В България за жалост не се чува глас на историци със справедлив коментар на публикации, зад чиято интелектуална окраска и лирични углъбености прозира поръчкова журналистика. 

До създаването на модерната Румъния след предишната Кримска война (1853-1856 г.) църковнославянският (т.е. старобългарски) е бил канцеларската писмена норма на васалното на Турция Влашко княжество. Така че едва ли тоталното връщане към латинизирания румънски език в днешната постсъветска Република Молдова има толкова „европеизиращо“ значение за рускоезичните в Приднестровието, за тюркоезичните в Гагаузката автономия и за 200 000 етнически българи в т.н. Буджак, които по-рано са имали еднакви шансове за социално-икономическо развитие поради паралелността на руския език в образованието, гражданския и делови оборот. По маниера на „възродителния процес в Украйна“ (изразът е на проф. Божидар Димитров) тамошното 500 000 българско малцинство да се преименува от „Никола“ на „Мiкола“ (случая с украинския посланик в София?) и от „Димитър” на „Дмiтро“, вече и в Република Молдова „бесарабските българи“ ги записват в свидетелствата за раждане и паспортите като “Dumitru”, “Petru”, “Tudor”. 

Румъноезичният публицист от Молдова хубаво въвежда термина „бесарабските румънци“, но как широката публика да узнае, че в южната част на републиката живеят вече 200 години и „бесарабски българи“, след като основополагащ е лозунгът от снимка “Румъния над всичко“. При устремеността на Република Молдова към Евросъюза дали всестранния натиск за „румънизация“ на съществената бройка „бесарабски нерумънци“ не е преднамерен процес, елегантно подпомаган от традиционно гъвкавата политика на Букурещ? Аналогията и историческите сравнения с първопризнатата от София постюгославска Република Македония кому са от полза, след като отвъд ДевеБаир само търсят поводи да тръбят за „бугаризацja“? Защо не се сравни примерно автоматичното даване на румънско гражданство на днешните молдованци и скъпите въртели и искане, по удбашки маниер, на „справки за произход“ от „македонските българи“?

Нали Питу Гули е бил ВМРО-герой от „македонските власи“? Какви геополитики днес тласкат положителната обща история на двата съседни народа от хъшовските и банкерски времена в Букурещ през отказа на Чаушеску да отбелязва „1300 години България“ та чак до „пропускането“ на Тутракан (Transmarisca) в последния румънски пътеводител за общия Дунав? Нали 2016 г. е шанс да се отбележи паметта на хилядите погинали в огъня на Първата световна война българи и румънци именно на военното гробище в Тутракан, така както съвместно го правят вече втора година германци и французи на Запад и тук, на Балканите? В „Двореца“- Балчик румънски гимназисти се екзалтират от миниатюрната статуйка на молдованския войвода Щефан ЧелМаре /“Велики“/ така, както софийските абитуриенти - от „Биляниното платно“ на Охридското езеро. Не е ли по-важно днешните румънски туристи да не подминават нашето Черноморие на път към Гърция, пък и восъчния музей на Асеневци във Велико Търново, чиято династия някои запалени „великорумънясващи“ автори считат за румънска под името „Асенещи“?

Има данни, че 35% от преводите на гастарбайтери към Молдова идвали от Русия? Дали и там, и на Запад - в Евросъюза, пишат дневната надница според декларациите за етнически идентитет и исторически апломб? Нали поредният критичен доклад от Брюксел отново ще ни държи в „един кюп“ с Румъния, независимо от вече издадените над милион румънски паспорти за „бесарабски румънци“ и от автоматично заминалите на гурбет в ЕС новоопаспортени „македонски българи“?

Преди молдованските вина и македонските ябълки да се устремят към Бордо и Южен Тирол, нека от двете страни на Дунава да си припомним Андрешковия хумор в една оценка на „бесарабските българи“ кога, при коя власт им е било най-добре: “Най-арно беши гато румъните бегаа и гато советите ощи не бяха душли“.