Из спомените на най-добрия динозавър Румен Стоянов

02.07.2015

Той нарича неологизмите „новици”, а своите измислени слова - „моици”

Габриел Гарсия Маркес пише посвещение на българския ди преводач – младия Румен Стоянов (крайният вдясно), в компанията на писателя Васил Попов

„Динозавърски спомени” на Румен Стоянов („Издателско ателие Аб”, София) е първата в историята на българското преводачество книга, съчетаваща спомени и размишления за изкуството на превеждането, поднесени в есеистична форма с извънредно жив език, служещ си наред с книжовните думи, също с множество диалектизми, архаизми, неологизми, последните наричани от автора „новици”, както и с изковани от самия Румен Стоянов слова, наричани „моици”.

Румен Стоянов е роден в с.Драганово, Великотърновско /1941/. Завършил испанска филология в Хаванския университет. От 1969-а преподава в СУ „Св.Климент Охридски”. Поет, писател, преводач, бивш дипломат. Първият му превод е отпечатан през 1963 г. Има 21 книги, 5 от тях в чужбини, още повече /от испански, португалски, на български и обратно/ са преведените, между тях „Сто години самота” на Маркес, шест на Кортасар, по две на Борхес и Карпентиер, „Попол Вух”. Живял е 18 години в Латинска Америка, от които 10 години в Бразилия като културно и пресаташе. Преподава български език /1983-1988/ в Мексиканския национален автономен университет. По случай  500-годишнината на Бразилия е отличен с ордена „Рио Бранко”, офицерска степен /2000/. Единственият българин почетен доктор в Латинска Америка /Университет на гр.Бразилия, 2012/. Инфо за поредното му високо държавно отличие от Португалия  - Рицарски кръст – търсете във Факел.бг

Из  „Динозавърски спомени”

По-така

            Пред мои студенти в Софийския университет упоменах, че първият ми отпечатан превод излезе през 1963-а. Госпожица една ме погледна по-така и аз трепнах, мъж съм. А девойчето взе, па чистодушно каза “Още майка ми не е била родена”. Проумях, че за ония все по-млади спроти мен испанисти, португалисти съм някакво допотопно същество, наченало да прави кое-що едва ли не кога динозаври волно щъкали, сладко-сладко листовина рупали. Подир оная славна и героична 1963-та (при тоталитарсоциализма всичко тогавашно и наше биваше славно и героично, включая не до там славното и героично) много неща се промениха на попрището преводаческо в средата и около нея: технологически (компютър услужливо превежда какво му бутнеш, ти само го доизпипваш), идейно, естетически, нравствено, парично и се видях представител на все по-далечен времеотрязък в отечественото преводачество, за който днешни младоци нямат представа от понятие. И откъде пък да я имат, щом дъртоци не им я предоставят, а свидливо държат несподелена, гаче на оня свят ще я занесат. Не желая тъй да постъпя, в отвъдието не ще ми е потребно каквото смогнах в отсамието да науча за езикови преноси, по-добре тук да го оставя, защо да го мъкна с мен до края на земните си дни, малко ли са другите безбройни грехове, нека не се товаря с още един.

       Не по-малко основателно спомените може да ги нарека “Глупашки”, умният записва, глупавият помни. Бележки не съм водил никакви, та явно сгреших, купове неща, които лековерно предоставих на ума си, изчезнаха яко дим (чети яко глупашко предоверяване). Чинеше ми се много суетно да скрепявам о хартия наблюдения, изводи относно преводачество. А сега възразявам, че то и настоящите страници мигар не са тоже суетливи? Както и да било, нека дам път на моите “Оцелели спомени”. Търся ли им още заглавия, биха могли да са “Дотегливи”, искам да сваля от мен тяхната тегота.

      Българските преводачи не пишат спомени. Озъртам се като свиня в пъртина и не съзирам ни една книжица, озаглавена “Спомени на един преводач” или нещо от тоя род, настоящата ке биде първа, Господ да ми е на помощ.

Упражнение

Много неща в едно е преводачеството. И между тях: смирение. Точно така, не преувеличавам. Безброй пъти съм недоволствал от тоя или оня изказ: бре усукан, измъчен, па неясен, а се примирявам и гледам да вървя колкото мога по гайдата на оная усукана, измъчена, па неясна дивотия: такъв ми е занаятът, да приемам чуждите недоправености, а не да ги преправям, както аз намеря за добре. Естествено, понякога се налага да кривна, иначе любомъдрият читател ще помисли, че аз не съм натаманил кое как трябва, но даже тогава съм по възможност най-близо до първообраза, който едва ли не попържам. И това най-близо означава да свеждам глава и преглъщам купища работи в противоречие с моя фкус. Не го ли сторя, ще своеволнича из нечии поетики, образности, художествености. Колкото и вироглав да е преводач, неговият труд го принуждава да бъде смирен. Тълмачеството е упражнение по смиреност, разбирай повече или по-малко отказ от себичност, което може да трае с десетилетия, както е при мен, полустолетие. Пишеш ли твое, имаш сгода къде-къде по-надълбоко и нашироко да бъдеш ти самият, да изразяваш твоята същина, да изваждаш на показ твоето аз, да разголваш, ако щеш, твоя словесен живец. Преводачеството изначално ти отказва авторската волност, заставя те да проявяваш творчество в много-много по-ограничен кръг: както изпълнител на музикално съчинение може да го изсвири по-така или по-онака, но: винаги трябва да спазва композиторския нотопис, не може на своя глава да произволничи.

Смирението е гордостта на преводача.

Къде го?

Тъмна доба, ноемврийска есен, време за спане. В панелката звънецът надава глас. Не отварям, питам “Кой е?”, оно требе революционна бдителност, без, со партиен билет врагът е навсякъде, още тече 1979-а, и чувам: “УБО”. За сведение на неосведомени: Управление за безопасност и охрана, тоест службата, вардеща любимите ни ръководители (от народната към тях любов?). УБО разтълкувано биваше и като (на четири уши) ”Убивай без да отговаряш”. Комуто както се хареса. Бре, УБО пред невзрачното ми обиталище?! С притеснено сърце отключих двери. Мъж  любезно се извини за късното безпокойство и притури: “Другарят Маркес ви кани утре на закуска в резиденция “Бояна”. Ако може да дойдете, ще минем да ви вземем”. Би ли някой осенен от такава чест я отказал? Дадох от мах и раз съгласие. А дори не знаех, че Маркес е в София. На следващия ден разбрах, че той бил дошъл от Париж за края на седмицата, придружаваше го достолепна жена, пресаташето ни в онзи град, център на просветата. След героичния 10-ти видя бял свят книга от Емил Александров, заместник на Людмила Живкова кога тя беше министърка на културата, участвал в посрещането на колумбиеца, и така прочетох, какво първите му думи на българска земя били “Къде е Румен?” (Александров знаеше испански), ето обяснение за спешната покана съвместно да хапнем, предполагам по молба на госта. Седях изкостюмиран в хола, където бяха ме оставили другарите от УБО. Маркес се появи слизайки бавно по стълбище, вероятно от спалнята, зърна самотния утринен посрещач и каза “Румен”. Станах, отидох към него, той ме прегърна с обичайната латиноамериканска свойщина. Говореше ми на ти, както в Барселона (1972), където останах няколко дни на път за Рио де Жанейро, но пак не ми се обърна езикът да направя същото, че да озаглавя тия редовце “На ти с Маркес”, каква жал. Около другарската трапеза освен дипломатката бяха Милко Балев и Пантелей Зарев. Превеждаше Ели Йорданова, моя състудентка от първия набор университетски испанисти. Подир закуската, на която по-скоро присъствах, избягвайки да говоря, защото се чувствах неловко там и в такава среда, дойде Васил Попов, големият ни разказвач, да направи интервю с нобелиста за “Литературен фронт”, седмичния орган на писателския съюз. Аз слушах въпросите и отговорите. Щеше ми се да го питам едно-друго, но тогава нямаше я демократясалата урбулещина кой свари, той натовари, определен е бил Васил да свърши тая работа, всяка жаба да си знае гьола.

      От резиденцията отидохме в мавзолея на Георги Димитров, нали Маркес бе удостоен с Димитровска награда, нека извърши поклонение към вожда и учителя на българския народ. В онуй мразовито подземие бях влизал и то не ме впечатли, също и мумията, друго привлече вниманието ми: нобелистът, протоколно удостоен там да сведе глава пред тленните останки на именития комунист, до саркофага му застана разкрачен, и то уловил ръце отзад. Както и да погледнем оная Маркесова стойка, тя не излъчваше почит към най-знаменития наш другар. Недоумях, недоумявам и сега: защо писателят не събра чинно пети, не отпусна ръце надолу в знак на уважение и благодарност? Не веднъж умувах досегателно оная постъпка, издаваща явно пренебрежение към усопшия безбожник, и единственото заключение, до което стигнах, е че за колумбиеца посещението ще да е изглеждало прекалено, а може би кощунствено, сходно с “Есента на патриарха” и литературно изваяния обожествен всевластник. 

      Пред Мавзолея, по-близо до Националната художествена галерия, помолих Маркес за автограф и с почуда видях най-отдолу изписано “Румения”, та му рекох:“Ама ние сме в България”, пък той: “Знам, но така Румъния става кръстена на твое име, както Колумбия на Колумб”. Възвеличи ме за сметка на северната ни съседка и тук се изчервявам, я от свян, я от кеф. Огнян Юскеселиев е уловил Маркес тъкмо кога ниже дарствените слова, пък моя милост занича. На летището фотографът направи общи снимки, тях не съм вадил на бял свят. 

На лов за

Бивша моя студентка стана редакторка. Върху писалището й стоеше еднотомен речник на българския език. При спор за тая, оная дума отваряше го и нямаше ли я в него, жална ти майка прехвърляческа. Щом разбрах от потърпевши за тоя подход, взех да заобикалям другарката, че да си не отварям ядове. Но тогава издателствата се брояха на пръсти, изтървеш ли едно, загубата е грамадна, съвсем, съвсем не бе като сега, издателства комай повеч от читатели. Обратно спроти въпросната девойка, изпитвам особена слабост към неречникализирани слова или малко употребявани: чинат ми се по-неизтъркани от прекомерно въртене, а поради това и по-свежи, по-изразителни. Добре знам, че не бива да си тъпча преводченцето с пó нам кви слова, но драго ми беше кога смогвах някое да пробутам по начин, струващ ми се подходящ: напъпляше ме ситна радост, че съм успял да го приобщя към словесния набор, с който боравя, приятно се залъгвам, че така съм отложил, áко с една секундица, оня печален ден, кога мъдроучен/ка ще обяви, дека злощастното слово е остаряло, тоест изпаднало в будна кома. Ще ми се всички български думи, сътворени от памти и не знамти века, от как българското българува, да са в несекващо обръщание. Това е невъзможно, няма го в никой език, ала защо да си не помечтавам, за тая работа пари не вземат, все още и неизвестно до кога. Нали тълмач трябва да надява множество нечии езикови кожи, позволявам си да заявя, че той владее повече думи спрямо писател, който винаги ще кръжи в своя обсег, колкото и да е широк той. Ако наблюдението е вярно, голям и скопосен прехвърляч може да върти в оборот повече слова, нежели писател.  От тук произтича и възможността читав преводач да влияе осезамо върху поддържане в дейна форма думи, заплашени от изпадане. В чудното село Драганово, гдето изобилстват устатници, попиташ ли къде е някой, виж, че ти рекли отиде на лов за ламбени шишета. Пък те не могат да бъдат ловувани, отстрелът ще ги потроши на ситнички парченца, значи с отговора някой бие глума за твоя сметка. Не ме бива да рибувам и ловувам, още по-малко ламбени шишета, затуй съм ловец на думи, ала не за да ги утрепвам, а напротив, да им малко от малко удължавам битието.