Първа стая не се различаваше от останалите, четири легла, четири шкафчета и бозав балатум. Болнична стая, в която двете влязоха и останаха прави необичайно дълго време до четвъртото, свободно легло. Приличаха си, окръглени, с очила, по скоро дебели лупи в еднакви рамки, които се взират навътре в страха и безпомощността. После зазвъня телефонът на късоподстриганата, тя се засуети и го затърси от чанта в чанта и от джоб в джоб, повтярайки като мантра: “Денче, бабунка сигурно ни се обажда”. Денчето не трепна и не помръдна, а когато звънът внезапно секна, късоподстриганата вече се бе изпотила и затова съблече горната си дреха, обра потта от лицето си с длани и се обърна към другата: “Искаш ли да се изпишкаш, да облечем пижамката и да си легнеш? Кажи, искаш ли, миличката?” 

Въпросите увиснаха като неприятна миризма във въздуха. Една от жените, най-възрастната в стаята, остави вестника с кръстословицата, стана и отвори прозореца.

“Не е лошо да се проветри”, продума сякаш на себе си другата, от Червен бряг, която през цялото време лежеше завита почти през глава.

“Хайде сега да се изпишкаш и после като затворим прозореца, ще облечем пижамката”, подхвана отново темата си късоподстриганата и гальовно се зае да побутва Денчето към тоалетната, сякаш за да скъси разстоянието от два метра и половина. “Единият й крак се скъсява, милата ми дъщеричка, хич не й се ходи, много се е размързеливила. Но няма да се даваме, нали Денче?”

“На колко години е момичето?”, от немайкъде полюбопитства жената от третото заето легло. Дори не вдигна глава. Само тя не бе облечена в болнични дрехи. Седеше с кръстосани крака и отворена книга в скута си, обгърната от някакво напрегнато отстранение, и създаваше впечатление, че всеки миг ще хлопне кориците, ще пъхне томчето в зелената чанта до себе си, ще измъкне изпод леглото зелените си боти, ще ги обуе и ще напусне стаята.

“Денчето ли на колко години е?”, преформулира въпроса късоподстриганата, колкото да се подхване и продължи разговора. “На 24 е и само по болници си я развеждам. Дано тук да ни помогнат. Никой не може да разбере защо десният й крак се скъсява. То само това ни беше ексикът, ама като дойде – не пита.”

“Трудно ще ви бъде да спите двете в едно легло”, отбеляза възрастната. “Да затварям ли вече прозореца?”

“Няма, няма, ние сме си свикнали двенките”, засмя се обичливо късоподстриганата и влезе в тоалетната при дъщеря си. Изведе я за ръка, настани я да седне на леглото и започна да я преоблича внимателно и същевременно трескаво да рови от торба в торба. Жестовете и движенията й сякаш прескачаха и се превъртаха от много бавни на много бързи обороти, като заедно с това не спираше да говори ту на дъщеря си, ту на жените в стаята, приличаше на четиритактова машина за производство и преработка на неврастения.

“Хайде сега вдигай ръчичката, Денче, е, няма я бабунка да помага. В къщи майка ми много се занимава с нея, аз съм на работа по цял ден, ама откакто получи инсулт още по-трудно ни е. А, браво, справихме се с горнището, давай да сваляме полата и да обуваме долнището. Чакай първо да ти развържа връзките на маратонките. Сега е кротка, защото пие бая силни лекарства, ама докато ни ги изпишат баш тия, всичко изпотроши в гарсониерата. Нали, пакостнице мамина? А кой ще го купува, с какви пари, Денчето не ще и да знае като я хванат бесните. Моят работодател ни помогна, намерихме добри доктори, та ни обърнаха внимание, сега и тук той ни уреди, белким се разбере защо й се скъсява крачето. Айде, краче, влизай в пижамата! Много ми е добър работодателят, и голямо доверие ми има, само на мен дава ключовете от офисите. Той един, дето ме кандардисваше да се женим, ама старчок, за нищо не става, като се наяде и напие в къщи, току ми вика: “Давай да го оберем тоя твоя чорбаджия и да заминаваме за Швеция!” Избягал навремето в Швеция, там се пенсионирал и се прибрал жена да си търси. Ама много стиснат, скръндза, та скръндза. Айде сега да си легнеш, Денче, мама да оправи багажа, че да не дойде визитацията и да ни се карат. Я, бабунка банани ни е сложила, яде ли ти се банан? Иска ли някой банани? Много мързеливи били шведците и нечистоплътни, хич не се къпели, такива ги разправя. Ма той същият, само яде и пие, едва го изгоних накрая. Аз ще я оставя Денчето да си почива и ще отскоча да купя вестници отдолу. Някой иска ли кафе? Тук в шкафчета съм прибрала солети, бисквити, ако ви се яде, вземайте си. Я вече да затварям тоя прозорец, хубавичко се проветри, а? Чудя се дали тука ще ги имат всички вестници, “Нов попфолк” ще го намеря ли, няма ли? Там ми публикуваха едно стихотворение, аз съм поетеса, пратила съм им и друго, “Тигрица”, защото по китайския хороскоп съм тигър, тигрица значи, ама кога ще го печатат знам ли…

Тя тръгна към прозореца, но внезапно спря по средата на стаята, обра потта от лицето си с длани, приглади косата си, намести дебелите си очила и започна да рецитира:

 

На земната арена ще играя

ролята на истинска тигрица,

защото знам, че тук е Рая

и бог ми праща бяла птица.

 

Тя е символ свят на любовта,

Носи топъл лъч от нежността,

Тя е слънце в моята душа,

Сееща в плътта ми лудостта.

 

Стига с тез съдбовни земетръси,

Нека обич звездна се поръси

И с прашец от слънчеви лъчи

Любовта от ласки страстно да звучи.

 

Никой не разбра дали това е краят, защото в първа стая нахлу цяла кохорта лекари, разкопчаните им престилки затрептяха като бели птици и за миг се възцари трептяща тишина. Като в рая.

 

 

 

Стефчо бил нарекъл кученцето си Рей, на Рей Чарлс. То е сляпо, той е клошар. Седя в някакво префърцунено кафене, пия мартини с много лед и чакам да се появи. Идвал през петък, към пет, и присядал за половин час на тротоара, близо до Насо. Насо също е клошар, но по душа. Инак всяка заран поема дълбоко въздух, за да задържи главата си над водата и тоя ден, и следващия. Продава вестници на една от най-големите сергии в центъра и надали тежи повече от петдесет кила. Изтупан е в скъпарските старомодни дрехи на покойния си баща, които са с два размера по-големи, но трябва да се износят. Само аз си останах музикант, останах си в пътя, както е модно да се казва напоследък, и кой знае защо и как из мен току плъзват тънките като змийски езичета угризения, че съм ги ограбил, че съм взел тяхното. Съученици сме от музикалното, бяхме повече от съученици: събратя, съмишленици, съмечтатели в оная дивашка машина. Тримата можехме да изсвирим всяко парче на всякакви инструменти и кълна се, че не беше в друг живот, в този беше. Инак официално с Насо го раздавахме валдхорнисти, Стефчо дънеше на туба, макар да бе доста ситен и един господ знае откъде го помпаше тоя въздух.

Защо си го спомням, докато отливам по глътка мартини в свитото си на буца гърло ли? Ами защото един ден буквално се спънах в Насо, в гласа му по-точно, него, ужас-неужас, изобщо не го познах. Минавал съм хиляда пъти покрай сергията му, но тоя път го чух, обсъждаше скапаните новини надълго и нашироко с някаква достопочтена леля, дискусия да го наречем, като тези по спирки и кафенета. Е, аз обикновено се отстранявам от цялата тъпа всезнайковщина със слушалките, имам си музички за всяко време и място и по улиците се старая да ходя глух и сляп, с двата крака съм си в джаза. Но какво стана тогава, май батерията ми беше издишала, та свалих слушалките и чух гласа на Насо. Насо Майчин, така бе прочут в онова музикално, военното, до гарнизонния арест в “Младост”, хич и не помня кога го закриха. То едва си спомняме кога нас животът ни закри и попиля, един по един, искрено и лично, като в клишето, та какво ме интересува някакво си тъпо даскало. Трябва да е било към деветдесет и втора-трета… Ние завършихме през осемдесет и осма и уж да минем метър с казармата, а го откарахме почти по три години в духовите оркестри, само Насо Майчин отърва кожата. Майчето му, другарката Стефанка Стайчева, както си бе обичайният ред, го измъкна, изкара му болнична тапия и го набута в консерваторията. После излиза, че тъкмо тия нейни връзкарски маневри, абсолютния й специалитет така да се каже, заради който лепнаха и прякора на Насо, са й се върнали не тъпкано, а претъпкано.

Невъзможно ми е да карам подред. От деня, в който открих Насо, пристегнал с як колан широкия кашмирен панталон на баща си посред лято, направо съм изваден от обувките. Втренчих се в него и тръпки ме побиха. Стоя си на два метра и чакам да се изприкажат с лелята. Накрая не издържах и се вклиних:

- Насо Майчин, това ти ли си?

- Миташки – изрече го тихо, като вцепенен. После, още недоизвърнат с лице към мен, присви уста и засвирука онова супердрезгаво от тъга парче на Били Холидей. „Бог да благослови детето”.

- Хиляда пъти съм минавал оттук, Насо, не е истина, че те виждам!

- Щото не сваляш черните цайси, баровец го раздаваш – рече ми и мазно се обърна към лелята. – Надявам се да продължим друг път нашия разговор, госпожо Топалова.

- Да не си падаш по нови майчета, бе Насо Майчин – изкикотих се в ухото му, докато го давех в мечешката си прегръдка. Кожа и кости бе станал, исках ли да го строша, щях.

- Ей, Миташки, Миташки… - и се разхлипа преди да потрети името ми.

- Затваряй сергията и да ходим да ядем и да пием, преди и аз да съм се разциврил.

- Ти още свириш, нали, копеленце – рече Насо някак гузно.

- Нали за това съм учил. А Стефчо? Виждал ли си го, чувал ли си го, той къде се дена? Помниш ли какво правеше с акордеона, сгъваше го и го разгъваше като носна кърпа, да му се неначудиш на пича дребен…

Насо се обърна с гръб и заприбира вестниците. Тялото му потръпваше, издаваха го широките дрехи, сетих се, че продължава мълком да хлипа.

- Ей, Насо, да ти помогна да приберем по-бързо дисагите, а?

- По-добре иди отсреща в кафенето, то е таман за баровци като теб, а аз до двайсетина минути ще дойда – изрече го на пресекулки и все така гърбом.

- Да не изчезнеш за още двайсет години, бе човек? Сядам и те държа под око, да знаеш.

 

Насо дойде и направо се развилняхме като в даскало. Като начало здравата се натряскахме, от кеф и от нищо, по два големи абсолюта на голо и бяхме готови. Лигня до откат, взехме да рапираме и едни от съседната маса направо дигнаха гълъбите заради нас.

- Майчин, помниш ли, че на нас тримата ни викаха “Бермудският триъгълник”?

- Е, как – разкикоти се като невменяем Насо. После изведнъж скочи и по-изправен и от тояга изрецитира следното: “Бермудския триъгълник е географска зона в Атлантическия океан, описвана най-често като района, разположен между три мислени прави, свързаващи Флорида, Бермудските острови и Пуерто Рико. Според различни източници границите на зоната варират по размер и по форма. Районът е известен с мистичните изчезвания на морски и въздушни съдове. В научните среди са направени опити за обяснение на явленията, които са се случили в зоната на Бермудския триъгълник и които причиняват изчезването на морски и въздушни съдове. Съществуват няколко основни научни хипотези. Едната от тях е свързана с географските характеристики на района, където се срещат студеното Лабрадорско и топлото Гълфстриймско течение, като менят често своята скорост и местоположение. Това създава нерегулируеми вихри и чести мъгли, които притежават значителна сила и затрудняват движението на съдовете.”

- Леле, откъде я изкопа тая слонска памет?

- Какво, не помниш ли как зубкахме отгоре на всичкото – попита и се свлече на стола.

- Ти зубкаше, щото Фани те искаше съвършен. Ние си бяхме прости духачи. Я давай да се местим оттук, преди да са ни изхвърлили с ритници. Айде ела у нас да се наприказваме. Маца ще ни изтърпи всякакви.

- Коя Маца?

- Маца е мацката ми, живеем заедно.

- Познавам ли я?

- Не, но е бойна. От десет години си дружим и ми е свикнала.

- Не ща.

- И защо?

- Превърнал съм се окончателно в студеното Лабрадорско течение. Смразявам мистично всичко, покрай което се разплискам.

- О, я стига сектанщини! Не говори така, братче, моля те. Маца даже ще ти се зарадва, знаеш ли колко съм й разправял за нас тримата?

- Чуй ме, Миташки, не мога да си позволя да се размекна и да изляза от ритъма. Дай да седнем и да хапнем в произволна кръчма.

- Абе ти да не си се записал вярно в някоя секта? При вашите ли живееш още?

- Господин и госпожа Васил и Фани Стайчеви умряха. А аз, тяхната креатура, само крея. Всяка заран поемам дълбоко въздух, за да задържа главата си над водата и тоя ден, и следващия.

- Стига бе, човек! Съвземи се!

 

Насо влязъл в консерваторията, специалност “Валдхорна” и както вече стана дума, пробутан от майка. Майчето му беше същински уникум, поне трийсетина години по-млада от баща му, дългогодишен хорист в операта. Готина, висока, възпълна мадама, тежък бюст, руси къдрици и сини очи, класика в жанра. Беше отписала стария и се бе съсредоточила върху Насо с цялата си възможна власт. Работеше и голяма началничка в Министерството на просветата, та силата й ставаше двойна в ония връзкарски времена. И аз съм лапал попарата на организационния й устрем, но отстрани е друго, даже приятно. През събота и неделя със Стефчо гостувахме у тях, добри гощавки, културен живот, мъкнеше ни по театри, по концерти, по излети из Витоша и Рила, велико дундуркане падаше. Бащата на Насо пътуваше по турнета с операта, носеше разни засукани западни нещица, абе атмосферата у тях, откъдето и да го погледнеш, си беше тежкарска и готина. Но най-готиното бе, че живееха в стара наследствена къща, те на втория етаж, една леля на първия, и можехме да свирим като отвързани, няма хър-мър, съседски простотии и сръдни. Мале как забивахме тримата, същински Бермудски триъгълник, всичко и всеки можехме да удавим в музиката си. Случеше ли се бащата на Насо да си е вкъщи и да е в настроение, то купонът ставаше тотален. Чичо Васил се възземаше до солист на вселената, отваряше онова ми ти гърло и Бийтълс ли не щеш, Пинк Флойд ли, Армстрог, Били Холидей ли, той ни светна за голямото – и накрая, за да му направим кефа, му отпускахме и една-две Вердиеви арии.

Сигурно от него Насо Майчин се бе възпламенил по оперното пеене, та в консерваторията все гледал да си омеша шапката с певиците. И не щеш ли се натресъл на някаква амбициозна мадама от плевенските села, искала да става втората Гена Димитрова. Влюбил се до уши и оттатък, и естествено я завел у тях, един вид да я представи на семейството. Семейството настръхнало, меко казано – хора изискани, с маниер и обноски и синчето им златно им тропва каката на масата, първо десетина години по-стара от него, второ – абсолютна простакеса. Но не й пука, нанесла се да живее у тях, сутрин лениво се излюпват с любимия, сядат в трапезарията и чакат някой, в частност другарката госпожа Фани Стайчева, да им сервира закуска. Започнало се със скандали, но тия битови сценки били само прелюдията. През деветдесета дошли гладните революционни времена, в операта – тесла, и чичо Васил го изтряскал инсултът, ама много яко. Настъпило голямо озорване с мангизите. Чичо Васил се залежал в скованата си безмълвност, Насо се залежал в телесата на певицата, а Фани Стайчева се изнервила на ента степен поради безсилието да изтръгне поне един от двамата обратно в живота. Преобразила се в още по-многорък Шива, тичала на работа, давала уроци, лекувала декубитусите на мъжа си, като пътьом се опитвала да му уреди и пенсия по болест в оня незапомнен хаос, обгрижвала и синчето си барабар с натрапницата, и или мълчала намусено, или крещяла, без средно положение…

- Сега ми е мъчно за нея, Миташки, но тогава я мразех.

- Е защо не се изнесохте с твойта мадама?

- Това и направихме, изнесохме се радикално. Руми намери връзки и уреди бачкане на някакъв шведски кораб. Не казвах на майчето до последно. Бях си повярвал, че съм мъж и сам ще се оправя. Продадох на безценица всичките фамилни бижута, абе да си го кажа направо окрадох нашите, но трябваше да се плащат визи, комисионна на тоя, дето е уредил цялата далавера, билети да се купуват, пък и някой долар да имаме с Руми в началото. Фани ме пипна на стълбите, когато свалях куфарите на баща ми от тавана. Нямаше как, признах си, но само за пътуването.

- Развика ли ти се здраво?

- Не, Миташки. По-кофти ме изработи. Втренчи се в мен с най-стъкления си поглед и каза: “Мислех си, че от теб ще излезе нещо”. После се извърна, заслиза вървено и царствено, вмъкна се в стаята на баща ми и заключи вратата отвътре. Сякаш ми заключи всички врати под носа.

- А вие с мадамата заминахте ли все пак за Швеция?

- Заминахме, но друг път ще ти разправям за Швеция и за мадамата, сега нямам сили.

 

Бяхме прекосили парка и вървяхме по “Иван Асен”, когато почувствахме зверски глад. Плюс това бяхме и окончателно изтрезнели. Намерихме из преките някаква кръчма с чудното име “Нектар и амброзия”, седнахме и си поръчахме две тройки кюфтета с гарнитура. Позвъних на Маца да я информирам за Насо и за местонахожданието ни, а тя адски се изкефи и ми заръча да не прекалявам нито с нектара, нито с амброзията. С кюфтаците можело. Маца е съкровище, моето съкровище в частност и на всички луди в психиатрията на Александровска. Казах й, че я обичам и да спи спокойно. После в нервно мълчание дочакахме порциите. Чак след второто кюфте влязохме отново във форма и си проговорихме.

- А ти как се измъкна от цялата свинщина? – и Насо ме погледна в упор с ония сини стъклени очи, наследени от госпожа Фани Стайчева.

- Защо мислиш, че съм се измъкнал?

- Свириш. Нали продължаваш да свириш?

- Маца ме спаси.

- Имате ли деца?

- Не.

- А аз не знам имам ли, нямам ли.

- Как така бе, пич – изхълцах и мръвката ми заседна в гърлото. За малко да пукна от удивление.

- Първата година с Руми изкарахме направо суперски, и на шведския студ му свикнахме. Бачкане без почивка, но и кеф – аз и момчетата дъним само готини парчета, евъргрийнчета, тук таме по някоя абба да уважим домакините, изкарвах и солово по нещичко на пианото, е без много импровизации. Руми излиза с едно черно рокле на пайети, да се чудиш как се напъхваше вътре, изрови го от един битак, малко го попреправи, и нали марковото си е марково, хем я поприбираше, хем по-сочна я правеше, събере очите на старчоците и запее. Проста беше, но имаше глас, признава й се. Хубава програма си направихме, позамогнахме се и любов, Миташки, голяма любов, не можех да й се наситя. Но на нея взе да й писва, почна да се цупи, време ни било да се устроим като нормалните хора и прочие приказки. И тогава се появи оня германец, нали ги знаеш богатите дърти западняци, започна се с импресарски примамки, премина се към подаръчета и тя взе да излиза с него. Питам я: “Къде ходите, на какъв език си говорите като едва сричаш на английски?” А тя: “На мен силата ми е в пеенето, а не в говоренето, не си ли го разбрал още? Време ти е да пораснеш!” Колкото повече ми го натякваше, толкова повече полудявах и един ден така ми прекипя, че реших да си събера партакешите и да си тръгна и направо й го изкрещях. А тя се хили невъзмутимо насреща ми и вика: “Аз ще си тръгна, защото съм бременна и Курт не иска да се пъна да пея всяка вечер. Трябва да си почивам повече.” “И на кой език ти го каза Курт, та го разбра, пачавро плевенска?” “На езика на любовта”. “А ако детето е мое?” хващам се като удавник за сламка. “Твое, негово, ще се роди в Германия! На трийсе и две съм и това може да е последният ми влак, дечко. Няма да го изпусна.” Тия нейни думи и досега ми бучат в ушите, Миташки, бучат ми с все плевенското й мекане барабар.

- И тя верно ли дигна гълъбите с дъртака?

- Вдигна ги, а аз останах в оня шибан шведски студ още три години. Кърках здраво, свирех и събирах мангизи. Сам-самичък.

- А детето какво, роди ли се?

- Сам-самичък ти казвам, ни вест, ни кост от селянката. От никого. Към края на деветдесет и пета реших да си се прибера, а едни наши музикантчета тъкмо бяха дошли и ми викат: “Какво ще правиш в България, бе, ще измреш от глад, стой си тука на сигурното, устроил си се вече, свикнал си.” Но откачах, откачах и за да не откача окончателно си опаковах куфарите.

- Слушай Насо, трябва да те запозная с Маца, тя е психиатър, ще поговори с теб, ще ти помогне.

- Миташки, приятелю, просто не сме се виждали от двайсет и кусур години, затова ме пипна логореята. Инак ти благодаря, но аз преджапах сам из най-говняното, из бермудския триъгълник преджапах, схващаш ли?

- Защо продаваш вестници тогава, бе копеле виртуозно, защо не свириш?

- Музиката ме напусна, това е.

- Невъзможно, не ми разправяй врели-некипели– някаква пачавра те е напуснала, не музиката, чу ли? Искаш ли да пием по водка?

- Не, не, всичко си е на шест. На шест – повтори шепнешком Насо и се сви в себе си. Викнах за сметката и се загледах в сухия си, сякаш смръзнал се в слаботелесността си приятел, мъчех се да го сдвоя с онова русоляво, възпълно и вечно раздрусвано от хиперактивността си като от земетресение момче, което надуваше бузи редом с мен, Насо Майчин. Майчетата му, Фани, Руми и баба им трънкина, му бяха таковали майката. Разделихме си сметката по негово настояване и тръгнахме обратно по “Иван Асен”.

- От няколко години редовно ходя на опера – ни в клин, ни в ръкав изтърси Насо, докато пресичахме на прибежки “Цариградско шосе”, за да влезем в парка.

- Кой освен теб живее сега в къщата?

- Някакви новобогаташи. Продадох им я и си оставих само тавана, направил съм си го като студио, влиза се отзад, от слугинския вход. Какъв зор беше само, докато качим пианото.

- Значи свириш?

- Музиката ме напусна, нали ти казах.

- Не ми разправяй, че пианото ти служи само за мебел.

- Не, не, другояче е. Служи ми за котва, абе нещо неотместимо, в което да се познавам. Било е на баба ми, на баща ми, мое, значи не съм съвсем отникъде и заникъде. Не знам как да ти го обясня.

- Споко, схванах, не съм най-тъпото копче.

- Ето, Стефчо е клошар, изпаднал е на ента степен, понякога се питам дали е и с всичкия си, а музиката си е още в него.

- Откъде знаеш?

- Идва през петък и с кучето си сядат на десетина метра от сергията, чакат ме да прибера и отиваме в един запустял вътрешен двор наблизо. Купувам им по малко ядене. Като подложат, Стефчо запява, гласът му е одрезгавял, но пее. Кучето като дете подскача около него, гали се, ближе му ръцете, лицето, а като се умори, сгушва се в скута му. Стъмни ли се, той го взема на ръце, тръгваме към къщи и се промъкваме като крадци горе при мен, за да може Стефчо да се изкъпе.

- Това вече не го вярвам!

 

Към пет и половина си поръчах второ мартини, дойде Насо, викнах едно и за него и зачакахме. По едно време ни гепи съклетът.

- Абе, Майчин, ти да не ме връзваш нещо, истина ли е това за Стефчо и кьоравото му кутре?

- Не говори така, нещо се е случило. Предчувствам го. Хайде да платим и да идем да го потърсим.

- И къде точно, като София е пълна с клошари?

- Сам ще ида – натопорчи се Насо.

- Няма. Наумил съм си днеска да видя Стефчо и това е, тръгвам с тебе.

Взе да мръква и се качихме на трамвая до “Журналист”, бояхме се да не закъснеем, стегнаха ни някакви нерви. Насо Майчин ми заразправя одисеите на Стефчо. Още в казармата пощръклял, напивал се и се пльоскал в насипно състояние където му падне, дънел се в свирнята и си просел карцери.Тогава баща му, железният полковник от Дупница, се видял в чудо, омекнал и се принудил да охлаби каишката на синчето си, взел да го мести от армия в армия само мир да има. След казармата Стефчо се кротнал за малко в семейното огнище, но го връхлетял устремът на размирното време и той се хвърлил в хаоса, дори станал един от предводителите на дупнишките барикади. После някак се омешал с певачките и мутрите, взел да се друса и какъвто е ситен, съвсем се заразпадал. Полковникът го набутал в комуна и уж оттам излязъл чист и излекуван, даже правел планове да кандидатства в музикалния институт в Пловдив, та затова се и хванал да свири по кръчми. Появила се обаче някаква дивна сръбкиня и Стефчо се оженил за нея, един вид да я спаси от войната и сам да се спаси. Но нещо не им се получило в Дупница, тясно местенце за голямата им любов, полковникът все им опявал и ги нервел, та се преместили в София, наели си гарсониерка в „Люлин”, но общоизвестен факт е, че точно там е ситуирано царството на пороците, сръбкинята хубава, Стефчо хлабав и дилърите веднагически ги подушили. Тогава окончателно го гепила пропадалката и вече нямало пускане.

Стигнахме „Журналист”. В унилата градинка на площадчето имаше всякакъв народ, пенсионери, насядали по пейките, няколко майчета, налапали отегчени цигари и подвикващи нервно на дечурлигата си и трима възлегнали се на тревата вонливци, които шумно се разправяха и си подаваха една бутилка от ръка на ръка. Около тях се мотаеха и разни проскубани песове.

- Да не е някой от тия?

- Не е. Чакай да поседнем за малко, да ги огледам, но не е.

Бяха неразличими в свечеряването, омотани в дрипи, беззъби и брадясали човешки отломки, направо все да ми призлява. Знам от Маца, че и нещастието е заразно. А тия сигурно въдеха и бълхи. Насо пръв се сети, присви уста и изсвири „Бог да благослови детето”.

- Тия са кьор кютюк отрязани, и сред тях да е, няма да те чуе.

- Давай да вървим до чешмичката на “Вишнева”. Но преди това си опаковай джаджите.

- Какво да си опаковам?

- Разкарай си слушалките от ушите, прибери айпода в някой джоб и да вървим – заприпира ме Насо. – Даже пак ще вземем трамвай за една спирка.

 

Видяхме групата още от прозорците на трамвая, седяха в кръг около едного, утробно свит и проснат по средата. Лежеше като захвърлен. Даже ми се стори, че и двамата с Насо се поколебахме за миг дали да слезем. Хем ни гепи шубето, хем ни и досрамя един от друг.

Малката къщичка с островърх покрив, балконче, дървен обков и дървени капаци на прозорците също стърчеше, притаена в тъмното като нас. Излъсканият метал на релсите в двете посоки проблясваше подобно на нож, не, на четири ножа. И всеки от онова диво сборище отсреща можеше да се надигне и да грабне единия. Осветеният вагон на трамвая, който издрънча от гората в посока към центъра, спря и за минути се възправи като преграда между нас с Насо и клошарите. Освестихме се и дори се поуспокоихме. Започнахме да различаваме гласовете. “Дано пукнеш като кучето си, отрепко мръсна! Защо върна бутилките и профука парите, бе! – запустосва една жена и се опита да се надигне.

- Значи има и жени – констатирах тъпо.

- Топлото гълфстиймско течение, брат, не може без него – изшептя нервно Насо.

Олюлявайки се и с бая зор, оная все пак се надигна и се задържа за облегалката на една от дървените пейки. Здраво хваната с една ръка, изметна тялото си така, че да се приближи до проснатия човечец и взе да го рита и псува на майка, на леля, на куче, а насядалите дърварски се разхилиха. Гнусна сценка.

- Тоя дали е жив?

- Това е Стефчо.

- Откъде си сигурен?

- Предчувствам го. Трябва да му помогнем.

Насо ме задърпа надолу по стълбичките, пресякохме улицата и се свряхме в един вход, страхът е голямо шубе.

- Ще се обадя на полицията, трябва да му помогнем.

- Откъде знаеш, че е Стефчо?

- Който и да е – отсече и звънна.

Изсулихме се от тъмното си убежище, чак когато полицейската кола спря и чухме ония да се разбягват. Стефчо бе, все така сгънат и бездиханен, прегърнал кучето си.

- Тоя дали е жив? – също като мен се запита на глас единият от полицаите.

Другият светна с фенерче, приклекна и го огледа.

- Още е жив за разлика от кучето. И това ако е живот, мамка му – изплю се настрани.

Бях толкова втрещен, че само Маца ми дойде наум. Обадих й се и й разказах целия потрес. Но тя не се разкисва, и по-яки ужасии е виждала, затова ми препоръча да се стегнем с Насо, да стоим там и да чакаме, щяла да организира линейка. После затвори.

 

Стефчо оживя. Прав излезе Насо, че музиката не го е изоставила. Разбира всичко, което му се говори, но самият той не говори, само си пее тихичко. Маца го прикрепи да работи нещо като санитар в психиатрията на Александровска, обича есента, тъй като тогава го пращат да мете листата в двора. Мете и пее, и изглежда щастлив. Но най-щастлив е в ония съботи, когато се събираме у Насови. Той се къпе, ние приготвяме нещо за хапване и после аз сядам на пианото. Развихря се голям семеен суперкупон, защото Стефчо е нашето дете, моето, на Маца и на Насо. И пее, та се къса пичът му ситен:”Бог да благослови детето, защото само то оправдава греховете ни.”