Дед или разгромът на… Давид
09.09.2014
Из бъдещата книга на Валентин Караманчев

Документалният роман „Дед или разгромът“ е сборник със спомени на малцината оцелели участници в родопския партизански отряд „Антон Иванов“, който е почти изцяло унищожен. Авторът Давид Овадия (1923 – 1995) търси истината – как се стига до избиването на близо 150 души, чия е вината – на командира Дед, дошъл от СССР, който води отряда към сигурна гибел, на спуснатата от Москва директива да се завладяват нови територии, след като няма освободени такива нито „стари“, нито „по-нови“...
Овадия провежда интервюта с 19-те свидетели, събира спомените им и подготвя книгата си за печат през 1981 г. Интервюираните не се усещат, че разказват неща, които не влизат в нормите на комунистическия патетизъм, защото от 1944 г. са изминали близо 40 години, те са с високи чинове, постове и като активни борци срещу фашизма – първа степен, не си мерят приказките. Но Давид Овадия за първи път изважда наяве „негероичните“ отношения между партизаните, някои от които не издържат на глада и посягат на общите запаси, за което биват разстреляни. Други бягат от планината и се прибират при своите, за да се нахранят и стоплят, трети реквизират стоки срещу квитанции, които ще бъдат осребрени от новата власт. Давид Овадия за първи път показва, ще го цитирам, че: „В партизанското движение е имало грешки, слабости, вътрешни противоречия, имало е неспособни и неподходящи командири, страхливци предатели, случайни хора. Имало е големи провали, арестувани са били стотици хора. Питат ме, кому е нужно да се пише за това? Един отряд е разгромен, загинали са 120 души, защо сега ще се ровим в това? Необходимо било да се изтъква само героичното, а другото да остане в архива. Бях упрекнат от един читател, че разрушавам „вече създадените представи за партизанското движение“. Защо не – ако тези представи са непълни и неточни?“
Нарочно прочетох книгата, за да видя какво през 1981 г. е предизвикало уплах и гняв сред участниците, които се отричат от спомените си. От днешна гледна точка – няма нищо смайващо. Обаче най-страшното в техните кръстосани спомени не е фактът, че тежко ранените им другари са били разстрелвани от своите, за да се спаси отряда. Или че основните им акции са за набавяне на храна, здрави обувки и борба с въшките, а през останалото време изучават марксизма, убиват времето си с художествена самодейност, а според други – повеждат и бойна подготовка.
Най-страшното за мен бе, че българи убиват с лекота други българи: нелегалните нахълтват във влак, разстрелват двама нищо неподозиращи полицаи, убиват ги като заклещен в купето дивеч. Жандармеристите от своя страна залавят при засада двама партизани, след като ги убиват, обезглавяват ги и цяла нощ пеят и пируват край „ловджийските си трофеи“. А на другия ден тръгват с отрязаните глави из града, за да ги показват за назидание. В книгата има снимки с лошо качество на тези „обезглавени“ сцени, които по своята нелепа и безразсъдна жестокост не се отличат от действията на днешните муджахидини, ислямисти и талибани.
Но още и две думи и за автора – Давид Хаим Овадия е поет и преводач на поезия. По време на Втората световна война той е бил партизанин. Завършил е руска филология в Софийския университет, работи като редактор последователно в Радио София, изд. „Партиздат“ и изд. „Народна младеж“. Член на СБП. Написва няколко мемоарно-документална книги: „Петър Черкелов“ (1954), „Август, август...“ (1965), „Леваневски“ (1980), „Менахо или терористът, (1970) и „Дед или разгромът“, която излиза чак през 1990 г.
След това кратко въведение, насочено най-вече към по-младото поколение, ви предлагаме текста от бъдещата книга на писателя Валентин Караманчев.
Румен Леонидов
През 2013 г. се появи книгата „Сестри Палавееви в бурята на историята”, шумно лансирана в медиите като първият партизански роман след падането на комунизма. Автор е един от успешните писатели на прехода Алек Попов. Неговата „Мисия Лондон” бе приета радушно от читателите. Добра съдба имат и останалите му белетристични сборници. Те му откриха скоростна писта по литературната магистрала и бързо признание чак до член-кореспондент на Българска академия на науките, чест, за която чакаха много дълго време Антон Дончев, Николай Хайтов, Валери Петров, Ефрем Каранфилов и др.
Не съм проследил критическите отзиви за „Сестри Палавееви” и пазарните параметри, валидни за бестселърите. За сега все още само се натрапва „рекламната промоция” по сергиите и представителните книжарници: „Първи партизански роман след падането на комунизма”.
Чувствам се предизвикан да разкажа за последния партизански роман от „времето на комунизма”, за последната тоталитарна „грижа към читателя” и височайша забрана да се появи на белия свят едно крамолно произведение и да бъде „заключено в чекмедже”. Да разкажа за драматичната съдба на този ръкопис и за мъжеството и стоицизма на неговия несправедливо забравен автор Давид Овадия.
А и дали за придирчивите знатоци и книгомани няма да се окаже, че „Дед или разгромът” е първият партизански роман, появил се в разгула на свободията, когато развенчаните класово-партийни и цензурни стандарти изчезнаха от книжовния мир като обезценени пари и сергиите бяха залети от порнография, мистика, хитлеровата „Моята борба” и какъв ли не друг боклук още? Анатемосаната творба на Давид Овадия се появи с подписа на редактора Минко Бенчев под егидата на издателство „Български писател” в тираж 7500 екземпляра, разграбен мълниеносно.
Според библейската легенда митичният Давид победил великана Голиат от племето на филистимците. Древната легенда има нашенския аналог от 80-те години на двадесети век. Съвременният Давид е Давид Овадия (1923 г., Кърджали – 1995 г., София), предалечен потомък на някогашния свой съплеменник. А срещу него – не един Голиат, а легион великани от племе, което се среща из всички географски ширини, където правдата побеждава силата.
Днешните читатели не помнят името на този писател. Още като ученик станал партизанин за кратко в Стрямската чета на легендарния Леваневски и след това – в Средногорския партизански отряд. След Девети септември веднага заминава като кореспондент на фронта. След победата е журналист в пловдивски вестник и от там заминава за София и постъпва в издателство „Народна младеж”. Настанява се бюро срещу бюро с друг политзатворник и партизанин - Добри Жотев. Те двамата в тази стая изкараха до пенсия. Единият, Давид, мълчалив, та ням, другият – бъбривец без изчерпване.
Първата поетична книга на Давид беше „Партизански дневник”. През 1965 г. издаде партизанските си мемоари „Август-август”. По това време вече се появиха и други спомени за съпротивата. Но неговата направи силно впечатление с художественото претворяване на преживяното. Сред обилното партизанско творчество „Август-август” претърпя три издания – през 68, 69 и 73-та година. Няма други партизански мемоари преиздавани.
Със следващата си книга „Леваневски” Давид стана широко известен. Тя, по съвременните определения, беше първият бестселър за съпротивата. На нея Давид посвети седем години от живота си, от които повечето за да отстоява съдбата на творбата си, но най-вече в неудържими усилия за реабилитацията и посмъртната участ на своя герой. Темата не му дава мира три десетилетия от деня, когато за първи път се срещат двамата в Ръжевоконарските гори. И младият партизанин попада под обаянието на легендарния си командир, покорен от неговата смелост, воля и хладнокръвие. А след победата – потресен от неговата трагична участ. Леваневски е обвинен в измяна на идеала си, разжалван, нарочен е за разбойник. Разследван е в София и е разстрелян без съд и присъда и без могила в Софийските гробища. Давид научава от един от екзекуторите последните думи на Леваневски: „Един ден партията ще съжалява за това…” А името му потъва в забравата.
След всичко това Давид тръгва по следите на мълвата и клеветите и не се спира пред никого. Започва писателското си разследване, което се увенчава във високо художествената, документална до болка, биография на този страстотерпец на революцията – ще рече страдалец на революцията. Срещу него са мнозина от пловдивските партизани. Срещу него са мемоарите на генерал Чакъров и на влиятелния в тези среди Коста Ламбрев. Срещу него е пловдивският Окръжен комитет на партията. Срещу него е витиеватото усукване на ръководството на българските писатели да се застъпят за една писателска творба.
Давид не капитулира, натяга своята прашка срещу „великаните”. И изпраща ръкописа си на Стоян Караджов, председателя на Централната контролно-ревизионна комисия на партията, по-могъща от съд и без касационна инстанция над себе си. След разговор с Давид Овадия, Стоян Караджов създава специална комисия за разследване на случая в състав: Тони Переновски, ген. Славчо Радомирски и Борис Милев-Огин. Сред тримата най-активен, опитен и съпричастен към защита на Давид като истински адвокат е Борис Милев.
Борис Милев е човек с разностранни интереси. Бил е селски учител в Пиринския край, виден партиен работник, режисьор, главен редактор на РЛФ (Работнически литературен фронт) и в. „Труд” през трийсетте години. А като емигрант във Франция през войната той е издигнат за командир на интернационална бойна група в Париж. Бил е във връзка лично с полковник Рол Танги – освободител на Париж през август 1944 г. и с други водачи на Съпротивата и френската компартия.
Тази комисия дълго време проучва историята на Леваневски. Разпитва всички останали живи. Всички, които са писали по случая. Всички, които са участвали в трагичната развръзка. Проучва факт по факт, слух по слух, доказаното и недоказаното и излиза с единно заключение, на основата на което бюрото на Централната ревизионна комисия на 21 март 1977 г. решава: Бившия партизански командир Запрян Фазлов (Леваневски) се реабилитира. Цялото решение гласи:
1. Отменя решение № 217 от 18. V 1964 г. на Контролната комисия при ЦК на БКП за нереабилитирането на Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) като неоснователно и едностранчиво.
2. Централния комитет на БПФК да признае посмъртно за активен борец против фашизма и капитализма Запрян Георгиев Фазлов (Леваневски) - член на БКП до смъртта си и бивш командир на отряд при бригада „Христо Ботев”. Решението да бъде съобщено на партийно събрание в село Стряма, Пловдивски окръг.
3. Централният комитет на БПФК да разгледа молбите на близките на Запрян Г. Фазлов (Леваневски) за признаването им за активни борци против фашизма и капитализма.
4. При ново издаване на книгите „В огъня” и „Средногорски партизани” пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му.
5. За взетите от ЦК на БПФК решения др. Димо Дичев да информира ЦКРК на БКП.
Това беше първият писателски подвиг на Давид Овадия. Ръкописът ускорено беше издаден от Партиздат. На следващата година – преиздаден. Книгата се търсеше и четеше от хиляди хора. Доживя до тази справедливост и баба Стойна, осемдесетгодишната майка на Запрян Фазлов. Тя беше заръчала Давид да я посети, за да му благодари и да го помоли, напусне ли тоя свят, да дойде той да й затвори очите. Но много скоро си отиде и Давид не успя да изпълни молбата й. Из пловдивските села хората чакаха Давид Овадия, посрещаха го както посрещаха Николай Хайтов в цялата страна след прожекциите на „Капитан Петко войвода”. С хляб и сол и със свалени шапки.
Книгата се беше появила във време, в което партизанските мемоари бяха наводнили книжния пазар. Появиха се много спомени, дори някои графомански, а други преливащи от приповдигнатост и измишльотини, които отблъскваха читателите и разочароваха съратниците на авторите. Даже предизвикваха кавги и разправии. Особено се престара с такава продукция младежкото издателство по времето на напористия му директор, поета Марко Недялков.Той издири нашумели партизански имена, сдружи се с тях, а и те го обгрижиха с внимание и със съвместни обиколки в местата на техните подвизи. Така се появиха мемоарите на генерал Гено Генов, началник на Военната академия, и на злополучния генерал Анев, който не можа да се израдва като хората на разграбените от читателите негови мемоари, защото беше изобличен като ръководител на заговор срещу Тодор Живков и опандизен. Заслуга на Марко Недялков беше, че свърза редица бивши борци с млади писатели, за да им помогнат в това, за което те самите нямаха увереност, че могат да свършат тази работа без съавторство на опитни писатели. Така талантливият поет Михаил Берберов беше прикрепен към полковник Митев, смел терорист и партизанин, ликвидирал окървавен царски генерал пред квартирата му. Михаил Берберов композира спомените му като „Четиринайсет неизпратени писма” до любимата съученичка на автора, та го скараха на зрели години с докачената му съпруга, също партизанка.
Друг свой приятел Марко придаде към легендарния Чочоолу, но това издание се проточи, защото водени от Чочоолу съавторът и директорът пътуваха многократно из местата на неговите легендарни подвизи, посрещани с богати софри. И не оставаше време за съавторството. Така или иначе инициативата на Марко Недялков пусна на пазара редица търсени четива, за разлика от други насилени и скучни мемоари.
Бумът на партизанска книжнина имаше и други последствия. След много от тези издания на местна почва избухваха разправии с партийните комитети. Не бяха една и две. За да предотврати тази практика Централният комитет задължи издателствата, след като подготвят ръкописите за печат, да ги изпращат за „виза“ от съответните местни партийни комитети и от Института по история на партията. Без тяхното мнение ръкописите не се пускаха за печат.
След седемгодишната сага по написването и издаването на „Леваневски“ Давид споделя с колегите си, че ще си даде почивка и ще се върне към стиховете. Но при него отива антонивановецът, по онова време вече посланик на България във Франция, Георги Йовков, и му заявява в упор: „Ти вече не можеш да пишеш каквото и да е… Твой дълг е да се заемеш с книга за отряда „Антон Иванов”. И без да отлагаш, защото от оцелелите след разгрома трима вече си отидоха. Ако чакаш още година-две, книгата за отряд „Антон Иванов” никога няма да се напише, както само ти можеш.”
И Давид тръгва към следващия свой връх, въоръжен с касетофон и бележник, без да си дава сметка какви нови изпитания го чакат. Още в началото е убеден да приложи диалогичната форма. Той споделя с писателя Благой Димитров, негов може би най-близък другар и постоянен спътник в походите им по всички наши планини: „Дълбоко съм убеден, че диалогичната форма единствено подхожда за такава сложна тема. Всеки преразказ и коментар би намалил силата на художественото въздействие. Нека говорят живите герои! Аз насочвам разговора чрез въпроси, привличам тяхното внимание към най-важните моменти, искам да споделят мнението си по остри и парливи проблеми. Отстранявам неизбежния баласт, ненужните подробности, сглобявам споделеното – не е лека „техниката” на художествената документалистика.”
Давид отива в Пловдив. Среща се с двама-трима от антонивановците. Те са недоверчиви, не се отпускат. Помнят разправиите около Леваневски. Връща се в София. Отива при Илия Кръстев (Дойчин), един от видните антонивановци, вече генерал. Той го приема сърдечно, защото е бил ремсов отговорник на Давид от ученическите му години. Генералът вече е чул за намеренията на писателя. Подочул е и за опасенията на някои от партизаните. Давид му заявил, че иска да напише сурова, правдива, достойна за отряда книга.
Илия Кръстев му оказва пълно съдействие и подкрепа. Устройва среща на автора с някои от живите антонивановци. Давид тръгва от човек на човек, на четири очи. Скоро се натрупват стотина магнетофонни касети. И започва трудната работа по написването на „Дед или разгромът”.
По това време бях главен директор на „Партиздат”. Приехме с радост заявката на Давид и чакахме с нетърпение ръкописа му. При една среща се уговорихме предварително да не се вдига много шум, за да не чуе дявола. Давид работеше неуморно.
Когато ни донесе ръкописа си, пръв го прочете завеждащият редакцията Иван Йовков. Влезе при мене и произнесе само една дума: „Потресаващо !” И добави: „Но имам опасението, че могат да ни връхлетят страсти, каквито ни връхлетяха и по случая с Леваневски.” Успокоих го: „Гърмян заек съм. Важно е да стъпваме тихо и не вдигаме шум. Ти подготви книгата за печат.”
Заминах в отпуск край морето. Отварям един ден вестник „Литературен фронт” и чета на четири подлистника разказа „Дойчин” (Илия Кръстев). Изтръпнах от прочетеното и още повече от това, че беше публикуван преди книгата. Зарязах жена си край морето и се върнах спешно в София. Потърсих Давид. Бяха тръгнали с Благой Димитров по билото на Стара планина към вливането й в морето. Знам ги тия техни походи. Преди година се присъединих към двамата за Рила – от Боровец през хижа и връх Мусала към езерото Грънчар. Оттам – по Кайзеровия път, през х. „Завратчица“, през ловната царска хижа „Саръгьол” и дървения дворец „Ситняково” и пак до Боровец. Цели четири дена.
Отбих се в редакцията на „Литературен фронт” при главния редактор Ефрем Карамфилов. Рекох му: „Ефреме, да знаеш каква беля ми отваряш. Не ти ли каза Давид, че не бива да публикуваш нищо от книгата му, преди да я пуснем за печат?”„Каза ми подобно нещо и изчезна. А материала ми го донесе генерал Кръстев. Как да откажа на генерала, и то такова четиво. Сега е лято, лесно ли се пълни вестник, когато писателите са по курорти. И пуснах материала. Да знаеш какви читателски отзиви има. Отдавна не сме получавали такива.”
Какво да му обяснявам на Ефрем, той си знае неговото: „Материалът е чудесен, авторът е генерал, никъде не фигурира името на Давид. Каква по-хубава реклама за вашата книга!” Махнах с ръка с предчувствието за буря, каквато само август може да ни стовари на главите. Но бурята не избърза веднага. Стовари се някъде в края на септември.
Заобаждаха ми се по телефона неколцина от антонивановците, разпитвани от Давид, и все против бяха. Една сутрин нахълта в кабинета ми заместник-министърката на МВР Нанка Серкеджиева. И се представи: „Знаеш коя съм. Но не знаеш, че съм сестра и съпартизанка на Дойчин, чиято изповед сте публикували във вестника. Аз също участвам в книгата. Там съм Витка. Няма да допусна позорящия ни пасквил да види бял свят. С брат си ще се разправям сама. И на Давид – това израелско шпионче, ще му видя сметката. Дошла съм да ви предупредя да спрете всякаква работа по ръкописа. Информирала съм където трябва нагоре.”
Знаех, че Давид беше пътувал до Израел, за да види родителите си, заминали през 1948 г. за прародината им. Изглежда от това пътуване тръгваха приказките за „израелското шпионче”. Опитах се да й обясня, че не е права. Че книгата е много хубава. Тя отвърна: „Какво разбираш ти от нашата история, терористи и разбойници ни изкарвате!“
И тресна вратата на излизане.
Наскоро след нея получих от ген. Семерджиев, началник на Генералния щаб на армията, от ген. Георги Серкеджиев - съпруг на Нанка Серкеджиева, от Борис Стамболиев и от други антонивановци нотариално заверени декларации, надлежно регистрирани и в Агенцията за авторски права. С тях те забраняваха да се публикуват разговорите им с Давид.
Получих мнението и на инициативния комитет, обещал подкрепа на Давид Овадия: „Единодушно преценяваме, че Давид Овадия не може да оправдае надеждите ни и няма достатъчно сили да напише книга за отряда „Антон Иванов”, книга, възпитаваща и достойна за мястото, което отрядът заема в революционната летопис на нашия народ и на нашата партия. Ето защо оттегляме подкрепата си за Давид Овадия”.
Последваха бележки на генерал-полковник Семерджиев, цели двайсет страници, които завършваха така:
„Възниква въпросът ще може ли Овадия да отстрани големите недостатъци в ръкописа? Способен ли е да изясни и разкаже голямата истина за отряда? Има ли сили да изпълни тази задача? Това е въпросът, който трябва да решава ръководството на издателството. Моят отговор е отрицателен. Заетите в ръкописа художествено-идейни позиции и очевидната предварително твърда обвързаност с някои становища лишават Овадия от способността обективно и правдиво да пресъздаде историята на отряда и с това да съдейства за утвърждаването на голямата, вълнуващата истина за него.”
Уважавах и до днес продължавам да уважавам четиризвездния генерал на нашата голяма армия, но недоумявах как този компетентен, талантлив и интелигентен главнокомандващ е пренебрегнал поуки, които не са за забравяне. Нима в неговите завършени генерал-щабни академии, наред с триумфа на победите не се анализират щателно и пораженията, каквито са „Ватерло” и „Битката на народите” край Аустерлиц!
Не вярвах да е забравил, когато литературни „генерали” след Девети септември разпердушиниха един от големите подвизи на българската литература, романа „Тютюн” от Димитър Димов! Та се наложи не друг, а Вълко Червенков да го защити, а тях да постави на мястото им. Не вярвам да е забравил по-скорошно събитие, когато ген. Крум Радонов извади шашката срещу Елисавета Багряна за явяването й на процеса срещу Никола Вапцаров. Тази „кавалерийска атака” по Живково време ускори преждевременното преминаване в запаса на най-видния от живите банскалии.
Очевидно беше, че преди да получим в издателството тези и други документи, те вече бяха изпратени на друго място.
Извика ни секретарят на ЦК на БКП Александър Лилов, заедно с Лалю Димитров, зав. отдел „Средства за масова информация”. Обясни, че в ЦК са постъпили няколко остри изложения срещу публикуването на „Дед или разгромът”. Че Тодор Живков поръчал да се проведе среща с всички антонивановци, включени в книгата, за да я обсъдят. Авторът да не присъства, а само представител на дирекция „Книгоиздаване”. И след това да му се докладва.
Срещата по ръкописа на Давид се проведе на 16 декември 1981 г. в просторния кабинет на ген. Серкеджиев, началник на Управление за гражданска отбрана. Познавах само трима от присъстващите – Атанас Семерджиев (Цветан), Георги Йовков (Стоянчо), посланик на страната ни във Франция, Тодор Узунов (Антон), мой земляк от село Сатовча. Попаднах в разбунен пчелен кошер. Не бях присъствал друг път на такова зрелище. Малцина подкрепяха книгата: Георги Йовков, Илия Кръстев и Тодор Узунов. С редица уговорки и предложения към автора обеща да я препоръча и Атанас Семерджиев. Много повече се изказаха остро и декларираха, че са против публикуването на разказаното от тяхно име.
Срещата приключи без колективно становище и бойните другари се разотидоха без прегръдки и благопожелания.
Разказах на Александър Лилов за случилото се. Той обеща да информира генералния секретар и да ни съобщи неговото становище.
След седмица отново бяхме при него заедно с Лалю Димитров, да ни съобщи решението на ЦК: „Др. Живков препоръчва да не се бърза с издаването на книгата, защото обществеността е чувствителна към темата. Не е казано, че нашето поколение трябва да се произнесе по всички заплетени случаи от съпротивата. Трябва да оставим следващото поколение да прецени някои от тези въпроси, когато раните не са така кървящи. При тези обстоятелства издаването на книгата може да разедини пловдивската партийна организация и да си имаме много неприятности. Много внимателно трябва да постъпим и да не прибързваме.”
Не допускам, че Тодор Живков е съзнавал докъде ще стигнат „следващите поколения” в осмислянето на съпротивата срещу фашизма. Той беше още жив, когато вече не бъдещите, а неговото поколение без страх пренебрегна забрани, табута, канонизирани факти, оценки и приноси и обруга цели исторически периоди, по-яростно, отколкото е обругавано кърджалийското време и петвековното „османско присъствие”.
След тази присъда се срещнах с Давид Овадия. Обясних му за срещата със съавторите му и за препоръките на ЦК. Той мълчеше. От свое име си позволих да го успокоя: „Не бързай с реакцията. Не се и опитвай да се пазариш с опонентите си. И не бърникай в ръкописа. Само ще го развалиш, ако вземеш да го приспособяваш към чуждите изисквания. Остави го да отлежи. То ако не промяната и извисяването на историкографските критерии, годините поне по естествен път ще разредят бройката на твоите опоненти.”.
Така се разделихме с Давид Овадия някъде през 1988 г. Но „времето” си има свой ход, непредвиден и неочакван. То обезсили височайшата власт над него, ликвидира инстанциите, отприщи забрани, препоръки и уж грижовно съчувствие. Нямаше я вече властта, на която дисциплинираният комунист, бившият партизанин Давид беше се клел да й служи. Без да пита когото и да било, отнесе ръкописа си в изд. „Български писател”. Повери го на редактора Минко Бенчев и „Дед или разгромът” светкавично излезе на 25 декември 1990 г. в тираж 7565 екземпляра, които бяха разграбени.
Аз вече бях на село и не съм проследил отзивите на литературния и другия печат за тази книга-събитие. Тя беше последната художествена проза за партизанското движение, която отпрати с художествената си сила и правдивост в забравата вече стотиците партизански заглавия, затлачили книжарници и библиотеки. И ако прекаля в разсъжденията си, прощавай, читателю. Ще сравня приноса й с великия пример на „Дон Кихот”, гениалната пародия на хилядите любовни рицарски романи, владели няколко века четяща Европа, но отпратил ги завинаги в гробището на мъртвите страници.
Давид Овадия напусна този свят през 1995 г., почти забравен. И оттогава ни дума, ни вест за него в медиите, та чак до 2013 г. след появата на романа „Сестри Палавееви” на успешния писател Алек Попов. Научих за този роман от интервюто на Кеворк Кеворкян с автора. Той го представи с поносимо злорадство като първи партизански роман в епохата на демокрацията и вметна: „Ако го беше издал преди 1990 година, щеше да бъдеш арестуван”.
Рекох си, чак пък арестуван! Колкото арестуваха Кеворк по време на студената война след интервюто му във „Всяка неделя” с прочутия събеседник по желание акад. Амосов, съплеменник на Давид. Тогава те двамата зашеметяващо развенчаха планетарния девиз „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, канонизиран от Маркс и Енгелс в „Комунистически манифест” - втората по тираж книга след Библията за последните два века (според статистиката на ЮНЕСКО).
Хирургът Амосов с лекота сякаш отстрани неполезния вече като апендикс девиз, без каквито и да са последици за питащия и отговарящия.
Прочетох с любопитство първия том на „Сестри Палавееви”. Нямам претенции към успешния им автор и по неоспоримото му право да конструира сюжет, да измисля герои, които изцяло са фикция, както сам авторът обяснява на корицата на книгата си, „че няма за цел да даде обективна картина на епохата, защото не е такава задачата на изкуството.” Приликата на имената Дед и Медвед е била случайна и че биографиите им, писани под индиго, също „случайно” си приличат. Има и други случайности, но те са в неоспоримата свобода на автора.
В един отзив за книгата тя беше определена по-вярно като бурлеска. Бурлеска е пародиен жанр във възвишено героико-комически стил. Комичният ефект в бурлеската се постига чрез контраста между темата и характера на нейното интерпретиране. Възвишената тема получава травиално-битова трактовка и се излага чрез подчертано „нисък” стил. Или ниската тема се представя чрез приповдигнат, помпозен стил. Този път Алек Попов се е втурнал в по-сложна мисия от „Лондонската”. Дано дочакам втория том, за да мога да го разбера по-добре.
Но засега е рано да възприема „Сестри Палаееви” като първия партизански роман след края на комунизма. За мене „Дед или разгромът”, сътворен в „последните дни” на комунизма, но появил се на бял свят в първата година след падането му, си остава голямата книга за партизанството, просъществувало една петилетка, срещу три десетилетия Кърджалийско време в историята ни, увековечено в „Житие и страдания на грешния Софроний” и легендата за Индже разбойника от Йордан Йовков. Може ли някой да възпре талантлив и дързък автор да посвети бурлеска за онова кърджалийско време, от което белезите отдавна са зараснали и дори не сърбят. Стига да успее и да развесели читателя.
Светът живее в друга епоха. Не може да се забраняват герои, теми, а и интерпретации. Свободата на словото е свещена и ненакърнима. Не търпи да й се противопоставят закони и табута. Тя носи в себе си противоядие като змийската отрова. Тя създава имунитет на духа, защита пред забравата и изкушения пред безразличието. Те са по-силни и по-ефикасни от присъди и заклинания. Известно е, че най-вдъхновените слова за свободата на словото по времето на Френската революция са произнесени от „неподкупния” Робеспиер, гилотинирал Дантон и Демолен, но безсилен пред словото им.
Днешният читател ще изтърпи Палавеевата бурлеска за партизаните, въпреки че ще има за и против. Но не мога да си представя, че в нашето време на противопоставяне и злоезичие ще се появи и ще бъде търпяна бурлеска за Горянското движение след Девети септември, несъвместимо по мащаб и идеали с партизанството, защото не е дошло времето да бъдат претеглени на един кантар. И жертвите им и мъчениците им да бъдат поменати в общ Мартиролог под наслова „Пред бог и България те са равни”.
Една от големите български книги – „Дед или разгромът”, за „средновековието” на двайсети век – титаничната борба на човечеството срещу фашизма, е написана. За сега най-голямата. Всред стотиците заглавия – най-честната, най-правдивата, безпощадната, зашеметяващата, разтърсващата, недоразбраната, оспорваната.
Може би и дано след време се появи по-значителна от нея. Един Бог знае! Когато през 1890 г. в първия том на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” се е появило „Под игото” – из живота на българите в предверието на Освобождението, едва ли някой е предричал, че след половин век на същата тема ще се появи четирилогията на Димитър Талев – от „Железният светилник” до „Гласовете ви чувам”.
В единственото си издание „Дед или разгромът” се появи с фотографски свидетелства на нейния страшен апотеоз, видени сякаш не през лещите на фотообектив, а през разширените от ужас зеници на испанеца Франсиско Гоя. Изправените за разстрел пленени партизани и партизанки – и пред тях наредени отрязаните глави на техни другари. Добре ще бъде и бъдещият читател да не е лишен от този кошмар, защото пред него думите са безсилни, измислени, както всичко човешко е безсилно пред нечовешкото.
Много пъти в историята народите са се надигали на война срещу нашественици, на въстания срещу деспотизма, за национална независимост и прогрес. И на такава партизанска война са посветени хроники, художествени произведения, запаметени са в картини и графики. Най-лаконичният отклик на тези движения е съхранен в изобразителното изкуство – в Испания Герилята срещу Наполеоновото нашествие, в Русия – саможертвата на Иван Сусанин пак срещу Наполеон, в цяла Европа – антифашистките движения срещу Хитлеристкото завоевание. И тази съпротива е претворена в книги и живопис.
Изобразителното изкуство е интерпретирано с шаржове и карикатури, без това да смущава човешкото възприемане. Неизброими са шаржовете и карикатурите на велики произведения: „Мона Лиза”,” Иван Грозни убива сина си”, „Мислителят” на Роден, „Свободата на барикадите” и прочие, и прочие. Но има художествени свидетелства, които и най-разкрепостеният дух не е дръзнал да пародира.
В Испания от времето на Наполеоновото нашествие е останало графичното свидетелство на Гоя „Ужасите на войната”. Сред тях има една картина, чието название е лаконично: „2 срещу 3 май 1808 г.”: Наказателна команда разстрелва пленени герильоси. След век и половина от българското партизанство е останало друго изображение: изправени на разстрел антонивановци – юноши и девойки (връстници на сестри Палавееви) – пред тях наредени на земята отрязани глави на другарите им. Анонимният екзекутор, увековечил с фотографския си апарат тази сцена, е оставил лаконичния надпис: „Февруари срещу март 1944 г.” Не допускам, че ще се намери „талант” да шаржира графиката на Гойя, а и триумфа на българската жандармерия. Но чрез словесна интерпретация това вече е изпробвано в „Сестри Палавееви“.
Валентин Караманчев
ПРИЛОЖЕНИЯ:
МНЕНИЕ НА ИНИЦИАТИВНИЯ КОМИТЕТ НА АНТОНИВАНОВЦИ
…Изхождайки от всичко това, Инициативният комитет преразгледа дадената подкрепа на писателя Давид Овадия в написването на книга за отряда „Антон Иванов”. Единодушно се оформи мнение, че Давид Овадия не може да оправдае надеждите и че той няма достатъчно сили и не е в състояние да напише книга за отряда „Антон Иванов”, книга, възпитаваща и достойна за мястото, което отряда заема в революционната летопис на нашия народ и на нашата партия.
Ето защо Инициативният комитет счита за правилно да оттегли дадената подкрепа на Давид Овадия и моли ОК на БКП – гр. Пловдив да даде съгласие това решение на Инициативния комитет да бъде съобщено за сведение на всички живи антонивановци обект на писателя Давид Овадия.
--------------
ТУК – ДО ГЕНЕРАЛНИЯ ДИРЕКТОР НА СДРУЖЕНИЕ
„БЪЛГАРСКА КНИГА И ПЕЧАТ
ДРУГАРЯ ВАЛЕНТИН КАРАМАНЧЕВ
Копие: Т У К – ДО ДРУГАРЯ ДАВИД ОВАДИЯ
Уведомявам Ви, че на 26 май 1987 г. регистрирах в Агенцията за защита на авторското право – София моите два ръкописа „Разговор с Атанас Семерджиев – Цветан” и „Втори разговор с Цветан – Атанас Семерджиев”, които заедно с разкази на няколко мои съпартизани са включени в подготвена за печат книга на Давид Овадия за отряда „Антон Иванов” (съответно от стр. 24 до 70 и от стр. 634 до 645). В тях става дума за обстоятелствата, при които минах в нелегалност в края на 1941 г., постъпването ми в Баташката чета и нейната дейност, формирането на партизанския отряд „Антон Иванов” и други основни моменти от неговата история и бойните му действия.
Забранявам публикуването на гореспоменатите два документални разказа изцяло или на каквато и да е част от тях без мое писмено съгласие.
Причините за тази забрана са две:
Участието на Давид Овадия в тези материали е сведено само до формулирането на въпросите. При това при подготовката на разказите по-голямата част от тях бяха значително видоизменени от мен, а някои въпроси дори формулирани от самия мен, за да мога по-пълно да разкрия моите виждания върху историята на отряда. Друг принос в написването на тези разкази Давид Овадия няма.
Че тези два разказа са написани лично от мен може да бъде потвърдено от стенографката Тинка Стефанова Бокова, машинописката Юлия Василева Върбанова и сътрудника ми о.з.полковник Иван Николов. Това се потвърждава и от факта, че първите екземпляри от оригинала и на двата разказа се намират в моя собствен архив.
Между впрочем в двата разказа са включени цели части от издадените много преди подготовката на горепосочената книга на Давид Овадия мои мемоари „За да има Живот” и „И никой не се завърна” и от спомени, публикувани в печата по различни поводи.
Както се вижда, Давид Овадия няма абсолютно никакви основания да претендира за авторско право над тях.
Втората причина за тази забрана е несъгласието ми с неговите опити да даде трактовка на събитията и оценки за участниците в тях, които не съвпадат с моите представи за тяхното обективно, добросъвестно и зряло от историческа гледна точка художествено-документално пресъздаване.
Решението да забраня публикацията на тези два разказа в книга на Давид Овадия е продиктувано и от следното обстоятелство:
Желанието на Давид Овадия да подготви книга за „Антон Иванов” бе посрещнато от подавляващото болшинство живи партизани от отряда с големи резерви. Съгласие да му се окаже съдействие бе дадено само след като той направи декларация пред инициативния комитет на ветераните от отряд „Антон Иванов” и бригада „Георги Димитров”, че нищо няма да публикува, преди да бъде обсъдено с участието на всички заинтересовани с цел да се избегнат пристрастията и предубежденията, проявявани от отделни другари.
За съжаление, той наруши това свое обещание и още през 1981 г. публикува във в. „Литературен фронт” (бр. 44 и 45) откъс от разказ на Илия Кръстев – Дойчин, без да е взето мнението на който и да е от останалите живи антонивановци.
Буквално в същите дни стана известно, че той е предал в „Партиздат” всички събрани материали, оформени като негов ръкопис, с намерение те да бъдат пуснати за отпечатване.
Тъй като тези негови действия влязоха в пълно противоречие с направената от него декларация, аз бях принуден незабавно да изтегля от „Партиздат” споменатите по-горе разкази и да заявя на ръководството на издателството (другаря Караманчев), че категорично възразявам те да бъдат публикувани от името на Давид Овадия Тази своя позиция поддържам и сега.
27 май 1987 г. Подпис:
(Ат. Семерджиев)
ИЗ БЕЛЕЖКИТЕ НА АТАНАС СЕМЕРДЖИЕВ ПО РЪКОПИСА НА ДАВИД ОВАДИЯ
… ”Ще удовлетвори ли ръкописът на Давид Овадия този голям интерес? Притежава ли той идейно-художествените качества, които да задоволят нашата общественост? Мисля, че отговорът не може да бъде друг, освен отрицателен.
2. ... Сериозен недостатък на ръкописа е и неговата композиция, основаваща се на остро противопоставяне, на сблъсъка на мненията и становищата на разказващите партизани. Тя, разбира се, е възприета не случайно, а е предопределена от посочените по-горе несполучлив избор на сюжетния център… този композиционен план не можеше да бъде друг, освен превръщане на ръкописа в територия, в която си дават сражение вчерашните бойни другари…
3. … Давид Овадия може да възрази, че е разчитал на първичната сила на разказа на живите антонивановци и затова съзнателно се е ограничавал или избягвал да се намесва в него.
11... На една от срещите на Д. Овадия бяха споделени известни опасения, че в някои от разказите има явно абсурдни неща. По този повод той се изказа, че това не бивало да ни безпокои, тъй като всеки разказ ангажира само този, който разказва, той е негов автопортрет.
14. … Вместо да утвърждава и възвисява подвига на „Антон Иванов” той (Д. Овадия) го затъмнява и в някои направления и развенчава. В него не е разкрита голямата истина за отряда, въплощаваща смисъла и съдържанието на живота на антонивановци и на десетината разстреляни ятаци и помагачи, защото е била търсена малката истина, защото на нея (на малката истина) е придадена твърде голяма тежест, вследствие на което читателят не може и няма да я улови напълно големите – философско-политически, нравствени и чисто хуманни, измерения на подвига. Ако ръкописът се публикува в този вид, това ще бъде книга, въздействаща не в полза на нашето партизанско движение, а против него…
Поради всички тези недостатъци на ръкописа, неговото отпечатване е нецелесъобразно.
Възниква въпросът ще може ли Овадия да отстрани големите недостатъци в него? Способен ли е да изясни и разкаже голямата истина за отряда? Има ли сили да изпълни тази задача? Това е въпросът, който трябва да решава ръководството на издателството. Моят отговор е отрицателен.
Сестри Палавееви палавеят в партизанските бурни времена

Из интервюто на Пенчо Ковачев с Алек Попов, в. „24 часа” от 07.09. 2013 г.
Дали сте на двете героини фамилията Палавееви. Тя обаче има много близко звуково сходство с името на Вела Пеева, известна партизанка, на която е кръстен Велинград. Сестра й пък се казва Гера, което наподобява името на Кара и Яра в романа ви. Търсено ли е съзнателно всичко това?
- Не знам...
Колко и кои книги за партизанската борба между 1941 и 1944 г. прочетохте, за да придобиете необходимата представа за партизанството?
- Никога не съм предполагал, че ще се върна към тази литература. Но колкото повече навлизах в темата, толкова повече ми се налагаше да чета. Започнах с това, което се намираше по библиотеките, и постепенно разширявах кръга на източниците си. Има предостатъчно материал: спомени, мемоари, романизирани биографии... Стига човек да умее да чете между редовете, може да научи много неща дори от изданията на официалната пропаганда. Дяволът, както се казва, се крие в детайлите. Първите по-критични произведения на партизанска тематика като че ли са документалните книги на Давид Овадия "Леваневски" и "Дед или разгромът". Не случайно се радват на голям читателски интерес, макар че едва ли могат да се нарекат точно дисидентски…
Вие тотално дегероизирате и демитологизирате партизанството и партизаните, които до 1989 г. бяха герои, светци и пример за поколенията? Какъв е смисълът да правите това, след като младите читатели може и да не разберат свирепата ви сатира и пародия и за какво всъщност става дума?
- Докато има митове, ще тече и обратният процес – на демитологизация. Не знам кое е по-добре, да създаваш митове или да ги развенчаваш, първото със сигурност се плаща по-добре. Аз просто разказвам една различна история. Най-добрият пример на поколенията, който един писател може да остави, е да разкрива човешката природа в цялата й сложност. С неизбежните й противоречия, заблуди и страсти. Няма прости отговори на сложните въпроси. Дори най-простите въпроси понякога изискват сложни отговори. Вероятно, ако след Втората световна война у нас се беше установил един по-демократичен режим, картината за този период щеше да бъде по-различна. Най-малкото спомените на участниците в движението щяха да са написани по друг начин. За съжаление, те бяха превърнати в инструмент на пропагандата, което ги лишава от автентичност. Тази митология всъщност продължава да разделя нацията: раздухва старите вражди и пречи на раните да оздравеят. Ако не я преодолеем, няма бъдеще. С такъв багаж от омраза не може да се върви напред. Мисля, че това е нещо, което биха го разбрали и най-младите читатели. Те не са били облъчвани по този начин с идеология и за тях абсурдът е още по-очевиден. Ние им дължим отговори, защото не е тяхна вината, че живеят в най-бедната страна на Европа.
Имате ли информация за реакцията на по-възрастни читатели, свързани по някакъв начин с антифашистката съпротива и с леви убеждения?
- … Има недоволни и от двете страни. Някои смятат, че съм смекчил действителността, други, че съм я окарикатурил, без да си дават сметка, че това не е реалност, а знак. Той обаче съдържа много реалистични детайли, което предполагам, че дразни мнозина. Дали пък... наистина не е било така? Свидетелствата са компрометирани и противоречиви.
В предсмъртното си писмо поетът партизанин Веселин Андреев моли за следното: "Братя по перо, очистете това, което съм написал, от комунистическите илюзии, но дайте на Сашка, на Антон, на хилядите като тях – загинали, но живи, има ги! – да живеят в бъдещето, да живеят в младите..." Съгласен ли сте с него?
- Не, никой няма да тръгне да "очиства" тези текстове - да си ги беше очистил сам. Те ще си останат такива, каквито са, като свидетелство за драмата на личността, принудена да премълчава истината години наред. Само по себе си признанието, че нещо трябва да се очисти, вече е ясен намек, че тези спомени, които са ни били представяни като исторически факти, не са "съвсем" автентични. Що се отнася за духа на съпротивата, той не е запазена марка на никоя идеология. В различни епохи, различни идеи вдъхновяват хората и въплъщават стремежа им съм свобода и справедливост. Но животът е по-сложен от идеите. Когато способността ни да различаваме добро от зло, започне да се влияе от партийни и идеологически пристрастия, значи сме я загубили. Има нещо странно в израза "загинали, но живи" - за по-младото поколение това се свързва преди всичко със зомби филмите.
Прави впечатление обаче, че вие не сте милостив и към хората от тогавашната власт и противниците на партизаните…
- В този роман няма добри и лоши, защото не робувам на идеологии. Това също дразни онези, които търсят лесни и удобни отговори. Представителите на репресивния апарат никога и никъде не са особено симпатични. За тях партизаните са просто терористи. За партизаните те са фашисти. А на практика става дума за гражданска война, която се води още от 23-а година, с неизбежната спирала на насилието, която я съпътства… Моите герои са въвлечени в една историческа ситуация, която е като минно поле. Нямат много полезни ходове. Привързан съм по своему към всеки от тях и не ги деля на положителни или отрицателни. Мисля, че иронията ги очовечава, както и несъвършенствата им.
КОМЕНТАРИ
Напиши коментар
Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.