„Панихида за мъртвото време“ – вариации на рецепцията

30.04.2015 | автор:  Анжела Димчева2

ФЕНИКСЪТ НА 21-ВИ ВЕК, втора част

 Не може да се говори за третия роман на Л. Левчев, без да се хвърли мост към предходните два.

 „Убий Българина!“ (1988) залага много повече на превратни моменти от най-древната ни история до наши дни и чрез внезапни скокове във времето писателят осъществява философски паралели – едно авторско диахронно самоидентифициране, изнамира родовите характеристики на типично българското у себе си (тръгвайки едновременно и от детството си, и от генезиса на националната ни история). Осмисля отликата и сродяването, които като генна памет тежат върху всеки от нас вече повече от 1300 години. Особено се вглежда в психологическите трансформация, породени от турското робство, и нравствената цена, която до днес изплащаме. През 1988 г. това е една самотна книга на литературния ни небосклон – приета е на нож, но през 1989 г. веднага е преиздадена, защото в нея звучат пророчески слова, които твърде скоро се сбъдват. Следват още две преиздания до 1993 г., без авторът да промени нито дума, така достоверно, така нравствено издържано, така изповедно е прозвучал текстът за съвременниците ни тогава. Не случайно в книгата като пречистваща глътка се спуска в съзнанието ни сентенцията на Павел Вежинов: „Има само една скрита камера – съвестта.“

Още доста преди да се заговори за България в Европейския съюз, Левчев написва: „Кръвта на България руква и потъва в кръвта на Европа. Историята на живота и смъртта повтаря до безкрайност един урок, който ние никога не научаваме“.

„Ти си следващият“ (1998) е романът от спомени – театърът на марионетките, алогичният пейзаж, от който няма изход... Тази фраза на Дантон по пътя към гилотината се превръща чрез Левчевата хроника в нещо повече от емблема на българския преход. В края на 20. век всички у нас я повтаряха като злорада мантра, като неизбежност на политическата игра. Зловещият й отзвук продължава да кънти и днес.

„Вървях по коридорите на властта. Исках да изляза, но вратите бяха изчезнали. И откъде толкова хора тук?... Изведнъж забелязах, че не хвърляме сенки, а сами сме хвърлени от нищото. Нашите илюзии, нашите халюцинации от умора, нашите нежни миражи вече не се отразяваха в локвите от ловка теория на отражението.“

Отново да погледнем „жанровия скелет“ – Левчев избира смело следната сюрреалистична аксиома: „Лудият просто държи в ръцете си жанра на тази книга“. Така авторът ни предупреждава за дуалистичната дискурсивност в романа – авторският „аз“ ще отстъпва правото си за намеса на чужди гласове, така фактологията често се експонира от трети лица, а коментарът – от философи на отминалото хилядолетие – Св. Аврелий Августин, Хегел, Монтен, Паскал, Томазо Кампанела..., или от световни писатели – Пастернак, Т. С. Елиът, Лорка, Неруда, Висоцки... И пред нас се наслагват калейдоскопичните витражи от реални исторически факти и хора, от философски сънища, от поетически реалности с техните имагинерни същности... Авторът на „Ти си следващият“ няма за цел да проследява историческите процеси стъпка по стъпка. Той е обхванал главното – идеологията, която изкривява морала, и човекът-машина, който не притежава съвест. Изследването е двупосочно – от индивида към властта и от Свръх-Аза на епохата[i] (както Фройд нарича диктаторите) към масовото съзнание.

Особено сериозно и нееднократно Л. Левчев се занимава с въпроса за вината в многостранните й проявления – лична, групова, обществена, класова, партийна, историческа и ... творческа. Защото кой друг, ако не творците са имали влиянието, силата на изкуството си и дързостта да искат обяснение от самозабравилите се диктатори?

 В романа „Панихида за мъртвото време“ многократно се разнищва темата за свободата – като понятие, като експлоатиран шаблон, като действителен смисъл на човешкия живот. И тук са най-значещите изводи, които авторът лансира – кое караше социолозите чрез фразата „свободата е осъзната необходимост“ да превръщат „върховното право на личността в липсваща стока за широко потребление“? Защо се тълкуваше изопачено Марксовото учение, извращаваше се революционната теория с цел – лично ползване, защо целенасочено се самозатваряше системата и се отричаше всеки опит за обновяване на политическите идеи? Порази ме в романа една пародийна фраза, визираща цялостната атмосфера в СССР: „Отсъстваше самата революция. (Казваха, че я прибрали в ГУЛАГ.)“

Темата за Русия (или СССР) определено ни изненадва – виждаме един твърде различен, неочакван поглед, който не се плъзга апологетично по магистралите и символиките, зададени по партийна линия, нито преповтаря устойчиви в българското съзнание русофилски понятия, а прониква отвътре: в икономико-политическата база („Този херметизъм беше довел съветската тоталитарна система до някаква тотална недостатъчност. По-лоша от сърдечната. От недостига на свежи социални идеи до липсата на елементарни стоки за потребление“); в националния усет за историческите и космополитни време-пространствени координати („Най-ограничена и бързотечна възраст имат политическите идеи. Тяхната старост е наистина отвратителна. Изглежда, че Хитлер е разбирал това, а Сталин – не.“); в народопсихологията и идеологическата пропаганда („На новото мислене му липсваше нов „характер“); в интимните пространства на отделната личност, на малкия човек, но и на лидера, на учения, на човека на изкуството... За всички тях писателят притежава индивидуални познания, съхранени от личните му котакти, от дълбочинното познаване на следреволюционната руска литература. Цитирайки и анализирайки книгата на Андре Жид „Завръщане от СССР“ (1936), Л. Левчев всъщност предоставя на читателя няколко отворени независимо един от друг прозорци към реалностите в тогавашния Съветски съюз, които обаче, колкото и невероятно да звучи, са продължавали да клонят към все по-голяма уродливост и през следващите десетилетия. Интересното е, че поколението на Левчев не е било сляпо за много от заблудите на системата, предусещало ги е интуитивно, но не е намирало историческата алтернатива, нито смелост да ги посочи: „Жид напипва най-страшния проблем на съветската система. Деградацията на личността, деперсонифицирането той видя гениално... Четвърт век след Жид ние повярвахме на един друг, вероятно не по-малко абсурден маяк – социализма с човешки образ.“

Много малко (или почти никои) партийни функционери от преди 1989 г. си позволиха в наше време да направят такава откровена дисекция на своето време, в която да покажат всички свои грешки, недоглеждания, сляпо подчинение, да признаят болезненото израждане на изповядваната от тях идеология, която е била една сляпа вяра, а съмненията им са умирали в многогласието на хвалебствията и в капана на страха от Държавна сигурност. Ако прочетем обаче поезията на Левчев (а и на други поети от това време – Христо Фотев, Стефан Цанев, Борис Христов, Тодор Чонов, Георги Рупчев), ще съзрем ярките сигнали на толкова много маркиращи съмнения и обвинения поетически удивителни, които обаче властта умело е приспивала, игнорирала ги е, удавяйки ги в мълчание и чрез високомерните откази на издателствата. През 80-те години стотици поети издават първи и втори книги именно благодарение на Левчевата политика за „разчупването“ на строгите правила (много преди гласността и перестройката). Млади творци пътуват в социалистическите страни, в СССР и в САЩ, за да учат чужди езици и да приобщават най-доброто от световната културна съкровищница към българския читател. Това е целенасочена политика на тогавашния председател. Може би една анкета сред живите днес известни творци би била автентичен документ за тези наистина ренесансови години (1978-1988) за Съюза на писателите. В книгата тези неща липсват, но там има достатъчно други факти, които показват каква „мелница за председатели“ (определение на Тодор Живков) е този Съюз. Особено след кончината на Л. Живкова започват боричкания и борба за власт, задкулисни действия, доноси, нелицеприятни слухове (дори и и този за самоубийството на Левчев), целящи да компрометират Председателя пред Първия. И въпреки това писателите остават най-ухажваната прослойка от творческата интелигенция: „Членската карта от Съюза беше равностойна на диплома за висше образование... Ловецът Живков беше забранил да се стреля по писатели без негово разрешение.“
Неизбежно е днес да има гласове, които ще кажат: „А защо вие, разположени на високите постове, не правехте нищо срещу демагогията, срещу фалшиво проповядваното равенство, срещу идеологическата плесен, която покриваше идеите на инакомислещите, срещу привилегиите на онези „по-равните“?“ В моменти от своя метафорически сън поетът отговаря на тези въпроси, вижда историята като гора, над която капят кървави документи, и клоните й оголяват. Друго той не може да направи, освен да се извини на читателите за тези фатално закъснели признания, за своя днешен нихилизъм, за единствената моментна привилегия – да изрови от развалините на епохата своята човешка и интелектуална съвест: „Въпросителните наистина се клатушкат като бесилки.“ Но своите откровения той не провижда като сълзливи разкаяния, в неговите собствени творби по това време е резорбиран Аз-ът на българския интелектуалец, който именно от позицията си на име в обществото е притежавал правото да прокарва новите идеи.

Днес всеки в нашето общество, в ареалите на родната култура, в медиите, в контекста на историята има право на свободно мнение: да обвинява и минали, и сегашни управници, да измества личностната отговорност извън себе си, да съди от дистанцията на времето... Но се забравя, че динамиката на мига, на днешния ден е същата спрямо космическото време, каквато е била и тогава. В един ден, белязан от знаково събитие, се е взимало решение за години напред... И балансът между правилното и грешното, доброто за едни и вредното за други винаги е много крехък. Най-постоянното нещо в живота на индивида и на обществото е изменящата се перспектива, а така желаният от десетки поколения българи общ разговор по националния въпрос, по социалното и политическо устройство така и не се състоя. Виждат го сега, в началото на 21.век, и други изявени творци, напр. в есетата си Румен Леонидов прави не по-малко горчиви изводи за характерологията на българина: „Единението на нацията не е само хармония между управлявани и управляващи. Ние сами се държим като роби, а не като граждани.“[ii] А Деян Енев – само 50-годишен, а вече класик на късия разказ – е направил не по-малко зловещо верни констатации за съвременното, псевдодемократично лице на литературата и обществото ни: „За бунт при българския писател не можем да говорим – защото той е полужив, полуудушен от невъзможността да съществува чрез паричния еквивалент на своя труд. Няма бунт, има омерзение. Литературата е холограма на социалната памет, на това как живеят хората... Радостта изчезва там – на прага на кланицата за надежди.“[iii]

Творците като цяло винаги са били най-чувствителната мембрана, попиваща човешките страдания, резонаторът на социалното недоволство, но те не би трябвало да взимат политическа страна. Днес Левчев го потвърждава, изпивайки горчивата чаша на политическата демагогия, отровните изпарения от предателствата, от пребоядисването на много от своите дългогодишни съратници, приятели, колеги: „Колко религии, колко приятели ме предупреждаваха: не се обвързвай! А ние се гордеехме, че създаваме ангажирано изкуство.“  Изкуството е обречено да вирее само в независимост, защото не то отразява нечия истина, а самото то генерира свят на истинност, на който би трябвало да се доверим. А и този имагинерен свят има своите подвижни стойности. Във времето на най-яростния култ към личността (1950 г.) този факт е забелязан перфектно от художническото око на Илия Бешков: „Истината, жизнената правда не стои като побит камък – канонизирана, за да може да я лови всеки некадърник, всеки ленив мозък! Тя тече като водата, тя има своите „агрегатни състояния“, тя просмуква и храни цялото битие – тя е толкова явна, колкото и скрита.“[iv]

През последните 20 години непрекъснато се озвучаваше темата за несвободата на творците през 45-годишното социалистическо управление. Свободната воля на твореца във всички общества винаги се е свързвала с ред други фактори – не само естетически и политически, но преди всичко – икономически. В книгата на Левчев никъде няма да намерим и ред за огромните суми, които са финансирали тогава българската култура. Това се е разбирало от само себе си. Това е било държавна политика – точка номер 1, наред с развоя на компютърните технологии, да кажем... В личните срещи на поета с Людмила Живкова няма пазарене, когато става дума за нова идея, за инициатива на местно или международно ниво. Тя просто му казва: „Това е интересно, действай, зад теб съм!“ Чрез нейния „отворен“ за далекоизточни, мистични учения подход в България намират почва десетки нетрадиционни културни практики („Людмила беше нестандартна личност. Никъде в „лагера“, пък и отвъд, не знаеха как да се държат с нея.“)

Нека само се опитаме днес да намерим пари (било от частни спонсори, било от Министерството на културата) за какъвто и да е културен проект. Вратите не само не се отварят, те са запечатани, творецът е кукла без значение за големите играчи в политиката и бизнеса. Писателят за тях е нещастник, който няма отношение към най-важното – парите... Затова и не заслужава никакво заплащане. Известни издателски къщи, вестници, списания и електронни медии крадат правата на българските автори или им плащат мизерно.

А никой не може да отрече, че пробивът в Желязната завеса през 70-те започва именно чрез международните проекти, финансирани тогава от Комитета за култура, и с личната протекция на Л. Живкова. Забележителни книги („Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, „Лице“ на Блага Димитрова и „Фашизмът“ на Жельо Желев) излизат с нейната благословия и с директното застъпничество на Л. Левчев. В романа има и други интересни ситуации, когато партийната цензура е надигала глава, опитвала се е да смаже един или друг писател (Ивайло Петров, Кеворк Кеворкян), но от позицията на председател на СБП Левчев е успявал дипломатично да отклони, да тушира или направо да отхвърли аргументите на закостенелите идеологически мозъци. Действията му многократно са били следени под лупа от ЦК, почти непрекъснато някой „отговорен другар“ е бил недоволен от действията и на самия Председател, и на неговите „подопечни“ писатели. От днешна гледна точка събитията в този период ми изглеждат като История на минното поле, където всяка стъпка е можела да бъде изтълкувана като вражеска и да предизвика детонация – в личен и културно-исторически план. Но малко хора се замислят днес за избегнатите тогава превратности...

Едва когато паричните потоци към културата ни изчезнаха след 1990-а, изведнъж творците се сетиха, че техният труд е бил оценяван достойно през банкрутиралия (икономически и идейно) режим. Хиляди интелектуалци още през първите години на демокрацията напуснаха страната заради безпаричие и унизително отношение към тях или бяха принудени да се заемат с трудови дейности, неотговарящи на тяхното образование и достигнат имидж в обществото – това особено важи за актьорите, музикантите, писателите, научните работници. В едно интервю, взето от Валентина Радинска през 1993 г., Радой Ралин казва: „Предишните управляващи поне от демагогия не оставяха да умрат от глад хората на изкуството. А сега това се случва, тези хора са оставени в пълна мизерия, те се принуждават да бягат от страната си. Няма да напредне тази държава, докато не се промени коренно отношението към хората на изкуството.“[v]

Е, минаха 23 години и това отношение не се промени, а се смениха 8-9 правителства, уж от различни политически окраски. И за да завърша оплетената нишка на безкрайния разговор за свободата, отново бих цитирала Л. Левчев, който, продължавайки мисълта си за новото шаблонизиране на нароилите се политически партии през демокрацията (нарекли се гордо „нова политическа класа“, може би дори политически випове!), възкликва в романа си: „И за каква конвергенция съм бълнувал аз? Не съм искал от нея нищо друго, освен безгранична свобода на мисълта и на словото, свобода, която не може да бъде частна собственост.“

Авторът не се опитва да налага с менторски тон своето мнение за генералните промени в Източна Европа, той ги нарича необясними. Но по много точен начин включва в анализа на времето мнението на Ванга, концентрирано само в четири думи: „Парите сменят своето место“. А самата пророчица е не само негова изповедница дълги години, те са приятели, които водят диалог и днес, през космическите сфери на свръхестественото...

Главният проблем на българските управници през последните две десетилетия се заключава именно в игнорирането на предупрежденията, сигналите, пророчествата, изречени от хората на духа, от онези познати, пък и нови лица в енергийното поле, изграждащо се чрез творческия гений. Политиците ни се люшкаха в решенията си, повлияни преди всичко от първичните реакции на уличните тълпи, от трусовете на пазара (икономически, политически, социален, културен), но не и да почерпят опит от инварианта на действителността, заключен в историята, в произведенията на големите ни писатели, в провиденческото разбиране за света, притежание единствено на хората на изкуството. Още в средата на 90-те години можем да ги открием в стиховете на Николай Кънчев („Стигнахме до просешка тояга / толкова огромна, че такава / за народа и една е много“), на Иван Методиев („Щастие ли? – каза ми чиновникът. / Щастието днеска не приема“), на Добромир Тонев („Аз имам право на една утопия, / но тя ще се превръща бавно в ад“). А Ивайло Балабанов съумя да изобрази в поезията си разпада на нравствените устои в генотипа на българина, тоталния крах на държавността, превръщането на човешкото унижение в политика на властимащите:

България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.

..........................................................

Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?

(Ив. Балабанов, „Българско стихотворение“, 2001 г.)

А осем години по-рано Левчев заяви на висок глас:

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах –  

аз, който не избягах от Помпей.

(Л. Левчев, „Аз, който не избягах от Помпей“)

След 1990-та пред Любомир Левчев се изправят два пътя с дяволски маски: или да бъде изгнаник, или да бъде емигрант. Той  опитва жаравата и двата пътя... Прекарва дълги и самотни месеци в Родопите, живее продължително и в САЩ. Всички колебания, съмнения, възторзи и разочарования от тези години са заключени в страниците на романа. В този драматичен период на раздвоения се раждат и емблематични стихотворения („Последен разговор за всичко“, „Утрешен хляб“, „Безлунен календар“, „Ключ“). Но какъв е крайният избор на Левчев? Може би духът на Георги Марков е доволен: приятелят му избра да остане докрай поет:

В това ужасно време на видоизменници,

противно на законите –

създавай!

(Л.Левчев, „Котката пие от моята чаша вода“)

„Панихида за мъртвото време“ – едно триумфално завръщане не само като вътрешен глас на историческите превратности, не само като летопис на раждането и умирането на идеи, но и като лирическо съновидение, облечено в пролетната дреха на надеждата, както и транслация на авторовото необикновено поетическо прозрение, по-силно от познанието, по-мощно от интуицията, залог за утрешния ден: Усмивката.

 (Откъс от монография за мемоарната проза на Любомир Левчев)