Първият ми спомен от Теодосий е ученическо-студентски и много, ама много студен - през 83-та година декември беше наистина свиреп, да не кажа злостен месец. Тео с „летящото трио“ „Джаз линия“ в Студентския дом на културата, с Йълдъз, Огнян Видев, с кавал напред, а ние, от литературния кръжок на младите писатели „Димчо Дебелянов“, хората на Георги Черняков - лека му пръст, се изсипахме от третия етаж долу, направо с чашите розе. После лично аз заминах да отбия военната си служба като десантен артилерист и следващата ми среща с Теодосий беше като че ли среща с един друг Теодосий, доста по-узрял музикант.

Гледах го като гост на Милчо Левиев през 1990-та. Маестрото тъкмо бе издал плочата Destination Easter Parade и представи няколко пиеси от нея на специален концерт – ако се не лъжа около Коледа, и това бе първата му изява след като се завърна в България след дългогодишното си пребиваване в чужбина. Абсолютен празник и духовен сувенир беше това, колкото и клишарски да звучи, особено пък от дистанцията на времето. Кръвта ми биеше весело...

А какво точно изсвири Теодосий тогава, нямам релефен спомен, но то бе крайно различно, интригуващо, нестандартно, не и фолклорно, не и джазово, а по-скоро импровизационно – безкрайно далечно като музикална стилистика, но и твърде близко до нашия балкански натюрел. И, ако не ме дъни паметта, от това време бяха и първите му опити да „пее“ в инструмента.

Кой да е знаел в онези времена – смутни, еуфорични и патриотарско разкроени времена, че на Тео тепърва му предстои да посее неравноделния ритъм на автентичния роден фолклор в саксията на световната музика. Един кавал надълбоко. Още тогава обаче Тео подчерта своя избор да не гази из комерсията, навил крачолите с таланта си, и изглеждаше готов да поеме трудната роля да е различен сред толкова, ама толкова много еднакви. Повечето от тях – казвам го без йота укор, та повечето от тях не смееха да хвърлят смело зара на своята индивидуалност.

Но както е известно, не-решението също е решение, а именно – да не бъде взето решение. Сетне – след 1990-та съм гледал и съпреживявал Теодосий толкова много пъти и в какви ли не формати, конфигурации и настроения, че не мога да ги преброя. Но със сигурност са не десетки, а стотици. Последно – с поляка Гжех Пьотровски и World Orchestra в афиша на Sofia Jazz Peak през април, бях се наканил да го видя и с оркестъра му от младоци в Студио 5 на 14 май, но Господ явно имаше други планове за тая вечер и прибра баща му няколко часа преди нея. Изброяването на авторитетни персони, за които е звучал кавалът на Тео, е ненужно. По-важното е, че те – ама до една!, носят ореола и харизмата на световната енергия. И експериментите им са с гръб към токсичните псувни, с които ни залива така нареченият саунд на новото време. Като – именно заради (или въпреки) това, са далеч по-актуални и авангардни. И от морална, и от музикантска гледна точка, Теодосий е един от най-хубавите примери за породата „наистина големи хора“, които съм имал удоволствието да срещна. И това впечатление, просветнало мигновено още при първото ни среднощно рандеву по буржоазните русенски улици, се потвърди по-късно многократно.

Видях Тео от много ъгли. Видях го да се усмихва – предимно с очите си, точно както и неговият кавал в пиесите му. Видях го с тромпет, с кавала – един от най-древните фолклорни инструменти у нас, видях го как държи тоя кавал на 45 градуса и веднага забелязах обратната му ръкохватка – дясната ръка горе, лявата - долу, същински Джими Хендрикс на духовите. Видях го Тео фотогеничен, висок и слаб, той може изумително да се променя – от доброто излъчване на зениците – почти до небрежния вид на брадясал балкански комита край огъня на вилата на – бог да го прости, чудесния басист и страхотен купонджия Стайко Стайков...

Интелектуалец от световно равнище, в реализма на всекидневното си битие Теодосий е повече от скромен. И хич не обича патетичните послания. Но сцената е домът на неговия гений, който той може уютно да настани в един стар пантоф или пък в новата дупка на кавала си.

„Бягство от действителността“ е достоен албум, книга, филм – както искате го наричайте – за всеки меломан и може да служи за крайна или отправна точка в музикалната съкровищница на Теодосий. Кино музика, към която не е необходима лента. Хармонична експресия, от която съзнанието ражда визия още след първите няколко акорда – цветно, широкоекранно платно, разказващо. И метафорично – точно експресивна е и обложката на компактидиска, дело на арт персоната Иво Христов.

Вероятно това е един от най-джази дисковете на Теодосий. Гледах премиерата му на живо със същата формация и искам с неудоволствие да си спомня сега, че няколко истински перли, които изсвири с формацията „Хемус Колектив“, не са намерили място в проекта. Нямам представа защо, бих искал още малко музика от тези виртуози в точно този техен албум. Но – такъв съм си аз, ненаситен, щом въпросът опре до красота и до интеркултурен диалог, и до начина по който тези корифеи се заиграват с тишината и нейния контрапункт, преди да я скулптират в ноти под пръстовката на Спасов. Малко нещо музика на гладно от моя страна. Но той – Тео, няма идея, той е направо извор от идеи, всяка от които духовен празник. Затова не съм в състояние – а вероятно и не бива, да откроявам отделен албум от пищната дискография на Теодосий. (Дори неземния „Срещнато по пътя“, съвместен проект на кавалджията и Йордан Радичков.)

Спасов е толкова космополитна личност, че меломанът у мен не ми позволява да дърпам малкото му пръстче от обложката на оная „тава“ или този точно проект... Неговото изкуство ми въздейства независимо от това как и в каква посока е обърнал хастара му, наш Тео.

Еднакъв, но и различен в рамките на същата еднаквост, е Спасов и в „Бягство от действителността“. Пиесата „Четири котки и една луна“ шушумуши колкото с балканската, толкова и със световната фюжън естетика, а титулната композиция и „Малка играчка“ са абсолютно достойни за каталога на звукозаписната компания ECM. 

 

За близо 3 декади възвишено творчество Тео успя да придаде на всяка своя картина съвършена красота, изобрети мелодиката, която ни отнесе на онова специално място, където думите не достигат, където се намира личният ни еквивалент на рая, основан на чувственото съзерцание. Не знам точно как, но той възпита едно ново – как ли да го определя? – ново художествено мислене, което стопи дистанцията между високото – сериозната музика, и развлекателната. При това го направи без този така присъщ на грандовете от неговото поколение композитороцентризъм, особено сред инструменталистите, наясно, че ако не си поканят вокалист(ка), ще си стоят гладни. Въобще, Теодосий раздвижи много отношения във връзката между изкушената аудитория и интровертния творец, освежи ги по интелигентния начин и с много, ама много стил. Наистина безподобен и невъзможен музикант, този толкова неземно земен Теодосий. Всяка нота, изсвирена от него, е национално богатство. Притурено в световната съкровищница. Тео е българският евродепутат в парламента на световната музика и култура.

Затова: Радичков – за Нобел. А Спасов – за "Грами"!

И е чудесно да слушаме повече Този кавал. По-доброто бягство от действителността е това. Трудното, но сладко и славно бягство към самите нас. Тяга, която води само нагоре.

Една стъпка по-близо до Бога.

 

ИВАЙЛО КИЦОВ е известен в гилдията още като Магистър Блус. Роден в София. Набор 1964. Образование – втори випуск на Националната гимназия за изучаване на древни езици и култури „Константин-Кирил Философ” (1983), висше ФЖМК (1991); една година в Шуменския университет, специалност българска филология. Автор (текстове, разкази, миниатюри, есета) на всички средношколски, младежки и студентски издания. Основен сътрудник на „РИТЪМ” във всичките му периоди – общокултурно магазинно списание (до 1989), седмичен рок вестник (1994), месечно списание („Нов РИТЪМ), възкръснало през 2002 отново като „РИТЪМ” – единственото специализирано общомагазинно музикално списание у нас до 2007.

 

Избрахме за вас 7-мото парче от новата тава "Бягство от действителността" на Теодосий Спасов

 

 

 

 

 

Много се двоумях между зъболекар и математик.

 

Ако мога да го нарека така, съвършенството на духа бих искал да притежавам като талант.

 

От моите близки, от музиката и от свободата.

 

Може би съм пропуснал мигове, в които бих могъл да дам повече радост на приятели, на хора, да им дам кураж.

 

Кръстът. Пълната хармония.

 

Не мога да кажа най-голямо нещастие, никой нищо не ми е причинил до този момент. Просто животът е изпълнен с трудности, с препятствия, които всеки човек е длъжен да преодолее.

 

Ако знаех какъв е смисълът на живота, може би щях да бъда богопомазан или брат на Господа.

 

Може би човек, когато изживее живота си, накрая, на последното стъпало той ще види коя е му грешката. Сега в движение, в скоростта на движението в живота е трудно да забележиш и да отсееш грешките. И затова старостта е мъдрост, която точно казва тези неща.

 

Нямам вече сили да правя това.

 

Женствеността, красотата и чара на жената, а у мъжа – неговата сигурност, неговата увереност в пътя, който той трябва да извърви.

 

Нямам определено място. Бих искал да се движа постоянно.

 

Може би с един хубав тиквеник.

 

Аз обикновено плача, когато не мога да направя, да преодолея нещо. Плача по-скоро от болка от това, че не съм достатъчно съвършен, за да го направя.

 

Много професии. Обикновено отделям внимание на различните хора, които се занимават с различни човешки начинания. За мен е интересно всичко друго и дори от там черпя идеи в музиката, обогатявам се от тези срещи.

Може би с Мария Шнайдер, една джазова композиторка, която еинтересен човек. Интересно ми е как тя тълкува музиката, как тя вижда новите посоки в развитието на джазовата музика.

Аз се възхищавам на личности от настоящето, от миналото - на вече героични личности, които в своя живот са оставили полезна диря за човечеството, които нещо са съградили, а не разушили.

 

Особено в България за мен са важни тия личности, които въпреки трудностите и катаклизмите, коите се случват на нашата страна, успяват да устоят, да дават кураж и сили на следващите поколения да работят всеки в своята посока и да допринасят за България, за ремонтирането на тази стара барака България.

 

Това е грях. Не бих желал да върша този грях.

 

Всички хора, които населяват земята, да станат по-чисти. Да станат братя и сестри, колкото и наивно да звучи това. Да бъдат свободни и искрени помежду си.

 

Точно обратното на желанието, което си бих пожелал с тази вълшебна пръчица. Светът се движи в посоки, в които човещината започва да изчезва и някакво човешко духовно бунище се оформя, един човешки театър, който съществува в действителността. Бих желал да бягам от това човешко заболяване.

 

Казах Ви преди малко за щастието. Това е хармонията. Да си уравновесен, да се чувстваш пълноценен човек, да обичаш най-вече, да изпитваш любов. Това е.

 

Аз нямам мото.

 

Нямам и такъв.

 

Нямам определен цвят, всички ми хареват.

 

Хубавата музика.