Бих могъл да се позабавлявам с услужливата мъдрост на старостта, но ще бъда по-точен и по-ясен, ако цитирам продължението на строфата за приятелството от “Тиха поема”, към която ме връща твоят въпрос.

Да, много от старите ми другари се превърнаха в мои немилосърдни врагове. Да, много от приятелите ме забравиха, но усещам с цялото си същество омразата на враговете, които не са ме забравили и нямат намерение да ме забравят. Познавам пристрастието на Левчев към тъжната философия на абсурдите, които съпровождат митологията на приятелството. Доколкото ми е известно тази философия има арабски корени, но това не отдалечава нейното провидчество нито във времето, нито в пространството. Ще цитирам един друг абсурд, който ме натъжава в още по-голяма степен, защото се самодоказа в пространството на моя личен житейски опит - “Лошият човек ще прости всичко лошо, което случайно или съзнателно си му причинил, но никога няма да ти прости доброто, което си му направил.” И въпреки всичко аз вярвам в приятелството. В какво друго да вярвам? Нали човек трябва да вярва в нещо?

 

Понякога се улавям, че търся оправдание за моето присъствие в поезията. Хората пишат непрекъснато, издават непрекъснато, натрупали са по няколко десетки книги: Аз още не съм стигнал до десет. И сигурно няма да стигна в рамките на тоя живот. Живея в поезията. Живея с поезията. Но пиша малко. Пиша само когато не мога да не пиша. Не по хигиенни съображения, както понякога съм се шегувал на срещи с читатели. Пиша само когато не мога да не пиша, защото се страхувам от изпита пред поезията. При мене тя идва отвън. Усещам нейните сигнали, наричал съм я “небесна диктовка”. Неприлично е човек да си присвоява ролята на посредник между Оня, който диктува Отгоре, и белия лист на простосмъртния ученик. В училище за лош запис на диктовка пишат двойка. Хайде, това е аритметика. Но когато говорим за алгебра или за висша математика, нещата стават много по-сложни. Поезията не е метафизика. Кръжоците за поетично майсторство са наивно занимание за хора, които са повярвали, че поезията е врата. Когато говорим за поезия, ние говорим за тайнство. Вълнува ме тайнството на зачатието. Поетът не е оня, който съчинява или измисля поезията. Поетът е оня, който улавя със сетивата си нейното зачатие, нейния божествен произход, нейната главоломна естетическа перспектива, нейния шанс да бъде увековечена в книгата на човешката цивилизация и нейната невероятна способност да задвижва социалната енергия на човешкото стремление към свобода и справедливост. Винаги съм вярвал в това, че поезията е универсалният език на човечеството за разговор с Бога. Мисля, че Оня горе проверява как сме записали онова, което ни е продиктувал. Само дето отдавна се е отказал да пише бележки.

 

Щастливи поети? Какво говориш? Ако лудият на селото е щастлив, тогава можем да приемем, че има и щастлив поет. Въпросът не е в това, че не се купуват книгите на пишещите братя. Въпросът е, че истинският поет е изтъкан от любов, състрадание и болка. Ако е влюбен, поетът страда. Може би защото страданието извисява, а при поета властва принципът “колкото по-високо, толкова по- добре” и това му е напълно достатъчно. При много поети страданието е перманентно състояние. То сякаш придава на поета самочувствието на особения човек, на избрания. Шегувам се, разбира се, но да се говори за щастие в конвенционалния смисъл на понятието при поетите е, меко казано, несериозно. Нещо повече, мисля, че в момента, в който един поет се почувства щастлив (доволен от живота човек), той, условно казано, престава да бъде поет.

 

Отне ми способността да се адаптирам към непрекъснато изменящите си в България обществено-политически и социални условия. Отне ми време. Усетил съм, че трябва да бъда нащрек, когато очаквам поезията. Аз съм влюбен в нея като в жена и като верен на голямата си любов човек, съм способен да чакам безпаметно нейното поредно посещение. Други на моето място тогава пишат романи. В периодите на отчаяно очакване аз съм написал няколко пиеси. Не мога да се оплача. Но можех да напиша роман. Можех да участвам в написване на анкета. Вярвам, че те няма да ми избягат. Искам да ги напиша. Ще ги напиша. Защо съм толкова сигурен ли? Това, че още не съм умрял, не е случайно.

 

Въпросите на формата ме вълнуват все по- малко, защото през годините имах възможност да проверя много свои увлечения в търсенето на истината. Затова днес, може би малко безотговорно, но убедено и безхитростно, мога да твърдя, че формата не е причина, а следствие в двуединството на поезия и форма. Формата е патерица на поезията. Но понякога човек превъзмогва необходимостта от патерицата и успява да проходи без нейната помощ, нали? Понякога може да му поникнат криле и тогава може въобще да захвърли патериците. Особено важно за младите поети е да повярват, че в това двуединство първичното е поезията. Тя е сигмата, която отключва и метафората, и мелодията, и посланието на стихотворението.

 

Не може да изчезне нещо, което е рожба на човешкия порив и на небесния благослов. Тя не разказва, а осмисля докосването между тленното и нетленното. Спомнете си тавана на църквата “Свети Петър” във Ватикана, нарисуван от Микеланджело. И още нещо: поезията е венец в стремежа на човечеството да представи себе пред космическото стълпотворение като хуманистична цивилизация с непреходни духовни ценности.

 

Имах честта да живея с едни от най- талантливите поети на България. Участвах в литературния живот на хилядолетния град и получих от него всичко, което един град може да даде на един поет. Моите колеги от различните поколения направиха много за мене. Аз също се мъчех да направи всичко според силите си за тях.

Дълги години си въобразявах, че нищо стойностно, написано от поет, който живее и твори в Пловдив, не е останало извън вниманието ми. Уви! Спомням си годината, когато почина изключително интелигентният, талантлив и самобитен ПЕРСИФЕДРОНпловдивски поет Киркор Папазян. Той не обичаше да шуми, да се натрапва, да се бори за ефимерното признание на овластените творчески институции. Той носеше гордо кръста на съдбата си и самочувствието си на творец, който не се побира в калъпа на правоверното обществено поведение. Спомням си и предсмъртната строфа на поета:

 

За мене това е стихотворение, което заслужава да присъства във всяка антология на съвременната българска поезия.

 

 

Прочетено в marica.bg