Никола Радев за Деян Енев, Иван Динков, Севда Костова и Валентин Караманчев

27.05.2015 1

Из новото, допълнено издание на „Когато Господ ходеше по земята“

СВЕЩИЦА В ДЕЯНОВАТА ЦЪРКВА

Някак трудно се пише след великолепния предговор на Тони Николов за съвременните притчи на писателя Деян Енев, събрани в току-що отпечатания сборник от издателска къща „Хермес“. Той е заорал дълбоко в анализа си и колкото и да се пазиш от взаимстване, все ще стъпиш в неговата бразда, простено да е.

В Цариградското издание от 1884 г. на Българския библейски речник, думата „притча“ е обяснена тъй: изричане на истини по един пословен, тъмен, преносен и краткословичен начин. Това определение приляга и залепва като добре ушита дреха по снагата на Деян, а пък в самото заглавие на книгата му „Малката домашна църква“ има нещо съкровено, чисто и самотно. То прозвънва в душата и отпява в нея за дълго – като знамение.

Неговата праведна книга не става за преразказване. Тя трябва да се чете. Да се препрочита. Тя е като заклинание с чудотворна сила. Като аязмо, от което си тръгваш прогледнал и проходил. Защото в нея Деян Енев е писал за Родината. Думите му са сподавен пòплак за майка България, в която политиците стърчат като волски черепи на плета на егрек, от който овцете отдавна са откраднати. В която крайпътните спирки са безлюдни, покрити с пет слоя некролози и единствено църковното клепало катадневно клепа на умряло…

Този писател, за разлика от много свои събратя, не подминава човешката мъка. Не бяга от нея. Покланя се на омъчените, които тя попарва и стапя като вощеници. Прокобата на всеобщото страдание и оскотяване тегне като смог над земята ни бащина и на този фон „държавното“ самохвалство на управляващите тепегьози отеква като гръмовито нечленоразделно уригване на канибали, прикрили мърсоците си не с бананови листа, а със скъпи маркови дрипи. Писателят ги приковава точно – като мухи в хербарий. Презрението му е убийствено и окончателно.

Без давност.

И в същото време малката домашна църква на Деян Енев е иззидана от доброта и милост, от православна кротост и обречение. Защото е писател, който знае какво пише. Защо го пише. Кому го пише. Как го пише. Книгата му се родее с книгите на големите български майстори, чиито златни страници светят от състрадание и кураж, от взаимност и пощада. Тя е и документ, че български писател е казал и заклеймил жестоките истини на времето, в което живеем. Казал ги е с достойнство и тиха ярост, със сметение като пред зейнал гроб.

Сполай му за мъжеството и дарбата.

Великден, 2014 г.

ПОКРИТА МАКСИМА

„Книга за Иван Динков“ от Никола Иванов няма нужда от предисловие. Тя трябва да се прочете. Написана е категорично и силно, безспорно и точно. Каквото и да кажа, избива на пристрастие, а пристрастието най-често буди съмнение.

Това ме затруднява.

Нейната история не е съвсем обичайна. Писана е и дописвана близо трийсет години. Монографията и първата част на литературната анкета са подготвени за печат нейде през 1985 г. Връщани от издателства с дежурната резолюция: „Издаваме критически книги предимно за утвърдени авторитетни професионалисти с доказани и защитени естетически позиции на страниците на литературния ни печат.“

След осемнайсет години Никола Иванов допълва анкетата. Последната част на книгата написва след смъртта на поета.

Никола Иванов среща Иван Динков през 1979 г. и тази среща е съдбоносна. Ражда се приятелство. Младият критик се докосва и навлиза в пребогат творчески свят. Той го провокира към дълбок размисъл за същността на живота и изкуството, за техния смисъл. Така открива за себе си, а по-късно и за читателите, един голям поет. Бъдещите изследователи на творчеството на Иван Динков, вече не могат да минат без тази книга. Тя чертае посоката към гения на Иван Динков.

Литературен критик с доблест и достойнство, Никола Иванов е от малцината съвременни литератори, който убедително покрива максимата на Олга Фрош: „Ако критикът е пълноценен, той е равноправен на писателя.“

Помня, свидетел съм, как след като излезе монографията и анкетата, макар да бе все още премълчаван, Иван Динков сякаш се успокои. Беше някак отвъден, всеопрощаващ, озарен от полъха на въздаянието, което Бог отрежда на своите многострадални, белязани чеда.

ТЯ И СВЕТЪТ СА ЕДНО ЦЯЛО

През февруари 2002 г. си отиде от този свят и Севда Костова. Тя ни остави няколко хиляди страници феноменална проза, която рано или късно ще бъде оценена по достойнство и ще заеме заслуженото си място в съвременната българска литература.

За по-малко от десет години тя издаде четири романа „Без място в света“, „Пенелопеида“, „Благовестие на Мариам“, „Чеда на Вотан“ и книгата с приказки „По стъпките на боговете“.

Севда Костова посегна към наслоените алемански саги, към живота на антична Гърция, към апогея на Рим и налагането на християнството като световна религия, към древните култури на Египет, Индия и Китай и на пръв поглед сюжетите на нейните книги не са български.

Тези сюжети са световни, но България е част от света и неговата цивилизация. Като високо ерудирана личност, и Севда Костова имаше свои тълкувания и идеи за този свят, собствена философия и собствена естетика. Тя налагаше максимата, че изкуството е сплав от дълбокото национално чувство и изкристализиралите идеи на общото човешко познание.

Нейната художествена философия е изградена върху убеждението, че трябва да се даде тласък на хуманизма, на равновесието между индивида и общността, без които човечеството, обхванато от треската на техническия прогрес, неминуемо ще загине. Подчиняващият ни материализъм като обществено домогване и човешко битие трябва да отстъпи пред един друг принцип – този на човешкия дух, който е висша еманация на живота, а също и негов двигател.

Севда Костова ни внушаваше, че митът всъщност е действителността, но обогатена от човешкия дух. Дори героите ù в романа за Великото преселение на народите „Чеда на Вотан“, са рожби на вселената и свободно я отразяват и поемат нейните сили. И носят в себе си тези сили. Тяхната богоподобност не е хиперболизирана, а самата действителност, закалена и очеличена от суровия начин на живот и богоборството в кръвта им.

Героите на древните митове, до които тя се докосна, са всъщност хора, чиято мярка за човека е природата. Техните творчески сили още не са похабени от никакви влияния на материалната цивилизация, чиито основен стимул – за съжаление! – е личният интерес. Този интерес е унищожителен за човека. Според нея творец на живота и на историята е човекът личност. Човекът с утаена в гена си многовековна и многопластова култура. Човекът, обладан от духовна сила.

Мисленето и естетическата философия на тази крехка на пръв поглед жена имаха космически размери. Без да се натрапва, тя постоянно ни набиваше максимата: „Аз и светът сме едно!“ И което бе по-важно, тази максима не буди съмнение, защото е защитена художествено в книгите ù. Така съвсем естествено писателката се издигна над световния гмеж и суета и улови слънчевата божествена светлина, тази на женската утроба.

Срещу героините си, тя изправи за проверка силния мъж, стъпил здраво на земята. Но мъжът е противоречиво същество. Разглезен от многохилядно господство, той не е научен, а и не иска да се научи да овладява демоните на своя нрав. Той бе великият агресор и конквистадор срещу природата.

Мъжът осигури материалната база на съвременната цивилизация. Беше воин, борец, изобретател, беше творец и герой. Но той прекали с агресията и това се превърна в порочен хазарт. Самата Земя трепери днес за съществуването си под мъжката безогледна стъпка. Време е да се намеси жената с нейното съхраняващо начало, с нейния здрав инстинкт, с гения на любовта, заложен в нея, със стремежа към хармония. С други думи, Севда Костова предричаше рано или късно матриархат. Защото мъжът, макар и мачкан от гибелните си самоизмами и разтърсван от пещерния си нрав на самец, винаги е готов да се хвърли в огнената геена на женската ласка.

Той е носител на семето. За него жената е плодната нива. Но от зачатието до раждането минава време, затова жената повече цени любовта и огънят на споделената обич по-дълго тлее в нея. Тя знае – любовта е най-хубавото на този свят, но не е най-важното. Най-важното е да се даде живот! Затова и развенчаването на крехкия мит за мъжа като титан на духа и красива мускулеста грамада, феминизирането му, отеква мъчително днес в женската, несломима с нищо душа...

Докосването на Севда Костова до древния епос на Омир в „Пенелопеида“ го намагнети с достиженията на художествената мисъл през вековете и е принос в преоткриването и преосмислянето на ценностите на една от прароднините на човешката цивилизация. Този роман, като всяко прекрасно произведение на безсмъртната тема, носи и осъвременява класическите идеи за света с менимостта на душевната драма и тъжният епилог на изстраданата надежда.

Има много романи за живота на Иисус Христос, но романът „Благовестие на Мариам“, е най-съвременно звучащият, най-живият, най-топлият. В него за първи път в художествената литература се смесват Стария и Новия завет – два завета почти антиподи, от които тръгват разслоенията на християнството. Знаейки отлично, че въпреки двехилядолетното шествие на християнството по света и в неговия дух е създаден огромен цикъл от човешката култура, Севда Костова долови, че зад криворазбраната демократичност и човеколюбие на това християнство, особено на нашето – източноправославното, показва рогца огромното разминаване между техническия прогрес и нравствената изостаналост на човечеството.

Разминаването между неговите материални възможности и моралното му поведение заплашват с гибел и хората, и планетата. Романът на Севда Костова за Иисус, е неистов майчин вик за спасение, за самоосъзнаване, за смирение пред Вселената и Бога. Човеко, утробно викаше тя, не забравяй своя божествен дух! Иначе се превръщаш в цивилизован звяр и това ще те погуби! Събуди своята отговорност към висшата енергия, вложена в тебе! Тази енергия иска също висша реализация, за да заслужиш името човек!

Много творци по света са посягали към Библията, но повечето от тях, сякаш принизиха и с нещо опошлиха Светото писание. Макар и еретичка по дух, Севда Костова, като светà мъченица изброди безкрайната благодатна долина на Словото и Вярата, премина през Синайската пустиня, извървя пътя до Назарет, Гетсиманската градина, окървавения калдаръм до Голгота и спря пред Кръста. И оплака и заради нас живия Христос, и ни внуши и възвърна възкръсналия!

     Севда Костова е потомка на мъже, основатели на български поселения в Добруджа. Във вените ù тупа котленска и еленска кръв, гръцки огън грее от маслинените ù очи. Изящна аристократка на духа, познаваща езиците и културите на света, тя е белязана и в личния живот с божествения знак на великите страдалци на словото. Книгите ù „Пенелопеида“, „Благовестие на Мириам“, „Чеда на Вотан“, се родеят с големите световни романи, станали любимо четиво на милиони.

ЕПИЛОЗИТЕ И ВЪЗДАЯНИЕТО НА ПИСАТЕЛЯ

Неусетно и Валентин Караманчев стигна достолепната патриаршеска възраст – 80 години! Те увенчават достоен живот, отдаден на българската духовност и книжнина. Несъмнено Валентин Караманчев е един от стълбовете на съвременната българска литература и е хубаво, че юбилеят му е ознаменуван с два луксозни тома, близо 800 страници, събрали четири негови книги, които вече са класика – „Мървашки песнивец“, „Черешова задушница“, „Елен от велика гòра“ и „Въздаяние“.

Тези книги са навързани една с друга, сякаш всяка следваща е продължение на предишната. Защото голямата тема на писателя е майка България и по-точно – Пиринска Македония, с нейното минало, настояще, че и бъдеще; с житията и изстраданите страсти на хората, които населяват тази горда земя, които се раждат, живеят и умират тук.

Обикновено героите на Валентин Караманчев са възрастни хора, преживели дълъг и сложен живот, на пръв поглед отдавна минали в девета глуха и вече са пред гроба, смирени пред смъртта, с последни изповедни думи. Но какъв неистов живот има в това смирение, каква страст и сила!...

Това, разбира се, не е случайно. То е търсено, то е една от находките на писателя, през която прозира художествената поетика и кредото на Караманчев: животът на човека преминава през хиляди страдания, през недоимък, болести, природни бедствия, през физическа и духовна тирания, през ужасни престъпления, грехове и терзания, но всичкото, което се е вършело през този живот, е било в името на Отечеството. В името на неговата неприкосновена свобода. Земният живот на българина, този православен безметежен човек, е неговият ад и неговото чистилище. И след всичко изтърпяно, тръгвайки за отвъд, този българин-страстотерпец оставя името и делата си на своите деца, на хората с които го е съешала народната работа и му е зажеглила съдбата. Сиреч, внушава ни Валентин Караманчев, пречистването на човека от грехопадението, от подстореното зло, е само в служенето на Отечеството. Във верността към дадената клетвена дума. Понякога в един негов разказ се вместват събитията на цял век – от Илинден, през съпротивата срещу фашизма, през национализацията и колективизацията, през коминтерновските кьорфишеци за създаването на македонска нация през петдесетте години и насилственото заставяне на изконни българи да се пишат македонци. Та до погромите на днешната псевдодемокрация и целия бездуховен неуют на последните двайсет години.

И горестното прозрение, че в нашата нещастна държава всичко потъва безнаказано и че героичният ни народец спокойно, по волски, приема подлото оправдание – „такова беше времето“ или „това бяха грешки на растежа“, или сега – безкрайно проточилия се преход.

Всъщност Валентин Караманчев пише една голяма книга – „голяма“ в безкрайния обем на тази дума. Всяка следваща се явява като продължение на предишната. Някой може да попита: не се ли повтаря вече? Не се повтаря. Той иззидва с твърд неврокопски мрамор стените на дълбокия кладенец, който издълба в съвременната литература. От дъното на този кладенец бълбука жива, вълшебна вода. Написаното от него от ден на ден става все по-зряло, по-премислено и претеглено, библейски възвисено. Караманчев вече въздава, вече издига въздаянието като нравствена категория, като насъщ епилог на светата житейска драма.

Да вземем самия разказ „Въздаяние“, дал името на книга. Героят му Дражелко склопва очи неотмъстен след като повече от трийсет и пет години носи кървава рана в сърцето си – убийството на единствения му син. Отива си „огорчен заради своята слабост, надлъган от едно привидение и гузен, че ще бъде отмъстен не по човешката, а по божията мярка…“. И без за задава въпроси, писателят безмилостно пита: не е ли наказание самият живот, който преминава през греха, през отмъщението и несправедливостта?

Защо политическите събития жигосват с кървава дамга съдбата на човека? Защо в големите идейни дела отрицаваме само малките грехове? Дали те са, които поразяват революцията? Но нали революцията изгражда голямата си правда върху защитената малка правда на малкия човек? Защо животът се изражда и не прощава на силните, едро скроените мъже? Защо ни достига клетвата „да умреш от гръм в ясно небе“? И защо смъртта е щастлив край, както е в разказа „Харизмо“? Защо е този див ламтеж за разлюбената вече земя? Защо? Защо?

И още нещо: порази ме, с кръвта си го усещах преклонението на Валентин Караманчев пред природата, пред нейната сила, пред планината Али ботуш, планина омагьосана и обвеяна с легенди. Той издига водата в култ, целува я като жена, преди да отпие.

И се питах откъде идва силата на Караманчевото слово, умението му да внушава, да разтреперва душата? И убедих себе си: това е дарбата да бъдеш автентичен, да бъдеш дълбоко истинен. Когато четеш разказ на Караманчев, забравяш, че това все пак е литература, изградена от отделни житейски факти, понякога свързани с определен географски район, с определено историческо време, просто забравяш че четеш – пред теб се изправя животът, живият живот, непохабен от литературни щампи. Истинският живот, какъвто никога вече няма да бъде – труден и жесток, но дъхав и с нагон!

В последната си книга Валентин Караманчев е по-кротък, по-тъжен и самотен, налазен от безсмислието на дребните житейски страсти, от неумението на човека да бъде добър, да се научи да живее. Аз се нахвърлих на книгата още като я получих преди години, четях и се задъхвах от вълнение, от горест и щастие, че съм българин.

Четях с натръпнала душа от съзнанието за нашата орис да бъдем малка държава сред хищна Европа; да ни ражда и алчно да ни поема свещената българска земя, да поема скръбта на нашите предци, изгорели с несломим порив да живеят единствено свободни! Четях и се гордеех, че познавам Валентин Караманчев, създателя на тази изстрадана, откъртена от душата му книга; че съм работил повече от десет години под негово ръководство в българското книгоиздаване, когато наистина имаше книгоиздаване и писателят можеше да се прехранва от труда си.

И ще ви призная: велико, с нищо несравнимо е удоволствието да четеш писател, който има вълчо обоняние за проблемите на времето и който безпогрешно надушва мъзгата на живота, който е прозрял и недомлъвките в отечествената ни история, който е вкусил и меда, и жилото на своя народ, обречен вовеки да оцелява… Да четеш писател, който изравя отдавна забравени думи, забърсва ги от праха на времето и те светват като жълтички. Всички го знаем този живот, този свят, но Караманчев като вълшебник ни открива нови и нови пластове, озарява ни с познание, смайва с логика.

В отдавнашен свой разказ Караманчев казва за героя си, а сякаш го е написал за себе си: „А речта му – джоджен. Сгъстена и на пластове. Едно каже, за сто чини. Питаш го, ще ти отвърне, а проумяваш след време, че още нещо ти е рекъл…“ И друго: „Казват че днешният свят е едно голямо село. Аз пиша за времето, когато селото беше големият свят.“

За това и вярвам, че на нас и на тези след нас е въздадено да живеят с неговото слово, да помнят задълго неговите сентенции и метафори, посланията му като писател.

И докато четях, мислех за самия Валентин Караманчев – той е целият в разказите си, едновременно баща и син на своите герои страдалци, на времето си, на земята си. Този едър, външно груб, дори мрачен на пръв поглед човек, носи в гърдите си щедро сърце. В кръвта му тупа нещо комитско, непокорно, по македонски своенравно. Желязно е умението му да държи на думата си, на ината си, когато е прав. И в същото време приятелството с него е свободно, ненатрапчиво, той те държи тръпен, сякаш си негов съзаклятник.

Душата му е пълна с поверия, с легенди, с конкретни познания и факти с енциклопедическа точност. А в писателската му вулия, ако бръкнеш, ще намериш и пищол, и свирка; биле за рана и нож кулаклия; парче от горяла икона, вехта книга, шише с върла ракия и свилена кърпа за булче или кръстница…

Баладата на живота отпява в душата Караманчева, а самият той като богоравен стъпва две педи над земята. И преминавайки покрай нас, ни въздава милост и доброта, опрощение и надежда.