И днес родители поискаха от образователните началници да прецизират и съобразят с действителността и възможностите на децата съдържанието на учебниците. За всички ни е ясно, че каквото се научи в началото като общо образование, то остава за цял живот. И после определя и поведението, и отношението на човек.

Ако писането на учебник вече е начин за икономическо подпомагане на авторите, то методическите и академични ментори са факторът за селекцията. А днес все още тези ментори са неувяхващи величия от близкото минало, закърмени, дохранвани и немърдащи от схоластиката на тяхното си време. Давам тъжен пример.

Според официалната наука през 1943-44 година у нас вилнее фашизъм. В затворите достойните синове на народа гният в окови. Ето спомен на клет политически затворник от това време: „… разрешаваше ни се сами да управляваме вътрешния си ред, като дежурният надзирател в отделна стая беше под строгото наблюдение на нашите вътрешни служби, които бяха превърнали затвора в стабилен университет за комунистически кадри.” И после: ”… имахме си редовен доставчик на мляко от близкото село, като всяка сутрин контролирахме млякото със специален млекомер и не допускахме никакви фалшификации… въпреки трудното снабдяване през войната, ние имахме възможност да внасяме живи свине и овце, да ги колим и манипулираме като предвидливи стопани… В двора на затвора бяхме внесли десетки котлони на дървени въглища… внасяхме редовно вестници, от които ежедневно изготвяхме информационен бюлетин. Ценен принос за нашата точна информация беше и внесеният нелегално радиоприемник Телефункен…” Край на цитатите. Да има дори и думичка за това в учебниците?

Свидетелствата по-горе са от жестокия плевенски затвор, където сред осъдените са и знакови членове на ЦК на БРП. Спомените са на Стефан Богданов – политемигрант, дошъл от Москва да ръководи три разузнавателни центъра и осъден до живот. Брат на разстреляния с Вапцаров Петър Богданов. След Девети авторът е първият началник на контраразузнаването у нас. Спомените са засекретени допреди четвърт век.

Да не влизаме в повече подробности. Но докато като мастити методисти на образованието ни, в качеството си на академици, професори и видни преподаватели, директори на музеи, на центрове и селекционни комисии, продължават да се изживяват хората, утвърждаващи и тиражиращи дори полувековни лъжи, децата ни са обречени на полузнания, полустойностност, полубитност. А България - на полубъдеще. В което май живеем днес.