Радичков подава оставка, не го пускат

13.06.2015 | автор:  Росен Тахов2

СДС пилатовски гласува против волята на писателя

из книгата "ГОЛЕМИТЕ ПАРЛАМЕНТАРНИ ЦИРКОВЕ"

РОСЕН ТАХОВ

Йордан Радичков е единственият депутат, закотвен насила в Народното събрание. Стандартният българин драпа с нокти и зъби за парламента, където са тлъстите заплати и сочните кюфтета. Радичков обаче е нестандартен. БСП го подлъга да влезе в Цитаделата на лъжата, а СДС не го пусна да излезе от нея. Със за-дружни усилия червено-сините изиграха поредния цирк в парламентарната история на отечеството.

През 1990 г. са насрочени избори за Седмо велико народно събрание. Високият форум е призван да изкове новата демократична конституция на страната. В камарата трябва да влязат най-достойните синове и дъщери на нацията и политическите сили канят интелектуалния елит да се включи в родолюбивото дело. Кандидати за народни представители са актьорите Петър Слабаков, Васил Михайлов и Тодор Колев. За белокаменната постройка се стягат художниците Светлин Русев, Борис Димовски и Георги Баев. Музикантът Кирил Маричков и гимнастичката Нешка Робева шият нови костюми за новото си амплоа. Космонавтът Георги Иванов също се готви да полети към пленарната зала. Най-много са тружениците на перото. В изборните листи са записани: Валери Петров, Стефан Продев, Георги Мишев, Марко Ганчев, Кольо Георгиев, Георги Константинов, Руденко Йорданов, Атанас Мочуров, Михаил Неделчев, Йордан Василев, Александър Йорданов, Едвин Сугарев, Леда Милева, Елка Константинова.

Червен емисар отива и при Йордан Радичков. Понеже знае, че политиката не е по вкуса на разказвача от Калиманица, той го увещава само да спечели място в парламента. На него след това ще седне млад другар, зареден с партиен ентусиазъм, обещава агитаторът. Радичков приема, защото вярва, че лявото може да помогне на народа. Той обира гласовете в Михайловградско и влиза във Великия парламент. Веднага разбира, че дълбоко се е заблуждавал. Неговата „Суматоха“ е бледо копие на това, което се разиграва в камарата. Всеки говори каквото си иска и не слуша колегата по банка. Сипят се ругатни на килограм, размахват се юмруци. Над суматохата председателят Николай Тодоров удря звънеца със замаха на ватман.*(Заради неговата музикалност го титуловат Кольо ватмана. Вж. Как народът нарича политиците.)

Събранието е населено от малограмотни, които не могат да композират елементарен текст. На 10 август 1990 г. например е съставена група, която да изготви проекторешение за отчета на правителството. „Групата, след като подготви проекта си, да покани господата Валери Петров, Руденко Йорданов, Александър Йорданов и Едвин Сугарев за окончателна редакция на проекта в езиково отношение“, нарежда заместник-председателят Гиньо Ганев. Йордан Радичков не е сред редакторите по две причини. Защото езикът му е нестандартен и защото вече си е подал оставката като народен представител. На същото заседание Гиньо чете неговото заявление:

Уважаеми дами и господа, избран съм за народен представител във Великото народно събрание по пропорционалната листа на Българската социалистическа партия в 11 Михайловградски многомандатен избирателен район. Като подкрепям предизборната платформа на БСП, с която бях избран, и като съзнавам необходимостта от интензивната дейност, която предстои да извърши Великото народно събрание, и поради творческата работа, с която съм зает, за съжаление няма да бъда в състояние да се посветя на задълженията си като народен представител. Това не ми позволява да положа и клетвата като народен представител съгласно Конституцията. Поради тези съображения ви моля на основание чл. 85, точка 2 и чл. 86 да устроите прекратяването на пълномощията ми като народен представител във Великото народно събрание и да бъда заместен от следващия кандидат в листата на БСП за 11 Михайловградски многомандатен избирателен район. Независимо от това съм готов да подпомагам Великото народно събрание в изпълнение на неговите функции, доколкото то намери това за необходимо и доколкото ми позволяват силите и възможностите.

Заедно с Радичков подават оставка още двама депутати от БСП – машинният инженер Иван Караризов и физкултурният деятел Георги Христов. Те са попълнили същия стандартен формуляр, в който има фактологична грешка. „Искам само да обърна внимание, че и тримата са положили клетва“, правилно отбелязва Николай Тодоров.* (Великите депутати се заклеват на 17 юли 1990 г.)

Синята част от залата настръхва. Йордан Радичков им е откраднал цяло депутатско място! На изборите СДС е спечелил 145 мандата срещу 210 за БСП. Ако не беше Радичков, сините щяха да се сражават със 146 представители, а червените да се отбраняват с 209. Никакво пускане, решават демократите. За наказание Йордан Радичков ще седи в парламента до последния си дъх!

Тази позиция е синтезирана в стоманеното изречение на литературния критик Михаил Неделчев: „Смятам, че участието му в предизборната кампания и отказът, който той сега прави в момента, е една меко казано спекулация и не му прави чест като един голям български писател.“ Оказва се обаче, че в сините редици има опортюнист. „Познавам Йордан Радичков от 30 години – заявява Петър Слабаков – и аз просто го обичам и не ми е дал повод с нищо да го смятам, че той е манипулиран. И според мен, това не е грешка, не знам дали е престъпление към такъв човек така да се отнасяме. Аз съм за Йордан Радичков, аз не мога да си изкривя съвестта.“

Слабаков е единак, сините крепко стоят зад Михаил Неделчев. Стефан Златев се провиква:

Възмутен съм не от това, че някои народни представители искат освобождаване, защото ако те изложат аргументирани доводи, че действително не са в състояние да изпълняват своите функции, то всеки един от нас би ги приел. Възмутен съм поради това, че те изтъкват причини, които са от личностен характер: да могат да си пишат книжките, да могат да си ходят в задгранични командировки, като че ли тук няма други хора, които също имат обществени и лични задължения. И тук има писатели, и тук има хора, които също биха могли да ходят в задгранични командировки.

Радичков го няма в залата, но седесарите държат неговия парламентарен призрак за пешовете. Бесепарите пък се опитват да го измъкнат навън. Час и половина продължава битката за писателя. Председателят непрекъснато се моли и отчаяно удря звънеца. Неговото критично състояние е документирано в стенографския протокол:

Председател Николай Тодоров: (Звъни.) Моля, не съм ви дал думата. Ако се бяхте обадили, щях да ви дам думата, а вие идвате направо. Моля ви се, моля ви се! (Отговаря на реплики: това не е задължително, моля ви се, това не може да се гласува. Шумът в залата продължава.) Постъпило е предложение от трима депутати, които искат да, моля ви се, правим смешни работи в някои отношения, извиня- вайте. Състоя се достатъчно продължителна дискусия по този въпрос. Защо не поставихте в самото начало да дойдат депутатите и да изслушат вашите бележки? Постфактум те ще ги прочетат сега в протокола. Втори път ли да повтаряме? Моля ви се! Поставям на гласуване, моля ви се, поставям на гласуване втори път и моля ви се да не ме прекъсвате! Моля ви се (звъни), моля ви се! Аз искам само в едно отношение да обърна внимание (шум, прекъсват го, той звъни). Моля, почакайте малко (ръкопляскания, шум), почакайте преди процедурен, да обясня и аз. Искам да уточня нещо: обвинявате Йордан Радичков, че не е дошъл. Той не е дошъл да гласува от първия ден, даже когато се поставяше въпрос и за гласуване на президент и т.н. (от средната редица: „А защо не е? Толкова по-зле!“) Така че той не бойкотира в случая Народното събрание в този момент (шумът продължава), моля ви се!

 Най-сетне е прието гласуването да се отложи за седмица на- пред. На 16 август Леа Коен подсеща Гиньо Ганев: „Искам да ви напомня, че днес изтича седемдневният срок за освобождаване, прекратяване пълномощията на народни представители.“ „Не днес, утре, госпожа Коен. Благодаря ви много. Утре ще бъде включено в дневния ред“, обещава Човекът парламент, който никога не греши. На другия ден Йордан Радичков е в залата. Гиньо му дава думата и майсторът на словото се изправя на трибуната:

Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Позволете ми да дам някои допълнителни обяснения във връзка със заявлението за прекратяване на пълномощията ми като народен представител. Не го направих по-рано, защото смятах, че тези допълнителни обяснения са само от личен характер, за да си позволя да занимавам с тях Великото народно събрание. Трябва да кажа, че подкрепям предизборната платформа на Българската социалистическа партия. Затова работих за нея активно по времето на цялата предизборна кампания. Всеки човек има пристрастия. Едни вярват в Бога, други в дявола. Аз също имам своите пристрастия. Не ги крия и не бягам от тях. Като се отказвам от пълномощията си съгласно закона и практиката, по този начин мисля, че давам възможност вместо мен в парламента да влезе млад и компетентен човек не само необременен от номенклатурното наследство, но необременен и от онзи нравствен канцероген на тоталитарното време, който повече или по-малко полепна в душата на всеки що-годе чувствителен човек от моето поколение. Много хора от моето поколение заприличаха на стари кюнци, чиито сажди никой вече не е в състояние да очука. Както и да се мъчим да разпалваме огъня в печката, тяга няма, кюнците не теглят, или поне при мен е така. След 10 ноември 1989 г. политическите събития у нас се разляха пълноводно и мощно. Както всички около мен, тъй и аз не останах безучастен към тези събития, още повече, че в началото бях буквално въведен в тях. Но ден из ден, няма да крия това от вас, колкото повече минаваше време, толкова повече разбирах, че течението постепенно ме избутва към плитчините и към брега. Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре нито своя съвременник, нито народа си. Не става тук дума за онези дребни хитреци и гавази, които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, а за излъгания народ, чието достойнство бе оскърбено. Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко – и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица. В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност – една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност. Гледах как демокрацията, за която говорехме всички, пищеше като всяко новородено, цялата в слуз, но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него. Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега. Девизът на сградата на Народното събрание е: „Съединението прави силата“, но мисля, че цялата българска история се съпътства и от един втори, негласен девиз, а именно: „Какво ли не сме изгубили?“ Утешавах се с втория девиз и с мисълта, че българите сме свикнали да ни е неудобно. Уважаеми, народни представители! България продължава да бъде арена на политически борби и пристрастия. Великото народ- но събрание също се превръща в такава арена. Градусът е висок. Близък е до точката на кипенето. Мисля, че ако тази политическа температура продължава да се поддържа в страната, то тогава ние сме само на половин крачка от гражданските размирици. Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него! Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб. Благодаря за вниманието!

Думите на писателя огъват железните редици на СДС. Тодор Колев става и преразказва една Радичкова притча. Веднъж видял циганин с играеща мечка. Запитал се кой за кого всъщност е вързан с веригата. Мечката за циганина или циганинът за мечката? „Просто мисля, че тук става въпрос за една верига и за свободата на един наш голям творец да остане да работи в българската култура“, коментира актьорът.

Правото на Радичков да скъса веригата защитава и Едвин Сугарев. Против остават Михаил Неделчев, Георги Баев, Владимир Сотиров и Стефан Савов. Останалите седесари решават да си измият ръцете като Пилат Понтийски. Ще гласуват въздържали се! Земеделката Елена Кирчева декларира, че нейните хора също няма да вдигнат ръка „за“ или „против“. При гласуването 148 подкрепят волята на Радичков да се отърве от парламентарното иго. Четирима са против, 62 се въздържат.

„По силата на процедурните правила решението не се приема“, обявява Гиньо Ганев. Той има предвид, че Великото народно събрание приема решенията с квалифицирано мнозинство – две трети от гласовете. Росен Хубенов предлага да променят правилото и да прегласуват с обикновено мнозинство. Чувството за справедливост на Стоян Ганев също трепва. „Тъй като въпросът е сериозен, аз искам да призова моите колеги този път да не се въздържат. Нека се даде възможност на един човек, който иска да бъде свободен, да бъде свободен“, обръща се към своите той. „Независимо от всички мотиви, които са накарали господин Радичков да участва в тези избори, независимо от всичко, казано досега, аз бих искал да ви призова да прегласуваме неговото освобождаване от парламента“, дава рамо и Петър Берон. Като председател на парламентарната група на СДС думата му тежи, но предложението не е прието.

Сега лъсва синьото острие Елка Константинова. С патоса на гимназиална учителка тя заявява:

Аз искам да обясня от името на всички, които се въздържахме, че ние в никакъв случай не искаме да лишим когото и да било от нас от правото да напусне Народното събрание, когато реши. Но специално към големия български писател имаме изключително големи изисквания тъкмо затова, защото много го уважаваме. На никого не минава през ум да го задържа насила в парламента. Следващия път при нормално гласуване ще го освободим. Но ние се въздържахме, господин Радичков, от уважение към вас, защото не може един голям български писател да прави договор с една партия, а не със своя народ.

Валери Петров и Петър Берон отново искат прегласуване, но Светлин Русев отсича: „Много моля, колеги, Йордан Радичков няма нужда от подобни подаръци.“ И залата минава към следва- щата точка от дневния ред, която е декларация във връзка с ирак- ското нахлуване в Кувейт. Според справочника „Депутатите в Седмото велико народно събрание“ Йордан Радичков е освободен от парламентарния ярем на 26 октомври 1990 г. В стенографския протокол на това заседание обаче такова събитие не е документирано.