Литературна колажност – сюжет, фрагмент, хайку, импресия

17.02.2015 | автор:  Анжела Димчева

За Петър Чухов и новата му книга

Наркозата на четенето (когато става дума за майсторски създаден текст) винаги ми напомня една афористична „клопка“, произнесена от Едгар Алън По: „За времето на прочита писателят разполага с душата на читателя.“ Бих добавила, че това време се удължава и след прочита, ако самият писател е вградил в словото еманацията на душата си.
А когато един автор е поет до корена на всяка своя мисъл, той не пише проза, за да се упражнява върху някаква заплетена интрига, а защото е намерил онзи простор в белетристичната форма, за който не му е достигнала поантата на поредното стихотворение. Такъв многолик автор е Петър Чухов. След девет стихосбирки, един роман („Снежни човеци“, 2003) и няколко книги за деца идва ред и на дълбокото навлизане в наратива – естествено по чуховски...
Новата книга „Камуфлаж“ (2014) залепя за себе си читателя с приказните метаморфози на един чувствителен, крехък екшън герой – колкото и оксиморонно неправдоподобно да звучи това съчетание на пръв поглед. Петър Чухов се изкушава да смесва жанровете – читателят се настройва да чете къси разкази, а част от тях звучат като импресии, други – като фрагменти, изпаднали от надпис на антична гробница, а някои са направо съновидения с фантастични персонажи; както субектът на аз-повествованието се разхожда в камуфлажни дрехи и провлачва погледа си към уж незначителни предмети, фигури, същества, така изведнъж съвсем естествено наративът преминава в романната структура на „Снежни човеци“ (второ, преработено издание). А там вече границите на отделните микросюжети са маркирани от блестящи хайку-светкавици, които просто карат читателя да спре четенето и да си каже, „Ех, това е невъзможно!“, прочитайки: „Детето носи / трохички на птиците / в телевизора.“ А защо пък не? Точно хайку-то  в случая на този тип белетристика е онова дихание, наречено пресечна точка, което реализира формулата на късия разказ по дефиницията на Искра Панова: „Късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма...“
Точно така са конструирани разказите в книгата: уж няма сложно замислен сюжет, а трагичното пулсира – то е в метафорично-абсурдното недорисуване на персонажите – често без имена, като сенки, изсечени в градския пейзаж.
Най-характерното в стила на Петър Чухов обаче е усещането за безтегловност на повествователя. Уж разказът се води от първо лице, а сякаш герой няма – не случайно той (наречен инцидентно Янко) непрекъснато търси каска и наметало, за да изчезне като герой от приказките – да изчезне от едно измерение и да се появи в друго. Това е непрестанно притегляне и отблъскване, намиране и изгубване, идентифициране и деперсонализиране на „аз“-а едновременно у автора и у читателя – не само във фрагментарния роман „Снежни човеци“, но и в повечето разкази. Видима е асоциативността на поетическото съзнание – онази произволност на погледа, в който хармоничността на цялото се генерира от поредица случайности. Това не е класическа проза и затова е интересна, бидейки хипотеза на видимия свят, вариант на преживяното – разполагане на биографичното в канавата на неслучилото се, на желаното, на изпуснатото.
Крайната цел на изкуството е насладата, без значение как творецът извлича божествената енергия от материалните елементи (в случая думите), за да превърне съществуващият човек в играещ човек, да изтрие равнодушието от баналното ежедневие и да го накара да се удивлява. Точно това постига Петър Чухов. Неговите читатели се удивляват на всяка страница, въпреки че „героите са малко слаби, малко смешни, понякога беззащитни“ (определението е на Митко Новков, редактор на книгата). От позицията на „слабия“ светът няма пирамидална структура, а вълнообразна – аз-персонажът е спокоен, той е ключ „сол“ – самоопределил се е в подмолните тонове на живота, където цветовете са други (импресията „Цветове“), очите проникват педантично през детайлите на човешкото като взора на ренесансов зограф.
Тази позиция на писателя, обвит в аутсайдерско наметало, е приоритет и на други наши нашумели белетристи: често се появява и у Деян Енев, и у Здравка Евтимова, която е съумяла да го дефинира перфектно: „Само слабият човек може да разбере слабите хора отвън. И като един такъв човек, като опиша черното, то става по-малко черно, като опиша неизвестното, го приближавам към себе си.“
В тези разкази са напластени толкова много запомнящи се метафори, оксиморонни фигури, хиперболистични състояния, призрачни описания, че е изключително трудно да се охарактеризира еднозначно стила на Петър Чухов. Бих го нарекла призрачна реалност. Донякъде намирам допирни полета с прозата на Пламен Антов („Граници на забавяне“), където по подобен начин привидното е антидействителност. Самият Пламен Антов обаче предпочита по-директното философско самодефиниране, изричайки: „Животът – твоят живот – се състои от някакви бледи призрачни контури, на които напразно се опитваш да придадеш обем, плътност, цвят.“ 
А за „Камуфлаж“ на Петър Чухов основният градивен елемент, придаващ тази плътност, е иронията, автошаржирането, откровеният сатиричен тон. И всичко това – на фона на приглушен лиризъм, еротично видение или банален битов скеч, в които читателят е въвлечен без уговорки, като в тунел без изход. Например, в разказа „Под кожата“ авторът се наслаждава на абсурдния диалог между двамата безименни герои (той – „артистът“, тя – „жълтата дама“): запознанство в заведение – тя е сервитьорката, той е клиентът – нищо необичайно за съвременните отношения между половете. Но диалогът им в процеса на „свалянето“ генерира непрестанно удивление и смях у читателя не само с пиперливите им реплики, но и с вмъкнатия „енергиен елемент“ на действието –  растението татул: уж причина, уж досада, уж секс...
В същата сатирична линия се движат и разказите „Гърнета, вар, булгур и тъпани“, „Литературно четене“ (където пак се появяват камуфлажните дрехи!), „Обедна почивка“. Често ироничният поглед на автора докосва границите на сюрреализма: „Звездите продължаваха да трептят съвестно. Само щурците ги нямаше. Бяха измрели.“ („Д-р Лукас“). Тук веднага обаче би трябвало да направим уговорката, че тези разкази са същностно различни от фейлетонния жанр, който обикновено се гради на ситуационния хумор. Петър Чухов подхожда по друг начин – разминаването, сблъсъкът, „пропадането“ на действащите лица често се случва в психологическото поле на автора – морален или естетически компромис, който писателят коментира, наслагвайки щрихите в образите на героите си.
Особено впечатление прави фрагментът „На борсата“: нереалности от познати лица, съновидения, които всеки жив човек е имал някога – роднините му с гротескни маски, със задгробни гласове, а мястото на действието е повече от абсурдно – „борса за пуканки“ – като псевдореклама на Господ. Защото всичко накрая се миксира именно в неговия образ: „... Господи, седни на този стол... И седна Той на инвалидния стол и аз Го подкарах към къщи.“
Когато четях тези разкази, често се питах: какво свързва пародийното и трагичното? Но без да е унищожително, мъртвешко... Дефинирал го е твърде добре Уди Алън в един свой афоризъм: „Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него.“ Определено героите на Петър Чухов събличат всичко от себе си – не само дрехи и вини, задължения и любови, но и надеждите им са някакъв неопределен „мед с кисела краставичка“, а плътта на камуфлажния герой се разпада от неглижиращия поглед на околните, от омразата и простотията в социалната парадигма, сякаш човекът днес е снежен човек, учуден от червеите на лятното слънце.
Романът „Снежни човеци“, с който завършва книгата, притежава само на пръв поглед класическа сюжетност, защото реалната му събитийност (двете години казарма на героя Янко) е разкъсана от калейдоскопично появяващи се следи от спомени, автобиографични рани, кървави усещания, паяжинни образи, дидактични ситуации, подли желания и изпълзяващи откровения, които разполагат мисълта на читателя в различни времеви пространства. Обединяващият лайтмотив се явява чрез неустоимото желание на Янко да се добере до старата каска и наметалото: „Влизам в наметалото. Нахлупвам каската. Премествам се на мястото на шофьора. През това време тя сковано се съблича. Сяда в мен. Стисвам волана зад гърба ѝ.“ Той е сякаш един съвременен отшелник, който не разбира култа към практичността, а единствено любовта и музиката ритмизират по непредсказуем начин ранимата му душа. Затова романът изобилства от паузи-хайку, от острови на чистата поетичност: „Фарове лижат асфалта с доволни езици“ или „Странен парфюм. Така ухае поезията! Да, но не всяка поезия.“
Само поет като Петър Чухов може да се покатери на покрива, да седне на потъмнелите керемиди, сред пух от гълъби и котешки сенки, в компанията на небе от въображение, за да пуши цигара и да тръска пепелта между капките на дъжда. Десетки са в книгата подобни интимни бягства – като фрески от стари майстори, като фотографии от Париж на 19-ти век, като отпътувало чувство в друг сезон, в друга перспектива: „Нощта се е подстригала, за да не изпъкват белите ѝ коси. Но бръчките ѝ се виждат. Вали силен сняг. Пред лицето на Яна сякаш има воалетка. Искам да я повдигна и да я целуна.“
В началото на романа едно дете желае да рисува чудовища. По средата на действието, някъде вече забравено, то пак казва, че само чудовищата са интересни, а на финала се разхожда едно щастливо Имало едно време, което провижда бъдещето.
Щом един писател ни забавлява с произведението си, значи е успял – пречистил е себе си и читателите. Казал го е преди време по различен начин и Умберто Еко: „Да произведеш фалшификат на самия себе си, е доста здравословно упражнение.“  Мултиплицирането на вътрешния свят чрез думите често изпреварва прехваления материален прогрес, защото не се нуждае от цифрова оценка...