Крикор Азарян: Театърът е място за изкупване на грехове

24.03.2014

С големия български режисьор разговаря Йордан Георгиев - водещ на предаването за театър "Без маски" в Радио "Алма матер"

Неведнъж сте заявявали, че за личностното ви изграждане заслугата е на детството в Стария Пловдив, който в онова време е бил етнически модел в умален вид. Отделните етноси са съжителствали в толерантност и мир. Вълнува ли ви днес още детството?
Да. Дори е малко досадно за околните, че на тези години изпадам в умиление. Може би е смешно. Но не се отказвам от нито един ден от онова детство. Имаше и бедност, и неразбиране, и строгост, родителска и от страна на учителите, имал съм и изключвания. Но в последна сметка всичко е като онова заглавие на Платонов – „В прекрасния и гневен свят“. Човек забравя гневното и остава прекрасното.
 

Известно е, че режисьорът трябва да умее да се учудва, да бъде изненадван от неща, които мнозина други равнодушно биха подминали. Кое е онова, което ви е помагало да опазите в себе си детското, да се учудвате на света и на хората?  
Мисля, че то се корени в природата на човека. То е въпрос на генетична настройка, ако мога така да кажа. Но то е цвете, което трябва и да се полива. Врагове на това детско цвете, което всеки човек носи в себе си, но което постепенно изсъхва, са цинизма и преди всичко глупавото разбиране, че да се учудваш е проява на глупост, на наивност, че умният човек не се изненадва, защото той знае всичко и няма какво да го учуди. Това е голямо заблуждение, особено за хора, които искат да се занимават с изкуство.
 

Може би най-точно го е прозрял Мариус Куркински – един от най-талантливите ваши ученици, който казва, че умеете да утешавате публиката, изпълнявайки детските си мечти на сцената.
Мариус, както винаги, е поетичен. Но онова, което наистина ми създава най-много радост през последните години, това са спектаклите, които правят моите ученици. И друг път съм казвал, макар да съзнавам, че ще се намерят хора да сметнат, че не съм достатъчно искрен: Бога ми, понякога на техните успехи се радвам много повече, отколкото на моите!
 

Знам, че изпитвате любов и почит към филмите на Фелини. Под негово влияние ли е това изобилие от чудаци и чешити в спектаклите ви? Те са носители на истински красивото, посланици са на доброто в театралния ви свят.
Да. Фелини е един от най-любимите ми автори. Не става въпрос само за кино. Може би защото светът, който той изгражда – този параход, който минава, тези чешити, тази огромна жена на брега на морето като символ на сексуалността, имам чувството, че всичко това са картини и от моя живот. Вярно, че Пловдив не е като Римини, няма море, но затова пък си има тепета. В Пловдив има един невероятен час от деня, когато от височината на тепето градът изглежда като море. Градът изчезва, потопен в някаква мараня, над която стърчат единствено тепетата. И ти трябва съвсем малко въображение, за да легнеш на някоя пейка, да гледаш облаците и да си представиш, че плуваш, че пътуваш на голям бял параход към мечтаните земи, към света на сънищата.

Кое е онова в творчеството на Чехов, което го прави особено близък за вас? Може би това постоянно преливане от трагично към комично, към гротескно и обратно. Изобщо отсъствието на чист жанр в пиесите му,  полифоничните картини, които като истински художник рисува с множество гледни точки към даден проблем или ситуация.
 И това, което казвате, но и много други аспекти. Например, темата за творчеството, за конфликта между поколенията. Или темата за любовта – тя присъства в почти всичките му пиеси. Но, струва ми се, основното е, че Чехов е напипал най-важният, фундаменталният проблем, който ще остане нерешен от хората и за в бъдеще – отсъствието на способността да разбираме другия. Удивително е, както е в „Чайка“, как интелигентни, талантливи хора, са абсолютно неспособни да разбират другия. Треблев страда от това, че обича, но любовта му е несподелена, а е жесток към Маша, която пък обича него. Как може човек да страда за това, че не е разбран и същевременно да бъде същия по отношение на човека, който го обича. Ето всичко това се корени в неспособността ни да разбираме другия.
 

Мнозина определят чайката като символ на красотата, на свободата, на полета на мечтите. Но като че ли в тази творба на Чехов, а и във Вашата интерпретация на моменти крясъкът й е зловещ. Кой е най-точният код за разгадаване на тази чехова метафора?
Има нещо такова. Дори в спектакъла има и детайли, които показват, че чайката при цялата си красота, с извинение, има и физиологични нужди. Това е тайната на красотата. Тя е отвъд морала, отвъд нашите мерки за добро и зло. В този смисъл е и апокалиптичния финал на нашето представление, финал, който е намек за разрушаване, за счупване, за нападение на чайки. Общо взето, търсил съм да има многозначност в образа на чайката.
 

Усещането за безизходност ли е най-яркият мотив в пиесите на Чехов, или може би безвъзвратно отлитащото време?
По-скоро второто, доколкото то има отношение и към първото. Това е основното действащо лице в пиесите му – времето, което отлита безвъзвратно и не можем да го спрем. Нито един миг, изживян от нас вече няма да се повтори. И на фона на това прозрение, би трябвало да се замислим как изживяваме живота си. Чеховите герои разбират, че са живяли глупаво и нелепо.
 

Когато съпоставяте творчеството на Чехов с това на друг гениален драматург – Шекспир, чиито пиеси неведнъж сте поставяли през годините, сте казвали, че докато при Шекспир има герои, при Чехов по-скоро става дума за образи. Какво по-конкретно означава това?
Това означава, че героите на Шекспир са хора на делото, действени личности. Дори Хамлет, който дълго време е бил обвиняван, че се колебае, в края на краищата изпълнява повелята на бащиния си дух, той отмъщава. Докато при чеховите персонажи е друго. Те не са способни на такива дела. Когато във „Вуйчо Ваньо“ Иван Петрович Войницки се опитва да убие професор Серебряков, той дори не успява да го улучи. Не успява да сложи край и на собствения си живот, защото му взимат морфина. Т.е. те не са способни на такива крайни жестове. И мисля, че с това Чехов иска да ни каже: времето на героите отмина. И въпреки действията и страстите им, нещата в света не са се променили много. Защото не природни стихии и не човешки воли създават трагедиите в нашия свят, а взаимното неразбиране между хората.    
 

Ако за момент се поставим на мястото на Чеховите герои, много от които обичат да разсъждават и да си представят какъв ще е животът 100, 200 или дори 300 години, как виждате българския театър например след 50 години?
Трудно ми е да кажа, но ми се иска да вярвам и да се надявам, че ще има театър. Радичков има следната много хубава мисъл, че театърът е едно от последните убежища за човечност в нашия живот. И когато имаш нужда от човешко общуване, от човешки контакт, от човешки полъх, това е едно от местата, където можеш да ги намериш и изживееш. Но ние не знаем какво ще стане. Много неща се промениха. Има една прогноза, която за нас хората, живяли във време на други ценности, изглежда неприемлива – че просто няма да има изкуство. Ще има нещо друго. И симптомите за това ги виждаме и днес, когато забавното, масовата култура все повече доминират.
 

А вие имате друга хубава мисъл, че театърът е място за изкупване на грехове. Пречиства ли наистина творческият процес на сцената?
Да. Вярвам, че е така. Утешавам се с това.
 

Като говорим за класика, няма как да не споменем, че едни от най-силните ви постановки са по пиеси Йордан Радичков. Режисьор сте и на филма “Всички и никой” по неговия едноименен роман. Какво място заемат у вас героите на Радичков и неговия свят от нашенски чудаци и философски притчи?
Радвам се, че ми задавате този въпрос, за да може наред с такива великани като Чехов и Шекспир, да споменем и Йордан Радичков, който за мен е гениален автор. Щастлив съм, че благодарение на професията си имах възможност да го познавам. Радичков ми е особено близък. Бяхме близки приятели. И нещо много интересно, той преди всичкое  писател, а не драматург. Дори бих казал, че той до голяма степен не познаваше законите на театъра. И слава Богу! Защото благодарение на своето непознаване, той разшири хоризонтите на нашия театър и моите собствени хоризонти, за това какво е театър.
 

Дюренмат е казал, че жанрът на двадесети век е фарсът. Мнозина българи, главно от интелектуалните среди, възлагаха сериозни надежди на новия двайсет и първи век, наричайки го „векът на любовта”, „светлият век” и т.н. Но май това се оказа поредната заблуда. Как бихте определили началото на новото столетие с изразните средства на драматургията?
Фарсът продължава.
 

В този смисъл какъв изход виждате за добрите хора в този свят на отчуждението и трудно ли оцелява човек като вас, който твърди, че се чувства безпомощен срещу злото?
Трябва всеки да се държи за човека, който е до него. И да вярва. В края на краищата човекът е самотно създание, но именно вярата му в човека до него му помага да се бори със самотата. Не можем да имаме много приятели. Но един – можем.

Едно интервю на Йордан Георгиев

17 ноември 2008 г.