В края на живота си, „преди да замлъкне”, героят на романа Лико Хазан сяда да разкаже живота си. Има какво да се разказва. Нека деца, внуци и правнуци един ден, след като приключи земния си път, четат спомените му за митарствата, болките, радостите, заблудите и успехите през един деветдесетгодишен живот между София и Манаус.

Лико Хазан разказва от първо лице, в традиционната аз-форма, която изоставя едва в епилога: наследниците намират ръкописа му и започва голямото четене, с което кръгът се затваря. Всичко, което читателят до този момент узнава за Лико Хазан, за преживяванията му и за ценностните му представи, е разказано от негова перспектива и през неговия поглед.

Илко Минев ни въвежда в сюжета въз основа на спомени, писма и документи, като същевременно се отправя и по дирите на фамилната си сага, свързана с чичо му Лико Хаим. Той е един от прототипите, населяващи емпиричния свят на автора, наред с писмени свидетелства и други реалии, намерили употреба в книгата. Това обаче не оправдава квалификацията „документален роман“, която съзрях в някои рецензии. Няма такъв жанр. Като всеки друг писател Илко Минев използва образи и преживявания от реалната действителност, но всички те следват повелите на художествената условност. Иначе казано: Лико Хазан не е Лико Хаим. Лико Хазан е литературен образ в пространството между кориците на тази книга. Толкова за тази литературоведска баналност и за принципната разлика между фактуалност и фикционалност, която важи в пълна сила и за романа „Преди да замлъкна“.

Художествената убедителност на романа обаче несъмнено се дължи на въпросните реалии, представляващи наративната арматура за по-важните му сюжети. В особена степен това се отнася до двете бягства, предприети и разказани от главния герой: бягството на Лико Хазан от фашистка България и бягството на брат му Давид от комунистическа България.

Осиротял от ранно детство, Лико израства с братчето си Давид в дълбока бедност. Едва 13-годишен се налага да напусне училище и да чиракува в някаква работилница за ремонт на автомобили, издига се като способен автомонтьор и дори е в състояние да издържа по-малкия си брат и да плаща образованието му.

През 1940 г. обаче правителството на НЦВ Борис ІІІ приема закона за Защита на българската нация от хора с произхода на Лико Хазан. По силата на този закон, на първо време, държавата изпраща Лико и Давид да изкупват вината за произхода си в т.н. „трудов лагер” край Сомовит, където, заедно със стотици другари по съдба, в пек и студ, строят някакъв път „от нищо за никъде”. Този безсмислен каторжен труд в близост до Дунава подхранва сред виновните по рождение опасенията, че скоро и те ще последват съдбата на евреите от „новите земи“, натоварени през март 1943 г. на шлепове за „Полша”.

През зимата на същата година Давид, който отдавна таи симпатии към социализма и ционизма, решава да поеме съдбата си в свои ръце, да избяга при партизаните и да се включи във въоръжената съпротива. Лико не смее да поеме този риск и се предоставя на съдбата си в лагера. На фона на очертаващия се край на войната, вижда му се по-разумно да следва пасивната стратегия на оцеляването. Дали изборът му е правилен не знаем, защото например Салватор, най-близкият му приятел, не преживява зимата в лагера.

Но по невероятно стечение на обстоятелствата, след раздялата на братята Лико и Давид, се оказва, че бъдещето на Лико, поне що се отнася до измъкването му от трудовия лагер и от фашистка България, е поел непознат човек от твърде позната фамилия: Алберт Гьоринг, братът на Херман Гьоринг.

Алберт, за разлика от брат си Херман, от всевластния райхсмаршал на нацистка Германия, ненавижда националсоциализма. И още от самата му поява като политическо движение, напълно се солидаризира с преследваните евреи и спасява стотици от тях, снабдявайки ги с фалшиви документи за бягство от територията на Райха и съюзниците му.

Лико Хазан освидетелства разказа си с писма и други документи от живота на Лико Хаим, чичото на автора Илко Минев. Особено място сред тези реалии заема дневникът, който Лико Хаим си е водил на борда, и то на немски език, понеже му попаднала някаква раздрънкана немска пишеща машина. Дневникът е вграден в романа като дневник на Лико Хазан, и авторът оставя непокътнати цялата му трогателна непосредственост и автентичност.

Двайсетина години по-късно Лико Хазан става проспериращ бизнесмен в Бразилия, а в България брат му Давид, като бивш партизанин, се издига в средите на висшата номенклатура. Разочарован от комунизма и симпатизиращ на Израел, Давид си навлича гнева на управниците, които му спретват бърза присъда за шпионаж и той лежи 4 години в затвора на довчерашните си другари и съидейници. 

Лико решава да го измъкне от България, заедно със сина му Олег. Разказът за подготовката и изпълнението на това второ в романа бягство, също черпи художествената си убедителност от реалната тъкан на сюжета. Чрез главния си герой Илко Минев отново разказва за това действително бягство, ала този път подготвено и проведено лично от него. Нищо или почти нищо от главозамайващите тактически и технически подробности около бягството на Давид и Олег не е плод на писателско въображение. Главният герой разказва за бягството на брат си Давид и сина му Олег, но господарят на повествованието Илко Минев всъщност обрисува истинско бягство, станало през 1986 г., което извърши наш общ приятел, заедно със съпругата си и двете им деца. Описаното досущ протича на бягството на литературните персонажи: въпросният приятел и семейството му летят с авиокомпания „Балкан“ за Прага като български граждани, но слизат като уругвайци от самолет на „Малев“ в Будапеща, и от там с кола прекосяват желязната завеса на път за Виена. Защо пък да не се похваля, че и аз преди 28 години присъствах на посрещането на тези четирима бежанци, и като в приказките, ядох, пих и се веселих. „Кайзерин Елизабет“ се казваше достолепният хотел, в който беше купона, а седемгодишната ни дъщеря Елизабет разчете името си на върху хотелската хавлия и на сутринта си я сложи в куфарчето, та като се завърнахме в Хага се наложи да се извинявам на управителя по телефона.

В живота на автора обаче важно място заема още едно бягство от България. Третото. Дано и него да ни го разкаже някой ден, пак със средствата на литературната фикция и образност. Става дума за бягството от България на един студент по немска филология на име Илко Минев. Май че беше през 1969 г., преди четирийсет и пет години, просто не е за вярване. Впрочем, години преди това ни беше ясно, че няма още дълго да виреем в България. Че не сме си съвсем у дома в това райско кътче. И знаехме, защо. А защо ли и днес милиони млади хора мислят като нас, когато бяхме на по 20 години? Само дето сега правят избора си без да рискуват затвор или нещо по-сериозно. Уж нещо се промени, но какво и за кого?

На немски има една точна дума: „Wahlheimat“. В български превод: Родина по избор. Само „Heimat“ следователно означава родина по случайност или по необходимост. Илко Минев написа първия си роман на португалски, езика на необятната си родина по избор. Това е рядко явление в литературата. Руснакът Владимир Набоков прописа десетина години след емиграцията си на английски, чехът Милан Кундера на френски, както и българинът Цветан Тодоров. Това са класици на модерната литература, посветили се от ранна младост на това изкуство, и авторът на „Преди да замлъкна“ със сигурност не претендира да дели мегдан с тях.

Факт е обаче, че Илко написа първата си книга на език, от който хабер си нямаше, докато през 1969-та лъскахме столовете на катедрата по немска филология. Това доказва, поне в моите очи, че освен любовта му към литературата, той е съхранил и куража, и предприемчивия си дух, под чийто порив се озова на брега на Рио Негро. И там се реализира като търговец, предприемач и гражданин, като баща, отгледал две деца, там успя да засади няколко плантации дървета и, ето на, да напише тази книга.