Поводът е новата й книга „Цял живот събарям стени“, зад която застават изд. „Изток - Запад“ и редакторът й Румен Леонидов, който говори за нея. Сюжетът е автобиографичен, тонът - изповеден, историята написана от деликатно, наблюдателно и нежно иронично перо. Разказът проследява не само премеждията на 17-годишната Румяна Т. и това как тя емигрира в Германия, или как случаят я отвежда в редакцията на „Дойче Веле“, но ни връща към най-първите дни на избухналата у нас демокрацията.

Тук вече (отново в България!) авторитетната журналистка, все още с присъда от комунистическия режим за невъзвръщенство и предателство към НРБ, получава втори специален шанс в професионалната си кариера – има късмет да се срещне очи в очи с различни партийни лидери, да усети зловещана тръпка от това, че ДС я подслушва в хотелската й стая, да се очарова и разочарова от качествата и недостатъците на новите български политици.

Имена няма, но има някои условни знаци. Така е, защото четивото е написано от почтен, а не отмъстителен човек. В тази книга Румяна е българска писателка, която гледа на случващото у нас през очите на германска журнлистка. За това текстът е привлекателен, топъл, мозаечно развижен, без претенции за документален роман или публицистични мемоари.

За всички, които са чели предишните й книги, тази ще бъде още една приятна изненада – тук Таскакова е уж същата, сдържана, интелигентна и прецизна, а е някак различна... Може би причината е, че в интимно понесеното повествование се оглежда тъжния, смешен, особен, но собствен образ на родната ни действителост.

Текстът е богато илюстриран с необикновени за Анри Кулев рисунки, той е автор и на корицата. 

 

 

 

 

 

 

Сини, дълбинни очи. Рентгеново пронизват душата ми. Стегни се, не се подавай – вдъхвам си кураж. И той е човек. Макар и... Все едно, нали съм тук, за да ида в Германия.

Да седна на коженото канапе, кафяво като ужаса, който ме тресе, ме приканва той. Писалищната маса, отрупана с папки и комплект писалки, е като стена между тях и нас, между овластените и обезправените. Той се изправя, излиза зад обграждащата го сигурност и сяда до мен, на канапето. Знае коя съм, но защо съм тук – пита с бащинска усмивка. Потя се под училищната униформа, коланът ме стяга, едва дишам.

Искам да ида в Германия, при майка ми, не съм я виждала вече три години и няколко месеца. А не ме пускат.

От очите му сега струи строгост, неумолимост. Румяно, загубена си – усещам аз. И се разплаквам, съзнателно изстисквам сълзите, като единствения изход . Чувствам как ръката му се плъзва зад гърба ми, придърпва мe към него.

Добре де, добре, ще проверим и ще видим – успокоява ме той. Ела пак.

Моята първа среща с вътрешния министър. В Министерството на улица 6. Септември. Колко пъти се бяхме опитвали да получим разрешение за пътуване в Германия, баща ми и аз, но все ни отказваха. Поради неблагонадежност. Политическа. Веднъж дори вече изпратихме моя багаж по влака – и накрая не ме пуснаха. Месеци наред ходих на училище с палто, тъй като черната ученическа престилка бях сложила в багажа за Германия.

Защо ли?

Майка ми, вече в град Кьолн, питаше по телефона:

Да се върна ли?

 

Не, крещях със задавен от сълзи глас. И престанах да говоря по телефона с Кьолн, за да не се пречупя пред мъката по нея.

Чукам на входа на Министерството, то ме плаши с камения лъв на главния вход. Чукам. Без да съм подала молба, без предварителна уговорка. Не виждам никаква друга възможност да прескоча стената между България и Германия. Той ще ти помогне, единствено той – ме посъветва една позната. И след петия час в училище заставам пред входа и без да мисля, без план, напето изричам:

Искам да видя другаря министър.

 Коя сте Вие? Паспорт?

Вкаменена от собствената си смелост, подавам паспорта на милиционера. Той изчезва зад масивната врата и след малко ...

Влезте, министърът Ви чака.

Стъпките ми кънтят по безкрайното стълбище. Първа врата,

втора врата, канцелария с двама души, взиращи с в мен с

любопитство и ... нещо като респект. Та кой ли дръзва ей така да се качва до министъра! След безкрайни болезнени минути те ме съпровождат в огромния министерски кабинет. Сама съм с него. Не ме е страх – повтарям си аз, и си вярвам. А той? Сините очи сякаш ме питат нещо, но аз знам само едно: Искам да ида при майка си. И изстисквам сълза след сълза.

Добре, ела пак.

Този ден решава живота ми. Дават ми паспорт, за да замина за Германия.