Палачът на Левски в Народното събрание

08.05.2015

Иванчо Хаджипенчович подписва смъртната присъда на Апостола, а при освещаването на паметника му се фотографира сред дарителите за монумента

Този текст е от новата книга на Росен Тахов "Големите парламентарни циркове в Народното събрание"

  „Няма по-достоен от Иванчо Хаджипенчович!“, отсичат рус- чуклии и го пращат в Учредителното събрание. През 1879 г. Иванчо сменя феса с калпак, сваля турските ордени от сетрето и потегля за Търново. Тук намества достолепната си снага в залата на събранието. Заедно с още 228 народни представители той пола- га темелите на българската държавност. Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция.

Хаджи Иванчо Хаджипенчович е роден през 1822 г. в Русчук. Син е на местния чорбаджия Хаджи Велико Хаджипенчович. С бащи- ни грошове Иванчо учи право в Париж. Връща се и начева бляскава кариера. За кратко е редови член на Меджлиса, сетне е издигнат в сан капуджи башия. През 1866 г. влиза в Общия вилаетски съвет, а на след- ната година е назначен и за предсе- дател на Търговския съд. Валията на Дунавския вилает Мидхад паша е мъдър мъж, който цени дарованията. Той възлага на Иванчо да се съсредоточи върху асимилаторската политика в областта. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Неуморната деятелност на Иванчо стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. „Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас“, съобщава в. „Турция“ през май 1869 г. С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича „обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки“. През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред бъл- гарите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лич- но да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници. На 27 ноември 1872 г. е изготвен следният

ДОКЛАД ДО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО

Съгласно със султанската заповед комисията, която е решено да се изпрати в София, ще тръгне след един-два дена. В нея влизат техни превъзходителства дивизионният генерал Али Саиб паша, членът на Висшия съвет на правосъдието Иванчо ефенди и бив- шият помощник на валията в Багдат Шакир бей. Целта, от една страна, е да се покаже силата на правителството, като се накажат истинските бунтовници и подстрекатели, и на подстрекаваните да се отворят очите, а от друга страна, категорично да не се допусне, щото въпросът ненужно да се раздуха и разшири вън от рамките и с това да се развълнуват духовете на населението. Изобщо да се вземат умерени и разумни мерки, тъй като Софийското управление е едновременно и тъжител, и съдия.

В София към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за „цвят“, без право на глас. Така ситуираният съдебен състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите. Европа, където се е образовал Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб паша и Шакир бей са посредствени правници и разчитат на Иванчо да изпeдепца присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост. Процесът започва на 9 декември в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои един дивит – перодръжка и мастилница в специална кутия. Инкрустирано със златни нишки и смарагди, това съоръжение е дар лично от Мидхад паша.

Иванчо топи перо и подписва присъда след присъда. Доживотни тъмници и вечни заточения излизат под десницата на съдията. Той парафира само с Иванчо. Без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки. На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо.

На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.

 Иванчо прибира дивита, пие едно кафе и се прибира в Стамбул. След Априлското въстание през 1876 г. нему е възложена друга важна мисия. Назначен е в комисия, която да разследва събитията. Иванчо посещава Батак и Перущица и заедно с Блек бей изготвя доклад за кланетата. Легендата гласи, че той скрепя документа с една отрязана детска ръка. Внушението на правника е, че човеш- кият живот не бива да се отнема без съд и присъда. Само буквата на закона, какъвто е случаят с Левски, може да прати някого на смъртна казън.

Изгрява свободата и Хаджи Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание. Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, вотът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира „за“, царевицата – „против“. Иванчо събира фасул за три казана чорба!

Иванчо е от най-достойните депутати, защото е посочен от самия народ. Освен по избор в събранието участват още три вида представители: по звание, членове на висши инстанции и на- значени от императорския комисар княз Александър Дондуков- Корсаков. Народният събор, както тогава наричат високия форум, е открит на 10 февруари 1879 г. Свищовският депутат Григор Начович, описва знаменателното събитие:

Съборът ще се държи в градския конак, който е на два ката и доволно голям. Една част от горния кат е приготвена за Събора. Една естрада за председателя и подпредседателите е издигната в единия край на залата. На тази естрада са още масата на княже- ския комисар, г-на Лукиянова, и трибуната за ораторите. От лява и дясна страна на естрадата са ложите за чужденци и други българи недепутати. Зад столовете на депутатите има тоже оставено място за публиката. Залата въобще е украсена с вкус и простичко. Депутатите бяха свикани да се намерят в залата на събранието по 10 часа сутринта. Още по 9 часа всичките бяха на местата си. Освен тях бяха дошли европейските комисари, много дами и лица, дошли от други градища, за да присъстват на отварянето на първия български парламент. Целият град беше добре украсен и цялото население на крак. Около конака улиците бяха дотолкова препълнени от народ, щото не можеше вече да се мине. На 10 часа точно пристигна и Негово Сиятелство княз Дондуков в каруца, облечен в парадната си униформа, с калпак и бяло перо и съпровождаем от няколко български кавалеристи; населението го посрещаше и съпровождаше с гръмогласни ура. Той се посрещна тъй също с голямо възхищение и от депутатите в залата на Събора. Негово Сиятелство поиска по-първо благословението на бившия екзарх Антима, после се покачи при председателския стол и прочете словото си за отварянето на Събора. В това слово той каза, че по заповед на царя той е прогласил българските представители, за да обсъдят проекта за Конституция, който се представя на събранието, че събранието е готово да направи на този проект всичките изменения, които то желае, че властта не стеснява ни най-малко свободата на депутатите и че княжеският комисар г. Лукиянов ще присъства в Събора с изключителната цел да дава на депутатите разяснения, ако станат нужни, върху тая или оная точка от проекта за Конституцията.

В тази обстановка Иванчо Хаджипенчович се чувства някак неловко. Не защото не е достоен да бъде сред строителите на младата българска държава. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски, който след залавянето за първи път е разпитан тъкмо в този конак. Иванчо шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на Конституцията. Хаджи Иванчо не се натрапва. По време на заседанията той взема думата рядко, само когато се налага да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва, само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.

Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че неговият земляк Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор. „Понеже той видял и се уверил – пише в протокола на заседанието, – че се пристъпва към разглеждането Органический устав, с което фактически доказваме, че приемаме разделението на отечеството ни без да направим потребното заявление – то съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно осуждение и вечна мъка. Затова той си дава оставката от представителството и се счита свободен от всяко задължение.“ Пламва дебат около постъпката на Хаджистанчев. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за пра- вото да си хвърлиш депутатската карта. Иванчо Хаджипенчович пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с мно- го народен боб! „Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава“, категоричен е той.

На 28 март Иванчо отново е на своя пост. Този ден конфликтен се оказва член 79, алинея 3 на проекта за Конституция: „Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически права, са на възраст по-горе от 25 го- дини и да са грамотни.“

Петър Чернев забелязва, че думата „грамотни“ е неопределена и предлага да се добави „и да познават българския език“. Иванчо веднага застава на страната на полиглотите. „Г. Пенчович каза, че понеже едно население не се е приготвило още на един език неуместно е да сме толкова взискателни. Да оставим за по-последните Събрания да изискват това“, соломоновски отсъжда той.

На 7 април се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на декорации от цивилни лица. Въпросът обаче е за обратното действие на закона. „Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации“, казва Димитър Моллов. „Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може“, контрира го Никола Михайловски. „Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации“, хроникира парламентарният секретар. Същия ден се решава да има ли Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат „съдилище“ и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е „съдилище“, а „съвет управителен“ с изключително полезни функции. „Аз съм бил – аргументира се той – единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна ма- шина скоро ще спре.“

Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. „Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели? Ето такава „дембелхана“ искат да има и у нас!“, отвръща дядо Славейков. „Всички след това бяхме против“, свидетелства един народен представител. Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът – 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта подписа си под основния закон. Иванчо обаче е прокок. Оказва се, че България наистина не може без Държавен съвет. На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва преврат. Князът суспендира Конституцията и въвежда т.нар. Режим на пълномощията. С Държавен съвет, в който влиза и неизбежният Хаджи Иванчо Хаджипенчович.

През октомври 1882 г. Константин Иречек присъства на заседание на новата институция. Председателстваше Михайловски – изрежда състава той. – Членове: овцата Бурмов, резоньорът Тодоров, глупакът Даскалов, мълчаливият младоженец-администратор Тишев, немият Кале- вич, изкуфялият Даскалов, потъналият в сладостна забрава д-р Минчович, дивият Стоянов, extra-екземплярът Хаджи Пенчович и турчинът Хаджи Баба. Екстра екземплярът Хаджипенчович по това време е член и на Върховния съд. Точно както е било по време на игото! Но не само това...

Иванчо вдига къща на 150 метра от мястото, където е обесен Васил Левски. Включва се в комитета, който събира средства за па- метник на Апостола. „За Бог да прости!“, отронва палачът и пуска няколко гроша в касата. Иванчо готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г. е осветен паметникът на Апостола на свобо- дата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.