ФАКЕЛ

Три срещи на Румяна Таслакова: Горбачов, Симеон II и Константин Павлов

09.08.2014

Две култури са в основата на житейския и творческия път на Румяна Таслакова, която е родена в София и на 17-годишна възраст емигрира в Германия. 45 години тя работи като журналист в Дойче Веле и иницира издаването на16 книги на радиостанцията. Как различните култури и социални влияниа са отразили върху нейните виждания и преживявания, се вижда в новата й книга „Цял живот събарям стени“, от която ви предлагаме три откъса.

Да му благодаря за рухналите стени

   Фоайето гъмжи от хора. В Германия го величаят като герой, рокгрупата „Скорпионс“ посвети на него химна „Wind of Change”. В родината си днес не се ползва с този респект и слава, с които го посрещат тук. Някои носят листове с надпис: „Търся билет”. Купила съм си го преди близо три месеца. Поначало билетите за литературния фестивал LitCOLOGNE се разпродават бързо след обявяването на отделните прояви – представяне на книги и автори, рецитали на класически и модерни романи и стихове. За петата книга на Михаил Горбачов, с която сега предстои да бъде запозната кьолнската публика, само съм чувала. Току-що е излязла в Германия. „Alles zu seiner Zeit. Mein Leben“ е озаглавено немското й издание. Изложените на една маса, встрани от входа, книги се разпродават бързо.
   Крачи бавно по сцената и сяда до Фриц Плайтген, бивш генерален директор на радио- и телевизионната станция ВДР. Той дълги години е бил кореспондент в Москва и познава автора от това време. Горбачов е видимо остарял, подпухнал, явно с мъка сяда в креслото. Публиката става на крака и светкавиците на фотоапаратите и мобифоните прорязват въздуха сякаш буря e връхлетяла в залата. Плайтген вдига ръка и публиката утихва. Артист чете от първата глава на книгата. Михаил и Раиса се запознават като студенти, като почти всички свои сънародници те живеят в мизерия и страх. На първата среща Михаил Сергеевич се представя на Раиса Михайловна най-учтиво, стриктно спазвайки руската етикеция: показва й личната си карта. Минават месеци преди да премине към по-успешен подход. Връзката им започва с разговори – както Горбачов пише – на всекидневни теми. Тези разговори не прекъсват до 1999 г., когато Раиса умира в болница в германския град Мюнстер. Почти половината от книгата на Горбачов е посветена на покойната му съпруга, тя е любовното обяснение на човека, определял съдбините на Съветския съюз. И на Германия. Та нали в началото на 1990 г., когато тогавашният германски канцлер Хелмут Кол е в Москва, от съветския президент получава уверението, че вече е открит пътят към германското обединение.
   Ако някой друг управляваше тогава, щеше ли да се стигне до обединението?
   Пита Плайтген. По лицето на Горбачов плъзва усмивка:
Какво очаквате? Сам да се хваля ли?
   И разказва за Маргарет Тачър, която се е противопоставяла на обединението, и за Митеран, който казал, че, общо взето, толкова много обичал германците, че предпочитал да има два германски народа.
   Но ако не бях действал тогава, може би щеше да има трета световна война, с атомни оръжия.
   Така той обяснява след това политиката си. Запитан дали е дошъл на власт в подходящия момент, отговаря, поглеждайки нагоре:
   Този въпрос отправете към висшата инстанция.
   Горбачов съжалява, че е извикал Борис Елцин в Москва.
   Той се оказа подъл човек. Това казвам за пръв път. Не го считах за противник, но сгреших.
   Дали Елцин е сложил края на кариерата му?
   Сам се отказах, имах достатъчно привърженици, но ако не бях се оттеглил, щеше да се стигне до гражданска война с кръпопролития. И поставих националните над личните си интереси.
   Смята ли, че би имало и друго решение:
   Елцин да бъде изпратен като посланик в Южна Америка, там не би могъл да организира преврат, там те сами си го правят.
   А какво е отношението му към Путин – пита Плайтген.
   Отначало го подържах, когато замести Елцин, довел Русия на ръба на пропастта. Путин успя да сложи край на този опасен не само за Русия процес, взе необходимите мерки и поведе страната по друг път. Но скоро Путин стана много самонадеян. Неговата реч в Мюнхен маркира началото на нов Путин. Той говори много за демокрация, а същевременно подкрепя кръгове, които изпитват носталия по Сталин.
Дори има ренесанс на Иван Грозни.
   За Путин ще пише в последната си засега запланувана книга, преди това ще анализира отношенията със Запада, разговорите с Хелмут Кол и обединението на Германия, както и НАТО и атомното разоръжаване.
   Прогнозата му за бъдещето не е оптимистична:
   Много, много предстои преди Русия да стане свободна, демократична страна, която е респектирана и от интересите на другите държави.
   Неговата родина се е променила – констатира Горбачов пред публиката в Кьолн:
   Обаче опасността от номенклатурата и бюрокрацията не е отстранена.
   Все повече хора в Русия гледат критично на миналото и настоящето, все повече се обявяват против политиката с диктаторски методи.
   Това означава, че борбата още не е приключила.
   След час и половина разговорът приключва. Плайтген благодари на Горбачов и му предлага да представи в Кьолн и бъдещите си книги. Горбачов му се усмихва и бавно се надига от креслото.
   Дано сме здрави, Вие тук и аз в Москва. Тогава може да се срещнем.
   Горбачов е вече на 82 години, 75-годишният Плайтген го хваща за ръка и го повежда към страничния изход. Бързо ставам от мястото си и се затичвам към сцената. Искам да благодаря на Горбачов за рухналите стени, за разкъсаната Желязна завеса, за това, че съм тук, в Германия, и че мога да се връщам в България. Но не успявам да му стисна ръката.

Какво съблазнява Симеон Сакс-Кобург Гота

   Малка съм била, за да знам какво е да се чувстваш като Симеончо, една от крилатите фрази в моето детство. А и монархията не ме привлича с нищо, освен с пищните костюми във филмите за династиите в Европа. Странно ми е защо новите политици и бившите дисиденти се изреждат при Симеон Сакс-Кобург Гота като на поклонение в Мадрид. Нали са демократи! Нали шансове за монархическа система в България няма, тъй като конституцията трябва да се промени, а мнозинство едва ли ще се намери.
   Приятен, образован човек е. Милее за България. Защо не го интервюираш? Досегашната ти представа за него е виртуална. Виж го, изслушай го. И тогава...
   Уверява ме една позната, която се е срещала тайно с него. Дава ми координатите на секретарката на Симеон II и изпраща препоръка в Мадрид.
   Да, защо ли пък не. Секретарката в Мадрид любезно реагира на искането ми за интервю. Коя съм и къде ще бъде публикуван разговорът? След няколко дни ми предлага дата и час. И се качвам на самолета.
   Подготвям се за срещата със Симеон Сакс-Кобург Гота. За пръв път узнавам, че има роднински връзки с управляващи още династии – в Белгия и Англия, че кръв на Сакс-Кобург Гота тече и в аристократи в Португалия и Швеция. Чета за Борис III и за родената като Джоана ди Савоя, по късно известна като царица Йоанна, и как комунистите са прокудили Симеон от България, и че от 1946 г. живее в чужбина. Учил е в Александрия – Египет и Мадрид, следвал е право и политически науки, 13 години е бил президент на испанския филиал на френски завод за оръжейна електроника. Чета, че освен това е бил е консултант на фирми в Европа и Африка в сектора на хотелиерството, банковото дело, електрониката и доставките на хранителни стоки. Женен е за царица Маргарита и има пет деца. Никога не се е отказал от царската си титла.
    Достатъчно ли ми е това за разговора с един човек, чувстващ се като цар? Макар и без царство? И без перспективи да се върне в родината си? Питам се как да се обръщам към него? Иска ми се да спазвам благоприличието, но да го наричам Ваше Величество ми е чуждо, а е и в разрез с политическите ми убеждения.
   Къщата, в която ме посреща, въобще не изглежда като царски палат, твърде скромна е за квартала, в който се намира. Секретарката ме отвежда в елегантно помещение с голяма вградена библиотека, бяла камина и маслени картини. Висок е,
с елегантен тъмносив костюм, светлосиня риза и тъмночервена връзка. Говори бавно с големи паузи, като че ли претегля думите и внимава да не греши. Българският му звучи старинно, но не неприятно. Пита ме за моята работа и какви теми ме интересуват. Разговарям с него без да споменавам името и титлата му. След интервюто ще му задам 25-те въпроса на Дойче Веле. Съставили сме ги по образеца на френския писател и философ Марсел Пруст, който е бил особено популярен в парижките литературните салони от началото на ХХ век. Симеон Сакс-Кобург Гота се съгласява веднага да отговори. Изненадва ме още с първия отговор. Като дете е искал да стане... прислужник. Откровен ли е? Струва ми се, че не се стреми към евтини ефекти. Запитан кое качество цени най-много у една жена, у един мъж, споменава интелигентността. И за двамата. За разлика от повечето българи, които се оказаха мачисти и за които най-важни са смелостта и мъжествеността на мъжа и красотата и женствеността на жената. И когато на въпроса как биха могли да го съблазнят, казва „С една баница”, вече е спечелил симпатията ми. След 25-те отговора продължаваме разговора. Сега той ме разпитва. Как виждам България сега, как живеят хората, напредва ли демокрацията?
   А Вие ще се върнете ли в България?
   Мълчи десетина секунди, поглежда към тавана, въздъхва.
   Ще видим. Каквото бъдещето покаже.
   Знаете ли какво Ви очаква? Знаете ли как ще реагират хората?
   Струва ми се, че да. Аз гледам редовно „Панорама”. Изпращат ми я на видеокасета. Говоря с българи, които идват тук. И чета много.
   Дали е сигурен в очакванията си? След половин век отсъствие?
   Но манталитетът се е променил много. Не Ви ли е страх от царедворци и службогонци, които могат да Ви заблудят?
   Става и ме поглежда – струва ми се – царствено.
   Това е моят народ и аз съм от него и с него.
   Илюзия или самовнушение на смелост? Разговорът е приключил. Симеон Сакс-Кобург Гота предлага икономът да ни снима заедно.
   Сбогува се, изказвайки надеждата да се видим в България.
   Видях го, когато пристигна за пръв път в София. Не повярвах на очите си. Сякаш цялата столица беше на крак. Възрастни жени стискаха букетчета, млади хора любопитно се опитваха да пробият кордона и да му стиснат ръка. Народът беше с него. Така изглеждаше. Тогава.

Музика, стихове и миниатюри

   Тази вечер има рецитал на Константин Павлов в бившия царски дворец. Искаш ли да дойдеш?
   Само името му съм чувала, нищо не съм чела, в Германия нямах негови стихове. Иван Андонов, който ме покани, ми даде една малка книжка.
   В една лодка се возим.
   и какво значение има –
   докато ти въртиш кормилото,
   дали аз въртя веслата,
   щом лодката потъва?
   Потъва, потъва...
   Обърни се за миг
   и ще видим
   как най-верният плъх
   ококорено рони сълзи
   маха с мокра лапичка –
   сбогом!
   Онемявам. Рядко, много рядко чета поезия. Тези стихове ме разтърсват. Застанал пред рояла, с наведена глава, леко пригърбен, сякаш се притеснява, поетът чете с дрезгаво-равен глас. Следват музикални миниатюри, пианистът се покланя, излиза Иван Андонов и в залата проехтява великолепният му глас. Стихове, стихове... Каква омая!
   Защо се знае толкова малко за Константин Павлов? Времената са бурни, хората са потиснати от немотия и страхове, за поезия няма време – ми обясняват. Хората имат други грижи. А няма ли тези стихове да ги откъснат поне за мигове от всекидневието? – се питам аз.
   Уговарям интервю с Константин Павлов. Какво да му занеса, с какво мога да го зарадвам – питам приятеля, който идва с мен. Да взема бутилка уиски, предлага той. И да внимавам, че неговото куче е агресивно, да не мърдам много, за да не го разяря.
   Огромен пес, който ме гледа с изострено внимание. Следи ме. Крача бавно, сядам предпазливо. Не смея да мръдна. Поетът налива от уискито. Разказва. Гледам го в очите, но с периферното си зрение не изпускам от поглед кучето. Най-сетне то ляга в краката на господаря си. Струва ми се, че вече не съм му несимпатична. Поетът разказва, говорим час, два. Не питам за интервю. За да не разваля омаята от тези звездни часове в моя живот.
   Опиянена от разговора, а и от уискито излизам от дома му и още по пътя към хотела ми хрумва една идея. И други биха били щастливи, ако чуят стихове на Константин Павлов! В тези сурови времена поезията би могла да е като мехлем за ранените им души. Така се ражда предаването „Миниатюри” на Дойче Веле. Стихове на български поети и поетеси, оригинални записи и рецитали на Иван Андонов с музика от предкласиката. Първото излъчване е с Константин Павлов.
Слушай, гълъбче
   Не вия с вълците по вълчи.
   Но с гълъбите също не гугукам.
   Имам собствен глас.
   Нямам стадо, нямам ято -
сам! – съм! – си!
   Размножавам се от самосебе(си!).
   Оцелявам -
   Чрез самоизяждане.
   Гууу-гу.