Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Панде Ефтимов, неформалният лидер на българите в Република Македония: Само с факти от българската история не ще преборим агресията на македонизма

04.03.2014 4

Защото в Македония сме задръстени от сръбска телевизия, сръбски филми, сръбски концерти, книги, вестници, списания? Защо в България никой не се досеща, какво трябва да се прави?

Панде Сотиров Ефтимов е български поет и публицист от Македения. Роден е на 15 март 1932 г. в с. Претор, Преспа, тогава в Кралство Югославия. Внук е на революционера от ВМОРО Панде Суджов. Завършил е висшето си образование във Филологическия факултет на Скопския университет. Открито се самоизява като българин, участва в патриотични групи, целящи независимостта на Македония, заради което прекарва 7 години в три различни затвора. Пише поезия и изследва далечното и близкото минало на Македония. Работил е като учител, бил е журналист към скопския в. „Народна просвета“. Принуден е да смени няколко професии, но не се отказва от идеалите си. След 1986 г. участва в процеса по формирането на партия ВМРО-ДПМНЕ. 
Панде Ефтимов употребява българска азбука, вместо установената в Македония разновидност на сръбската, и през 2001 г. публикува две книги с поезия на български. В стихосбирката "Заточение" (стихове от затворническия живот ) няма нито една буква от македонската "караджица", или "коневицата". Вместо j употребява дж, а вместо ' (апостроф за означаване на ъ) – ъ. Книгата се посреща с яростна съпротива. На което поетът отговаря: „Това е било в съгласие с езиковите норми в "литературния македонски език". Да, но в моята Преспа говорим: път, кът, ръка, мъка, кътник, лък, а не: пат, кат, рака, мака, катник, лак. Длъжни сме пред младите поколения да покажем, че днешната писменост в Македония бе наложена през 1944 г. А ние си имаме от Свети Кирил и Свети Климент Охридски.“
Панде Ефтимов има пряка заслуга светът да научи за откриването на т.н Битолски надпис. Когато през декември 1956 г. този каменен надпис е открит, Евтимов го заснема и изпраща информацията за него в България. Надписът е на старобългарски език от времето на Иван Владислав (1015-1018), последния цар на Първото българско царство. Намерен е при събарянето на Чауш джамия в гр. Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. От текста разибраме, че владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и "българин по род". Този факт нанася голям удар на привържениците на македонизма. За това в историческия музей в Битоля той не е изложен на показ, а се съхранява в складовите помещения.
През 2007 г. Панде Ефтимов получава българско гражданство, доста години преди това е признат за неформален лидер на българите в Република Македония.
 
 
Господин Ефтимов, вие принадлежите към български революционен род...
Семейството ми има богата и трагична история. Моите прадеди са били горди българи, които са се борили за свободата на Отечеството. Част от тях са от Преспа, където са имали много имоти, взети по-късно от турците. Моя пра-пра-дядо Янко е имал голям имот в Цариград. Той е подпомагал финансово и с продукти българската гимназия и българската болница в града. Отглеждал е зеленчуци и овошки. Тримата му синове – Янко, Иван и Андрея, са завършили Роберт колеж в Цариград. И тримата, по различно време, умират за свободата на България. Иван е имал син Панде – това е дядо ми, на когото съм кръстен. Той е учил в Българската екзархийска гимназия в Битоля. По-късно е убит от сърбите. В нашата фамилия няколко поколения са отраснали без дядовци. Мъжете са били все войводи, комити, които са жертвали живота си за българската кауза.
 
Дядо ви Панде има завидна борческа биография, която не може да се събере само в два-три реда...
Дядо Панде е ученик на Дамян Груев, от Битолската гимназия. Когато трябва да продължи образованието си в Солунската гимназия, Дамян Груев му казал: „Остани, върни се. Войводата Кръстьо Ресенски е много способен, но не е много писмен. Да му бъдеш секретар” (така, както политически комисар, както са му викали в комунизма). И той се връща, оставя образованието си. По нареждане на Даме Груев формира българска екзархистка семинария за подготовка на свещеници. За две години са подготвили над 80 свещеници за всички гъркомански села, където не е имало български свещеници. Избирали са ги по това – да бъдат здрави, хубави, умни мъже, интелигентни, да бъдат женени, преди да бъдат запопени. Трябвали са им, за да вършат сериозна мисия. Седем години е бил по планините Панде. Нямал е време да се ожени. По време на Хюриета турците го затварят и лежи в турски затвор до 1912 г., тогава от затвор го освобождават сърбите. Включва се в Българската армия, воюва в Балканските войни, воюва в Първата световна война. По време на Дойранската операция е в състава на ген. Нерезов и ген. Вазов в тила. Панде е един от войниците, които пренасят плочата на цар Самуил от село Герман в София, но това е друга история.
През 1918 г. населението го избира за кмет. Девет години е кмет. През 1927 г., на 22 срещу 23 март, сърбите го убиват край Преспанското езеро. По това време е предвидено в Битолската област да бъдат избити 250 люде. После започва големия процес в Ресен – против Асен Татарчев и другите. Сърбите извършват страхотно масово убийство и унищожават стотици личности, които наистина са заслужавали внимание.
Нека се върна малко назад – през 1913 г. Панде се включва в Охридското въстание, воюват против сърбите. Сърбите това няма да го забравят, изпращат голяма дивизия и мнозина бягат към Албания. Но целият интелектуален елит, който е бил тогава, онези, които са знаели да обичат родината, да се борят за нея, да й помагат – практически са унищожени. Една част от качествените хора беше изселена в България, а по-голямата – убити. Това е тъжната история на нашите люде, тъжната история на нашия народ.
Няколко пъти сте започвали образованието си от първо отделение, но не заради лош успех, а заради смяната на официалния учебен език .
В първо и второ отделение учих сръбски език. През 1941 г. дойдоха италианците и започнахме да учим на техния език, който е съвсем различен от славянските езици. Изкарах 1,2 ,3 и 4 отделение. После дойде албанска администрация и отново карах 2 и 3 отделение, този път в албанско училище. През 1943 г. дойдоха българите. Населението ги посрещна с песни, с цветя, с хляб. Когато започнах да уча на родния български език бях забравил кирилицата. Моят учител Иван Николов ме накара да си напиша името на черната дъска и аз го написах на латиница, а той ми се скара строго. Не ми трябваше много време обаче, за да влезна в крак. Но след това дойде новата езикова норма в македонския език, която е под сръбско влияние. Тя въведе използването на йота (j). Така вместо да напишем “Югославия”, ние започнахме да пишем “Jyгославиja”. Започнахме да пишем „бугари”, а не “болгари”, както е на македонското наречие. Всъщност звукът “ъ” в много български думи в македонския говор преминава в “о” – “мълчи” – “молчи”, “вълк” – “волк” и т.н.
 
Помните ли вашите „международни“ учители?
Както казах, най-напред учих в сръбско училище. Учителят ни беше сърбизиран българин от Куманово, с име Теодоси Кралевич. Беше неприветлив човек и доста груб с нас, учениците. Когато ме попита как се казвам и аз отговорих Панде Ефтимов, той ми удари плесница. Така постъпи и с всичките мои съученици, седемгодишни деца. Каза ни, че фамилните ни имена трябва да завършват на –ИЧ. Така станах Панта Ефтимович. Същата процедура се проведе и през следващите дни, когато той ни попита “Ща си ти?” На нашия отговор , че сме българи, той отново отвърна с по един хубав шамар. Имахме съученик , също българин, но по-мургав. И той, за да избегне боя, отговори, че е циганин. Тогава учителят го посочи с пръст и каза: ” По-добре циганин, отколкото българин!
 
А учителят по италиански език?
Казваше се Гарибалди. Изключително интелигентен и образован човек, за когото и до днес пазя най-мили спомени. Той имаше педагогически подход. Умееше да предразполага към себе си учениците и ние доста прилежно залягахме над уроците. При него за две години изкарахме и четвърто отделение.
 
Разкажете повече за Иван Николов, учителя ви по български език...
Иван Николов беше от Варна. Беше войник в подразделенията на генерал Маринов. Първоначално, нямахме учител по български език. Родителите ни много се разтревожиха от това и излъчиха делегация, която се яви при генерала и го помоли да съдейства да ни изпратят учител. Генералът без да се бави попитал войниците има ли някой с педагогическо образование. Оказало се , че такъв е Иван Николов. Беше съвсем млад и още неопитен и не можеше да се сравнява с методите на преподаване, които влаедееше италианецът Гарибалди. Учителят Николов бе добър специалист, но нямаше опит и педагогически подход към нас, децата. Вече споменах, че когато ме накара да си напиша името на черната дъска и по инерция написах на италианския Панде Ефтими, той грубо ми се скара. Не отчиташе травмите и влиянието, което бе оставило чуждото владичество върху нашето съзнание. И въпреки това го обичахме, защото беше българин.
 
Едва 16-годишен ставате член на нелегалната ВМРО...
В нашето семейство се знаеше всичко за ВМОРО, за първия председател на организацията д-р Христо Татарчев, наш далечен роднина. В семейството ми постоянно се говореше за войводи, за комити, за българи, убити от турци, сърби и гърци. И не само за д-р Татарчев, аз от малък знаех имената на всички основатели на ВМОРО и на по-личните войводи. Въпреки че, родителите ми бяха по професия овощари, пчелари, това им бяха основните занимания, моят род преживя трагедията да ни следва най-лошото. Моят татко – в затвора, брат ми – в затвора, вуйчо ми – в затвора, братовчед ми – в затвора. Всичките – в затвора, накрая – и аз в затвора. Защото не сме свикнали да навеждаме глава. Може би знаете българската песен: „Касапинът коли най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави...”. Е, ние не навеждахме глава, но и никой не успя да ни покори. Ние си останахме такива, каквито бяхме дошли на света, ние не вдигнахме дори пръст против България...
 
Покойният български историк, публицист и фолклорист Коста Църнушанов (1903-1996) писа за вас, че сте се декларирали като българин още като дете?
Това се случи на брега на Преспанското езеро, в Претор, през април 1941 г. Коста Църношанов пристигна с два автомобила, придружаван от Атанас Разбойников. Тогава бях на 9 години. Издекламирах стихотворението, научено от майка ми: "Българин съм, тъй се казвам, пред когото и да щеш..."Но пътеводно начало ми беше песента “Гордей се Майко Българийо с твойте синове герои...” Пеех я на висок глас от малък. Когато през 1943 г. дойдоха българските военни и административни власти, излязох извън село, до Преспанското езеро, за да ги посрещна. Дете на 11 години, аз им се представих и ги попитах: „Вие българи ли сте?“ След като получих утвърдителен отговор, зарадван им казах, че всички в нашето село са българи и в околните села също. В първо отделение вече знаех цялата българска азбука. И по-късно много четях художествена литература и история.
 
Къде продължи образованието ви след 1944 г.?
В гимназията, първоначално в Ресен, а по-късно и в Битоля. Там се свързах с мои съученици, мислещи като мен. В горните класове вече имахме ясно разбиране за Македония. И моето влизане в Организацията на 16 години беше съвсем закономерно. В дълбока нелегалност работехме с Даниел Попов от Царев двор, Илия Христов, също от Царев двор, Ташко Кръстев, по-възрастен от нас, по-късно всички бяхме съдени. Тази група постепенно се разрастна, към нея се включи и Коста Смичков от Прилеп и други негови съмишленици.
Но нека да подчертая, че не ние създадохме организацията. Ние хранехме безгранична почит към класическата ВМРО и с пълно съзнание се стараехме да бъдем достойни продължители на делота й. Поведението ни беше на много високо равнище, защото знаехме кои сме и какво защитаваме. В горните класове станахме още по-активни членове на ВМРО. Четяхме много българска литература, например книгите “Македония в историята на българския народ”, “Апостоли на българската свобода” и др.
 
Югославската Държавна сигурност, т.н. УДБ-а, не ви ли следеше?
Имахме достатъчно добри познания и поведението ни беше като на възрастни. Всичко вършехме в условия на строга конспирация. Произхождахме от семействата, които ни бяха научили на изкуството да мълчим, да пазим тайна. Най-големият идол ни беше Тодор Александров, по-голям от Гоце Делчев, а народната песен, посветена на Александров: „Нешчо ке те прашам, бабо, право да ми кажеш...”, възприемахме като химн и при всеки удобен случай я пеехме. За тази песен тогава пращаха в затвора.
 
Кога да първи път ви пратиха в затвора?
За първи път ме арестуваха на 21 години. Затвориха ме по подозрение за участие в едно подобно дело, но не намериха доказателства, тъй като Коста Смичков, Даниел Попов и другите не ме предадоха. По-късно отново ме арестуваха.
 
За какво?
Бяха намерили някакви материали, подозрителни за властите, които съм писал в стихотворна форма. Като съвсем млад пишех за Пирин, за Егея, за Вардар. Още тогава бях и пламенен оратор и се изявявах на всички литературни срещи. Обвиниха ме в антидържавна дейност. Такава беше формулиравката на обвинението. Работил съм бил за събаряне на установения обществен ред в Социалистическа Югославия и за това, Макединя да се присъедини към западните държави. Осъдиха ме на 4 години затвор. Пратиха ме в Плачковица, където станах шофьор, но ми дадоха да карам камион без спирачки. Освободиха ме по-рано, защото тогава в Македония имаше горяма криза за учители. И станах учител в с. Стражево. В това село всички жители бяха участници в Илинденското въстание. В която и къща да отидех, на стената се виждаше картината “Васил Левски на бесилото”. Във всяка къща намирах българска литература. На всяка веселба се пееха български песни. Това беше живата материя на българския дух, съхранила спомена за Илинден и традициите на народа.
 
Какво стана след това?
От Стражево отидох в Долно Дупени. Макар и съвсем младо момче станах директор на училището. Това е до Преспанското езеро, до гръцката граница, най-южната точка на Македония. Но тук се случи нещо необичайно и аз отново си показах рогата. Тогава УДБ-а, за да сплаши народа, започна да убива по някой и друг човек, без конкретно обвинение, без повод. Така на 31 май 1955 г. в Долно Дупени беше убит Любомир Поповски, както си работел на нивата. Заведох цялото училище на погребението и държах реч, която стана повод да вляза отново в полезрението на властите. От юни до ноември бях разкарван по следствените арести на Охрид, Дебър и Струга. Отървах се благодарение на един коментар по радиостанция „Гласът на Америка“. Той бил посветен на убийството в Долно Дупени и в него била цитирана моята реч, както и моето име. Това явно е стъписало властите и те ме освободиха по целесъобразност от дипломатическо естество.
 
Разрешиха ли ви отново да станете учител?
Да. Изпратиха ме в гр. Дебър. А след това в с. Лера, Битолско, където за голям късмет успях да открия неунищожена част от архива на Коста Църнушанов и да я съхраня. Оттам бях преместен в с.Цапари, където отново се свързах с членове на ВМРО, които ми станаха приятели. Един от учителите –Димитър Настев, беше завършил Софийския университет. Държавна сигурност бързо подуши, че имаме организация и я разтури. Съмишлениците ми бяха преместени на други места, а аз бях арестуван. Обвиниха ме отново в антидържавна дейност, че съм работил за отделянето на Македония от Югославия, но този път и за още нещо, че съм сътрудник на Иван Михайлов. Това беше типично обвинение срещу всеки, който не приемаше сръбския комунизъм. Освободиха ме, защото трябваше да вляза в казармата и се оказа, че наблюденията върху мен са станали още по-педантични и системни.
 
Как се развиха събитията след това?
В казармата отново се свързах с опозиционери на Титовия режим. Между нас имаше и хървати, и словенци, и бошняци. Тогава чух, че е обявен конкус за журналисти в радио “Скопие”. Явих се, защото и преди това бях сътрудничил на някои вестници и списания. На конкурса се явиха 36 журналисти, но приеха трима, между които и мен. Тогава помислих, че УДБ-а ме е забравила вече, но се оказа, че съм се лъгал. Във всяка редакция като журналисти бяха назначени подслушвачи на тайните служби. Те не работеха нищо, а само следяха кой какво прави и донасяха. Тази им дейност особено се засили, след като по инсрукция на ЦК на ЮКП започна някаква кампания против местния национализъм в съюзните републики. В Македония пръв заговори за това Страхил Гигов, сърбоман от българско семейство във Велес. Той публично разкритикува македонския печат и медии, че се ръководят от националисти и ВМРО-вци. В същия дух беше и дейността на Златко Веляновскси председател на Съюза но борците в Македония. Анте Поповски беше уволнен като главен редактор на “Нова Македония”, в Загреб започна процеса срещу групата на генерал Франьо Тужман. Тогава арестуваха и нас – мен, Георги Тоцев, Костадин Динев, Дончо Симеонов.
 
В каква организация бяхте?
В никаква. Измислиха си поводи, за да ни обвинят.
 
Само журналисти ли бяхте?
Не. Имаше хора и от културните институции, но набелязани като неудобни за властта. Трябваше да се намери някакъв мотив, за да ни затворят. По това време, през 1971 г., в Скопие бяха направени няколко бомбени атентати, беше подпалено кореспондентското бюро на белградския в.”Политика”. Откриха заложени взривове в сградата на Гръцкото консулство, в сградата на Религиозната албанска общност, във градските виадукти. И всичко това беше приписано на нас. Бях обвинен за главно действащо лице, но как да докажа, че не съм, какъв документ да представя? В същото време службите на Държавна сигурност започнаха да изпращат анонимни писма, че в Македония няма свобода, че върлува терор.
 
До кого бяха адресирани тези писма?
До радиото и телевизията, до синдикатите, до важни държавни и партийни институции. И, разбира се, започна режисирана кампания за издирване на анонимните автори. Първоначално се спиряха на Коле Чашуле и Гане Тодоровски, обявиха ги автори на писмата, след това към тях прибавиха имената на Блаже Ристовски и моето. В последствие обвиненията към останалите отпаднаха, но останах само аз, като автор на анонимките.
 
Помните ли, какво по-контретно, бе съдържанието на тези писма?
Пишеше, че Македония е колониална държава, която се експлоатира от Югославия, че е държава, в която няма свобода за национална изява, че управляващите в Скопие живеят по добре от бейовете в Турската империя и т.н.
 
А всъщност имахте ли някакво участие в написването на тези анонимки?
Не. Как ще пиша подобни писма! В същото време ме обвиниха, че съм автор и на бомбените атентати. Но аз никога не съм вярвал, че с атентати и с анонимки може да се срине един държавен режим, защото чрез тях се създава само хаос, от който никой не печели. Това бе мое дълбоко убеждение. Но не и според логиката на обвнинителите ни...
 
И за пореден път ви арестуваха...
Беше 17 април 1972 г. И започна маратонско следствие, което продължи 9 месеца. Прекарах 9 месеца, два дни и четири часа в карцерите на затворите. Трябваше да призная и двете обвинения. Според тогавашните закони на Югославия тези обвинения предвиждаха смъртно наказание. И докато траеше делото, сигурно, за да има по-голям ефект върху населението, в Загреб течеше процеса срещу генерал Тужман и неговата група. Имаше процеси и срещу албански групи. По това време в Югославия всички вестници бяха ангажирани, както и радиото, телевизията, Комунистическата партия, Съюза на младежта, синдикатите, творческите съюзи, УДБ-а, КОС – всички и всичко, което съществуваше като държавни структури и идеологическа надстройка. Създаде се много, много тежка обществена атмосфера по отношение на обвиненията срещу нас. Всеки ден се внушаваха нови и нови престъпления, извършени от нас. Това беше целенасочена, организирана кампания, която продължи три месеца – септември, октомври и ноември. Но не можехме да признаем нещо, което не сме извършили.
 
Как се разминахте със смъртната присъда?
Отново в наша полза се яви западният печат. Излязоха статии, в които се твърдеше, че в Югославия осъждат идеите на Гоце Делчев, дори се появи статия със заглавие “Обвинените осъдиха комунизма”. Нададе глас и емигрантският печат, и хърватският, и македонският на Драган Богдановски. И въпреки това нас ни осъдиха на година и половина затвор. След обжалването ни до Върховния съд увеличиха присъдата на три години. Пратиха ме в “Идризово”, където условията бяха ужасни. След затвора ми бяха отнети всички граждански права и отидох да работя в строителството. Животът ми бе обект на постоянни преследвания и затова имам пет досиета. Когато след няколко години се върнах вкъщи, синовете ми не ме познаха, бяха пораснали без мен. В продължение на 20 години бях лишен от документи за самоличност. До пенсионирането си работих тежка изнурителна работа в строителството. За мен затворът свърши, когато през 1992 г. получих личните си документи.
 
Жива ли е още тази атмосфера на подозрителност?
Има две неща, които трябва да се знаят. Първо, в системата на Р Македония останаха всички структури на държавата преди разпадането на Югославия и всички структури на УДБ-ата, непроменени. Второ, политическите досиета, които са около сто хиляди на два милиона народ, бяха предоставени за съхранение или унищожаване на тези, които ги съставиха. Това стана против здравата логика и против всички морални норми и правила. И те направиха от досиетата материал за компромати.
 
Кое бе най-тежкото ви обвинение?
Аз съм осъден с обвинението, че работя за отделянето на Македония от Югославия. Това, според тогавашните закони, бе углавно престъпление, защото властите свързваха отделянето от Югославия с присъединяването ни към България. И затова в документите е записано най-тежкото обвинение: “бугарофилство”. Не може някой да иска отделянето на Македония от Югославия, ако не е българофил. Това е основната поанта.
 
Днес, когато Югославия не съществува, можел ли да твърдим, че в Македония продължава същата антибългарска пропаганда?
Можем, разбира се. Трябва да гледаме фактите такива, каквито са. През есента на 1944 г. Македония я окупираха сърбите начело с родоотстъпници "македонци", възпитавани и образовани в сръбските училища, активисти на сръбската комунистическа партия. Македония беше касапница за политически затворници от 1944 до 1988 г. Официалните власти целяха да се прекъсне връзката с България. Голяма част от интелигенцията и свещеничеството бяха унищожени. Югославия се опитваше да създаде нова нация – югославянска, както СССР се опитваше да направи съветска нация. Това обаче нямаше как да се случи, защото националното самосъзнание на народите, които съставляваха тези страни, беше високо. Няма как от коня да направиш магаре или от кучето – агне.
Жестокият отпор против повторната окупация, провеждан чрез различни форми на съпротива от народа, предизвика невиждан терор от страна на "сръбските освободители". След 1944 г. цялата система на образование, култура, целият политически и обществен живот бяха насочени към пресичане на всяка връзка между македонците и българите. Разтворете учебниците, дори и за основните училища, и ще откриете текстове, в които за неприятели на македонците се сочат не сърбите, гърците, турците, албанците или някои други, а само българите. И друго. В Македония не сме пришили прозвището “окупатор” нито на германците, нито на сърбите, нито на италианците, а само на българите. Навсякъде, по всички поводи и на всички равнища, пропагандата внушава, че българите са окупатори. Историята ни от 1918 г. до 1941 г. е празна. Там не е отбелязано нищо.
 
От кога в действителност започва историята на Р Македония?
Историята започва от 1941 г. и малко след това, когато титовите бандити инсценирааха един жалък фарс, влязъл в учебниците по история като въстание срещу “българския окупатор”. А дотогава сърбите не бяха ли окупатори? Но за това се мълчи. И защо тези български окупатори бяха посрещнати с цветя и музика, с хляб и сол като освободители? Този факт няма как да се заобиколи. И още нещо. Методи Шаторов – Шарло, който тогава оглавяваше Комунистическата партия в Македония, въпреки поста си, прие идването на българите като национално освобождение. И затова Тито го осъди на смърт. Подобна е позицията и съдбата на Кузман Йосифовски - Питу. Именно за това Темпо направи шеф на комунистите в Македония освободения от плевенския затвор сърбоман Лазар Колишевски. (Бел.ред. – Светозар Николе Вукманович –Темпои, югославски партизанин, комунист. Под негово ръководство е разформирован Покрайненския комитет на Македония и е създадена Македонската комунискическа партия, която е тясно обвързана с Югославската комунистическа партия. Според една версия, убийството на известния поет Кочо Рацин е инсценирано от партийния комисар Темпо и от Страхил Гигов, отявлен противник на групата на Методи Шаторов-Шарло в партията, която защитавала тезата за българската принадлежност на македонците и на която симпатизирал Рацин. През 1978 г. в.„Политика експрес“ пише, че Вукманович очиства партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи.)
Днес Македония тъне в собствените си заблуди, недоизказаности, неопределеност, проблематична идентичност, страх за съществуването. Намесата на чуждите влияния, икономическата и политическата зависимост на просръбската посткомунистическа партия от Белград и преекспонирането на малцинствените права, особено на най-малкото малцинство, влашкото, съзнателно разделят македонското географско, историческо и национално единство. Безболезненото отстъпване пред натиска на албанците от прокомунистическата партия от страх да не загуби властта превърна македонците в безжизнена изплашена маса и пасивни наблюдатели на собственото си пропадане. В условията на организиран грабеж и осиромашаване, неминуем е колапсът на стопанството и съществуването на хората.
 
Сигурно оттук произтича и фанатизма на Груевски да” запечата веднъж завинаги въпроса за македонистичния идентитет, език и нация”?
Това е политика, наложена още от първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) на 2 август 1944 г. от сръбските комунисти в Македония. И всеки, който не беше съгласен с тази политика, биваше отстраняван и изпращан в затвора Идризово. Така първият ръководител на Р Македония Методи Андонов – Ченто беше осъден и изпратен в зандана. Същата беше участта и на ветераните Павел Шатев, Панко Брашнаров, на поета Венко Марковски. По времето на Лазар Колишевски Македонската комунистическа партия беше прочистена от всички несъгласни с просръбския диктат, а останаха тези, чиито наследници днес са Груевски и Бранко Цървенковски. Тези, двамата, въпреки привидните им политически различия, са приели идеологията за неотклоняване от просръбския политически курс на Македония. И това се осъществява от Груевски, който успя да оскверни ВМРО, като я превърна от идол в напълно конюнктурна партия, обслужваща идейното и политическо югонаследство в Македония. Интензивното македоно-сръбско сътрудничество през последните месеци е красноречиво доказателство за това. В същото време България доброволно е приела ролята да бъде второстепенен играч в битката за истината на нашето минало и настояще, а бъдещето на отношенията ни е предоставила великодушно на Атина и Белград.
 
Това не е ли упрек към българските държавници?
В България няма държавници и политици, поне такова е впечатлението ми от това, което се прави като политика към Македония. Българските държавници са личности, коитои нямат пред очите си програма, завет или поне внушена отговорност към темата „Македония“. Те правят някаква кариера, сякаш само за себе си, без да обръщат внимание на специалното положение на България в атмосферата на Балканите и в сферата на Балканите. Най-лошото е, че те живеят с някакъв ялов романтизъм по отношение на Македония, сякаш се намират в 19-ти век. Те не искат и не могат да схванат, че в Македония има много сериозна еволюция, че сърбите в продължение на 100 години внушават своя идеология, свой манталитет, който вече се превръща в неотмена психологическа съставка на младите поколения и за разклащането на който освен историческата фактология са нужни усилия в още много посоки.
 
Какво имате предвид?
Имам предвид предимствата, които ни дава демокрацията, предимствата на дискусиите, на взаимния кулурен и междуличностен обмен. Ние сме единствените езици, които нямат падежни форми. Ние сме единствените, които се разбираме без преводач, ние сме единствените, които имаме едни и същи песни... Това българските политици, които управляват или които ще управляват утре, трябва да знаят. И друго. Не е възможно български политици да не знаят къде е Македония, а не знаят. Защо български министри, например, не се качат на колата и, ей така, частно да посетят Охрид, Струга, Скопие. Нека нашите македонци видят тези министри, пък като ги видят и като разменят някоя и друга дума с тях ще разберат, че и те са хора, дори много по-близки от другите. Пък нека да дойде и министър-председателят, президентът. Да посетят Бигорския манастир, да посетят Преспа, да поразгледат забележителностите на тази наша Македония, пък и ние да ги видим, хубави ли са, какви са и да почувстват дълбоко истината, защо се разбираме без преводач. И още. Не сме видели в Македония нито един фестивал с участие на български състави. А искаме това да бъде масова практика, да се превърне в хубава традиция. Да има сътрудничество между нашите и вашите културни институции, да има общи проекти, общи цели. Това сътрудничество отсъства. А всяко отсъствие на сътрудничество е катастрофа. Близостта, преодоляване на с десетилетия налаганата отчужденост не се осъществява с надменност, високомерие, подигравки и приказки, а с всекидневна работа – добронамерена, и с братско разбиране за натрапените ни различности.
 
Отново пожелания, романтизъм, за които говорихте преди малко. Нека да бъдем повече практични!
Говоря точно за практичността, за нещата, които могат и трябва да се направят. Например, аз питам, кой македонец няма роднини в България? Нека да направим стъпка към това взаимно преоткриване. Защото сега, ние, в Македония, сме задръстени от сръбска телевизия, сръбски филми, сръбски концерти, книги, вестници, списания. Ето го големият въпрос. Това е политика, за която в България никой не се досеща, че трябва да се прави. Защото в съвременна Македония, както е известно, нито се предлага българска литература, нито се продават български вестници, нито се гледа българска телевизия, нито се слуша българско радио. Радио София, например, се слуша някъде до Осогово. Ние, българите в Македония, нямаме абсолютно нищо! А на нас ни трябва поне една нормална телевизия, тъй като сателитната не всеки може да я плати, за да я гледа, скъпа е. Нужен ни е и вестник, който да е по джоба на всекиго и да се пише на местния правопис, защото повечето от местните хора не познават буквите “Ю”и “Я”, например, и не могат да четат на българската писмена норма. В Македония се ползва т.н. Караджица, създадена от сърбина Вук Караджич, и донаправена според модулациите на Блаже Конески. И днес, поради това, че нямаме буквата “Ъ”, например, пишем със запетайка, като “ръка” се изписва “р'ка” или “тъга” - “т'га”. В стихосбирката ми "Заточение", със стихове от затворническия ми живот, няма нито една буква от македонската "караджица", или "коневицата". Вместо j употребявам дж, а вместо ' (апостроф за означаване на ъ) – ъ. Книгата се посреща с яростна съпротива. Това не било в съгласие с езиковите норми в "литературния македонски език". Да, но в моята Преспа говорим: път, кът, ръка, мъка, кътник, лък, а не: пат, кат, рака, мака, катник, лак. Длъжни сме пред младите поколения да покажем, че днешната писменост в Македония бе наложена през 1944 г. А ние си имаме своя, благодарение на Свети Кирил и на Свети Климент Охридски.“
 
Но младите едва ли някога ще научат истината, защото не само няма кой да им я каже, но и съзнанието им е промито от тоталната антибългарска пропаганда...
През времето на сърбокомунизма в говоримия македонския език се прибавиха много сръбски думи. Да не забравяме, че дълги години Македония беше част от Югославия. Вместо „брачна двойка”, започнахме да казваме „пар” – това е чисто сръбска дума. Преди казвахме ”решение”, а после стана „одлука” – това не е наша дума. В Преспа казвахме „межда”, „вежда”, а по югославско време тези думи започнаха да се изговарят и пишат по сръбски модел – „мегя”, „вегя”. В Македония в отделенията задължително се изучаваше сръбски език – по един, два, три часа в седмицата. Младите в Скопие започнаха да говорят на сръбски по улиците. В същото време в сръбските училища не се изучаваше македонски.
Двустранната неинформираност за творческата дейност и 80-годишното затваряне на границите оставиха бели полета в съзнанието на хората и от двете страни. В Македония освен Христо Ботев друг български писател не се изучава. Ако не броим Никола Вапцаров, който в Македония, като вече казах, е обявен за македонски поет. И стара книжнина няма. През 1918 г. сърбите изгориха всички библиотеки с български книги. Това се повтори още веднъж през 1944 г. Освен това строгата цензура на граничните пунктове не позволяваше българска литература, грамофонни плочи, вестници, аудио- и видеокасети да преминават границата. За съжаление и България също има неадекватна политика. Така например не знам по какви подбуди Държавната агенция за българите в чужбина спря подпомагането на разпространението на българската преса в Македония. 
И още нещо. Да вземем вашето “якане” и нашето “екане”. Знаем, че противопоставянето на тези две диалектни форми на един и същи език беше осъществено под натиска на Москва и Белград с езиковата реформа у вас и със създаването на македонския език у нас. Ето поле за българските езиковеди да реабилитират научността в езикознанието, потисната от идеологията и политическите интереси. Връщането към етимологията на Светиклиментовия език ще разкрие голямата истина, че разлика между българи и македонци няма. Да се разберем обаче. Всичко това може да стане, ако България схване най-после, че е призвана, не само да клейми сърбокомунистическия македонизъм с исторически факти. Без висока доза политически талант София не ще може да спре повсеместното настъпление на македонизма. Ето голямата отговорност на българската държава пред историята и пред паметта на онези, които с много жертви и политическа прозорливост сътвориха Екзархийска България.
 
Възможно ли е постигането на подобна цел?
Разбира се, демокрацията, колкото и да я потискат, все пак си казва думата. Ето в Скопие поставиха паметник на Тодор Александров, а не е далеч времето, когато само заради споменаване на името му, вкарваха в затвора. Вече са реабилитирни и Павел Шатев, и Методи Андонов – Ченто, и Методи Шаторов – Шарло. И най-големият пробив е, че в Скопие поставиха паметник и на Борис Сарафов, довчера смятан за “големобугарски върховист”.
 
Известна е стратегията на управляващите в Скопие да пришиват македонистично съзнание на възрожденците и старите борци...
Дори и така да е. Всяко зло за добро. Не е далеч времето, когато македонизацията на заслужилите исторически личности, ще се върне като бумеранг върху македонистичния фанатизъм и ще отвори широко вратите за истината на единната ни история. Бумерангът, който хвърли Груевски, с цел да „запечата македонското прашане“ със сръбски печат, ще се обърне срещу него и неговите учители и съмишленици. Това е неизбежно.
 
В интервюто са изпозвани въпроси и от други медии. Екип на в. Глас на българите в Македония“
www.glasbgmk.eu

КОМЕНТАРИ

Анонимен  17.03.2014 21:29 | #4

Македонския край е отрязан от България‚ не без помощта на Русия!!!

Анонимен  16.03.2014 21:53 | #3

Ако‚ Македония е зеница на българсите очи!То Панде Ефтимов и такива като него‚ са артериите по които тече‚ още българската кръв във Вардарско! Живи и здрави да бъдете‚ България Ви дължи много!

Анонимен  13.03.2014 16:07 | #2

Жив и здрав да сте г-н Панде Ефтимов. Ако Ви намеря адрес лично ще Ви изпратя почитанията си

Анонимен  10.03.2014 00:43 | #1

Што пропаганда си праите со вакви влечуги‚прајте си од правите бугари‚ ако ги имате‚ ако ги немате си имате турци‚ цигани‚ татари нека се изјаснат и тие.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: