Румяна Таслакова е написала книга със спомени, това е вярно и едновременно не е, защото зеленото томче „Цял живот събарям стени или стените сами  рухват“ се чете на един дъх, от днес до утре, отначало до край и пак, поглъща се като топлия дъхав хляб от детството, с хрупкава кора. Сравнението на книгата с хляба може да звучи малко банално, но ние, които се редяхме на някогашните опашки пред малкото фурни знаем колко истинен, насъщен в простотата си и засищащ бе онзи хляб, измайсторен на ръка, опечен с любов.

Такива са и четивата на Румяна, иска ти се да не свършват. Но книгата с добре премислена и изградена мозаечна структура позволява да се връщаш последователно или напосоки в текстовете, които са те досегнали, окуражили, разсмяли, разтърсили. Макар и да звучат единно в овладeния си драматизъм, да говорят с лаконична лекота, те са многоказващи, тематично обособени, едно непрекъснато и деликатно обглеждане на личния човешки опит в голямата цялост на обществения контекст, обхванал в себе си различни епохи и държави.

Румяна Таслакова поставя важни знаци по пътя, по който ни води като читатели, подарява ни срещите си с невероятни личности на духа като Константин Павлов, Радой Ралин и католическия свещеник Франц Мойрер, разказва ни и незабравими, противоречиви, интересни български и световни политически фигури, и го прави с неуморно достойнство, без да прекрачва границите на респекта.

Особено „симпатични“ са историите на младостта й – преди спасителното бягство на Запад, изпълнени с абсурдните подробности на едно абсурдно в прякото си и косвено насилие време, омекотени и очовечени от прошката, смешни в тъгата си и непонятните днес подробности на идеологическата машина, програмирана да унифицира. Бригадата в Негушево или пък приемането от трети път в редиците на комсомола, полято с горещите сълзи на обидата, отиването на училище с първия дъфълкот в София – все истории, запаметени за нас, бързо забравящите.

Почти митичното присъствие на могъщата властова сграда със сиви и страшни коридори, МВР, въздигаща се всред ироничните страници на тази книга, сякаш се явява като предупредителен символ, че злото не се предава лесно. Или изникващият отвсякъде обобщителен образ на слухтящото ченге майор Петров, наподобяващ на залепен в тапетите, монтиран в телефонната слушалка или нощната лампа микрофон. Находчиво пресъздаден и в рисунките на Анри Кулев.

Тук непременно трябва да споменем и темата, като червена нишка, за досиетата: унищожените, изчезналите, случайно намерените досиета. В „Изменник на родината и родолюбец“ Румяна Таслакова говори за своя баща и това е един от текстовете, които необяснимо те хващат за гърлото, не дори и самия разказ, не и атмосферата на една безмислена, но жестока лъжа, а нанизите от псевдоними на доносници и агенти, усукани сякаш в задушаващи всяка нормалност въжета.

Преинтересни са и спомените на Румяна Таслакова за първите години на жадуваната българска свобода, с наивния и чист копнеж на личностите, които я понесоха на гърба си като кръст и участ: първосъздателите на СДС, тръпните им и несвършващи разговори, битки, надежди, илюзии, на които е свидетел…

Винаги съм обичала да чета спомени, страстно съм поглъщала стотици мемоарни книги, също и тази, която е отвъд жанра, изоставя го тук и там, за да сподели деликатно с нас големите уроци на истината, и това е една от многото причини поради които си заслужава да бъде прочетена на един дъх, от днес до утре, отначало докрай и пак. Книга, събаряща стените в нас – или позволяваща им да рухнат сами.