Чеховата конференция ми подейства доста зареждащо, макар че, както е известно, Русия живее от юбилей на юбилей. Винаги много се подготвя, много е старателна, когато се задава поредният повод, а там всяка година има някакъв юбилей. В случая – 110 години от смъртта на Чехов. Конференцията беше организирана професионално, организатори бяха Мемориалният музей на името на Чехов в Мелихово и Московският държавен университет с участието на Чеховата комисия към Руската академия на науките. Едно високо представителство. Аз се върнах в Мелихово точно след 10 години, предишния път бях на подобен форум, но за 100-годишнината от смъртта на Антон Павлович. А сега отидох колкото заради Чехов, толкова и заради определени хора. В компанията на чеховедите (както и на пушкинистите) на мен винаги ми е много приятно. Има една особена атмосфера, тя е много по-здравословна, отколкото компанията на достоевистите, бих казал…

 

Задаваш ми много хубав въпрос, на който аз имам един по-особен отговор. Отговорът всъщност не е мой, наблюдението е, ако не се лъжа, е на Дмитрий Мережковски, който в едно от своите съчинения някъде около 1911 г. установява, че две коренно различаващи се състояния вдъхновяват Достоевски и Толстой. Източник на вдъхновение за Достоевски е болестта, а за Толстой – здравето.

 

Томас Ман е голям поклонник на руската литература, той буквално е произнесъл молитвени слова за нея. И, разбира се, е отделил много повече внимание на Толстой, отколкото на Достоевски. Това не е случайно – той се идентифицира преди всичко с писането на Толстой. Макар че, по правило, в руското литературознание битува такова твърдение: от Достоевски водят своето начало много автори, докато от Толстой – малко. Но как да водят началото си от Толстой, как можеш да подражаваш на Толстой?!

 

 

Не, не бих го определил така. Просто двамата са твърде неподражаеми автори. Толстой, разбира се, е много по-цялостно, по-несъизмеримо явление. Да не забравяме все пак как го дефинира Пол Джонсън в книгата си „Интелектуалците“ – „по-големият брат на Бога“ (смее се). Това е любимото ми определение за Толстой. Нещо подобно за Достоевски трудно бихме могли да кажем.

 

Чехов е по средата. Той е лекарят, който не успява да се излекува. Но затова пък пише много „здрава“ литература. Един от първите сериозни изследователи от началото на ХХ в., тоест в зачатъците на професионалното литературознание в Русия (имам предвид формалистичната школа) - Сергей Балухати, който полага огромни усилия да постави основите на чехознание от нов тип – на литературна, а не на философска или религиозна основа (нещо, с което често е злоупотребявано с други руски автори), има много интересно наблюдение: здравият, силно устойчив, жизнеутвърждаващ характер на Чехов му позволява да избира за свои герои лабилни хора. Хора, които се лашкат.

Моят доклад беше за ранната драматургия на Чехов. Представих една хипотеза: какво представлява малката трагикомедия от 1887 г. „Лебедова песен“ с подзаглавие „Калхас“ в парадигмата на ранната Чехова драматургия. Смея да твърдя, че тезата ми се прие много добре. Дори полемично се прие, с доста въпроси, с доста изказвания и като цяло събуди дискусия, което всъщност е най-радващото на такъв форум. А на мен самият ми беше много интересно и мотивацията ми да отида беше да чуя – хайде да не звучи самонадеяно и малко странно или екстравагантно, но отидох да чуя повече не-руснаците. Защото в настоящия момент за нашата русистика е изключително нужна и важна не-руската гледна точка към руската литература.

 

От 15 страни. За мен лично много интересни са както „автентичните“ чужденци, да ги наречем така – българи, поляци, англичани, американци, израелци, балтийци, украинци, швейцарци, така и онези, дошли отвън, които професионално се занимават с руска литература, но имат нещо общо с Русия. От Съединените щати например бяха дошли учени, които нямат пряка връзка с Русия, но имаше и заминали след разпадането на Съветския съюз – основно руски евреи, които впоследствие оглавиха много от славистичните катедри в различни американски университети. И ми беше любопитно да узная как те след повече от 20-годишен престой в Америка са започнали да мислят за руска литература, която фактически им е била родната литература. Отивайки там, полагайки се в контекста, те са започнали да мислят по друг начин и са придобили способността – защото са умни хора, да погледнат тази литература с външен поглед.

 

Основават се предимно на свои автори, свои теоретици. Да кажем, Харолд Блум, Исая Бърлин, Франк Кърмоуд, Джордж Стайнър, лекциите на Набоков, които са много ценени там. И не само лекциите – цялото творчество на Владимир Набоков, литературознанието, което създава, защото и неговите романи са литературоведски (смее се), не са просто художествени текстове или измислици. От тая гледна точка има едно по-остро пресрещане с руската теория, която не е мръднала от тандема Бахтин-Лотман, още обитава в омагьосания му кръг. Новото при руснаците е всъщност едно връщане назад – към Балухати, към Скафтимов, към по-непопулярните представители на формалистичната школа. Макар че – няма какво да се лъжем, тази школа е направила много добри неща, но се ражда в контекста на една вече болшевизирана Русия. Тя е в някакъв смисъл съпътстващ червен идеологически проект.

 

Чехов, слава Богу, много трудно се поддава на идеологическо четене. Макар че идеологическият прочит на руската литература в Русия като цяло продължава. Но форумът беше посветен на Чехов, а Чехов е – да го кажем малко глупаво – „консенсусна“ личност (смее се). Около него спор няма. Макар че… Когато през 2004 г. в Софийския университет направихме една много голяма и представителна конференция във връзка с годишнината от смъртта му (това е може би най-голямата конференция, правена у нас някога, свързана с русистиката, излезе и много хубав сборник, „Диалози с Чехов. 100 години по-късно“), някои от руснаците, дошли на форума, ни задаваха буквално втрещяващи въпроси. От рода на: „Защо вие решихте да си правите имидж с нашия Чехов?“ На такава реплика няма как да отговориш… Като баба Гицка ченето ми пада и не знам какво да кажа. А Чехов не е случаен автор по няколко причини и за мен, като българин, една от най-важните е следната: когато руският канон такъв, какъвто е конструиран в Русия, тръгва на Запад, той неминуемо оредява. Редукцията е толкова по-малка, колкото си по-близо до Русия. Но колкото повече се отдалечава, толкова повече се разпада, за да стигне в Западна Европа и Америка буквално до едно-единствено име в драматургията и това име е Чехов. В прозата има задължително още две имена, с тях започнахме – Достоевски и Толстой, тук-таме в някои среди Гогол, другаде Тургенев, разбира се, особено във Франция, той дълго е и живял там. След първата емигрантска вълна, 1918 г., руската литература се сепарира, разделя се на ортодоксална, която се пише вътре в Русия, и на такава, която все още продължава да се пише на руски – и тя ще се пише на руски поне още половин век, докато се появят Набоков, Бродски, Аксьонов, да не говорим за повечето известни съвременни автори, пишещи и на английски, или директно (само) на английски. В една от последните биографии на Чехов, написана от британеца Доналд Рейфилд – огромен текст, около хиляда страници, невероятна книга, която се казва простичко „Животът на Антон Чехов“ (излязла в края на 90-те), той засяга този въпрос. И там има едно хубаво изречение за времето, когато започват да спорят за Чехов и за неговата рецепция след смъртта му (и то доста след смъртта му) Горки и Бунин. Горки, вождът на пролетарската литература вътре, и Бунин – авторитетът отвън, който е само с две години по-малък от Горки, тоест са от една поколение, нещо повече – и двамата са почнали като епигони на Чехов. Та Рейфилд казва, че Горки и Бунин са се превърнали в нещо като Петър и Павел на Чеховианската църква (смее се).

 

Имаше, разбира се, няколко, и реагирах…

 

Не, не само руски, но в основата си подчинени на руското четене. Един от тях дойде от Америка, от една дама, която твърдеше, че е изнамерила формулата на това що е то Чеховска комедия (смее се)! Изключително ниско равнище. Тя е рускоезична, от години преподава в Америка… Няма всъщност такава формула, на професионално, научно равнище тезата ѝ беше лесно оборима и оборена. Не само аз, възроптахме много хора и тя в един момент млъкна. Имаше и откровени глупости, от този тип фриволно есеистично говорене – на писатели, които много често си четат Чехов, или пък неотдавна прочели Чехов и много се зарадвали, след като го прочели (смее се)… Поканени били с презумпцията, че трябвало да има повече гледни точки. Но аз мисля, че това е неизбежно. Дори сам да подбереш хората, никога не знаеш точно какво ще се случи на една научна конференция. Слава Богу, по повод Чехов идеологизирани доклади нямаше. Това обаче, което се забеляза и то не можеше да не се забележи, е, че между редовете и в пленарните изказвания просто се засегна – и отстрани на всички нас, чужденците, направи неприятно впечатление (едно напрежение моментално пробяга из залата) – асоциация с руската позиция спрямо Украйна, анексирането на Крим и т. н. Да, Крим е мястото, където Чехов наистина много време прекарва – Ялта, Одеса… Аз лично не мога да си обясня защо се получава това, защо се чувстваха едва ли не задължени да споменат и тази линия – политиката, която в момента води Русия и начина, по който се държи с Украйна. Неща, които нямат нищо общо с повода, по който се бяхме събрали. Но очевидно има една предпоставка, едно негласно наложено правило, че на официални места трябва да се защитава и популяризира политиката на Кремъл. Обаче това е доста неприятно, защото по този начин се ангажират всички слушатели, без да им се дава право да отговорят или коментират. Не всички, разбира се, споделят подобна позиция, но ти си вкаран в един вакуум, според който – след като си отишъл там, едва ли не приемаш по презумпция руската гледна точка. Което изобщо не е така.

 

От самата конференция – не. Аз все пак знаех къде отивам. Пътуванията до Русия са по принцип трудни. Има елемент на някакво изпитание. Това, за което винаги ми е приятно да отида там, са хората, с които знам, че ще се срещна. Високи интелектуалци, знаещи, можещи, с едно нестандартно мислене за руската култура, за руската литература, за Русия. Ако щеш, хора, на които като им се каже България, няма нужда да обясняваш кои сме, къде сме на картата – напротив, имат сантименти към нас и някаква, да си го кажа направо, неподправена емоция, обич. Предизвикателството е винаги от срещата с непознатите други, които неминуемо се появяват. Те задават провокативни въпроси, чух един уж добронамерен коментар: „Аз останах шокиран, когато ви забраниха да си изнасяте зеленчуците в Европа“. Той не очаква нищо да му отговаря, той просто иска да се изкаже пред мен колко е зле България вследствие обвързаността си с Европейския съюз. На което аз го попитах: „Припомнете ми, защото аз оттам идвам и живея там – кой и кога ни е забранил, защото ние, българите, не знаем това, не сме го разбрали още. Може би от вас ще научим“. Естествено, отговор нямаше, повтори се констатацията за „шока“. Казвам му още: „Вижте, господине, никой не ни е забранявал, напротив – ако някъде изнасяме зеленчуците си, това е Европа. Проблемът при нас е друг – че без никой да ни наложи, си унищожихме селското стопанство. И сега, както и вие, внасяме турски и македонски боклуци“. Но това беше в кръга на една много рафинирана провокация.

 

Най-голямото (макар и трудно постигнато) съгласие около Чехов е, че Чехов може да се чете разнородно, вече има цял дял неруско четене на Чехов. А най-големите несъгласия са по отношение на биографемата – така, както е представяна от руските автори от една страна, и от неруските – от друга. Разминаването е доколко например може да бъде оправдана Олга Книпер за поведението си около него, доколко този човек е бил сред приятели в МХАТ, доколко Станиславски изопачава текстовете му, доколко не… Руснаците, разбира се, отстояват, грубо казано, положението: Станиславски е прав, Книпер не е права и т. н., но това са дребни неща, по-скоро в кръга на научните и на квазинаучните проблеми. Няма някакви особени разногласия около Чехов. Чехов не е от авторите, който ще скара изследователите си.

 

О, да, разбира се, разбира се! Например, имаше хора непристигнали заради тези събития, тъй като не са съгласни с политиката на Русия, или обратно – от Украйна искали да дойдат, но не ги пуснали – това пък е другата глупост. Факт е, че тази ситуация взе някакви „жертви“ – те бяха и от гледна точка на присъстващите, тоест хора недошли, и от гледна точка на изтъкване, на огласяване само на руската позиция, без възможност за ответна реакция. Това се прави по следния начин…

 

Да, да, по следната формула (смее се)… Макар че очевидно не на всички руснаци им е приятно. Това са все пак хора, които пътуват, познават всички нас в собствените ни среди, ние общуваме с тях не само по имейли, но и на живо. Те ни познават много добре и идвайки тук, в България, или отивайки в Чехия, или в Полша, или в Англия, или в Америка не се държат така, както когато са си у дома. Но бидейки там, в Русия, самите те изпитват – и това добре се усеща, аз познавам хората – неудобство да засягат тази тема, но, от друга страна не могат да не я засегнат, защото после мълчанието им ще бъде докладвано или отчетено като някакъв минус за тях самите.

 

Сигурно е имало, аз не мога да кажа, не ги разпознавам. Но смея да твърдя, че когато миналата година през втората половина на ноември направихме поредната наша конференция от цикъла „Класика и канон в руската литература“ (тя върви по традиция тогава, но течеше окупацията на Университета и ние с любезното съдействие на Руския културен център я преместихме там), присъстваше такава фигура, дори самите руснаци ни предупредиха за него. Един странен човек, представиха го за професор – по какво и откъде не стана ясно, който внимателно слушаше, не се обаждаше, но на всички доклади присъстваше и ако текстът беше на български, се интересуваше за какво се говори в него и си водеше записки (особено пък в случаите, когато публиката реагираше със смях). Но това е, в края на краищата, в кръга на нормалното. Трябва да знаем, че темата „Русия“ навсякъде има особени измерения, както казва самият Тютчев: „У ней особенная стать“ и обикновено културните прояви, форумите, свързани с литературата и изкуството на Русия, се използват и за проучване на някакво мнение, за сондиране на настроения – това е съвсем нормално, свикнали сме…

 

Аз мисля, че към това се стреми и Западът и ако има някакви договорености, ако има някакви страхове извън Русия по отношение на Русия, те са да не би там да отслабне централната власт.

 

Да, мисля. Мисля! Хайде да говорим по друг начин: ние може напълно справедливо да сме недоволни от ситуацията в България, но България е стократно за предпочитане – в Русия нещата стоят на абсолютно различна основа. Русия няма период в своята история, в който да е била демократична държава. Там за демокрацията се мисли като за нещо изключително външно, като нещо, което знаем какво е, но не го разбираме или пък си мислим, че го разбираме, дори сме със самочувствието, че го разбираме по-добре от тези, които реално живеят в демократични условия, и го презираме. Там никога не е имало структури, които да поддържат някаква алтернатива на самодържавието, така да го наречем. В началото на XIX в., когато почва да се гради руският литературен канон, националната памет започва да се проявява – тогава няма парламент, няма конституция, има единствено самодържавие. Декабристкото въстание се вдига от младата дворянска интелигенция, от масоните -републиканци, те, между другото, са радикални – искат да се събори монархията и да се обявят конституция и република. По-умерените виждат развитието на нещата постъпателно – такъв е Пушкин, който е бил за конституция, но и за монарх – представял си е идеалната Русия като конституционна монархия, оттук идват големите му търкания с властта… Но друго искам да подчертая – декабристите не успяват, подобните на техните опити не успяват и по-късно. Всъщност, когато се установява съветската власт, тя най-сетне събаря монархията, но приема символите ѝ, настанява се в Кремъл…

 

Точно така, събаря монархията, но не и самодържавието. Не събаря модела на управление на Русия. Води, разбира се, своя реторика, въвежда свой език, който се възприема за нещо принципно ново, но всъщност изобщо не е ново. Единственото различно пространство, единствената алтернатива през това време, в което няма демократичен форум, няма парламент, няма място, където да се чуе друго мнение, дори го няма нашето любимо балканско кафене или кръчма, където могат да се кажат разни неща – такива реалии в Русия няма, там има едно-единствено пространство, в което може да се чуе различно мнение и това е пространството на руската литература. Тя, литературата, фактически е форумът, който изказва неформалните мнения и който подбужда към дебат. Затова е, както бихме казали днес, отблизо наблюдавана (смее се).

 

О, да. Това е новото убежище на всички мутирали предишни, ретроградни в същността си идеологии.

 

О, винаги има!

 

Винаги намират начин да ги съвместят, друг е въпросът дали звучат убедително.

 

Тия, които четат такива доклади, си вярват (смее се). И малко ги интересува кой друг им вярва и кой не. Важното е, че според тях са били убедителни. Според мен и според повечето други – не. Но това за тях няма никакво значение. Да се преподава обаче литературата през този код – това, което в последно време се наблюдава като едно ново връщане към Православието след разпадането на Съветския съюз, някаква неоортодоксия, като някакъв гравитационен център, в който разколебаната ни вяра трябва да намери свой заместител – това много бързо се износи, както казва Дебелянов, „невъзпламнал угасна великият миг“. Видя се, че то не може да бъде трайно, не може да бъде работещо.

 

Знаеш ли какъв е поводът да се появи знаменитият роман „Война и мир“? Толстой го пише през 60-те години на XIX в. Тогава се случва нещо съдбовно важно за Русия – на 3 март 1861 г. императорът издава указ, с който се отменя крепостното право. На същата дата (по нов стил), на която е подписан и Сан-Стефанският мирен договор.

 

О, не, разбира се… Император Александър II издава този указ и него затова го наричат Освободител. Макар у нас да се знае, че е Освободител, защото е освободил България – в рамките на неговото управление се води Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Нищо подобно! Освободител е, защото освобождава крепостните. След този указ обаче Русия се оказва на кръстопът и то на сериозен кръстопът. И национално отговорният автор, какъвто е Толстой (в България ние имаме един-единствен аналог – Вазов), който мисли винаги от гледна точка на Русия, от гледна точка на руското, вижда, че това разделение, което започва между руснаците, е пагубно. Разделение между една консервативна маса, много объркана и депресирана – какво да прави, накъде да поеме, и интелигенцията, посрещнала имперския указ буквално ликувайки. И Толстой решава, че трябва да открие – тъй като в този момент Русия е все още литературоцентрична, този изгубен център, който да бъде предложен на руснаците като някакъв обединяващ мит. Той започва да го търси в историята и се спира на Отечествената война от 1812 г. И ходът му се оказва печеливш. Тоест, Толстой като анализатор е абсолютно безпогрешен. Създава един текст, който в никой случай няма голяма историческа достоверност – само донякъде, някакъв малък процент, защото ако „Война и мир“ беше просто исторически роман, той много отдавна щеше да бъде забравен, но в негово лице Толстой създава архетипния текст на руската национална митология. Не, разбира се, Кутузов е героят на войната, Александър I е героят на войната. След Толстой обаче няма руснак, който да каже друго, освен че победата над Наполеон се дължи на Кутузов.

 

Френският език е езикът на руската аристокрация.

 

Това, което мисля по въпроса, е свързано с една любопитна история: Толстой рядко описва някакви действащи лица, които са хора от дъното, от простолюдието. Но такава е знаменитата пиеса „Силата на мрака“, във връзка с която има един великолепен момент, нелитературен. Толстой решава, че това е изключително подходящ текст, с който да бъдат просветени, образовани и някак си дори стъписани пред греха, пред дявола, неговите собствени селяни и ратаи. Събира ги един ден в Ясна поляна и започва да им чете пиесата, защото е написана на техния език – тя е почти на диалект, затова те ще я разберат, мисли си… Той обаче е изключително изумен, когато след известно време си вдига главата и вижда, че всички са заспали (смее се). Никой не го слуша! Това, разбира се, го разгневява, почва да ги бие, после пише в дневника си: „Днес пак бих ратая, все по-често забравям, че Господ е над мен и ме гледа“, разкайва се…

 

(смее се) Да, малкият брат го гледа, а по-големият брат бие ратая (смее се). Но не може да се създаде респект у народа, който има нужда от вяра, ако се говори на ниски теми и те се въвеждат в нисък дискурс. Респектът може да се създаде само с показването на високото. В този смисъл Толстой отново се оказва много по-прав от Достоевски например. По повод на „Война и мир“ съществува една много голяма заблуда – че това е текст за народа. Но в романа, както изчислява на времето Борис Ейхенбаум, народът заема не повече от 8 % от целия текст. Всичко останало е аристокрация. Както казва самият Толстой, животът на аристокрацията ми е близък, познат и – най-важното – обичан от мен. Но в романа проблемът не е „народ-дворянство“, там проблемът е старата православна столица Москва и новият Петербург. Както гласи известната афористична фраза, Москва се е строила с години, Питер – с милиони. Това е водоразделът във „Война и мир“. Москва се евакуира, готви се за война, московчани усещат все по-усилваща се тревога за нещо, което има да става – като пророчество, като залог за бъдното, докато в същото време в Петербург се правят балове, тече едно безхаберие, светски живот, интриги… И всъщност Толстой е този, който в някакъв смисъл връща приоритета на Москва, обществения респект от старата столица. Между другото, петербургският текст в руската литература е много по-обемист, но московският е много по-ударен, така да се каже. То какво има като московски текст – „Война и мир“, който реабилитира Москва, и „Майстора и Маргарита“, който де факто е московски текст.

 

Не, не, в съграждането на руската национална митология Достоевски няма място; той се вписва в руския стереотип и менталност, но няма заслуга за конципирането му.

 

Да. Въобще около Достоевски съществуват още немалко заблуди и затова той е автор, върху когото има още много какво ново да се каже.

 

Искам да ти кажа две неща за Крим. Един колега руснак отвори темата, видимо опитвайки се да балансира. Много му беше трудно, между другото, като човек отвътре и обвързан с този микроклимат, който се създава там, особено като се има предвид култа към Путин, чийто рейтинг определено много скочи след анексирането на Крим. И той казва: „Да, Путин е кагебейшчик, той определено е човек с много грехове към нас, но в случая с Крим на негово място аз бих направил същото. Той нямаше избор“.

 

Няма място за дебат, Митко! Разбира се, така е, както казваш, но няма място за дебат. Аз много мога да кажа по този въпрос и с другите чужденци си говорихме доста по-различни неща, но там просто дебат няма. Няма! И не може да има, защото към чуждата гледна точка се отнасят или с пренебрежение и високомерие, или просто я смятат предпоставено за провокация. Не за друго мнение, не за закономерна алтернатива на това, което те мислят, а просто за провокация. Без да си дават сметка, че другата гледна точка вече е провокирана от тяхната гледна точка, изразена гласно и непререкаемо. Разбира се, ние имаме много какво да кажем, но те просто няма да ни чуят. И затова пак свидетелства моят непосредствен опит. Докато бях там, из цяла Москва беше разпръснат един транспарант на някакъв кандидат за кмет (някой си Шумский) с възглупавато лице – аз дори като куриоз го снимах, ще ти го изпратя по пощата да си го имаш, чийто слоган гласеше следното: „Върнахме си Крим, да си върнем и Москва без задръствания“. Пълен абсурд: „Вернули Крым, вернём и Москву без пробок“.

 

Не, не просто тъпо, то е сащистващо! Но е важна идеологемата – как е възможно да отървеш Москва от задръстванията, това са просто глупости, обаче – „Вернули Крым!“, ти първо виждаш идеологически нюансираната „гордост“, с която априори се идентифицираш и приемаш почти изповедално. Да се похвалим, да прочетем – институцията на словото. Все още от време на време може да се чуе онзи стар рецидив от социзвращенията: „Къде го пише?“. Например в съвсем конвенционална ситуация: „Защо се пререждате? – Къде го пише да не се пререждам?“. Това, слава Богу, у нас поотмина, съхранило се е повече като фраза, докато там, в Русия, още не е отминало, „Где написано?“, „Къде го пише?“. И ти веднага може да посочиш – „Ето къде го пише, върнахме си Крим!“.

 

Ще ти кажа за един много странен глас. Дори не глас, а, как да кажа, алтернатива сякаш, видяна и „крещяща“ алтернатива. Първо, ентусиазмът е поспаднал, разбира се. Вернули Крым – и какво от това? Животът им не става по-добър. По радиото например чух в някакво предаване, че имало проблеми с дребните пари, с копейките в Крим и за полуострова отлетели три самолета с банкноти с дребен номинал и монети, да попълнят дефицита. Това върви по новините, такива неща се „известяват“. Но по-голямата истина от върнатия Крим, алтернативата – минахме през село, в което още нямаше електричество, а е само на 60-ина км от Москва. И в това село никога не е имало електричество! Селище, в което хора живеят в XXI век без електричество! Минахме и през няколко други града, аз бях с Иван Ланджев, много добър поет от младите, докторант е в нашата катедра, пише дисертация за Толстой; та с него пътувахме – ходихме до Ясна поляна и минахме през Тула. Тула е един от известните, немалките градове, сравнително близо до Москва, но трябва да ти кажа, че градът е пълен потрес. Животът там, видът на хората, много е страшно!… Ние тук имаме клошари, имаме удължени угрижени лица, но такова чудо, такава запуснатост, такава безперспективност, буквално изтрещялост – трябва да ти кажа, че много ме натъжи. Много ме смути, обърка ме, потънаха ми гемиите, както се казва. Много, много някак ме потисна.

 

Не се кооперират. Не се кооперират, но предпочитат да не говорят за това.

 

Ами не се говори. Русия просто не е Европа и това трябва да го знаем. Не се говори. Ако се прокрадне някаква различна гледна точка, тя веднага или бива опровергана, или изопачена. Аргументите им не са убедителни, но на тях не им се предоставят алтернативи. Когато НАСА отряза Русия от общата им доскоро космическа програма в знак на протест срещу инвазията в Украйна, те обявиха, че било заради финансови затруднения и наложилото се съкращаване на бюджета. Може би това наистина работи в тяхна полза – за някакво обединяване, за консолидиране около някакви позабравени ценности, митове…

 

О, не! Този акт светът го осъди, но светът продължава да се възхищава на „Война и мир“. „Върнахме си Крим“ означава: „Започнахме да възстановяваме предишната си мощ“. Носталгията по Съветския съюз се проявява тук.

 

Не, не, нещата все пак отидоха вече много далеч. Не забравяй, че руснаците пътуват, страшно много колонии имат по света, невероятно количество двойни граждани – миграция непрекъснато. Виж в България колко много руснаци има. Не, не може да се върне това, все пак стереотипите на националните държави се поразрушиха. За мен, впрочем, този проект на Просвещението продължи точно двеста години и той има своите две колосални сгромолясвания – най-напред рухва Бастилията през 1789 и точно двеста години по-късно – Берлинската стена. И кой знае – в тия две цифри 8 и 9 може да има и някакво много силно символично значение…

 

О, не, страхът би бил твърде лош съветник! Виктор Ерофеев беше казал преди време, че печелят онези, които гледат на Русия като на художествено произведение (смее се). Излезеш ли извън фикцията, тоест навлезеш ли в актуалната ѝ менталност, тогава може да стане по-страшно. Просто за Русия, според мен, трябва да мислим много спокойно, дистанцирано, да не се поддаваме в никакъв случай на емоцията. Русия, между другото, много настоява на това – да мислим емоционално за нея. Просто да броим поне до три и тогава да отговаряме, тогава нещата си идват на мястото. В никакъв случай не бива да ни е страх от нищо. Предизвикателствата са си вътре в нас.

 

 

(смее се) Не само Русия, много други страни няма да спрат да се занимават с нас. Великите сили никога няма да спрат да се занимават с нас, просто защото в наше лице имат трайни интереси, но никога траен приятел – все за нещо сме им нужни, но такова, което самите нас най-малко ни устройва. Всъщност един от проблемите ни е, че ние нямаме реално лоби, което да ни защитава и предпазва. Ако някой иска да ни обича, ние ще сме последните, които ще се противопоставим на това. Но просто не виждам кой иска да ни обича.

 

(смее се) Това е главното, да! Да опитаме да се обичаме, да. Да се мразим е познато и, струва ми се, старомодно. Нека опитаме по другия начин, да опитаме да се обичаме!…

 

 

Прочетено в kultura.bg /със съкращения/