме тази знаменита фотография в много по-добро качество по нейния оригинал, предоставен ни от г-жа Мая Финжгар от люблянската Модерна галерия.
В разговора си със Сарандев Багряна споменава, че Мушич е направил поне още една снимка, на която е уловил само нея в момент на уплаха при вида на първия убит бик. Отпечатана била в испански вестник, който обаче засега ние не успяхме да издирим. Обръщаме внимание на този детайл, защото големият словенски художник по онова време все още и не подозира, че по-късно при много по-зловещи обстоятелства ще рисува предимно агонизиращи, изкривени от болка и отчаяние лица. През 1935 г. 26-годишният Мушич е в Мадрид, за да изучава платната на Гоя, но интересът му към обезобразеното лице, уви, няма да остане само плод на художествено подражание или въображение. Той наблюдава подобни гледки лично, докато от ноември 1944 г. до края на Втората световна война е в концлагера Дахау и ги превръща в постоянен обект на изображение. Днес те са сред най-емблематичните образи в цялото му творчество.

Наистина странно: колкото повече четиримата от снимката съзаклятнически премълчават преживяното заедно в Испания, толкова повече неочаквано намерени документи уплътняват картината. Така например в „българския“ (5) брой 19 на в. „Словенец“ от 24 януари 1937 г. писателят и преводач Мирко Яворник (6) се връща към един епизод отпреди две години, който, както личи, много силно се е запечатал в съзнанието му със своята изключителност. Описва го в импресията си „Спомен за Багряна“:

„Багряна, българската поетеса, е първият човек на изкуството, когото срещнах на живо, не в книгите. Знаех за нея от книгите, знаех, че дръзко, смело започва да открива на българите малкото словенско изкуство, че през последните години живее между Балкана и Триглав. Бях я виждал отдалеч при посещенията ѝ в Любляна; една вечер се вдъхновявахме от бързотечния блясък на нейния неспокоен живот.
Но това едва ли би имало някакво значение за когото и да било, ако при среща той не види в тази жена главното: поетесата. Ето защо стана много добре, че аз се запознах с нея извън всичко, което у дома би ни карало да изпитваме скептицизъм в погледа и преценките си.
Кимнахме си между другото в Генуа; толкова набързо, че стигна колкото да бъде задоволено любопитството на погледа. Първото ми впечатление не беше типичното, което стряска човек при „поетесите“: фалшива, отблъскваща, с потисната женственост и външна имитация на мъжественост. Не, Багряна е поетеса, тоест истинска жена.
След това прекарахме заедно една седмица в Барселона, общи пътища, едновременно откриване на малките прелести на големия град край морето с младите ни приятели, от които днес май почти никой не е сред живите.
Пътуване из Каталония, литературни четения, красота. Накрая дълга екскурзия по онзи приказен майски бряг. Тераси, пламенеещи от карамфили на вечерното слънце, бели манастирски дворове. Надзъртания през черния, набразден от дупки пиринейски бряг, на който цъфтеше южната пролет.
Дотогава страшно много мразех рецитациите, с които вечно с повод и без повод биват засрамвани децата. Онзи следобед още по-невъзможно ми се струваше да изтърпя някой лично да издекламира свое собствено стихотворение.
Седяхме под живописната ивица на високия бряг, гледайки как морето приближава и пенесто се разбива от скалите. Не зная морето мъжки или женски символ е; то винаги е нещо огромно, пред което си в състояние с часове да мълчиш.
Въпреки това Багряна започна полугласно да рецитира свое стихотворение от „Звезда на моряка“. Бавно, без резки амплитуди, простичко, както са прости големите истини. Петимата или шестимата, които бяхме около нея, на фона на западното шумене на Средиземно море слушахме този чужд език, неказващ нищо повече и нищо по-малко от морето под нас.

…по тях да направим една безкрайна пътека,
да стигнем небето, да стигнем чайките волни. (7)

Мисля, че е това. Може и да бе още по-красиво, но изразих всичко. Беше хубаво и същевременно неприятно: всяка дума потвърждаваше, че Багряна е онова, в което реално е толкова трудно да повярваш: поетеса, жена, човек, когото обичаме заради изкуството му.
Едно запознанство никога не ме е покорявало напълно; но запознанството с Багряна ме покори. За официалния празник написах този спомен, носещ може би полъха на старомодност, като признание и преклонение. Написах го от hommage (8) към Багряна и към литературата, която тя обогатява със своята сила.“

Едва ли някъде ще намерим нещо така искрено усетено и толкова разтърсващо разказано за присъствието на Багряна и нейния могъщ креативен дух…

 

-------------------------------------------------------------------- 

1. Франце Беук (словенски писател, преводач на „Под игото“ от Иван Вазов, издаден през 1938 г., както и автор на пътеписа „Десет дни в България“ (1939).
2. Зоран Мушич (1909-2005) – един от големите словенски художници, чиито творби се намират в най-престижните галерии и музеи по света. Награждаван многократно, през 1991 г. той става носител на Ордена на почетния легион в Париж.
3. Балабанов, Александър. Студии, статии, пътеписи, писма. София 1978, т. 2, стр. 576.
4. Vidmar, Josip. Obrazi. Ljubljana 1985, str. 526-528.
5. Брой, тематично посветен на България, българската история и култура, във връзка с подписания през януари 1937 г. в София Пакт за вечно приятелство с Югославия.
6. Мирко Яворник (1909-1986) – от 1935 г. главен редактор на вестник „Словенски дом“. След края на войната по политически причини емигрира отначало в Австрия и Италия, а след 1961 до смъртта си – в САЩ.
7. Авторът греши. Цитатът е от стихотворението „Моята песен“ от стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“.
8. Почит, уважение (фр.).
 
Повече за книгата "Багряна и Словения" вижте тук

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: