Една сутрин баща ми взе секирче, рече ми: „Хайде, Лазаре!"

04.04.2015 2

Откъс от „Луда трева“, пуснат от Йордана Тодорова във фейс групата „Приятели на Йордан Радичков“

 Една сутрин баща ми взе секирче, рече ми: „Хайде, Лазаре!" и ме поведе към гробищата. Искаше той да минем при гроба на мама, да прелее гроба с вино, в джоба си носеше стъкло с кисело вино. Него ден беше Цветница (или Връбница), като стигнахме гробищата, баща ми преля могилата на мама и изправи кръста, защото беше полегнал на едната си страна. Могилата се обличаше с лека зеленина, помежду храстите и старите хралупести дървета се виждаха да блуждаят мълчаливо жени и да преливат гробовете на свои близки. Тук и там се дочуваше скимтене или тих говор. Според баща ми на този ден се разпускат душите на мъртвите, за да скитат кой където поиска, да обикалят своите роднини и отново ще се съберат душите на Свети дух. От Цветница до Свети дух няма никакъв смисъл да се ходи на гробища, защото никого няма там, всичко е разпуснато и се е смесило с живите. Като постояхме ние пред мамината могила, баща ми ме хвана за ръка и ме поведе през обраслите с тръни и повет гробища към Мойсеево бранище и Усоя.
Минахме покрай кучешката гробница, тежък дъх идеше от нея. Върба, помня, че растеше наблизо, баща ми извади ножче, отряза върбова клонка и тъй, както продължихме да вървим към Мойсеево бранище и Усоя, издялка ми по пътя пищялка и ми я даде да подсвирквам с нея. Още щом влязохме в Усоя, ни посрещнаха с викове свраки, кръжеха над нас и крещяха с всички сили. „Страх ги е за гнездата — рече баща ми, — ето ги гнездата, виждат се през шумата на дърветата!“ Дърветата се бяха разлистили, но бледа бе още зеленината им и оскъдна, ако човек вдигне глава нагоре, ще види през оскъдната зеленина как се тъмнее като опушена делва някое свраче гнездо. Подир някоя и друга седмица листата стават едри и съвършено скриват от погледа гнездата на свраките, но на Цветница всичко е още видимо. Много от птиците носеха в човките си кал, слама или тръни, довършваха гнездата, укрепваха ги, постилаха ги, намазваха ги с кал или дооправяха покривите им. Защото сврачето гнездо обезателно има и покрив, а под покрива вход и изход за свраката. Като легне тя да мъти, през входа си показва главата, за да наблюдава божия свят, я през изхода стърчи опашката й.
Ако свраките хвърчеха във всички посоки и крещяха, то косовете се разхождаха по земята, подхвръкваха из храстите и ни подсвиркваха, синигерите ни оглеждаха с любопитство, като постоянно чистеха човките си, някое циганско петле ще разтвори гребена си подобно хармоника и след като ни покаже цялата си красота, ще отлети далеко от нас; сойки също така идваха да ни огледат и бързаха да идат напред, да обадят на други сойки. Враните мълчаливо прелитаха над дърветата и също мълчаливо пропадаха в гората — по този начин те криеха къде са гнездата им. Из въздуха се носеха песни на чучулиги, силно кънтяха те, аз спирах да надувам върбовата пищялка и гледах в небето дали няма да се забележи някоя чучулига, но само паяжини виждах да се носят из въздуха или някой щъркел виждах как се върти в кръг, без да маха с крилата си. „Пилета — казваше баща ми, — сега им е времето на тях, във всяка трънка пее пиле! Зиме ги няма!"... Кълвачи барабаняха по сухите клони, помежду барабаненето им се дочуваше издалеко звън на звънчета, невидими овце или кози бяха излезли на паша, и окарина се счуваше. Тая окарина и досега отзвучава в ушите ми, много обичах да слушам простата глинена свирка, но да се науча да свиря на нея не успях, макар че на два пъти ми купуваха окарина, червена беше едната, тумбеста и басова, другата бе синя. тънка като вретено, малко писклива. Помня как вървяхме ние през гората Усоя, потънала в зелен здрач, навръх Цветница, когато се разпушат душите на умрелите, и поради тая причина си мислех, че цялата гора се е напълнила със сенките на умрелите зверове и на измрелите птици.

...... 

Аз се извинявам, че по подобен начин се лутам в своя живот и в себе си, правя го, защото това са все още живите спомени в съзнанието и в душата ми, ако сърцето ми все още бие, то бие с тези спомени. Другият ми живот са само усилия за прехрана, спомените от него отдавна са избледнели в паметта ми, като мъртви са, аз тях съм разпуснал, както се разпускат например душите на умрелите, и не зная дали един ден ще смогна да ги събера отново, пък и не съм сигурен дали е необходимо и няма ли то да навява скука на евентуалния ми бъдещ четец. Но нека оставя всичко това и да се върна отново при пищялката и при баща ми, и при подвижния зелен здрач на гората......Изплаших се аз, защото си помислих, че ето на, като тръгна да търси пътеката за лудата трева, баща ми сигурно нагази в нея, а кога човек нагази в лудата трева, изведнъж става безпаметен, забравя той къде и как е живял, с кои хора и къде са сега хората му, аз къде съм. И щом си помислих, че баща ми вече не може да си спомни за мене, не знае той, че ме е оставил да го чакам с пищялката край кладенчето, нещо ме стисна за гърлото и започнах да плача. Плаках колкото плаках, пред очите ми се завъртяха зелени и оранжеви водовъртежи, наплисках се с вода от кладенчето, пих с надеждата, че ще спра да хълцам, но продължих да хълцам, а пред очите ми продължиха да се въртят водовъртежи.
И най-неочаквано от водовъртежите се показа баща ми със секирчето и с едно окастрено дръвце. Рипнах към него и се хванах за панталона му, той остави секирчето и дръвцето, взе ме на ръце (това той много рядко правеше), та ме повдигна от земята и като погледнах в очите му, видях аз вътре в тях да се въртят бавно и разсеяно водовъртежи. Усмихна се разсеяно и благо баща ми, сякаш идеше от оня свят и бе видял там нещо много красиво, опипа главата ми, тялото ми и ме остави на земята до кладенчето. Гребна вода, наплиска лицето ми, после сам се наведе и дълго се ми. Целият ми страх изчезна, отново добих кураж, гората Усоя изведнъж стана приветлива и на нейната още слаба и срамежлива зеленина загорялото лице на баща ми, цялото в капки и светлеещи водни бразди, беше най-хубавото лице, каквото съм виждал някога. Сега, като се ровя в пепелта на спомените си, мога да кажа, че никога по-късно по такъв красив начин не можах да видя баща си. Лицето му бе лице на човек, който току-що се е гмуркал в роса. Но росата не е полепнала само по челото, по веждите и бузите му, тя не само се стича на светли капки по шията, а човекът целият е окъпан в нея, сърцето си сякаш е окъпал в нея. Росата обаче колкото е красива, толкова е и нетрайна, бързо се разпиляха и изчезнаха светлите капки, само неясните водовъртежи продължиха да се въртят в очите.
„Хайде, сине!" — рече баща ми и ме хвана за ръка.