- Фамилията тръгва от македонското селце Гопеш, минава през Битоля, където се е родил баща ми, и от 1925 г. започва вече софийското битие на моето семейство. Не казвам българското, защото през тези години да живееш в Битоля, в Гопеш и в София е било все едно и също. Разбира се, големият град е със съвсем различни възможности за професията, която баща ми започва да практикува от 15-годишен и която го среща с едни от най-удивителните хора в историята ни от 30-те до края на 80-те години.

 

- Едва сега разбирам какво означава цялата фамилия да живее с още 3-4 семейства с малки деца в софийски апартаменти след бомбардировките, с една тоалетна. А баща ми на всичко отгоре беше окупирал банята за фотолаборатория. Добре, че наблизо беше минералната баня, та хигиената на семейството не пострада. Но въпросът е, че в тази следвоенна купонна България, с „мазните“ влакове, черната борса, хората живееха много човешки. Отрасъл съм в квартала точно до синагогата и там най-близките ми приятели, хората, които баща ми искрено обичаше и те го обичаха, бяха съседите ни евреи. За съжаление повечето в края на 40-те заминаха в Израел. Баща ми беше доста нещастен без приятелите си. Но те не го забравиха. Говореше се за една голяма негова фотоизложба на големи български дейци на културата от еврейски произход в Тел Авив, но студената война така беше замразила всички контакти, че това не можа да се осъществи.

София не е моят град днес. Защото градът не са къщите, дори не е природата около него, а духът на хората, които го обитават. А духът на следвоенна София, която още не се беше напълнила окончателно с хора от провинцията, бяха все още живите носители на един изключителен културен, академичен, артистичен живот. Аз живях в прекрасна атмосфера в нашия дом, с удоволствието да отворя вратата на ателието на баща ми и на прага да видя примерно Игор и Давид Ойстрах. Или, разхождайки ме за ръка по „Царя“, майка ми да ми покаже с огромно уважение леко прегърбената фигура на брадат човек с бастун и с мека шапка: „Това е Майстора, голям български художник“. Ваканциите на морето, празниците прекарвахме заедно със семействата на хора от артистичния елит и аз се докосвах до личностите, придаващи културните карати на някогашна София. Документите, образните свидетелства на тази епоха за щастие все още са у мен.

 

- Преди „Хоризонт“ работих в „Патриот”, списание за военнотехнически спортове, и имах възможност да се запозная с много интересни хора. Един от близките ми приятели беше треньорът по висш пилотаж (акробатично летене с малък спортен самолет) Ангел Миланов, благодарение на когото заснех и първите видеокадри за един филм в БНТ - от самолет, който прави лупинги. Дотогава не беше правено, годината беше 1982-ра.

А в радиото най-важни за мен бяха първите три години - в т.нар. прослушвателна служба. Там имах възможност, вадейки новините на световните радиостанции, да се науча на новинарство и в работата си с колеги в „Хоризонт” да прихвана наистина сериозния радионовинарски занаят.

 

- Продължавайте да продължавате. Вие сте информационна програма, правете анализи, защото коментарът изразява лично отношение, анализът предоставя факти за формиране на лично отношение. И пазете новинарските традиции на програмата. „Хоризонт" винаги е запазвал традициите си, независимо от времената, от политическите протуберанси, независимо от това кой е дърпал конците.

 

- Бях 2 години в софийското бюро и 10 - в Прага. „Свободна Европа“ вече не съществува, остана само радио „Свобода“. Ето, в момента, около украинската криза то е един от малкото рускоезични информационни източници, които контрират изключително успешно ужасната пропаганда на Москва. В този смисъл липсата в ефира на чуждестранни радиостанции е изключително утежняващ фактор за ужасното дередже, в което се намират нашите медии. Спирането на „Свободна Европа“, ВВС на български, „Гласът на Америка“, РФИ, Дойче веле беше преждевременно решение, изключително подценяване на реалната ситуация в една посткомунистическа държава, каквато вече четвърт век България продължава манталитетно да бъде.

 

- Отговарям леко цинично - защото така пожела политическата „класа“. Съвсем съзнателно бяха вкарани жълтите медии, които формираха масовия вкус – което погрешно бе приписвано на демокрацията и западните журналистически стандарти. Умишлено беше създадена информационнопропагандна, партийна журналистика, която звучеше нелепо след комунистическия режим. Една попара, която тепърва ще сърбаме. Приказките за установени международни журналистически стандарти, за високи критерии, обективно отразяване в България вече предизвикват смях в професионалните среди, които казват: Ние не сме Западът, не сме Европа, ние си имаме собствена българска журналистика. Нищо подобно!

 

- Въпросът е защо българското общество позволи една година от неговия физически и обществен живот да бъде окончателно пропиляна. От самото начало беше ясно, че правителството на Орешарски е ялово, че този тип безумно управление на тристранна коалиция с участието на фашизоидни крайни националисти е също невъзможно в европейския контекст.

Имам за себе си отговор, който всъщност обяснява и защо напоследък злините в обществото ни се увеличават в геометрична прогресия. Заради немотията, мизерията, пълната липса на перспектива, на заинтересованост, пълното обезверяване на хората към категории като държава, власт, управление, възможности. По-активните вече избраха терминал 2, младите са категорични къде искат да учат и къде биха желали да живеят. Тук остават тези, на които им бутат къщите в Стара Загора и Варна. За съжаление - и деформирано, озверяло българско население, което не е сигурно за утрешния си ден, за работното си място, доколкото и ако го има. Население, останало в тресавището на изключително слаба образователна система, оставено на грижите на бедстващо здравеопазване. И да повторя – мизерията премахва всякаква визия в обществото и го превръща в маса, манипулируема от група хитреци.

Няма как да поемем въздух, ако стопанството не работи, ако политическата ни класа представлява това, което е в момента, а едни самозванци законно стигнаха чак до европарламента.

 

- Когато човек попадне в болница, той попада под протекциите на лекарите, които го лекуват. Държавата е болна и се нуждае от лечение. Ние засега се справяме единствено със зодии, билки, врачки и празни приказки на политици. Мъчим се да се справяме, но не става. Самолечението не е препоръчително. Всичко минава вече под управлението на Брюксел. МВФ ни наложи валутния борд, сега Брюксел ще поеме контрола върху банките. Всички основни функции на държавата ще бъдат поставени в гипсово корито - като човек, който се нуждае от дълго и сложно лечение. Ако успеят да ни излекуват, би било добре. ЕС има задължение дънни членки като България да бъдат изкарани поне на някакво прилично равнище, за да не му създават проблем.

 

 

Прочетено във в. Животът днес